Всяко турско посегателство върху българската държавност и национално достойнство трябва да получава решителен отпор– Декларация на БДД

Българското дипломатическо дружество остана една от малкото организации, които отстояват професионални позиции по актуални събития и демократични принципи по отношение защитата на правата на свои колеги.

За съжаление не чухме реакция на СБЖ в защита на чуждите журналисти арестувани в Турция, нито на БАН за стотиците арестувани университетски преподаватели в нашата съседка, нито на организациите по правата на човека за стотиците избити цивилни граждани, жени и деца в Източна Турция. Нещо повече, спомняме си, как нашите органи за сигурност върнаха на режима на Ердоган потърсили убежище турски граждани. А ако се върнем няколко години назад, по време на демонстрациите в парка Гези в Истанбул, нашият сайт беше хакнат от турска група хакери, заради мнението на един български професор. По повод на искането на турската страна да съди бившия генерален консул в Одрин Георги Димов, който в едно от многобройните си интервюта по български телевизии преповтори само оценки на турски и западни анализатори относно утвърждаването на еднолична авторитарна власт с антидемократичен характер, Управителният съвет на Българското дипломатическо дружество излезе на 05 май 2017 г. със следната декларация:

ДЕКЛАРАЦИЯ

на Управителния съвет на Българското дипломатическо дружество

Българското дипломатическо дружество посреща с негодувание изпращането на нота от посолството на Република Турция в София до Министерството на външните работи на Република България, с която то заявява, че турската страна ще съди бившия генерален консул в Одрин Георги Димов за негов критичен коментар в медиите по отношение на референдума в Турция.

Изненадани сме и от липсата до този момент на публична реакция от страна на официалните български власти.

Както и в случая с повдигнатите преди време от турски съд обвинения срещу наш морски граничар за това, че е изпълнил служебния си дълг и е предотвратил нарушения на морската ни граница, отново става въпрос не просто за претенции от турска страна към български граждани за действия, извършени на българска територия, но и за недопустим опит да бъде упражнена чужда юрисдикция върху български представители, облечени в държавна институционалност.

Такива действия имат характера на посегателство върху българската държавност и националното достойнство и трябва да получават решителен отпор.

На фона на агитацията на турски министър сред българските изселници в хода на кампанията за неотдавнашните парламентарни избори у нас, на демонстрираната подкрепа за една определена политическа сила от страна на посланика на Република Турция, на редица други прояви на арогантна намеса във вътрешните работи на България, опитът на турското посолство не само да ограничава, но и да санкционира свободата на словото и информацията у нас са в разрез с интересите на двустранните ни отношения и възприетите норми на международно поведение.

За България е много важно Турция да бъде стабилен и предвидим партньор, с който да имаме добросъседски, приятелски отношения и сътрудничество на равноправна основа, без намеса във вътрешните работи по какъвто и да било начин. БДД призовава българското правителство, без да се поддава на провокации, да предприеме същевременно комплекс от мерки в областта на дипломацията, външната политика, вътрешните работи, специалните служби и правосъдието, с които да покаже категорично, че няма да допуска външна намеса във вътрешните ни дела.

Такава позиция следва да се отстоява и в рамките на общата политика на Европейския съюз спрямо Република Турция с конкретни наши предложения и действия.

Много съществено е Европа да започне да гледа на нашите граници като на свои и да бъде съпричастна към тяхното опазване, а за целта са необходими допълнителни политически и дипломатически усилия от наша страна на всички равнища. Възможностите, които предоставя предстоящото българско председателство на Съвета на ЕС, също трябва да бъдат използвани в тази насока.

София, 5 май 2017 г. УС на БДД

Проф. Бончо Асенов

ДОСТОЕН И ПЪЛНОЦЕННО ИЗЖИВЯН ЖИВОТ

Делчо Балабанов (1937–2016) ни остави изследвания за трагедията на тракийските българи, за съдбата на кюрдите и арменците. Той е роден в с. Белопопци, Хасковско, д-р по история, ст.н.с. Работил е дълги години в контраразузнаването в ОУ МВР-Стара Загора. Няколко години е преподавател във Висшия институт на МВР. След 1989 г. се занимава с активна обшествено-политическа дейност. От 1991-1995 г. е зам.-председател на Общонародния комитет за защита на нацоналните интереси. Председател е на Комитета за солидарност с кюрдския народ. Издавал е вестник и списание и е инициатор на редица срещи и конференции посветени на проблемите на кюрдите. Има над 120 публикации и 12 книги свързани с новата история на Турция и предизвикателствата за България. Издал е и 12 книги с подобна тематика.

През 2014 г. издава книгата „Тракия в пламъци“ (1912–1913 и 1919–1923 г.) (418 с.), в която с много документи и снимки разказва за трагедията на тракийските българи по време на Бал канската война и Първата световна война. Това е един тъжен разказ за съдбата на българите от Беломорска Тракия направен по спомени и размисли на негови съвременници. Той е още по-убедителен защото самият Балабанов произхожда от семейство на тракийски бежанци и част от спомените са от негови близки роднини. За да ни въведе в темата той разкрива историята на Западна Тракия от времето на Санстефанска България до победата на Балканската война, крушенията на Междусъюзническата война и османската инвазия след това. Описва трагедията на родното село на неговите родители – Сачанли и на българските бежанци тръгнали да се спасяват в България от башибозуците. Разказва за събитията около присъединяването на Беломорието към България и борбата за автономия на Тракия, която през 1920 г. е предоставена на Гърция. В отделна глава разглежда съпротивата срещу новият завоевател – гърците, втората бежанска вълна към България през 1923 г. и обезбългаряването на Западна Тракия. Проследява и съдбата на Вътрешно-тракийската организация след 1923 г. и разказва за живота и делата на осем тракийски войводи, някои от които са били репресирани от българските власти преди и след 1944 г. Всичко това Делчо Балабанов представя на основата на вече познати документи, но и на автентични спомени на български и турски участници в събитията. Включително и на потомци на българските бежанци. И е допълнил повествованието с много снимки, част от които са автентични и за първи път публикувани.

През 2011 г. Делчо Балабанов издава в три тома книгата „Абдуллах Йоджалан и ПКК-биографичен очерк“ (общо 1448 с.), в която разказва за живота и делата на водача на кюрдите. Това е една от най-подробните и обективни биографии за ръководителя на кюрдите в Турция.

През 2015 г. Балабанов издава книгата „Депортацията на арменците“ (231 с.), която представлява сборник от турски документи за насилствената депортация на арменското население в Турция през 1915–1918 г. и извършения геноцид над арменското население, при което умират повече от един млн. арменци. За да бъде обективен Балабанов е дал първо официалните турски документи обясняващи и оправдаващи депортацията, а след това ни запознaва с близо 60 писмени указания и разпоредби касаещи депортирането – дадени в оригинал, съответно преведени на съвременен турски и български език. Крайният му извод е, че турските официални документи от този период са издавани не да отразяват реалните събития, а за да манипулират тези събития, за да прикрият и подменят истината. И че депортацията и геноцида са „продиктувани от идеята за създаване на хомогенна турска нация, спиране на разпада и възраждането на Османската империя върху територията на митичната родина „Туран“.

 В края на 2015 г. Балабанов издава книгата си „Многоликият радикализъм в Турция (1950–1980). В нея, базирайки се на богат документален материал той доказва, че през 50-те–80-те години на миналия век десният радикализъм надвива левия в Турция с помощта на едрия капитал и САЩ. Извършените два военни преврата в Турция довеждат до въоръжена съпротива, до партизанско движение и терористични актове от страна и на радикалните леви организации и на десницата начело с командосите на А.Тюркеш. Но докато управляващите са безкомпромисни срещу левичарите и практически смачкват младежкото, работническо и профсъюзно движение в Турция, те проявяват учудваща толерантност към фашистката организация на Тюркеш.

