Милко Бояджиев
Проект
РАНИ, КОИТО ВЕЧНО КЪРВЯТ
“ТОЗИ, КОЙТО ЗАБРАВЯ МИНАЛОТО Е ОБРЕЧЕН ДА ГО ПОВТОРИ“
(Хегел)
На 18.02.2014 се навършват 100 години от оповестяването от Карнегиевата фондация за мир (Carnegie Endowment for Inernational Peace) на Доклад на Международната комисия за причините и воденето на Балканските войни. Значимостта на този забележителен документ (496 стр., 5 гравюри и 8 карти) се предопределя както от обстоятелството, че проучванията са извършвани по местата на военните действия непосредствено след събитията, така и от представителния състав на Комисията. Неин ръководител е френският сенатор барон дьо Констан и с участието на депутата от Камарата на представителите Ж. Годар, професора по държавно право Й. Редлих от Виена, германския професор от Магдебург В. Шюкинг, на издателя на лондонското списание “Икономист“ Фр. Хърст и познавача на балканските въпроси Брайнсфорд от Великобритания, члена на Руската Дума П. Милюков, професора от нюйоркския Колумбийски университет С. Дутън.
РАНИ, КОИТО ВЕЧНО КЪРВЯТ
“ТОЗИ, КОЙТО ЗАБРАВЯ МИНАЛОТО Е ОБРЕЧЕН ДА ГО ПОВТОРИ“
(Хегел)
На 18.02.2014 се навършват 100 години от оповестяването от Карнегиевата фондация за мир (Carnegie Endowment for Inernational Peace) на Доклад на Международната комисия за причините и воденето на Балканските войни. Значимостта на този забележителен документ (496 стр., 5 гравюри и 8 карти) се предопределя както от обстоятелството, че проучванията са извършвани по местата на военните действия непосредствено след събитията, така и от представителния състав на Комисията. Неин ръководител е френският сенатор барон дьо Констан и с участието на депутата от Камарата на представителите Ж. Годар, професора по държавно право Й. Редлих от Виена, германския професор от Магдебург В. Шюкинг, на издателя на лондонското списание “Икономист“ Фр. Хърст и познавача на балканските въпроси Брайнсфорд от Великобритания, члена на Руската Дума П. Милюков, професора от нюйоркския Колумбийски университет С. Дутън.
Изминалите сто
години не можаха да заличат напълно стремежа за освобождение на поробените
братя и обединението на българския народ, нито проявения чутовен героизъм по
бойните полета на Тракия и Македония. Трябва да се изтъкне, че военните
действия са водени в очертаните от Цариградската конференция земи в границите
на Османо-турската империя, които са били населени преобладаващо от българи.
Това обстоятелство означава, че главно то е било подложено на ужасни страдания
и геноцид. Неговото имущество е било
разграбено или унищожено. То е било принудено да напусне родните си
места и да търси спасение в пределите на Княжество България.
Историческите причини за възникването на Балканските войни 1912 – 1913г. са много, но се дължат главно на две обстоятелства. Преди всичко трябва да се изтъкне незачитането на демографските граници на България, включващи в себе си Македония, които са посочени съвместно от Русия и Турция в договора от Сан-Стефано и са били преди това очертани от Цариградската конференция (1876г.). Както е известно, те са доуточнени и потвърдени в Берлинския договор, който обаче разделя тази единна етнографска България на три части: Княжество България, васална провинция Източна Румелия и турска провинция Македония (стр.31). Втора причина и повод за възникване на Първата балканска война е нарушаването от Османска Турция на чл. 23 на Берлинския договор (1878г.),който изисква предоставянето на пълна автономия на православното християнско население в балканските вилаети на империята. Неизпълнението на това изискване е предизвикало съюзявянето на четирите балкански държави срещу вековния поробител.
Историческите причини за възникването на Балканските войни 1912 – 1913г. са много, но се дължат главно на две обстоятелства. Преди всичко трябва да се изтъкне незачитането на демографските граници на България, включващи в себе си Македония, които са посочени съвместно от Русия и Турция в договора от Сан-Стефано и са били преди това очертани от Цариградската конференция (1876г.). Както е известно, те са доуточнени и потвърдени в Берлинския договор, който обаче разделя тази единна етнографска България на три части: Княжество България, васална провинция Източна Румелия и турска провинция Македония (стр.31). Втора причина и повод за възникване на Първата балканска война е нарушаването от Османска Турция на чл. 23 на Берлинския договор (1878г.),който изисква предоставянето на пълна автономия на православното християнско население в балканските вилаети на империята. Неизпълнението на това изискване е предизвикало съюзявянето на четирите балкански държави срещу вековния поробител.
