ЗА ЦИГАНИТЕ В ЕВРОПА И РОМИТЕ У НАС

Циганите, ромите и чергарите са се утвърдили на европейския континент като различаващо се по историческите си корени население, привързано към несъвместима с християнската цивилизация ценностна система и придобило на тази основа специфични нравствено-психически черти, своеобразен начин на живот и проявяващо неприязнено отношение към заобикалящата го чужда нему социална и културна среда. Те носят от своята прародина - северозападна Индия, нейната съсловно-кастова структура и присъщата й културна и езикова диференциация.

І. СЪС СЪЧУВСТВИЕ КЪМ ЦИГАНИТЕ В ЕВРОПА

Идвайки през ХІІІ в. циганите се появяват в днешна Гърция и Италия. През Балканите те преминават ведно с пълчищата на османските турци. Бидейки съставна част от военната и стопанската система на нашествениците, те са ползвали присъщите на  ислямската религиозна доктрина възможности за насилия и грабежи над поробените християнски народи.
Проникването им продължава на вълни през XIV в. във Влахия, Бохемия, а след 1407г. в цяла западна Европа: Австрия, Саксония, Бавария, Дания, Франция, Испания. Макар и малобройни, циганските табуни достигат Португалия, Уелс, Шотландия, Скадинавските страни.

Още по онова време  те се превръщат в постоянна грижа и заплаха за установения обществен ред. От непрестанните набези на нямащите дом и отечество пришълци страдат не само феодалните владетели,  но и крепостните селяни и градски еснафи. Всички те търсели и намирали какви ли не средства за да ги прогонят или унищожат. Спонтанно възникналите изстъпления станали повсеместни, като в тях се включила и католическата църква. През цялата си история циганите от всички възрасти, проникнали в западната половина на континента, са подлагани на жестоки гонения, експулсиране и съпътстващите ги наказания и мъчения - от убийства, каторга до разпъване. С една дума - на тотален геноцид.

Средновековните хроникьори списват циганите като най-долни същества, по-скоро животни. Това убеждение в съзнанието на тогавашното общество се превръща по-късно в закони, които остават непроменени дори до средата на XX столетие. Свиканият през 1496, 1497 н 1498 г. в Ландау и Фрибург Райхстаг обявява всички цигани за престъпници, турски шпиони, и преносители на чумата. Обвинени са в грабителство, магьосничество, отвличане на деца. Император Максимилян І наредил те да не бъдат търпени на германска земя и разрешава избиването им. В Саксония, електорът Георг ІІ издава декрет за смъртно наказание на всеки заловен циганин. През 1721 г. император Фридрих Вилхелм І наредил всеки хванат циганин да бъде обесен. Обесването през ХVІІ век било популярно в чешките земи, Бохемия и на други места.

В 1504 г. Луи ХІІ заповядва изгонването им от Франция. През 1539 г. Франсоа І отсъжда да бъдат обесвани, а след 1647 то се заменя с каторга. От 1716 до 1721 г. циганите в Лотарингия са подложени на опозоряване, жигосване и изгонване. Подобни мерки са прилагани от император Бонапарт и в други райони, на Пиринеите и баските провинции. В Холандия през 1525 г. Карл V издава едикт за бичуване, жигосване, изгонване и изпращането им в каторга. По-късно (ХVІІ-ХVІІІ в.) войската е извършила ужасна сеч, а и на всеки друг е разрешено да ги убива. Това довело до пълното им изчезване. В Австрия ловците на цигани са получавали парични и материални награди. В Швеция след 1637 г. с кралска заповед циганите са изгонени, а ако някой е останал - разстрелван. Чак до 1954 г. са били в сила разпоредбите на Кристиян V (от 1687 г.,)  за изгонването им, а главатарите - екзекутирани. В Дания Кристиян ІІІ издава през 1563 г. заповед за изгонването на циганите от кралството, а при залавяне на главатарите - екзекутиране. Заповедта се повтаря през 1643 г. В Швейцария от началото на ХVІ до края на ХVІІ в. е организиран лов на цигани по територията на цялата конфедерация. В 1723 г. управителят на Берн нарежда на населението залавяните цигани да се осъждат на смърт. От втората половина на XVI до началото на ХVІІІ  в. католическата църква се откроява с особена активност срещу циганите - най-вече в Италия. Това са само някои примери за предприеманите през средновековието в западната част от континента мерки за ликвидиране на проникналите там цигани.

