УНИВЕРСАЛНИТЕ ПРАВА НА ЧОВЕКА И ИСЛЯМА

Милко БОЯДЖИЕВ   

          В началото бих искал да поясня, че настоящото изложение съответства на утвърдените в рамките на ООН и европейските регионални институции договорености по правата на човека, както и на нашите конституционни и законови разпоредби. Надявам се евентуалните бележки, въпроси и мнения да са на същата основа, което е условие за коректен и ползотворен разговор.

    През декември 1948 Общото събрание на ООН прие основополагащия акт на международното обичайно и договорно право в тази област. Всеобщата декларация за правата на човека. От членуващите в организацията 51 държави нито една не се изказа „против”, но в нейна полза не гласуваха осем страни между които Египет, Ливан и Саудитска Арабия. Като причина за въздържанието им, в официално заявление бе изтъкнато, че Декларацията се основава до голяма степен на западните концепции за култура. Какво всъщност се крие зад това дипломатично и неясно изразено становище, какви са конкретните мотиви и какви последствия поражда то? По тези въпроси, особено в настоящо време, обществеността се нуждае от откровени и еднозначни отговори.

          Западното понятие за култура съдържа в себе си като основен елемент религията и по-конкретно, християнството в цялост.Източното разбиране   - имайки предвид исляма, счита културата за обусловена от религията, като отнасящо се до Вселената божествено откровение.

            Известно е, че трите монотеистични религии, юдейската, християнската и ислямът имат общ корен. Петокнижието на Стария завет (Библията). Като при евреите свещените писания обхващат също Талмуда, при християните –Евангелието (Новия завет), а мюсюлманите почитат и Корана. И трите споменати религии се основават най-вече на идеята за дълг на всеки вярващ към Бога.

        На тази основа се открояват две системи от нравствени ценности преосмислени и превъплътени в присъщи на всяка от тях правни доктрини.

            Юстинициалният ред в модерните съвременни държави е дело на плеяда мислители от дълбока древност до наши дни и той има логически изграден и практически прилаган светски характер. В областта на човешките измерения международното право се появява в глобален мащаб след Втората световна война. Залегналите през 1945 в устава на ООН положения отразяват противоборството в интересите, както и компромисите, породени от тревожните проблеми на силите победителки.Така, Съветският съюз има своя Гулаг, Съединените щати – юридически уредената расова дискриминация, Франция и Великобритания – колониалните си империи. Въпреки това. Уставът на ООН е доскоро немислима правна и концептуална основа на последвалите договорености.

            Всеобщата декларация за правата на човека е първият всеобхватен документ, приет от Световната организация. В съответствие с християнските цивилизационни възгледи, в нея са прокламирани две широки категории права – граждански и политически, от една страна и икономически, социални и културни от друга. В продължение на вече шейсетгодишен процес Всеобщата декларация се превърна в документ от нормативен характер и основа на международното обичайно право. Последователно бяха приети множество международни документи, съставляващи днешната система от универсални норми. В голямата си част те са ратифицирани от страните членки, но все още с твърде много резерви и декларации, ограничаващи приложението им в отделните държави. Залегналата в областта на човешките измерения основна идея се съдържа в преамбюла на Всеобщата декларация, който прокламира   за най-висша ценност личното достойнство и основаните на справедливостта и свободата равни и неотменими права на гражданите без разлика на раса, пол, език, религия. Според състоялата се във Виена през 1993 Трета световна конференция, универсалната същност на тези неотменими по рождение права и свободи не може да се постави под съмнение.

             Уместно е да се отбележи, че конституцията на република България отразява в голяма степен тези права и свободи. Ратифицираните по установения ред международни договори имат при това приоритет пред вътрешното законодателство. България не поддържа никакви резерви и декларации, ограничаващи приложението им в нашата страна.

            Членуващите в Организация Ислямска конференция държави и религиозни институции се разграничават поначало от западната, християнска по дух и светска по същността си концепция на Всеобщата декларация за правата на човека, тъй като е несъвместима със свещените писания на Шарията, представляващ особено единство между вяра и право.

             За разлика от утвърдените в рамките на ООН, Съвета на Европа, Европейския съюз и други световни и регионални институции действащи на принципа на солидарността, Ислямът определя общността на мюсюлманите (умма) за колективен осъществител на волята на Всевишния. Интегрираните в тази общност конфесионални формирования възприемат исляма не само като мощно, всепроникващо и всепобеждаващо религиозно учение, но и като строго догматичен начин на живот и преди всичко, като политика, насочена към налагане волята на Аллах по цялата планета. За осъществяването на тези цели, на VII -та среща на високо равнище на Организация Ислямска конференция през 1994 е приета разработваната в продължение на две десетилетия „Каирска декларация за правата на човека”, като част от религията и предназначена да служи за главно ръководство на правоверните във всички аспекти на съвременния живот. В нея се изтъква изключителната роля на световната ислямска общност като йерархичен колектив, извън който е невъзможно зачитането на индивида. А човешкият живот се разглежда като прашинка на везната на абсолютното мирозрение.