През април 2016 г. излиза последната книга на Делчо Балабанов – „От сейфа на турското разузнаване (МИТ)“ (148 с.). В нея с автентични турски документи (закони, инструкции, заповеди, указания) касаещи разузнавателната държавна политика на Турция от края на ХХ и началото на ХХІ в. той прави връзка между разузнавателната дейност на МИТ и започналата вече да се осъществява доктрина на неоосманизма. От документите разбираме, че турските тайни служби имат за задача да шпионират тотално съседните страни, включително и България. И това е задача не само на неговото разузнаване – МИТ, но и на всички министерства и държавни институции. Фактически те събират подробна информация (по около 400 проблема) касаеща политическата, икономическа, идеологическа, военна, социална, демографска, етническа, географска, образователна, религиозна, битова област чрез секретни сътрудници и други „народни осведомителни средства“. Събирането на тази информация е подчинено на целите на турската пропаганда, провеждана и от МИТ. А те са „да защитава връзките на нашите сънародници, намиращи се извън Турция, с майката Родина“, да се поддържат в българските мюсюлмани протурските идеи, чувства и настроения, да се използват при необходимост за „активна съпротива срещу държавната власт“, да се изяснява „възможно ли е установяване на нова държава в националните граници“ (подразбира се към Турция). В специален план за психологическа отбрана разработен от Министерството на външните работи се предвиждат мероприятия, които да осигуряват „сънародниците извън Турция... да живеят като силни общества в културно, стопанско, политическо и социално отношение“ и „повишаване на чувствата на доверие и сигурност... към националната ни мощ и суверенитет“. Ето някои от предвижданите в документа мероприятия: поощряване основаването на дружества от лица с турско съзнание в чужбина и оказване на необходимата им помощ; предпазването им от вредни влияния и течения; оказване материална и морална помощ на турчеещи се лица; откриване на училища с преподаване на турски език; осигуряване обучението им със или без стипендии; откриване културни центрове; изпращане на фолклорни екипи, подготвени духовници, учители, списания, вестници, брошури и филми. Предвижданите мероприятия виждаме, че се осъществяват вече активно в рамките на неоосманската политика на Турция.

Анализът на документите посочени в книгата дават основание на Делчо Балабанов да твърди, че в тях са заложени дългосрочни геополитически и геостратегически интереси на Анкара, развити по късно от доскорошния турски премиер Ахмет Давутоглу в книгата му „Стратегическа дълбочина“ и практически прилагани вече от Турция по отношение на нашата страна. Делчо Балабанов имаше планове за нови книги, но уви съдбата реши друго и той си отиде преждевременно през декември 2016 г., уверявам ви, с мисълта за достоен и пълноценно изживян живот.                                                                                                    Проф. Бончо Асенов

ЗА ГЕНОЦИДА НАД ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ НЯМА ДАВНОСТ

„Българският етнически модел“ е пагубен за България, той обслужва

интересите на Турция - ДИПЛОМАТЪТ ЛЮБОМИР ШОПОВ в интервю на Мариела БАЛЕВА

– Господин Шопов, кои са проблемите пред българската държава днес?

– Големите проблеми са политическата система, демографският въпрос, етническият модел и корупцията. „Политическата класа“ работи за себе си, не за България. Дори Тръмп иска да обърне САЩ към нов модел, да изведе интересите на нацията напред. Не интересите на спекулативния финансов капитал – т.е. на Сорос и неолибералите, а на производствения капитал. У нас такава работа я стане, я не стане след 10-20 години.

– Сигурно доста анализатори биха ви репликирали, че ако има нещо, с което България да се гордее, това е етническият модел у нас.

– „Българският етнически модел“ е пагубен за държавата. Той обслужва интересите на Турция. С една протурска партия – ДПС, с новосъздадената ДОСТ – пряко свързана с Анкара и забележете – с парите на българския данъкоплатец. Всичко, за което се бореха Ахмед Доган и Движението за права и свободи, бе постигнато още през 1990-1991 г. Като права и свободи. След това Доган вече ръководеше Движение за привилегии и слободии. И работеше за ислямизиране и турцизиране на циганското население, за турцизиране на българите мохамедани, за икономическо изтласкване на българското население от смесените райони. В основата на политическия и на етническия модел бе наложена корупцията.

– След появата на партията на Местан ДПС като че ли стана положителен герой, съгласен ли сте?

– Създава се положителен образ на Доган – като спасител на България. Забравя се как през 1992 г. той лично предаде на турския посланик в София списък с имената на няколкостотин действащи български разузнавачи. Цялата досегашна дейност на ДПС подкопава устоите на българската държава. Малко хора знаят, че хората от Движението в продължение на години работят за изготвяне на международни споразумения, които да гарантират изключителни права на малцинствата на територията на държавите. Правят го чрез Либералния интернационал в Лондон и чрез своите лобита в Европарламента. А това е една от основните цели на Реджеп Ердоган във външната политика на Анкара.

– Но Доган не е човекът на Турция в България. Защо обърна палачинката?

– Защото Доган не е турчин и е солов играч. Отначало бе плътно с тях. Но усети вкуса на властта, че може да води играта сам. Че неговите успехи са пряко свързани със степента на продажност на българските политици. За да влязат във властта с негова помощ, те загърбиха интересите на държавата и се докарахме до това положение. Българската съдба да се решава от небългарски политически сили. Стигнахме дотам, че дали ДПС ще бъдат по-силни, дали ДОСТ, все Анкара да дърпа конците в София.

– Президентът Радев миналия месец направи констатация пред германски икономисти, че България е остров на стабилността. Така ли е?

– България не е никакъв остров на стабилността. България е в трета – най-тежка национална катастрофа. Ако се съпоставят последиците от първата и втората, респективно след Балканските и Първата световна война, и третата катастрофа – с начало 1989 г., ще се види ужасяващата картина. Ако през 1913-а сме изгубили около половин милион души – сега България от 9 млн. е 6 милиона и половина. В икономическо отношение – след Първата световна война България губи за репарации 27,5 млрд. лева, сега говорим за над 100 млрд. долара щети в резултат на престъпна приватизация, унищожена икономика, изгубен потенциал с „изтичане на мозъци“. А тенденцията след няколко десетилетия в Родината да живеят 4,5 млн. цигани, 1,5

млн. турци и под един милион българи? Ние реално губим територия и българската си

идентичност.

– А къде е сигурността на България? Кои са нерешените проблеми?

– С Румъния нямаме открити въпроси. Можем да работим по-активно за разширяване на икономическите отношения. Сърбия никога няма да забрави, че София даде въздушен коридор за избиване на наши братя и сестри – славяни. Това е тежко престъпление срещу човечеството. Самата агресия на САЩ срещу Белград беше такова престъпление. Гърция и Турция – и двете членки на НАТО, не оказаха логистична подкрепа на Вашингтон.

– Някои веднага ще ви репликират, че благодарение на това ние сме станали член на НАТО, а сигурно и на ЕС?

– И да го твърдят, няма нищо общо с действителността. Приемането на България беше предрешен въпрос с цел създаване на кордон около Русия и нагнетяване на напрежението на Балканите и в Черно море. С Македония нищо не сме решили. Наши „политици“ се правиха на „държавници“ с какви ли не жестове и отстъпки, но видяха само среден пръст от Скопие.

– Какви са проблемите ни с Гърция?

– Предимно транспортни. Не можем да решим блокадите по границата. В политически план обаче там се развива опасен процес за създаване на „помашка“ нация, който се дублира и на българска територия с дейността на организацията „Помак“. Така се подменят и изскубват корените на българската история. Българите мохамедани са 100-процентови българи, нищо че са приели исляма. Но ДПС ги потурчва, защото българските власти нехаят и се занимават с глобалните проблеми.

– А Турция? Нали имаме договор за приятелство?

– За какво истинско приятелство можем да говорим след казаното дотук. И след факта, че нейната армия през 1913 г. избива 60 000 невинни българи в Тракия, прогонва към България 280 000 други с каквото могат да носят на гръб. Конфискува над 3,5 милиона декара частна земя и гък не казва по въпроса. Нито за извинение, нито за компенсации. А българските власти – ни лук яли, ни лук мирисали. Това е много тежък проблем и той трябва да бъде решен, защото е акт на геноцид. А за това престъпление давност няма!

– Да не искате да кажете, че трябва едва ли не да обявим война на Турция?

– Не, разбира се! Има политически и дипломатически начини да заявим, че този

въпрос съществува, и трябва да търсим решение по него.

– Какво отношение към тези въпроси имат политическите сили преди изборите за Народно събрание?

– Започналата предизборна кампания показва, че партиите мислят предимно за себе си – не за България. И когато техните лидери и експерти говорят по националната сигурност, нека обяснят на българския народ коя част от най-простичкото определение за нация – „общност от хора със съзнание за еднаква историческа и културна принадлежност, живееща на обща територия, обединена от общ език и организирана в държава“, пасва най-добре към днешните реалности у нас и какви „заслуги“ имат те за сигурността на България.

 (в. „Галерия“ и в-к Тракия)

БЪЛГАРСКА ГОРДОСТ

            Астро-физикът Димитър Съселов (на английски: Dimitar Sasselov) е роден в София, син е на архитекта Димитър Съселов и внук на автора на исторически студии за прабългарите, Димитър Съсълов. Той е български астроном, професор в Харвардския университет (Кеймбридж, Масачузетс, САЩ). Завършва прогимназия в Несебър и ГПАЕ "Гео Милев" в Бургас. Следва във Физическия факултет на Софийски университет.

      Още като студент, през 1980 г., негово изследване по астрономия е публикувано в международно научно издание, което става повод да получи покана от Световната астрономическа асоциация за специализация в университета в Торонто, Канада. Съселов емигрира едва след началото на реформите в България, но и преди това работи за научната си степен в Торонто, успоредно със защитената през 1988 г. кандидатска дисертация по физика.