В завладените през Втората световна война от Германия страни вермахтът, СС и Гестапо предприемат системно изтребване на циганското население. Далеч преди това обаче през 1905 г. в Бавария е проведено преброяване на циганите и номадите. С твърдението, че те представляват "напаст", за проявите на която следвало да се информира създаденото в Мюнхен през 1899 г. специално бюро. В 1926 г баварският парламент приема закон за борба срещу циганите, номадите и лентяите, а от 1928 г. те са поставени под строг полицейски контрол. В лагерите в Дахау, Аушвиц, Биркенау, Бухенвалд са ликвидирани повече от 500 хиляди цигани.

ІІ. ВЗАИМНОТО ЗАЧИТАНЕ И БЛАГОДАРНОСТТА СА ПРЕДПОСТАВКА ЗА СПРАВЕДЛИВОСТ

През ХХ столетие депортирането на българските цигани в германските лагери на смъртта, наред с това на евреите, е предотвратено от мащабното противодействие на обществеността. Обстоятелство, което днес е напълно пренебрегнато и не само неоценено, но използвано срещу сторилите това благодеяние и високо-хуманен акт българи. След 1944 г. циганите са считани за класово привилегировани строители на социализма. Властта проявява особени грижи за тяхното професионално развитие и израстване, подобрени битови условия. Културните им изяви се ползват с обществена подкрепа. Показателен е фактът, че по времето на голямото преселение от България, Турция затвори вратите си за ислямизираните цигани. Тази държавна политика продължи и по-късно, когато цигани искат да посетят проникнали там свои родственици. Такива посещения, за разлика от други балкански народности, към които турското правителство проявява благоразположение, не са допускани.

Изложените исторически данни и още твърде много неспоменати по-горе, но добре известни на гражданите на Стара Европа обстоятелства, са преднамерено премълчавани и умишлено пренебрегвани, което показва присъщото на маститите западни еснафи двуличие с прилагане на двойни стандарти. Неоспорима истина е, че за разлика от тях,  изповядващите източно православие (предимно славянските народи) винаги са проявявали съчувствие и високо-хуманно отношение към бягащите от западноевропейския геноцид цигани, търсещи спасение и пристан.

В наше време навсякъде по Европа на циганското население е признат статут на равнопоставени граждани. Този статут обаче не пасва на циганския манталитет и нравствени ценности. Понастоящем циганите (ромите) претендират само за права - без съответни задължения към обществото, в което живеят и се развиват. Те настояват и за колективни права по общностен признак, каквито не са признати нито от ООН, нито от Съвета на Европа, нито в Европейския съюз. Исканията им за привилегии на расова основа по същество е ясно изразена дискриминация на другите граждани, категорично отхвърлена поначало от световната общност. Стана така, че изведнъж всички цигани станаха криворазбрани борци за "своите" права и свободи, без те в някаква степен да се обвързват със законно-установените им задължения.

ІІІ. В ЗАПАДНА ЕВРОПА ЦИГАНСКО НАСЕЛЕНИЕ НЯМА! ПРОБЛЕМЪТ ОСТАВА ЗА ИЗТОЧНАТА ПОЛОВИНА НА КОНТИНЕНТА.

Съветът на Европа отделя голямо внимание на циганите и чергарите. Това е видно още от препоръка 563 (1969 г.) и множество други документи, приети от Комитета на министрите през 1975 г. Резолюция 75/13 засяга проблемите на общата политика в областта на образование, професионална ориентация и обучение, санитарна дейност, жилищните въпроси, социално осигуряване, та дори въпросът за паркирането на караваните им. С резолюция 125(1981 г.) се предлагат серия препоръки по културните и социалните проблеми на циганите.