Корените на
Втората балканска (междусъюзническа) война се крият в договореностите между
руския цар Александър II и австро-унгарския император Франц Йосиф (Райхщадт 1876г) за
разпределение зоните на интереси на полуострова и последвалия ги таен договор
между Австро-Унгария и Сърбия (1881г), § 7 на който ноторно задължава
Австро-Унгария да не се противопоставя и да подпомага Сърбия срещу други сили в
нейното разширяване по направление към Вардарската долина върху територии,
чието население е било всеобщо признато
за българско - дори от сърбите. Като компенсация Сърбия дава съгласие Австро-Унгария
да окупира и упралява Босна и Херцеговина (стр.26). Гърците не са проявили
интерес да знаят какъв е народът населяващ Македония, но тъй като тези земи
преди били принадлежали на гърците, затова те трябва, според тях, да им
принадлежат отново (24). Румъния търси териториални компенсации заради
спазвания “благоприятен
неутралитет“.
Вниманието на световната общественост към воденето на балканските войни е било предизвикано от чудовищните жестокости, извършвани от войските на взелите участие в сраженията държави над своите врагове и местното мирно население. При това, Комисията е констатирала, че няма разпоредба на международното право, която да не е нарушена в една или друга степен (стр.208). Фактите все пак сочат, че българското командване се е стремяло да ги ограничи с издаване заповеди и наказване на провинили се чинове (с.213). Показателно е, че за разлика от оказваното от българските власти пълно съдействие на Карнегиевата комисия, позорящите деяния и шовинистичните завоевателни политики на Сърбия и Гърция са принуждавали правителствата им преднамерено да създават пречки и да омаловажават нейните констатации (стр. 4).
Вниманието на световната общественост към воденето на балканските войни е било предизвикано от чудовищните жестокости, извършвани от войските на взелите участие в сраженията държави над своите врагове и местното мирно население. При това, Комисията е констатирала, че няма разпоредба на международното право, която да не е нарушена в една или друга степен (стр.208). Фактите все пак сочат, че българското командване се е стремяло да ги ограничи с издаване заповеди и наказване на провинили се чинове (с.213). Показателно е, че за разлика от оказваното от българските власти пълно съдействие на Карнегиевата комисия, позорящите деяния и шовинистичните завоевателни политики на Сърбия и Гърция са принуждавали правителствата им преднамерено да създават пречки и да омаловажават нейните констатации (стр. 4).
Малка подборка
кратки откъси от Доклада идва да напомни на поколенията някои факти които са
актуални и днес и са от не по-малко значение за бъдещето на държавата ни.
Подписаният на 17.05.1913г. в Лондон мирен договор задължава Турция да отстъпи на балканските съюзници всички земи на запад и север от линията Мидия – Енос. Скоро след това обаче, използвайки изтеглянето на българските войски, турската армия го нарушава и наново Тракия става арена на военни действия. Ужасите започват отново и достигат връх когато начело настъпва конницата от кюрди и араби (стр.127). Един войник арабин-католик е признал, че по специална заповед трябвало най-напред да ограбят и изгорят имотите, след това да избият всички мъже, а след тях и жените. Що се касае лично до него, той изпълнявал точно заповедта на началството (стр. 133). Въз основа на притежаваните от нея сведения, Комисията е абсолютно уверена, че се касае за “съвършенно изтребване на българското население от военните власти съгласно един систематично изпълнен план.“ (стр. 130). Истинските кланета започват когато турската армия среща български селяни при тяхното бягство (стр. 130).
Подписаният на 17.05.1913г. в Лондон мирен договор задължава Турция да отстъпи на балканските съюзници всички земи на запад и север от линията Мидия – Енос. Скоро след това обаче, използвайки изтеглянето на българските войски, турската армия го нарушава и наново Тракия става арена на военни действия. Ужасите започват отново и достигат връх когато начело настъпва конницата от кюрди и араби (стр.127). Един войник арабин-католик е признал, че по специална заповед трябвало най-напред да ограбят и изгорят имотите, след това да избият всички мъже, а след тях и жените. Що се касае лично до него, той изпълнявал точно заповедта на началството (стр. 133). Въз основа на притежаваните от нея сведения, Комисията е абсолютно уверена, че се касае за “съвършенно изтребване на българското население от военните власти съгласно един систематично изпълнен план.“ (стр. 130). Истинските кланета започват когато турската армия среща български селяни при тяхното бягство (стр. 130).