           През 1998 г. е поканен за професор в „Харвард“, където между 1999 г. и 2003 г. е главен лектор в Департамента по астрономия. Понастоящем е директор на Харвард-Смитсониън Център по астрофизика и на новия мултидисциплинарен център Origins of Life Initiative, който събира учени от различни области за изследване на живота в контекста на вселената.

Димитър Съселов се занимава с изследвания на връзката между материя и лъчение. Научните му интереси се простират от еволюцията на водорода и хелия в ранната вселена, през строежа на звездите, до пулсарите и определянето на разстоянията до други галактики.

           Последните му изследвания, с които добива и международна известност, са свързани с откриването на други подобни на Земята планети извън Слънчевата система, обикалящи около звезди (екзопланети). Чрез разработения от Съселов и сътрудниците му метод на транзитното търсене те откриват през 2003 г. най-далечната засега планета OGLE-TR-56b в съзвездието Стрелец.

                Автор е на книгите „Stellar Pulsation“ (2001) и „Pulsating Stars“ (1998).

        Екипът на Димитър Съселов посредством телескопа „Кеплер“ на базата на така нареченият „транзитен метод“ открива стотици планети подобни на Земята, като експериментално е установено, че по-голяма част от планетите са с размера на нашата планета. Той твърди, че само в рамките на нашата галактика съществуват над 100 милиона планети сравними по размер със Земята.[2]. Само за няколко години 60 от тях ще бъдат изучени детайлно. Според Съселов науката е в процес на предопределяне на живота който познаваме и ще измени мирогледа на човечеството до неузнаваемост в близките години.

           Вселената и животът са заедно и в пространството и във времето. Животът може да е незначителен по размери, но е значим във времето. Животът и Вселената съпоставени един към друг, са като дете и родител, родител и потомък. Какво означава това? Показва ни, че тази концепция за незначителност която научихме от принципа на Коперник, е изцяло грешна. Има огромен, значим потенциал в живота в тази Вселена - особено сега, когато знаем, че места като Земятя са често срещани. И този значим потенциал е също и наш потенциал. И ако ние сме икономите на нашата планета Земя и на нейната биосфера, по-добре да разберем космическата значимост и да направим нещо. Нека започнем нова революция в края на старата, заедно със синтетичната биология, като път за преобразуване на нашата среда и нашето бъдеще.” 

            Архитектът Димитър Съселов, бащата на професора астро-физик, продаде семейната къща в центъра на София, на ул. Славянска 5, за да дари 100 000 лева на ВеликоТърновския университет.

УНИВЕРСАЛНИТЕ ПРАВА НА ЧОВЕКА И ИСЛЯМА

Милко БОЯДЖИЕВ   

          В началото бих искал да поясня, че настоящото изложение съответства на утвърдените в рамките на ООН и европейските регионални институции договорености по правата на човека, както и на нашите конституционни и законови разпоредби. Надявам се евентуалните бележки, въпроси и мнения да са на същата основа, което е условие за коректен и ползотворен разговор.

    През декември 1948 Общото събрание на ООН прие основополагащия акт на международното обичайно и договорно право в тази област. Всеобщата декларация за правата на човека. От членуващите в организацията 51 държави нито една не се изказа „против”, но в нейна полза не гласуваха осем страни между които Египет, Ливан и Саудитска Арабия. Като причина за въздържанието им, в официално заявление бе изтъкнато, че Декларацията се основава до голяма степен на западните концепции за култура. Какво всъщност се крие зад това дипломатично и неясно изразено становище, какви са конкретните мотиви и какви последствия поражда то? По тези въпроси, особено в настоящо време, обществеността се нуждае от откровени и еднозначни отговори.

          Западното понятие за култура съдържа в себе си като основен елемент религията и по-конкретно, християнството в цялост.Източното разбиране   - имайки предвид исляма, счита културата за обусловена от религията, като отнасящо се до Вселената божествено откровение.

            Известно е, че трите монотеистични религии, юдейската, християнската и ислямът имат общ корен. Петокнижието на Стария завет (Библията). Като при евреите свещените писания обхващат също Талмуда, при християните –Евангелието (Новия завет), а мюсюлманите почитат и Корана. И трите споменати религии се основават най-вече на идеята за дълг на всеки вярващ към Бога.

        На тази основа се открояват две системи от нравствени ценности преосмислени и превъплътени в присъщи на всяка от тях правни доктрини.

            Юстинициалният ред в модерните съвременни държави е дело на плеяда мислители от дълбока древност до наши дни и той има логически изграден и практически прилаган светски характер. В областта на човешките измерения международното право се появява в глобален мащаб след Втората световна война. Залегналите през 1945 в устава на ООН положения отразяват противоборството в интересите, както и компромисите, породени от тревожните проблеми на силите победителки.Така, Съветският съюз има своя Гулаг, Съединените щати – юридически уредената расова дискриминация, Франция и Великобритания – колониалните си империи. Въпреки това. Уставът на ООН е доскоро немислима правна и концептуална основа на последвалите договорености.

            Всеобщата декларация за правата на човека е първият всеобхватен документ, приет от Световната организация. В съответствие с християнските цивилизационни възгледи, в нея са прокламирани две широки категории права – граждански и политически, от една страна и икономически, социални и културни от друга. В продължение на вече шейсетгодишен процес Всеобщата декларация се превърна в документ от нормативен характер и основа на международното обичайно право. Последователно бяха приети множество международни документи, съставляващи днешната система от универсални норми. В голямата си част те са ратифицирани от страните членки, но все още с твърде много резерви и декларации, ограничаващи приложението им в отделните държави. Залегналата в областта на човешките измерения основна идея се съдържа в преамбюла на Всеобщата декларация, който прокламира   за най-висша ценност личното достойнство и основаните на справедливостта и свободата равни и неотменими права на гражданите без разлика на раса, пол, език, религия. Според състоялата се във Виена през 1993 Трета световна конференция, универсалната същност на тези неотменими по рождение права и свободи не може да се постави под съмнение.

             Уместно е да се отбележи, че конституцията на република България отразява в голяма степен тези права и свободи. Ратифицираните по установения ред международни договори имат при това приоритет пред вътрешното законодателство. България не поддържа никакви резерви и декларации, ограничаващи приложението им в нашата страна.

            Членуващите в Организация Ислямска конференция държави и религиозни институции се разграничават поначало от западната, християнска по дух и светска по същността си концепция на Всеобщата декларация за правата на човека, тъй като е несъвместима със свещените писания на Шарията, представляващ особено единство между вяра и право.

             За разлика от утвърдените в рамките на ООН, Съвета на Европа, Европейския съюз и други световни и регионални институции действащи на принципа на солидарността, Ислямът определя общността на мюсюлманите (умма) за колективен осъществител на волята на Всевишния. Интегрираните в тази общност конфесионални формирования възприемат исляма не само като мощно, всепроникващо и всепобеждаващо религиозно учение, но и като строго догматичен начин на живот и преди всичко, като политика, насочена към налагане волята на Аллах по цялата планета. За осъществяването на тези цели, на VII -та среща на високо равнище на Организация Ислямска конференция през 1994 е приета разработваната в продължение на две десетилетия „Каирска декларация за правата на човека”, като част от религията и предназначена да служи за главно ръководство на правоверните във всички аспекти на съвременния живот. В нея се изтъква изключителната роля на световната ислямска общност като йерархичен колектив, извън който е невъзможно зачитането на индивида. А човешкият живот се разглежда като прашинка на везната на абсолютното мирозрение.

            Ислямското учение пренебрегва етническата принадлежност и я идентифицира с религиозната. Записано е, че никой не ложе да отменя изцяло или частично, да нарушава или пренебрегва прокламираните от исляма основни права и свободи, тъй като те изразяват Божията повеля. Ислямската общност е колективно отговорна за тяхното съхраняване, съобразно Шариата – еманация на волята на Всевишния и единствен източник за тълкуване или поясняване на всички съдържащи се в Каирската декларация заповеди свише, превърнати в норми на писаното право.

            При това Шариатът е държавна религия и правна доктрина, утвърждаваща изградената от Пророка и неговите наследници политическа власт.

            Каирската декларация отдава приоритет на ислямските религиозни предпочитания пред всякакви други разбирания. Пренебрегвайки равенството пред светските закони, тя признава превъзходството на най-обичаните от Бога правоверни в съответствие с извършваните от тях „добри дела”. Ислямската правна доктрина урежда значителни привилегии и върховенство на мюсюлманите над други хора. Светът на последните може да бъде подчинен и по пътя на моралното унижение, а   за запазването на живота им – частност на християните, те са длъжни да плащат данък.

            Каирската декларация дава неограничени права на родителите по отношение на възпитанието, интересите и бъдещето на децата, съобразявайки се единствено с моралните ценности и принципи на Шариата. Бракът се счита за сделка – продажба на базата на която мъжът става собственик на съпругата си. Човешкият живот има статут на вещ, дадена му за временно ползване. Вярата в задгробния живот води до пренебрежително отношение на мюсюлманите към земното битие, готовност и върховен стремеж за саможертва в името на Всевишния. За най-тежък грях и престъпление се счита отказът от ислямската вяра, като единственото наказание е отнемане живота на виновния. Свободата на словото и печата също е подчинена на принципите на Шириата и практически се свежда до възхвала на Бога и на свещените ислямски ценности.

            Шариатът утвърждава колективните задължения, права, вина и наказания. Тези, които не приемат посочените в Шариата задължения, нямат и никакви права. При съдебно производство ударението се слага не върху обективните доказателства и факти, а върху свидетелските показания, при което тези на мюсюлманите се смятат за автентични. Ислямът – респективно Шариата, не подлежи на развитие, защото е даден само на правоверните и само веднъж от Пророка. Всякакви изменения са канонично недопустими.

            Държавите – членки на Организация Ислямска конференция продължават да провеждат политиката, насочена към ревизия на съществуващата международноправна система в областта на правата на човека. Защото тази система практически не може да бъде имплементирана, втъкана в битието на мюсюлманската общност (Дар юл Ислам). Това е и причината съществен дял от приетите о т Общото събрание на ООН договори да остават нератифицирани. А присъединяването към други е под условие за последващ акт на националното законодателство. Трябва да се има предвид и обстоятелството, че при подписването им са направени резерви и декларации, които практически ги изпразват от съдържание.

            У нас, участващата в управляващата коалиция етно-религиозна партия полага немалко дискретни усилия за регламентиране и осъществяване на практики в съответствие с шариатските принципи и норми. Показателни в това отношение са официалните изисквания в дух на превъзходство, че нито парламент, нито президент или правителство, нито пък изпълнителни органи и политически сили, могат да диктуват „нашите права и свободи”. Многократно и публично са утвърждавани недопустимите от международното право и националното ни законодателство „колективни права” по общностен признак, които са определяни за основни ценности и стратегически приоритет. Показателно е натрапчивото нареждане на българите-мюсюлмани с безличното и обидно „помаци”, определяйки ги като „хора, принадлежащи към религиозно малцинство с мюсюлмански ритуал”. С това твърдение обаче те биват причислени към т. нар. „ислямска нация”, като се зачеркват неотменимите им по рождение българска народност, произход и етническа принадлежност.

         Значителна роля в провеждането на тази политика имат религиозните институции, начело с Главното мюфтийство на мюсюлманите в България. В В издаваната от него литература се разпространяват в ограничени среди откровено фундаменталистки идеи. В нея се съдържат призиви за религиозна ненавист, като се изтъква, че живеем в епоха на християнско лицемерие, самозвана цивилизация и фалшиво милосърдие у любов към другите хора. Внушава се омраза към „тези на Запад, които през ХХ-тия век говорят пред вас за правата на човека, деня на детето или деня на майката, за да демонстрират душевната издигнатост на собствената си цивилизация – те ни мамят най-безсрамно, но мамят най-вече невежите и глупавите…”

            В случая трябва да се напомни Решение Но.2/1998 на българския Конституционен съд. Съдът намира за уместно да подчертае, че използването на религиозните общности и институции или на верските убеждения за проповядване на верския фундаментализъм или сепаратизъм е винаги в грубо нарушение не само на чл.11, ал.4, но и на други основни конституционни принципи, изразени в редица разпоредби – чл. 12, ал.2, чл.13, чл.37, ал.2, чл.44, ал.2 от Конституцията.”

            Обективната, без изявени пристрастия, информация относно същността и прилагането на свободата и основните права на човека е предпоставка за преодоляване на възникналите религиозни проблеми и начин за осъвременяване и преосмисляне на изостанали далеч във времето и в развитието на съвременната цивилизация религиозни догми и основаните на тях правни норми.

             Би било уместно това изложение да се възприеме за обосновано и добронамерено.

ПРАВИТЕЛСТВОТО ПОГАЗВА МЕЖДУНАРОДНИ ПРАВНИ НОРМИ

Милко Бояджиев – Сдружение                              

”Хелзинкски наблюдател България“

О   Т   К   Р   И   Т   О            
ПРАВИТЕЛСТВОТО ПОГАЗВА МЕЖДУНАРОДНИ ПРАВНИ НОРМИ

                Нарушенията от българското правителство на международни правни норми е видно от множеството наказателни постановления на международни съдилища срещу Р. България. При това, решенията на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по смисъла на чл. 5 (4) на българската Конституция се считат за валидни, като неразделна част от вътрешното право на страната.

                Международните съдилища не само разрешават отделни казуси (спорове), но и охраняват залегналите в тях принципи и разпоредби както и разширяват тяхното приложно поле.  

                Пореден случай на погазване от българското правителство на международни норми е неправомерното и преднамерено екстрадиране в Турция през м. октомври т.г. на 7-те бегълци от режима на президента Ердоган в нарушение на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, който постановява: „Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко, или унизително отношение, или наказание“. По смисъла на тази разпоредба, решението за екстрадиране представлява нарушаване на чл. 3 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи поради последствията, които могат да се очакват в страната където са екстрадирани. А всяко нарушение на международното право е престъпление  Тази принципна разпоредба се потвърждава от Хартата на основните права на Европейския съюз. Нейния чл. 19 постановява: “Никой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която съществува сериозен риск да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание.“ И още: “Колективното експулсиране е забранено.“

           Едва ли има запознат с политическото положение в Турция, който да не разбира какво може да очаква  екстрадираните и предадени от българското правителство по молба на турските власти бегълци!

                Според становището на Международния съд по правата на човека по делото Соуринг срещу Великобритания, решението на дадена държава-страна по конвенцията да екстрадира беглец може да породи проблем и следователно да възбуди отговорността на тази държава по силата на Конвенцията в случаите, когато съществуват сериозни основания да се смята, че лицето, ако бъде предадено на държавата – молител, би било застрашено от реална опасност да бъде подложено на изтезания или нечовешко, или унизително  отношение, или наказание.   Този принцип се потвърждава от решенията и практиката без Съдът непременно да прави заключение за извършено нарушение на Конвенцията, и е прилаган примерно към случаите на екстрадиране - по-специално в решенията Круз Варас срещу Швеция (20.02.1991г.), HLR срещу Франция (29.04.1997г.), , Ал-Адсани срещу Великобритания (21.11.2001г.).

                Трябва да се изтъкне, че премахването на нечовешкото и унизителното отношение е една от главните цели, които си е поставила световната общност с оглед запазване  на човешкото достойнство, изразено в чл.5 на Всеобщата декларация за правата на човека, чл.7 от Пакта за граждански и политически права и други международни инструменти, чието нарушаване  се  счита за престъпление.

                Видно от посочените становища и решенията на ЕСПЧе е че, актът на българското правителство за екстрадиране на бегълци, чиито права, живот и човешко достойнство са сериозно заплашени в Р. Турция от ислямисткия  режим на президента Ердоган, може да се счита за престъпление. Българската държава е заплашена не само с големи финансови санкции за преднамерено погазване на международни правни норми, които подлежат на заплащане от всички български граждани. Не по-малко значимо е моралното падение на нашето правителство, ако действията му срещат обществена подкрепа или безразличие към провежданата от него политика на подчинение на страната на имперските османистки стремежи в синтез с ислямските домогвания за подчиняване на целия съвременен свят на повелите на шариатската религиозна доктрина. Новото завладяване на България е първата стратегическа предпоставка в прокламираната от настоящите неоосманистки  управници цел.    

пипалата на октопода "Америка за България" и "Отворено Общество" на Сорос

ЗА ПРАВОВ РЕД ИЛИ ПОЛИТИЧЕСКА „ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТ“

(ЗАКОНЪТ ЗА БЪЛГАРСКОТО  ГРАЖДАНСТВО СЕ НУЖДАЕ ОТ ИЗМЕНЕНИЕ И ДОПЪЛНЕНИЕ)

Статутът на българския гражданин е формиращ държавността основен конституционен елемент. Поради това, във върховния закон на страната е отделено особено внимание на разпоредбите относно гражданството. Пояснено е в частност, че условията и редът за неговото придобиване, запазване и загубване се определят със закон, който поначало трябва да отразява системата от влезлите в сила международни договори. Непривеждането на вътрешните норми в съответствие с поетите задължения се счита за нарушение на международното право. Ето защо е уместно да се анализира и обсъди доколко действащият Закон за българското гражданство (ЗБГ) и практиките по неговото прилагане съответстват на тези изисквания.

От направени от сдружение „Хелзинкски наблюдател - България“ сравнителни съпоставки е видно наличие на „бели петна“ в разпоредбите на ЗБГ (в редакцията му от 30.04.2010г.) спрямо принципите и нормите на международното право, както и подмяната на някои утвърдени в тях правни разпоредби с осъществяването на конюнктурна „политическа целесъобразност“. Може определено да се твърди, че наличието на непълноти в ЗБГ и игнорирането на действащите регламенти са налагани от определени външни сили чрез техните „лобита“ у нас и то винаги във вреда на българския народ и държавност. Изхождайки от тези най-общи констатации е редно да бъдат предложени необходимите изменения и допълнения на ЗБГ, които да го приведат в съответствие с действащите международните стандарти.

Мотивите и тълкувателните становища в решенията на международните съдилища като източник на право повеляват осъществяването на определена съвкупност от действия и институции за осигуряване на това съответствие, явяващо се непряко задължително за всяка страна. Основният съдебен орган на ООН - Международният съд в Хага, в Решение от 6.04.1955г. обосновава виждането за гражданството, като правно отношение и като статус на личността. Неговата същност е определена еднозначно: „юридическа връзка, имаща за основание един социален факт на привързаност, на действителна солидарност на съществуване, на интереси и на чувства,свързани с реципрочност на права и задължения“. Юридическата връзка на лицето следователно трябва да съвпада с ефектевната му връзка с държавата. При това, т.22 на Обяснителния доклад към Европейската конвенция за гражданството (ЕКГ) обвързва пряко нейния чл.2 с решението на Хагския съд. Наложително е възприетият от упоменатия съд регламент да бъде отразен в Общите разпоредби на ЗБГ. Така ще бъде преодоляно повърхностното и формално интерпретиране от нелоялни към държавата фактори на съвкупната същност на определението за българското гражданство.

Съобразно прокламираните цели на ЕКГ – респ. т.23 и т.24 на Разяснителния доклад по нея, както и според утвърдената световна практика, термините „гражданство“ и „националност“ са синоними. Необходимо е това положение също да бъде отразено в Общите положения на ЗБГ. Уместно е тези два юридически термина да не се смесват или да подменят историко-демографското понятие „народност“. Всеки гражданин на Република България е българин по националност! Наред с това, всеки българин по националност може да се идентифицира по определени обективни характеристики за лице от различен народностен ( етнически) произход – без това да има някакви правни последици. Честото припокриване, смесване и размиване на тези понятия, както и отреченото от международното право „самоопределение“ по етнически, полов или расов признак на отделни лица, общности и „малцинства“, са използвани у нас за подривни политически цели. Подобни изказвания, твърдения и действия би следвало да бъдат предотвратявани - включително чрез съответни  разпоредби  в ЗБГ, инкриминиращи в конкретния случай неправомерното използване на понятийния апарат.

Десетилетия наред съвсем преднамерено се избягва нормативното уреждане на неотменното право на потомците на забегнали през турското робство в Бесарабия, Банат, Влашко и другаде, съхранили през вековете българската си народностна идентичност стотици хиляди наши сънародници да придобиват по закон „ex lege“  (а не по „натурализация“!) българско гражданство. По този повод е уместно да се изтъкне мнението на премиера Бойко Борисов, който (според стенограмата на МС от 4.11.2009г.) критикувайки своеволните чиновнически пречки и съществуващите корупционни практики констатира: „Аз съм бил на тези места и трябва да ви кажа, че има градове само с българи. Отидете и ще видите – читалища, книги, библиотеки...И тези хора се асимилират поради стечения на обстоятелства, че една част не са останали да бъдат потурчени, а са избягали„.  Във влезлите в сила на 30.04.2010г. изменения на ЗБГ обаче няма принципни допълнения в тази насока. Същото се отнася до нашите сънародници, принадлежащи към признати с действащи международни договори български малцинства, останали след Освобождението на България в границите на съседни нам държави. „Политическата целесъобразност“ на бездействието на управляващите проличава от неприкритите внушения (стенограма на МС от 4.11.2009г.) за последици “със сериозен междуинституционален, чисто правен и междудържавен характер“, за „дипломатически проблеми“, „незасягане суверенитета на други държави“ чрез спазване „правилото за самоограничение“ в отношенията ни с други държави и страните–членки на Европейския съюз!  Тези безпочвени твърдения и страхове са опровергани още през 1998г. със становищата на консултантите на Народното събрание по проекта на ЗБГ: Роналд Щерер от швейцарското Министерство на правосъдието и на Джовани Коянец – професор в римския университет „Ла Сапиенца“ и член на Комитета на експертите по въпросите на гражданството. Според изразената от тях позиция, юридическото съдържание на залегналия в чл. 25(2) от Конституцията термин „български произход“ трябва да се отнесе и до етническите българи, които не са имали и нямат българско гражданство. Съгласно компетентните им интерпретации по ЕКГ, правилата за гражданство на държава - страна по нея не могат да съдържат разлики или да включват практики, равностойни на привилегии – т.е.на дискриминация на основата на национален или етнически произход. Наред с това, от тяхното тълкуване на ЕКГ следва, че разликата между лице с български етнически произход, което иска да бъде считано за български гражданин и гражданите на българската държава, са обосновани разлики и следователно отговарят на Конвенцията. В случая това означава, че няма никаква дискриминация при признаване по закон („ex lege“) на българското им гражданство по произход. Принципното решение на този съдбовен демографски, социален, политически, културен, икономически и правен проблем би следвало да намери място в Глава втора на ЗБГ с примерно следното допълнение: „Българско гражданство по произход може да придобие пребиваващо постоянно в друга държава лице, както и неговите потомци, които вследствие превратностите на европейската история са останали чужди поданици или граждани, но са съхранили елементите на народностна идентичност: българския си  корен, традиции, език, култура, както и социална привързаност и солидарност със своя народ и държавата ни“.

Европейската конвенция за намаляване случаите на множествено гражданство от 1963г. е ратифицирана от повечето държави-членки на Европейскша съюз, а се зачита и от другите страни на Стария континент. Конвенцията изисква при придобиване на гражданство по натурализация, избор или възстановяване загубването на предишното гражданство на заинтересованото лице. С оглед по-нататъшното развитие и утвърждаване интеграцията на държавите-членки на Европейския съюз въз основа на общото  културно, религиозно и хуманитарно наследство на Европа, сега вече не се налага освобождаване от предишно гражданство при придобиване гражданство на държава - членка на Европейския съюз - ако за това има сключен двустранен договор, с който на реципрочна основа е уредено запазване предишното – респ. на българското, гражданство от приемащата страна. Тази разпоредба не би трябвало да се прилага спрямо български гражданин, който притежава гражданство на държава – нечленка на Европейския съюз. Тази практика е вече широко разпространена в рамките на Общността. Със създаването на съответна норма в ЗБГ ще се допринесе за укрепване интеграционните отношения с другите държави – членки, за запазване родовите връзки с нашите сънародници в чужбина, което е от общ интерес. В резултат на настойчиви  постъпки, комисията на Народното събрание по правата на човека се обърна с писмо № 153-14.1070 от 19.04.2011г. към председателя на Министерския съвет с молба подкрепяните и от нея предложения за изменения и допълнения на ЗБГ да бъдат предоставени на компетентните органи за вземане на решения и предприемане на съответни действия.

В нашата юриспруденция съществува определена приемственост по въпросите на гражданството, която понастоящем се съчетава с европейските правни стандарти. Според чл. 54 на Търновската конституция, за отказ от него се счита приемането на чуждо поданство на каквото и да е основание. Множественото гражданство, извън границите на Европейския съюз, се приема за неуместно, предизвикващо трудности в междудържавните отношения, има за неизбежен резултат конфликт на лоялност и по своята същност противоречащо на функциите на гражданството. Когато интересите на две държави се различават, а политиките им се противопоставят, трудно би могло едно лице с гражданство на едната и на другата държава да служи едновременно на два противоположни интереса. Ето защо ЕКГ утвърждава, че тя не се явява пречка за прилагане на договори и спогодби за намаляване случаите на множество гражданства. В становище на Конституционния съд от 1995г. се изтъква, че наличието на чуждо гражданство означава публично-правна връзка между лицето и друга държава, изразяващи се в права и задължения, които могат да бъдат в конфликт със задълженията към българската държава.