Съветът на Европа години наред организира международни семинари, на които се провеждат обсъждания по положението на това население. Наред с това в Резолюция 172/153 от 1984 г. се констатира: "циганите все още са жертва на дискриминация поради техния начин на живот, неподдаващ се на традиционни класификации". В същата резолюция се дават указания на държави, не-членки да "координират подходите си относно допускането на цигани на своята територия". А в препоръката на ПАСЕ от 1993 г. се подчертава: "живеейки разпокъсано по цяла Европа, не можейки да докажат своята привързаност към дадена страна, която да считат за своя, циганите не отговарят на определенията за национално или етническо малцинство". В отговор на питане № 214 за "признаване на житанския народ за етническо малцинство" Комитетът на министрите на свое заседание през април 1984 г. отхвърли това искане. Подчертано е било, че във всички държави-членки се прилага чл. 1 от Европейската конвенция за правата на човека, който гарантира дефинираните в нея права и свободи на всеки индивид без разлика на раса, цвят, религия, политически и всякакви други убеждения, национален и социален произход, както и всяка друга ситуация.

През юли 1991 г. в Женева е проведено заседание на експерти на ОССЕ, на което по предложение на Холандия и Съединените щати са засегнати проблеми по положението на ромите, но само в страните от Източна Европа. Положението им в Западна Европа не е било предмет на обсъждане, тъй като циганското население там отдавна е ликвидирано.

Независимо от това, от внасяните в Комитета на ООН срещу дискриминацията правителствени доклади, е видно, че малкото екзотични цигански групи в западно-европейските страни продължават да са подлагани на расистки и ксенофобски изстъпления.

През май 1989 г. Съветът на министрите и на образованието на ЕС приемат резолюция, отнасяща се до учебния процес на циганските деца - тема, върху която общностните институции акцентират своето внимание. Европейският парламент вписва сред приоритетните си предложения за отварянето на бюджетна линия за финансиране осъществяването на необходимите дейности. Отварянето на линията е прието за 1991 г., възобновена е за 1992 г. и продължена след 1993 г., осигурявайки благоприятни финансови възможности в тази насока. Комисията за правата на човека на ООН приема през 1992 г. Резолюция 1992/65 "Защита на ромите (циганите), с която приканва държавите да вземат всички необходими мерки за премахване на всички форми на дискриминация спрямо тях.

Следва да се изтъкне, че в областта на училищното образование вече е  предприето всичко или почти всичко. То се е превърнало във фундаментален залог за развитието на циганите и изобщо за тяхното добруване. Неграмотността сред циганите, обаче и незнанието на официалния език на страната, където живеят не може повече да служи като един от елементите за защита на културна идентичност и независимост.

Въпреки огромните усилия на световната общност, регионалните организации и влаганите от държавите средства за ограмотяване и интелектуално развитие, резултатите са несравнимо малки и незадоволителни. Защото за циганите изобщо, училището е външен елемент при възпитанието на децата. Поначало то е разрушителен фактор, разстройващ вътрешно-културното възпитание. Родителите са твърдо убедени, че техните деца се оправят в живота еднакво добре с децата, които ходят на училище и от тяхна гледна точка - както загуба на време, така и лишаване от приходи от детски труд, просия и т. п. Така също, че училищният успех няма никакво отношение към социалната и икономическата им реализация. Според родителите, фаворизирайки другите, училището влиза в противоречие с нагласите и навиците на циганските деца. С използването на чужди на тях структури те се оказват декласирани, социално неинтегрирани и дори умствено изостанали. По такъв начин се изгражда нагласа за противопоставяне на чуждата на тях институция - училището.