Досежно ширещите
се днес спекулации и внушения, Карнегиевата комисия констатира, че „помаците са
българи по народност и език, които преди няколко столетия по времето на
турските завоевания са били насила преобърнати в мюсюлмани. Те не говорят
турски и са запазили някои християнски обичаи.“ “Те населяват високите части на
Северна Македония и броят 400 хиляди души. Мъжете в селата, граничещи с турски
такива, говореха турски език и бяха се потурчили, докато жените продължаваха да
говорят български и оставаха верни на някои славянски обичаи. Обаче в
по-отдалечените места в Родопите и Тиквеш, помаците подържаха едноженство,
пазеха своите народни песни и като славянски тип бяха още по-чисти понеже се
женеха само помежду си. Те не се подадоха на исляма, както това направи
славянската аристокрация за да запази общественото си положение. Знаци на
насилствено преобръщане в мохамеданството има останали в наименования на
местности. С тези названия се изразява туй, което на български означава
„съсечени“ или „разделени“ т.е. местата дето били изклани онези, които са
упорствали“(стр. 155).
Според Комисията, турските завоевания са нивелирали всички заварени на Балканския полуостров народности и са ги запазили непроменени в някакъв вид вцепенение. Първите признаци на българско народностно съзнание се проявяват в течение на ХVII век. От 1860 г. започва упорита борба между водачите на българските общини и гръцката патриаршия, която завършва с провъзгласяването през1872г. на българската екзархия. След плебисцит и съгласието най-малко на 2/3 от християнското население, Портата дава „берат“ на български епископи в Охрид и Скопие. „Но Охрид и Скопие, това е Македония. По такъв начин македонският въпрос е окончателно поставен. Прочие, Тракия и Македония трябва да бъдат български защото българи ги населяват. (стр.24). „Сърбия се съюзи с Гърция против българската екзархия. В борбата срещу българската народна черква сърбите предпочетоха да останат подчинени на гръцкия патриарх. Последният използва това да им наложи гръцки епископи и продължаваше да нарича техните църковни общини гръцки. Занапред „екзархистът“ е изключително българин; македонското население, което от незапомнени времена се наричаше „булгари“ започна да се осъзнава като българско и славянско (стр. 26).
Европа гледаше на Първата балканска война като на освободителна. Погледнато обаче отблизо това, което се вършеше в Македония не изпъкваше всякога като чист героизъм. Подялбата между Гърция и Сърбия на международно признатите като етнографски български територии и преди всичко на Македония, е била междувременно уредена чрез таен двустранен договор. Сръбските политици са се позовали на правилото, че договорите трябва да бъдат изпълнявани, но според тях това правило важи само ако условията при сключването им не са се изменили съществено (стр. 208). Извън българската народна черква – единствената славянска черква в Македония, имаше само патриаршисти от всякакъв вид, намиращи се под една и съща духовна власт в Константинопол (стр. 26) “Турската статистика вземаше религията като единствен отличителен белег на етническите групи, населяващи Македония. Всички мюсюлмани съставляваха впрочем една група. Те наричаха патриаршистите „гърци“. Единствено в групата „екзархисти“ религията съвпадаше повече или по-малко с българската народност (стр.28). “Само българската статистика държи сметка за националното самосъзнание на населението. Сръбските пресмятания – Гопчевич 1889г., са повече теоретични и абстрактни. Гръцките изчисления са още по-изкуствени. Според Кънчев – 1900г. броят на населението на Македония е възлизал всичко на 2 268 224 д., от които българи 1 181 336 д., турци 499 204д., сърби 700д. гърци 228 762д. (стр. 30).