Европейските правни стандарти за статута на гражданите включват разпоредби относно загубването на гражданство по инициатива на държавата или по инициатива на лицето, както и последствията които би трябвало да бъдат отразени в националното законодателство при придобиване или притежаване на друго гражданство. В съответствие с чл.7 на ЕКГ е необходимо в Глава трета на ЗБГ да се впише примерно следната уредба: „Българско гражданство се загубва по закон (ex lege) в случаите на:

а) придобиване по свободен избор гражданство на държава, която не е членка на Европейския съюз;

б) придобиване българско гражданство въз основа на невярна информация или укриване на материален факт. Ако придобиването на българско гражданство е в резултат на осъдително поведение се счита, че самият акт на придобиване е невалиден и недействителен, а заинтересованото лице никога не е било български гражданин;

в) доброволна служба на притежаващо българско гражданство лице в чуждестранни въоръжени сили или специални служби. Не се счита за служило в чуждестранни въоръжени сили лице, което преди придобиването на българско гражданство е било на служба във въоръжените сили на страната, на което е било гражданин. Доброволната военна служба в друга държава, съгласно двустранен или многостранен договор, по който Република България е страна, не се счита за служба в чуждестранни въоръжени сили;

г) поведение на притежаващо и друго гражданство лице, нанасящо сериозен ущърб на жизнените интереси на българската държава, като: национално предателство, съзнателна дейност в полза на чужди стратегически домогвания, сепаратизъм, тероризъм и други подобни прояви – без закононарушения от общ характер, колкото те и да са тежки;

д) липса на действителна връзка с Република България от притежаващ и друго гражданство българин, който постоянно пребивава в чужбина. Доказателство за действителна връзка е отсъствието на регистрация за постоянно местоживеене в Република България, непредставяне на искане за издаване на български документи за самоличност, липса на социална привързаност и солидарност, отсъствие на интереси, свързани с реципрочност на права и задължения към българската държава.“

В съответствие с чл. 8 на ЕКГ, загубата на българско гражданство по инициатива на притежаващо и друго гражданство и постоянно живеещо в чужбина лице би могло да се изяви чрез мълчалив отказ или декларативно.  Те се демонстрират чрез липса на социална привързаност и действителна солидарност на съществуване в рамките на българската нация, както и от отсъствие на чувства и интереси, свързани с реципрочност на права и задължения към българската държава. Такива примерно са случаите, когато в съответствие с  Международната конвенция за статута на бежанците, лицето се е обявило само или от приемащата го държава за бежанец, както и при изселване на лице от небългарски произход в  държава, с която България има сключвани спогодби (конвенции) за изселване или  за размяна на население.

Загубването на българско гражданство по инициатива на лицето не би трябвало да бъде ограничавано, отказвано или нерегистрирано по процедурни причини - включително свързани с военни задължения в страната на предход или при наличие на открити гражданско-правни или наказателни процедури.

Необходимо е в Глава пета на ЗБГ да залегне уредба, според която да не се издава указ на президента на Република България за освобождаване от българско гражданство на установили се в чужбина лица, които са го загубили по силата на този закон или са се отказали мълчаливо или по друг начин от българско гражданство. Процедурите за отразяване на настъпилите промени в статуса на лицето да се извършват по административен ред служебно. Загубилото българско гражданство лице не може да се освобождава от нормативно установени задължения към държавата или от права и законни интереси на други български граждани или юридически лица.

Уместно е също, в Глава пета на ЗБГ да залегне задължение за съответните общинските власти да отразяват служебно в регистрите по гражданското състояние на населението фактът на придобиване на друго гражданство и в случаите, когато не е издаден указ или друг документ въз основа на действащото законодателство, щом това обстоятелство е настъпило по силата на закона или по инициатива на лицето То може да се установява и от данните за издаваните по Закона българските документи за самоличност.

При наличие на „бели петна“ в националното ни законодателство, не е трудно да се намерят примери  на „политическа целесъобразност“ със „запазване“ на българското гражданство на изселилите се по своя инициатива, идентифицирали чужд етнически произход и свободно избрали друго гражданство лица. Не е необходимо представяне на доказателства пред съда за наличие на корупционни изгоди в полза на длъжностно лице, което при своята служебна дейност е нарушило нормативните правила и процедури.

Няма международни стандарти, европейски конвенции, двустранни договорености, разпоредбите на Конституцията или националното ни законодателство, които биха могли да оправдаят продължаващите през целия преходен период деяния. Както е видно от стенограмата за заседанието на Министерския съвет (т.30) от 4.11.2009г., несъвършенствата в съществуващия ЗБГ и неговото приложение се дължат на продължаващата и след 27 юли 2009г. корупция в средния ешалон на министерствата. Чиновници, които са се занимавали с въпросите на гражданството и са участвали в корумпираната схема, не са мръднали и до сега. Защото са създадени корупционни условия, от които се ползват и поделят суми не само дребни посредници и чиновници, а и изтъкнати политици и държавници. „Това е истината“!

Уважаема госпожо Цачева,
Уважаеми господин Борисов,

Сериозно сме обезпокоени от засилващите се опити на редица официални институции и политически личности в Република Турция да се месят открито и необезпокоявани във вътрешните работи на нашето Отечество. Както вие добре знаете, тези опити за груба намеса стават по няколко пътища – дипломатически, икономически и пр. начини.

За всички са видни опитите на турския Дианет да ръководи делата на българската мюсюлманска общност, както и да се намесва пряко във вътрешнополитическия живот на България.

Турският посланик в Република България се държи като генерал губернатор, външното министерство на България загадъчно мълчи, а външният министър коментира всякакви други казуси, но не и действията на турските дипломати.

През последните дни пред очите на официалните български институции се извършва покупката на двете най-големи български болници – Токуда и Сити клиник, от една известна турска корпорация.

За никого не е тайна стратегията на турската дипломация да реализира т.нар. "Стратегическа дълбочина" – т.е. да наложи политическото си влияние върху държавите, чиито територии са били част от някогашната османска империя. Политиката на Република Турция по отношение на конфликта в Сирия е показателна в това отношение.

В същото време около промените в новия избирателен кодекс малобройна, но шумна група протестъри вдига врява до Бога, че се нарушавали човешките права на българските турци, изселили се в Република Турция.

Няма ли българските официални институции да се загрижат най-сетне за фундаменталните национални интереси и за националната сигурност, за което всъщност народът ги е избрал? И докога ще злоупотребяват с нашето търпение.

Обръщаме се към вас като министър-председател на Република България и председател на Народното събрание и разчитаме на вашата категорична и недвусмислена реакция, за да не се допуска и в бъдеще пряката намеса на Република Турция във вътрешнополитическия живот на България.

 акад. Константин Косев, акад. Георги Марков, акад. Васил Гюзелев, проф. Иван Маразов, чл.кор. Васил Проданов, проф. Васил Николов, проф. Чавдар Добрев 

ДАЛИ ИЗБОРНИТЕ БЕЗОБРАЗИЯ СА РЕЗУЛТАТ НА НЕВЕЖЕСТВО ИЛИ ПОЛИТИЧЕСКА БЕЗОТГОВОРНОСT? ОТГОВОРЪТ Е „ДА“!

СДРУЖЕНИЕ “ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ –БЪЛГАРИЯ“ 

Милко Бояджиев

ДАЛИ ИЗБОРНИТЕ БЕЗОБРАЗИЯ СА РЕЗУЛТАТ НА НЕВЕЖЕСТВО ИЛИ ПОЛИТИЧЕСКА БЕЗОТГОВОРНОСT?

ОТГОВОРЪТ Е „ДА“!

             Стана безпощадно ясно, че зад красивата фасада за права и свободи се прикрива псевдолиберална доктрина, която по същността си е делови съюз на местни мафиотски структури и държавна власт със световното стопанско, политическо и финансово задкулисие. Не е трудно поставените в незавидната роля на Буриданово магаре граждани да разберат, че трябва сами да се задействат за намиране на радикални решения. Повод за тези размисли дават  станалите между 26 и 28 април т.г. в Народното събрание дебати, както и тенденциозните изменения и допълнения на Изборния кодекс.

            На обществено внимание натрапчиво се налагат периферни въпроси за задължително участие, за електронно или машинно гласуване, а се допуска  неправомерен вот на небългарски граждани – особено в секции в чужбина. Умишлено се пренебрегва основополагащия проблем с изготвянето на избирателните списъци и съдържащите се в тях 1.5 - 1.8 милиона „мъртви души“. Защото понастоящем броят на избирателите в списъците е около 7 милиона имена при население на България също 7 милиона, от които над 1.5 мил. са непълнолетни. От тази „изборна зестра“ се облагодетелстват чрез  криминални задкулисни сделки управляващи по време на изборния процес партии. Факт е, че в докладите на наблюдателите от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа до правителството това несъответствие неизменно се изтъква ведно с даваните препоръки (Медоукрофт) за неговото преодоляване съобразно европейските практики. Резултат от направените препоръки няма!

            Продължава преднамереният подход при парламентарни изори  броят на мандатите по райони да се определят само въз основа на умишлено раздути статистически данни по преброяванията на населението в страната, включващи и трайно установилите се  в чужбина лица с две гражданства. При отчетени средно за страната 65% гласували по списъците избиратели, в районите със смесено население участието им традиционно е до 35%. Това означава, че броят на определяните на тази основа мандати е завишен двойно, съответно „цената“ на един мандат според действителните гласове е почти двойно по-малък. Пример за подобна партизанска сделка е предоставяне мандата на избрания с над 17 хил. гласа потомък на бежанци от Източна Тракия на един от уредените за изборен район Кърджали петима кандидати на ДПС. Те са получили средно по 12 хил. гласа - включително от турски граждани, които са били снабдени неправомерно от органите на МВР с български документи за самоличност и са „запазили“ в нарушение на международното право и българските закони българско гражданство. Ведно със стотиците хиляди снабдени с такива документи изселници – вече турски граждани, те могат безконтролно да участват на територия на Турция в наши национални избори и в нарушение на държавния суверенитет да определят настоящето и бъдещето на България.

            Противно на предоставяните на етническа и верска основа привилегии на придобили по своя воля и свободен избор друго гражданство лица от небългарски произход, нашите управници, със свойственото им преклонение пред чуждите авторитет и интереси, продължават да дискриминират бежанците от българска народност, намерили убежище от османо-турските зверства в Бесарабия, Молдова, Русия, Банат, и другаде или останали под игото на поробителите в Македония, Тракия, Западните покрайнини, Северна Добруджа. На тези истински бежанци и техните потомци, запазили  в тежки асимилационни порядки родния си език и народностно съзнание демагогски се предлага „право на натурализация при облекчени условия“. В кой свят живеем!? Други държави (Гърция, Германия, Израел и пр.), осигуряват при преселвания на свои сънародници възможно най-добрите икономически, финансови, хуманитарни и други предимства. Безродните ни управници обаче, се отнасят към бежанците-наши сънародници по-зле отколкото към криминалните нарушители на границата. Още по-лошо е че управляващата прослойка не зачита международните стандарти за т. н. „обосновани разлики“, които изискват уреждане със закон правата на нашите сънародници, станали бежанци поради исторически катаклизми. Може би защото имат повече българско народностно съзнание от тези, които „запазили“ предишното си българско гражданство изселници и които при доброволното и свободно си отпътуване обругаваха народа и държавата ни.

            Всеки просветен български гражданин е наясно, че непривеждането своевременно на вътрешното законодателство към вече ратифицираните и публикувани международни актове трябва да се счита за нарушение на международното право. Такова е понятието „гражданство“, формулирано (1955г.) от Международния съд на ООН, като „юридическа връзка между лице и държава, имаща за основание един социален факт на привързаност, действителна солидарност на съществуване, на интереси и на чувства, свързани с реципрочност на права и задължения“, които изселниците в Турция не притежават . Известно е също, че тълкувателните становища на международните съдилища са задължителни за държавите, които са признали тяхната юрисдикция. Изтъкваме го, тъй като чл. 2 на Европейската конвенция за гражданство от 1997 г., счита термините „гражданство“  и „националност“ за синоними. В параграф 4/68 на Разяснителния доклад към конвенцията се утвърждава, че според чл. 7, гражданство може да бъде загубено автоматично при прилагането на закона “ex lege” или по инициатива на държава – страна по Конвенцията, ако това засяга един от изчерпателно изброените в този член на Конвенцията случаи, между които:

·        доброволно придобиване на друго гражданство;

·        доброволна служба в чужди военни сили;

·        поведение, нанасящо сериозен ущърб на жизненоважни интереси на държавата - страна по конвенцията;

·        липса на действителна връзка между държавата и постоянно пребиваващо в чужбина лице.   

Следва да вметнем и обстоятелството, че десет години след ратификацията на Европейската конвенция за гражданство от (15.12.2005г.). България не се съобразява с посочените разпоредби относно загубването на гражданство.   През изминалите 20 години, сдружение “ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ –БЪЛГАРИЯ“ публикува в медиите десетки информации, анализи, както и писма (обръщения) до президенти, премиери, парламентарни комисии, в които по-подробно са изложени нашите съображения, Част от тях са достъпни в сайта – болгер на сдружението web-address: http://helzinski-nabliudatel-bulgaria.blogspot.bg/ , който настойчиво предлагаме да посетите.

09.05.2016

Христо Тепавичаров

Западна Тракия – минало и бъдеще

От месец протестиращи гръцки фермери блокират със селскостопанска техника българо-гръцката граница и движението на превозни средства между дете страни.

Причините, които организаторите и синдикалните организации, стоящи зад протестите изтъкват, е спор с правителството на страната във връзка със законопроект, предвиждащ пенсионна реформа засягаща фермерските данъци и осигурителната система. Фермерите са против намаляване на придобивките, които сега ползват. Правителството отговаря, че без предлаганите промени осигурителната система ще рухне, а кредиторите на Гърция щели да прекратят финансовата помощ, която й предоставят.

Спорът е между отделни сектори на гръцкото общество, конфликтът е чисто вътрешен, генериран от начина, по който са разходвани публични средства от гръцката държавна администрация и от бенефициентите на пенсионната и осигурителна система. Проблеми, към които България няма и не може да има каквото и да е отношение и интерес.

Затварянето на българо-гръцката граница не засяга интересите на нито една от заинтересованите страни, участващи в спора и е насочена главно срещу България и други държави от Европейския съюз, които използват международния транспортен коридор № 8 - магистрала „Струма“ Е-79, водещ към ГКПП „Кулата-Промахон“, „Илинден-Ексохи“ и Е-85, улесняващ достъпа до ГКПП „Капитан Петко войвода“, „Маказа“, „Златоград“ и „Ивайловград“ за доставка на стоки в самата Гърция или за да достигнат до пристанища на Егейско или Средиземно море с транзитни товари.

Създалата се обстановка поставя много въпроси, като ще се опитаме да отговорим на някои от тях, свързани главно с нарушенията на международното право, с отговорността на държавата нарушителка и с необходимостта от намирането на решение, което да изключи за винаги в бъдеще възможността от блокиране на българския излаз на пристанищата на Бяло/Егейско море.

Първият и основен въпрос е кой носи отговорността за охрана на гръцката граница от гръцка страна, за осигуряване на безпрепятствен достъп до територията на държавата Гърция от съседна държава и за свободното движение по пътищата, държавна публична собственост, при спазване на всички изисквания на местния закон. Държавните граници, съгласно Парижкия мирен договор от 1947 година, за сега предпоследен, потвърждаващ границата от 1920, определя територията върху която се разпростира териториалното върховенство на държавата. Върховенството на държавата се състои в правото и задължението да се разпорежда с територията си и с вещите върху нея, както и да осъществя държавната власт над всички лица, намиращи се на територията й, без оглед на тяхната националност или гражданство.

Едва ли би могло да има спор, че гръцката държава, в качеството си на публично-правна институция, е отговорна за гарантиране сигурността по границата и управление на движението през граничните пропускателни пунктове. Тази отговорност включа задължението на държавата да осигури на всеки преминал държавната граница, по установения от закона ред, безпрепятствено придвижване във вътрешността на страната по достъпните за всички пътища. Ограничения на тези права могат да се предвидят в изрично изброени от закона случаи – форсмажор, свързан с природни бедствия или военен конфликт. Всякакви други ограничения на движението по държавните пътища е проява на произвол, какъвто държавата е задължена да не допуска и да отстранява незабавно.

В случая затварянето на гръцката граница с имобилизирани селскостопански машини е проява на произвол, който гръцката държава не само че не ликвидира незабавно, но търпи и насърчава. Във вътрешен план това е анархия и абдикиране на държавата от своите функции по осигуряване на реда и законността, а във външно политически план е враждебен акт по отношение на съседна държава, с всички произтичащи от това последици. В не далечното минало подобни действия биха могли да бъдат квалифицирани като Casus belli, тъй като те по-никакви стандарти не биха могли да се определят като случайни или проява на небрежност. Основание за подобен извод ни дава становището на официалните гръцки власти - централни и местни – в смисъл че знаят какво се случва, но нямали контрол върху действията на фермерите, тъй като те били незаконни и поради тази причина не можели да се намесят за отстраняване на нарушенията и възстановяване на реда?!

Питаме се какво би направила същата тази администрация, ако от двете страни на границата хилядите тирове, изчакващи на място евентуалното й отваряне в необозримо бъдеще, тръгнат като лавина, помитайки гранични съоръжения и всичко по пътя си, поемайки установяването на ред в свои ръце със силови методи? Същото гръцко правителство ще изпрати ли войска, за да спре непозволеното нахлуване и би ли било това повод за военен конфликт между двете съседни държави, предизвикан от умишлено причиняване на десетки милиони евро загуби на български юридически и физически лица, поради бездействие на гръцката централна власт и неизпълнение на поети международни задължения?

Българското Народно събрание прие единодушно декларация срещу блокирането на границата и призова ЕК да започне наказателна процедура срещу Гърция. Свободното движение на хора, стоки, капитали и услуги през границите на държавите-членки на ЕС е диспозитивна норма от регионален характер, задължителна за всички държави-членки  на ЕС. Но тя е и императивна норма за държавите членки, тъй като е основополагаща за съществуването на съюза. Без нейната задължителна сила няма ЕС, има съюз на държави, в който всяка държава си прави каквото си иска, съюз, който всъщност съществува единствено, за да оправдае поддържането на една чудовищна международна бюрокрация от манекени и палячовци, със съмнителна правна и политическа култура. Да се твърди, че свободното движение между държавите членки е отговорност на националните правителства и че нямало механизми, с които Брюксел може да въздейства, означава да се признае, че Брюксел е абсолютно излишен. Отговорност на държавите е да осигурят свободното движение, съгласно Договора за ЕС, а не да го възпрепятстват. И отговорност на Брюксел е да осигури изпълнението на поетите от държавите членки задължения, с цената на санкции включително изключване от Съюза за недопустими нарушения, а не да преговоря с някои държави за освобождаването им от поетите задължения, а при други да толерира недопустими нарушения на императивни задължения. Договорът за функциониране на Европейския съюз съдържа разпоредби, в които изчерпателно са изброени случаите, при които държавите членки могат да ограничат достъпа на граждани на други държави-членки до своите пазари и територия и те са по съображения за поддържане на обществения ред, защита на националната сигурност и общественото здраве. Повтаряме извън тези случаи всичко останало е произвол и както в Брюксел, така и в Гърция отговорните фактори знаят това, но отказват да прилагат европейското право. Трябва ли по всеки повод да припомняме, че основна грижа на замислилите Европейския съюз е била създаването на общ пазар, с минимум ограничения, максимум предсказуемост и възможност за планиране на бъдещата личностна и бизнес дейност.

А сега за последиците и необходимите решения… В този контекст би трябвало да благодарим на Алексис Ципрас и неговото правителство, че създаде реална обстановка и повод да поставим въпроса за българския излаз на Егейско море като висящ ангажимента на великите и европейски сили и на самата Гърция към България. Ако Великите сили си бяха изпълнили задълженията, Гърция днес нямаше да има какво да блокира!

В наши неотдавнашни публикации припомнихме някои моменти от историята, довела до лишаването на България от излаз на Егейско море и загубата на територия от около 8,700 кв. км. включително цяла Западна Тракия.

До края на Първата световна война – 1919 година – Западна Тракия е част от България, населена главно от българи, каквато е била в продължение на много столетия, включително 500 години като част от Османската империя. По силата на Ньойския договор Западна Тракия е отнета от България, но статутът й остава висящ поради бутафорния начин, по който става това заграбване на българска територия. Раздел ІІІ на Ньойския договор е озаглавен „Тракия“. Встъпителното изречение на чл. 48, ал. 1 гласи: „България се отказва в полза на Основните Съюзнически и Асоциирани Сили от всички права върху териториите в Тракия, които са принадлежали на българската монархия …“ Така формулирана разпоредбата е политически подвеждаща, тъй като България не е питана, за да е в състояние да изрази отказ и никога не се е отказвала от Тракия. Тя е правно несъстоятелна, тъй като отказ от територия е възможен единствено в полза на държава, която има територия, е не в полза на Основни Съюзнически и Асоциирани сили без обща територия. И последно на фона на последвалите събития разпоредбата е неизпълнима, тъй като Съединените Щати, като една от Основните сили на конференцията (останалите са Британската империя, Франция, Италия и Япония) подписва, но не ратифицира Ньойския договор, напуска конференцията в Сан Ремо през 1920 година и не участва в решенията по отнемане на Тракия от България и предоставянето й на Гърция.

Втората алинея на член 48 е още по-безсмислена, тъй като съгласно нея „България се задължава да приеме споразумението на Основните Съюзнически и Асоциирани сили по отношение на тези територии, именно онази част от него, която касае националността на жителите“. Жителите на Западна Тракия са поданици на българското царство и са българи! На какво основание временно управляващите Тракия ще решават  въпросите за националността на българите и по какъв начин ще им променят националността, от българи на гърци или турци, дори и да предоставят териториите на Гърция? Не става въпрос за гражданство или поданство, а за националност - nationalité!

Най-важни са следващите две алинеи на чл.48, които главно ни интересуват в този коментар: „Основните Съюзнически и Асоциирани сили се задължават да гарантират икономическия излаз на България на Егейско море. Условията на тази гаранция ще бъдат определени допълнително.“

Тази разпоредба остава неизпълнена и до днес, а задължението да се осигури излаз на България на Егейско море продължават да имат „Основните Съюзнически и Асоциирани сили“, които управляват и днес света. Срок за изпълнение на задълженият по чл. 48 от поелите управлението на Тракия сили не е определен, което означава, че разпоредбата остава в сила до нейното изпълнение. Към управляващите Европа днес се числи и основната сила от Централните сили, загубили войната – Германия. Към т.н. Основни Съюзнически сили, носещи отговорност за имплементацията на чл. 48 от Ньойския договор бихме искали да изброим и онези, които към 1919 година се считат за Асоциирани и споделящи отговорността за осигуряване излаза на България на Егейско море, а те са: Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хеджаз (Саудитска Арабия), Полша, Португалия, Румъния, Сърбо-Хърватската-Словенска държава, Сиам и Чехословакия.

Както се вижда 9 от 16-те страни-победителки са държави членки на Европейския съюз и биха могли дори самостоятелно да  решат въпроса за българския излаз на Егейско море по силата на член 48 от Ньойския договор. Бихме искали да бъде ясно, че Ньойският договор не вменява задължение на  Гърция да предостави излаз на България на Егейско море. Задължението е на Основните Съюзнически сили САЩ, Англия, Франция, Италия и Япония, които узурпираха Западна Тракия, повериха управлението й на френския генерал Шарпи, който на 2 юни 1920 година напуска областта и я предава в гръцка окупация. Задължение на Гърция, както през 1919, така и през 2016 година е да изпълни решенията на Основните сили по гарантиране достъп и излаз на България на Егейски море.

За да се изключи рецидив на произвол, водещ до затваряне на българо-гръцката граница и възпрепятстване достъпа на България до Средиземно море в бъдеще е необходимо незабавно великите сили да изпълнят задълженията си по предоставяне излаз на България на Егейско море. Това може да стори и Гърция незабавно и би било във взаимен интерес.

Това биха могли и са длъжни да сторят Великите сили и ЕС.

Издевателствата и униженията, на които бяха подложени български граждани и българската държавна администрация, в лицето на българския министър председател и министъра на транспорта, Московски, през януари-февруари 2016 година, от гръцката централна и местна администрация, със затваряне на българо-гръцката държавна граница, не биха били възможни ако България не бе лишена от своя суверенитет над Западна Тракия. Не биха съществували условия за шантаж.

Гърция никога не е завоювала Западна Тракия, за да черпи основание за окупацията й от победа на бойното поле при военен конфликт с България. Както припомнихме по-горе, Западна Тракия бе отнета от България от Великите сили, победители в Първата световна война, като израз на наказание за начина, по който България бе преследвала своите национални идеали и бе защитавала своите национални интереси. По геополитически причини Западна Тракия бе предоставена фактически на Гърция без международно признато правно основание. Става въпрос за липса на правно основание за предоставяне на Западна Тракия на Гърция, а не за очертаване на границата между двете държави. Време е наказанието да бъде отменено и Западна Тракия да бъде върната в патримониума на собственика й, България, от същите сили, които си присвоиха властта да я наказват.

Гърция има едно единствено задължение – да се съобрази с решенията на Великите сили за възстановяване на status quo ante, съществувало по време на Ньойския договор до конференцията в Сан Ремо през април 1920 година. Поемайки отново управлението и контрола на Западна Тракия, същите Велики сили следва да изпълнят задълженията, които сами си вмениха с подписаните договори и споразумения по гарантиране икономически излаз на България до действащо пристанище на Егейско море и по гарантиране упражняването на пълен и неограничен контрол, суверенитет и върховенство върху този излаз. Това са същите Велики сили, на които Гърция дължи стотици милиарди невърнати заеми. С част от тези вземания биха могли дори да откупят задълженията си по гарантиране на българския излаз.

Гарант за съблюдаване правата и интересите, както на България, така и на Гърция в Западна Тракия може и трябва да бъде Европейският съюз. Както България, така и Гърция са държави членки на ЕС и имат интерес от един постоянен арбитър в лицето на международна институция за решаване на спорове, които биха могли да възникнат в процеса на прехода от международен произвол към възстановяване на реда и законността.

Безпрепятствен и суверенен достъп на България до пристанище на Егейско море можеше многократно до сега да предостави и Турция. Ако нейните държавни ръководители мечтаят за териториално възстановяване на Османската империя и продължат да преследват целите си с въоръжена сила рискуват да затрият собствената си държава в сегашните й граници. Това което е възможно е отчасти да се възстанови влиянието на Османската империя в района, но това би било невъзможно без равноправното участие и съдействие на суверенна, независима, свободна, силна, национално удовлетворена България в центъра на Балканите. Турция би могла да допринесе за това и ако се колебае за начина, по който би могла да го стори, сме на разположение да предоставим безплатна правна консултация!

23 февруари 2016 г.