IV. ЕС ТРЯБВА ДА КОРИГИРА ПОЛИТИКАТА СИ СПРЯМО ЦИГАНИТЕ В БЪЛГАРИЯ

В световната общност, в документите на нейните глобални и регионални организации: ООН, СЕ, ОССЕ, е възприет един общовалиден принцип в областта на хуманитарни отношения. Съществува договореност, че всяка доктрина, теория или практика на расова диференциация – включително на основата на национален или етнически произход или религиозна принадлежност, в която и да е област на обществения живот, имаща за цел или резултат да попречи или навреди на упражняване правата на човека и основните свободи, е не само ненаучна, морално осъдима, социално несправедлива и опасна, но и престъпна. Прокламира се стремеж към интегриране населението във всяка държава, като при това се счита за недопустимо обособяването, разграничаването и противопоставянето му на основата на споменатите признаци. Съобразно тези договорености, през октомври 1993 г. във Виена е утвърдено общо становище на държавните и правителствени ръководители на европейските страни, преобразувано с Рамковата конвенция за защита на националните малцинства в правни договорености. В тях е възприет прагматичен подход, който урежда, че националните малцинства (за други не става и дума) са образувани вследствие исторически превратности т.е откъсване на национални територии ведно с кореното население и присъединяването им към чужди държави. Също така, че предоставянето на такъв статут е въпрос на държавен суверенитет, изразен в конституционен акт или действащ международен договор. Следва да се изтъкне, че статут на национално малцинство на циганско (ромско) население в резултат на откъсване на територия от такава държава няма суверенно уреден в никоя европейска страна.

Трябва да се подчертае, че член "F" на действащия понастоящем Маастрихски договор за Европейския съюз от 1992г, изменен и допълнен с Амстердамския договор от 1997 г. - рсп. чл. 6.1, както и чл.2 от Договора за Конституция за Европа, утвърждават общите за държавите-членки принципи на индивидуална свобода, демокрация, върховенство на закона. Наред с тях Съюзът се основава на спазване правата на човека и основни свободи, така както са гарантирани от Европейската конвенция от 4 ноември 1950 г. Предмет на нито един от тези основополагащи инструменти обаче не се явява "правата" въобще на малцинствата или "защитата" на техните права и свободи като колективна категория. Нито се поставят изисквания за признаване статут на каквито и да са "малцинства" на аритметично-количествена основа.

В разрез със споменатите международни договори и несъблюдаване принципите на  римското право, при наличието на несъответствия с устройствените норми (първичното право) на Общността, респ.–принципът на субсидиарност и реципрочност, както и при незачитане на конституционните начала на съвременните европейски държави, пред членството на България в Европейския съюз преднамерено бяха поставяни изисквания по фриволно формулирания от Европейската комисия въпрос за "правата на ромското малцинство". Това обстоятелство предизвиква недоумение, основателни подозрения и скептицизъм. Натрапването на представата за наличие на ромско "малцинство" и "права" на такова малцинство обаче не се  предявява към никоя от тогавашните 15 държави-членки. Необходимо е в случая да се отбележи, че в годишните доклади на ЕК за напредъка на България по присъединяването към ЕС преднамерено (а би могло да се каже "дискриминационно") не само са използвани горепосочените правно несъстоятелни терминологии и формулировки, които са отречени от универсалните и европейски норми за права по общностен (малцинствен) признак. Открояват се опити "малцинствените" проблеми да бъдат отделени от общоприетите разбирания за индивидуални права и личности свободи и отговорност, като се подчинят на определени политически цели и религиозни доктрини. Буди недоумение, че подобна тенденция се прокарва в противоречие с прокламираните в Ница през декември 2000 г. Харта за основните права в Европейския съюз, която е приета от Европейския парламент и самата Комисия. Също и на утвърдената в Договора за Европейския съюз (2008г) Харта на основните права на Съюза. От направените в докладите на ЕК констатации по отношение на т.н. "ромско малцинство" в България произтича, че изискванията за изпълнение клаузите на сключения на 25.04.2005 г. Договор за присъединяване важат само за новоприетата страна.

Предоставянето на привилегии на циганското (ромското) население при неспазване на конституционните му задължения към обществото, в което то живее и  се развива, допускането на недосегаемост и превъзходство означава по същество дискриминация на расова основа спрямо лоялните към държавата български граждани. При съществуващите обстоятелства проявата на толерантност към рекетиращо с етническата си принадлежност циганско  (ромско) население означава липса на имунитет срещу проявите на беззаконие, агресивност и преклонение пред насилието. Неприемливо е твърдението в докладите на ЕК за съществуване на "легитимно" циганско малцинство в България. Тъкмо при политическата гражданска нация с присъщата й юридическа равнопоставеност на всеки индивид, етническите и религиозни различия нямат правно значение, не се нуждаят от балансиране и колективна защита, не водят до негативни последици за обществото. Другояче казано, идеята за наличието на етнически малцинства е несъвместима с представата за политическа нация.

В докладите на ЕК умишлено се прокарват внушения за субективно "право на етническо самоопределяне", като с него се подменя възприетото в международните норми и основано на обективни критерии "самоидентифициране". Уместно е да се отбележи, че Комитетът по правата на човека на ООН оповести през 1996 г. Общ коментар № 26/50/, с който категорично се отхвърлят подобни твърдения и интерпретации. Така също, в приетата през 1996 г. (48 сесия) от Комитета за премахване на расовата дискриминация декларация се констатира, че някои етнически и религиозни групи "многократно се позовават на правото на самоопределение като база за предявяване на нелегитимно право на отцепване". Според Устава на ООН, правото на самоопределение принадлежи на народите в смисъл, че те могат свободно и без външна намеса да отстояват своето икономическо, социално и културно развитие. Конституционният съд, в съответствие с всеобщата декларация за правата на човека, изрази в Решение № 14/1992г. становище, че петте социални признака: раса, пол, произход, както и етническа принадлежност са определени по рождение и не могат да бъдат променяни в процеса на социалната реализация на гражданите.

V. БЕДАТА Е В НЕПРИЛАГАНЕТО НА ЗАКОНИТЕ

Международните институции уважават формално културните и религиозни различия между хората. Наред с това те задължават държавите да премахват преградите между гражданите с различна етническа принадлежност или верски и други убеждения, както и да потискат всичко, което би засилило това деление. В този дух и смисъл българската Конституция не допуска никакви ограничения на правата или предоставяне на привилегии. Изискване, което обаче преднамерено се проваля на всички равнища на държавно управление през целия период на преход. Разграничаването и противопоставянето на населението  по етнически и религиозен признак, дезинтеграцията и дестабилизацията на държавата се оказа ефективен подход за постигане на себични партийни домогвания - най-вече чрез прилагане на  подриващия националното единство и териториалната цялост на страната "български  етнически модел". Негова жертва стана и циганското (ромското) население. Проблемът не е нито етнически, нито религиозен, нито политически, а социален и икономически. Същността му е в неадекватната на европейските цивилизационни стандарти ценностна система и начинът на живот на преобладаващата част от циганите (ромите). Това обстоятелство се доказва от проведеното през 1992 г. теренно "Изследване на етнокултурната ситуация в България", финансирано от фондация "Отворено общество" и президентството на републиката. Интервюирани са били 3227 лица - по равно българи, "турци", българи мохамедани и цигани. От направените проучвания е виден подчертано негативния стереотип спрямо циганското население в останалите три групи. Едни и същи характеристики се посочват от мнозинството допитани с обезкуражаващото единомислие, (данните в скоби са на циганите - сами за себе си). Така 90% от трите групи респонденти определят циганите за крадливи, за мързеливи 65%, 83-93 %/(48%/), недисциплинирани 79-86% (53%), коварни - 58-65%, развратни - 60-65%, жестоки - 50-60%. Наред с това 90 % от циганите се осъзнават за музикални и артистични, (другите - 76-84%), безгрижни - 74%- респ. 78-94%), задружни - 73% - (респ. 65%). Впечатлява постоянството на отнасяните към циганите характеристики, т.е., те не са в зависимост от различията на групите допитани. От друга страна, този образ е изцяло негативен. Между 87 и 92% от българите, "турците" и българите-мохамедани считат преобладаващата част от циганите за склонни към криминални престъпления, а между 60 и 72% са на мнение, че циганите трябва да живеят отделно. Мнозинството - 75 до 68%  са убедени, че ако циганите живеят лошо, то е защото са по природа лениви, неуки, без самоконтрол и сами са виновни за положението, в което се намират. Между 58-70% смятат, че държавата харчи прекалено много пари за образование на циганите, което те не са способни да усвоят.

Все пак, в сравнение с други страни, българите показват малко по-голяма толерантност спрямо циганите. Според направено през 1991 г. проучване дали биха живели в един квартал с цигани, отрицателно отговарят 76% от унгарците, 72% от поляците и 85 % от чехите и словенците.

По въпросите на образованието на циганското (ромското) население статистиката разкрива една колкото безпощадна, толкова и отчайваща реалност. Едва 0,2 % имат висше образование, а 6,5 % - средно, въпреки усилията и помощта на държавата. С основно образование са 41,8%, 28,3% са с начално, а 23,2% са неграмотните. Получаването на социална помощ е превърната в професия. Близо 60% от всички отделяни от държавата месечни социални помощи и 80% за майчинство отиват за циганите (ромите), който представляват 4,6% от населението на страната. Социологическите изследвания показват, че 55% от ромите не приемат работа за по-малко от 300 лв. месечно. Никога не са работили 28,8% от младите роми между 16 и 25 години и 25% на възраст от 25 до 39 години. При това 72,8% от тях твърдят, че причината за голямата безработица е дискриминация заради етническата им принадлежност.  В случая се пренебрегва положението в ратифицираната от България Европейска социална харта /ревизирана/, че "диференцираният подход, основан на обективни и рационални съображения, не може да се счита за дискриминация".

Много се спекулира с броя на циганите (ромите) в България. Според преброяванията  на населението през 1920 г, броят им е бил 98х., през 1926 г. - 132х., 1946г.-170х., 1956 г - 197 х., 1992 - 313 х, а 2001 - 360 х. За 80 години това население се е увеличило 3-4 пъти. Внушенията за наличието понастоящем на 1 - 1,5 милиона цигани в България цели както користни ползи, така и политически дивиденти.

      У нас определена категория граждани от ромски произход са възприели различни от европейската ценностна система убеждения, считайки за свое колективно  право нарушаването на обществения ред и законовите разпоредби. Смята за оправдано извършването кражби, грабежи, изнасилвания и дори убийства. Типична е ненавистта им към труда, бягството от образование, склонността на голяма част от тях към безгрижен живот на гърба на другите, стремеж към неправомерно присвояване на обществените фондове.

Само през 2004 г. пряко за изпълнение на Рамковата програма и Плана за действие, насочени по презумпция към интегриране на ромите в българското общество са осигурени 87 милиона лева - вкл. 60 мил. от държавния бюджет и 27 млн. от външни донори., т.е. по около 240 лв на глава. В тях не влизат изразходваните суми, заплати и издръжки от министерства, ведомства и обществени организации. Това означава, че за всяко лице от ромски произход са изразходвани над 400 лева. Видни са огромните усилия и финансови средства на българската държава и международните организации в подпомагане на социалното развитие на ромите у нас, които обаче не доведоха до очакваните на тази основа резултати.

VІ. КАКВО ДА СЕ ПРАВИ

Проблемът с положението на циганите /ромите/ не е нито етнически, нито религиозен, нито политически. Проблемът е в неадекватната на европейската цивилизация ценностна система и начина на живот на това население. Видно от всичко, изложено дотук, радикално решение не може да се търси посредством засилване и укрепване на продължаващото етническо и религиозно обособяване и разграничаване, утвърждаване на присъщите му верски разбирания и убеждения и съсловно-кастово устройство. Съществуващият понастоящем обществен ред в България и Европа изключват интегрирането на циганите като колективна група (общност) по модела на "държава в държавата". Такъв модел води до по-нататъшно социално противопоставяне, растящо напрежение и разрастване на конфликтните ситуации без възможност за разумно и цивилизовано решение. Според принципите на римското право, договорите за ЕС от 1992 г и 1997 г и консолидираният им текст от 2008г., институциите на ЕС не могат да приемат актове, които не са предмет на споменатите институционални договори (първичното право на ЕС), нито могат да ги превишат или да си създават свои правомощия. Едва ли може да се гледа положително на опитите за превръщането на проблема с циганското население в България в препъни камък за нейното пълно интегриране в Европейския съюз.

Трябва дебело да се подчертае, че решаването на проблема е възможно на основата на доброволната асимилация, каквато за съжаление сега безпрепятствено се осъществява с турцизирането на циганите (ромите) в България. Пречка в тази насока не е прекомерната роля на държавата, а липсата на държавна организация и управление при прилагането на установения правопорядък.

Първостепенно предизвикателство е премахването на само-изградената от ромите сегрегация в цигански махали /гета/, разраснали се нерегулирано върху общински и други  незаконно присвоени терени. Следващата стъпка е установяването им сред българското население. Колкото и трудно да се окаже, основание на кастово-съсловната система колективни -родови връзки трябва да бъдат преодолени и да загубят досегашното си значение и влияние.

Образованието е ключ към развитието н благополучието на отделната личност. Осъзнаването на тази истина е преди всичко въпрос на субективна нагласа. Държавата  и обществото са създали необходимите законови и в някаква степен материални предпоставки. Голяма е ролята на медийната пропаганда за преодоляване на примитивния консерватизъм и отрицателното отношение към училището и интелектуалните занимания сред ромите.

От особено значение за гражданския мир в страната е стриктното и равнопоставено прилагане на действащия нормативен ред. Предпоставка за това е недопускането на привилегии по етнически и верски признак, както и осъзнатата необходимост от строга дисциплина в изпълнение конституционните задължения от всяко притежаващо български документи за самоличност лице.

За пример може да се посочи прилагането на наказателна отговорност чрез пробация, която следва да се налага заедно или поотделно (ДВ бр.103/2004г.) при често срещаните хулигански прояви и битова престъпност. Между мерките за контрол и въздействие без лишаване от свобода, е уредено ограничаване свободата на придвижване, поправителен труд, безвъзмезден труд в полза на обществото все с оглед изграждане на социални навици и умения за законосъобразно поведение.

Интелигенцията трябва активно да се заеме с осъществяването призивите на ООН за доброволно въвеждане на семейното планиране и използването на контрацептиви като елемент за регулиране на демографската криза. Това означава родителите да се съобразяват със своите възможности за здравословно отглеждане, образование и възпитание на децата в европейски дух. Невъзможно е, особено при тежките условия на прехода и нарастването на потребителските нужди вследствие на бързия технически прогрес, широката общественост и държавните институции да носят на свой гръб издръжката на социално отчуждени, нереализирали се граждани още от ранна работоспособна възраст, та в много случаи до края на жизнения им път. Последователната, дългосрочна и доброволна асимилация на ромите с възприемането на европейската ценностна система и при съхраняване в личен план или солидарно на своята свобода, традиции и културна идентичност, представлява основа за решаването проблемите на циганите (ромите) в България. Примерът на другите български граждани от арменски, еврейски, руски и друг етнически произход са пример и доказателство, който не бива да бъде пренебрегван.

Изложените становище и съображения могат да бъдат допълнително аргументирани. Те биха могли по същия начин да бъдат подложени на публично обсъждане с оглед най-благоприятното решаване на проблемите на циганското (ромското) население в България.

14 февруари  2014г.                                         Сдр. Хелзинкски наблюдател България
                                                                          Милко Н. Бояджиев