Особено място в Доклада е отделено на положението в Македония. „Разлагането на обществения и националния живот в Македония започна с навлизането на окупационните войски и не спря вече през осемте месеца, които делят началото на първата от началото на втората война. Това донесе дълбоки промени. Българската организация бе обезглавена. Явните революционери-комитажии, както и всички онези замесени във въстаническото движение против турското владичество или в борбата против гръцкото или сръбското малцинство бяха премахнати. ... По-трудна беше борбата срещу българските училища. Времената, когато учителят беше непременно член на „вътрешната“ организация, бяха минали. Чисто преподавателският елемент все повече и повече изместваше бившите „апостоли“ и мъченици. Но завоевателите виждаха нещата такива, каквито са били преди десетина години. За тях учителят не преставаше до бъде бунтовник, опасен човек, който трябваше да се премахне. Освен това, училището – ако и най-тясно ограничено в рамките на обучението, беше огнище на българското образование. И затова то стана прицел на систематично преследване от страна на сърби и гърци......На непреклонните позволяваха понякога да заминат за България, но повечето предпочитаха да ги изпратят в затворите на Солун или Скопие (стр. 51,52). Най-мъчно бе да се подчинят поповете и владиците. От тях най-напред изискваха да променят богослужебния език, мъчеха се да ги подчинят на сръбските или гръцките духовни власти и ги задължаваха да ги споменават в литургията. Ако свещеникът показваше признаци на съпротива – отстраняваха го от екзархийската черква и я даваха на патриаршистите, забраняваха му да се свързва с паството си и при най – малко неподчинение го обвиняваха в политическа пропаганда и предателство (стр. 52).
Според Комисията, турските завоевания са нивелирали всички заварени на Балканския полуостров народности и са ги запазили непроменени в някакъв вид вцепенение. Първите признаци на българско народностно съзнание се проявяват в течение на ХVII век. От 1860 г. започва упорита борба между водачите на българските общини и гръцката патриаршия, която завършва с провъзгласяването през1872г. на българската екзархия. След плебисцит и съгласието най-малко на 2/3 от християнското население, Портата дава „берат“ на български епископи в Охрид и Скопие. „Но Охрид и Скопие, това е Македония. По такъв начин македонският въпрос е окончателно поставен. Прочие, Тракия и Македония трябва да бъдат български защото българи ги населяват. (стр.24). „Сърбия се съюзи с Гърция против българската екзархия. В борбата срещу българската народна черква сърбите предпочетоха да останат подчинени на гръцкия патриарх. Последният използва това да им наложи гръцки епископи и продължаваше да нарича техните църковни общини гръцки. Занапред „екзархистът“ е изключително българин; македонското население, което от незапомнени времена се наричаше „булгари“ започна да се осъзнава като българско и славянско (стр. 26).
Европа гледаше на Първата балканска война като на освободителна. Погледнато обаче отблизо това, което се вършеше в Македония не изпъкваше всякога като чист героизъм. Подялбата между Гърция и Сърбия на международно признатите като етнографски български територии и преди всичко на Македония, е била междувременно уредена чрез таен двустранен договор. Сръбските политици са се позовали на правилото, че договорите трябва да бъдат изпълнявани, но според тях това правило важи само ако условията при сключването им не са се изменили съществено (стр. 208). Извън българската народна черква – единствената славянска черква в Македония, имаше само патриаршисти от всякакъв вид, намиращи се под една и съща духовна власт в Константинопол (стр. 26) “Турската статистика вземаше религията като единствен отличителен белег на етническите групи, населяващи Македония. Всички мюсюлмани съставляваха впрочем една група. Те наричаха патриаршистите „гърци“. Единствено в групата „екзархисти“ религията съвпадаше повече или по-малко с българската народност (стр.28). “Само българската статистика държи сметка за националното самосъзнание на населението. Сръбските пресмятания – Гопчевич 1889г., са повече теоретични и абстрактни. Гръцките изчисления са още по-изкуствени. Според Кънчев – 1900г. броят на населението на Македония е възлизал всичко на 2 268 224 д., от които българи 1 181 336 д., турци 499 204д., сърби 700д. гърци 228 762д. (стр. 30).
Особено място в Доклада е отделено на положението в Македония. „Разлагането на обществения и националния живот в Македония започна с навлизането на окупационните войски и не спря вече през осемте месеца, които делят началото на първата от началото на втората война. Това донесе дълбоки промени. Българската организация бе обезглавена. Явните революционери-комитажии, както и всички онези замесени във въстаническото движение против турското владичество или в борбата против гръцкото или сръбското малцинство бяха премахнати. ... По-трудна беше борбата срещу българските училища. Времената, когато учителят беше непременно член на „вътрешната“ организация, бяха минали. Чисто преподавателският елемент все повече и повече изместваше бившите „апостоли“ и мъченици. Но завоевателите виждаха нещата такива, каквито са били преди десетина години. За тях учителят не преставаше до бъде бунтовник, опасен човек, който трябваше да се премахне. Освен това, училището – ако и най-тясно ограничено в рамките на обучението, беше огнище на българското образование. И затова то стана прицел на систематично преследване от страна на сърби и гърци......На непреклонните позволяваха понякога да заминат за България, но повечето предпочитаха да ги изпратят в затворите на Солун или Скопие (стр. 51,52). Най-мъчно бе да се подчинят поповете и владиците. От тях най-напред изискваха да променят богослужебния език, мъчеха се да ги подчинят на сръбските или гръцките духовни власти и ги задължаваха да ги споменават в литургията. Ако свещеникът показваше признаци на съпротива – отстраняваха го от екзархийската черква и я даваха на патриаршистите, забраняваха му да се свързва с паството си и при най – малко неподчинение го обвиняваха в политическа пропаганда и предателство (стр. 52).