            Ислямското учение пренебрегва етническата принадлежност и я идентифицира с религиозната. Записано е, че никой не ложе да отменя изцяло или частично, да нарушава или пренебрегва прокламираните от исляма основни права и свободи, тъй като те изразяват Божията повеля. Ислямската общност е колективно отговорна за тяхното съхраняване, съобразно Шариата – еманация на волята на Всевишния и единствен източник за тълкуване или поясняване на всички съдържащи се в Каирската декларация заповеди свише, превърнати в норми на писаното право.

            При това Шариатът е държавна религия и правна доктрина, утвърждаваща изградената от Пророка и неговите наследници политическа власт.

            Каирската декларация отдава приоритет на ислямските религиозни предпочитания пред всякакви други разбирания. Пренебрегвайки равенството пред светските закони, тя признава превъзходството на най-обичаните от Бога правоверни в съответствие с извършваните от тях „добри дела”. Ислямската правна доктрина урежда значителни привилегии и върховенство на мюсюлманите над други хора. Светът на последните може да бъде подчинен и по пътя на моралното унижение, а   за запазването на живота им – частност на християните, те са длъжни да плащат данък.

            Каирската декларация дава неограничени права на родителите по отношение на възпитанието, интересите и бъдещето на децата, съобразявайки се единствено с моралните ценности и принципи на Шариата. Бракът се счита за сделка – продажба на базата на която мъжът става собственик на съпругата си. Човешкият живот има статут на вещ, дадена му за временно ползване. Вярата в задгробния живот води до пренебрежително отношение на мюсюлманите към земното битие, готовност и върховен стремеж за саможертва в името на Всевишния. За най-тежък грях и престъпление се счита отказът от ислямската вяра, като единственото наказание е отнемане живота на виновния. Свободата на словото и печата също е подчинена на принципите на Шириата и практически се свежда до възхвала на Бога и на свещените ислямски ценности.

            Шариатът утвърждава колективните задължения, права, вина и наказания. Тези, които не приемат посочените в Шариата задължения, нямат и никакви права. При съдебно производство ударението се слага не върху обективните доказателства и факти, а върху свидетелските показания, при което тези на мюсюлманите се смятат за автентични. Ислямът – респективно Шариата, не подлежи на развитие, защото е даден само на правоверните и само веднъж от Пророка. Всякакви изменения са канонично недопустими.

            Държавите – членки на Организация Ислямска конференция продължават да провеждат политиката, насочена към ревизия на съществуващата международноправна система в областта на правата на човека. Защото тази система практически не може да бъде имплементирана, втъкана в битието на мюсюлманската общност (Дар юл Ислам). Това е и причината съществен дял от приетите о т Общото събрание на ООН договори да остават нератифицирани. А присъединяването към други е под условие за последващ акт на националното законодателство. Трябва да се има предвид и обстоятелството, че при подписването им са направени резерви и декларации, които практически ги изпразват от съдържание.

            У нас, участващата в управляващата коалиция етно-религиозна партия полага немалко дискретни усилия за регламентиране и осъществяване на практики в съответствие с шариатските принципи и норми. Показателни в това отношение са официалните изисквания в дух на превъзходство, че нито парламент, нито президент или правителство, нито пък изпълнителни органи и политически сили, могат да диктуват „нашите права и свободи”. Многократно и публично са утвърждавани недопустимите от международното право и националното ни законодателство „колективни права” по общностен признак, които са определяни за основни ценности и стратегически приоритет. Показателно е натрапчивото нареждане на българите-мюсюлмани с безличното и обидно „помаци”, определяйки ги като „хора, принадлежащи към религиозно малцинство с мюсюлмански ритуал”. С това твърдение обаче те биват причислени към т. нар. „ислямска нация”, като се зачеркват неотменимите им по рождение българска народност, произход и етническа принадлежност.

         Значителна роля в провеждането на тази политика имат религиозните институции, начело с Главното мюфтийство на мюсюлманите в България. В В издаваната от него литература се разпространяват в ограничени среди откровено фундаменталистки идеи. В нея се съдържат призиви за религиозна ненавист, като се изтъква, че живеем в епоха на християнско лицемерие, самозвана цивилизация и фалшиво милосърдие у любов към другите хора. Внушава се омраза към „тези на Запад, които през ХХ-тия век говорят пред вас за правата на човека, деня на детето или деня на майката, за да демонстрират душевната издигнатост на собствената си цивилизация – те ни мамят най-безсрамно, но мамят най-вече невежите и глупавите…”

            В случая трябва да се напомни Решение Но.2/1998 на българския Конституционен съд. Съдът намира за уместно да подчертае, че използването на религиозните общности и институции или на верските убеждения за проповядване на верския фундаментализъм или сепаратизъм е винаги в грубо нарушение не само на чл.11, ал.4, но и на други основни конституционни принципи, изразени в редица разпоредби – чл. 12, ал.2, чл.13, чл.37, ал.2, чл.44, ал.2 от Конституцията.”

            Обективната, без изявени пристрастия, информация относно същността и прилагането на свободата и основните права на човека е предпоставка за преодоляване на възникналите религиозни проблеми и начин за осъвременяване и преосмисляне на изостанали далеч във времето и в развитието на съвременната цивилизация религиозни догми и основаните на тях правни норми.

             Би било уместно това изложение да се възприеме за обосновано и добронамерено.