„.. ние виждахме как
българските комитажии заклеват българската армия да дойде по-скоро, мъчейки се
в нейно отсъствие да вършат работата си доколкото им е възможно; от друга
страна – как сръбската армия урежда по селата сръбска администрация, затваря
българските училища, изпъжда „комитажиите“ и „възстановява реда““. (стр. 60).
Сръбският и гръцкият войник твърдо и наивно вярваше, че в Македония ще срещнат съотечественици, хора говорещи техния език, викащи „живио“ или „зито“. Те завариха хора, говорещи друг език, които викаха „ура“! Те не ги разбираха добре или съвсем не ги разбираха. Без съмнение, учението за сръбска или гръцка Македония, което бяха усвоили още от детинство пострада от това, но патриотичното им убеждение какво Македония трябва да остане сръбска или гръцка, ако не беше още такава, ни най-малко не се поколеба от това (стр. 50, 51). “За да осуети българския национален празник Св.св. Кирил и Методий, управлението заповядвало на населението да поправя пътищата. Обаче велешчани не се подчинили и въпреки желанието на властите затваряли дюкяните си, за да го честват. На 30 юни арестите във Велес били особено многобройни. Арестувани били всички учители в града и селата, всички свещеници и чиновници от митрополията и 150-200 граждани. Това било наградата за твърдостта на народния дух в този малък град – един от най-активните центрове на народното движение още от самото му начало“ (стр. 174, 175). В Западна Македония, на самата албанска граница, в Охрид и Дебър, асимилацията среща още по-голяма съпротива... На 17/30 юли многобройните арести засегнали всички без разлика“ (стр. 180, 181).
Сръбският и гръцкият войник твърдо и наивно вярваше, че в Македония ще срещнат съотечественици, хора говорещи техния език, викащи „живио“ или „зито“. Те завариха хора, говорещи друг език, които викаха „ура“! Те не ги разбираха добре или съвсем не ги разбираха. Без съмнение, учението за сръбска или гръцка Македония, което бяха усвоили още от детинство пострада от това, но патриотичното им убеждение какво Македония трябва да остане сръбска или гръцка, ако не беше още такава, ни най-малко не се поколеба от това (стр. 50, 51). “За да осуети българския национален празник Св.св. Кирил и Методий, управлението заповядвало на населението да поправя пътищата. Обаче велешчани не се подчинили и въпреки желанието на властите затваряли дюкяните си, за да го честват. На 30 юни арестите във Велес били особено многобройни. Арестувани били всички учители в града и селата, всички свещеници и чиновници от митрополията и 150-200 граждани. Това било наградата за твърдостта на народния дух в този малък град – един от най-активните центрове на народното движение още от самото му начало“ (стр. 174, 175). В Западна Македония, на самата албанска граница, в Охрид и Дебър, асимилацията среща още по-голяма съпротива... На 17/30 юли многобройните арести засегнали всички без разлика“ (стр. 180, 181).
В своята
многовековна история България е попадала между воденичните камъни от себични
стратегически интереси на съседни и далечни страни. Докладът на Карнегиевата
комисия за причините и воденето на двете балканските войни 1912-1913 г.
документално отразява техните стремежи. В доклада се набляга на извършваните от
воюващите армии нечовешки жестокости, жертва на които стават най-вече
българите, населяващи останалите под османска власт земи на Балканския
полуостров. Настоящата кратка подборка идва да
напомни на поколенията за станалите преди 100 години събития, забравата
на които е предпоставка те да са отново повтаряни. В подборката са включени
само много малка част от констатациите на Комисията, както да не се допуска
подбуждане към ненавист, така и за да не
се забравя миналото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар