НОРВЕЖКИЯТ ФАМИЛИЦИД • Истинското лице на една грозна хидра, която чрез закони превръща грижата за „деца в риск“ в бизнес • НПО превземат държавата или защо Норвегия е толкова корумпирана

Всичко започва с най-добри намерения. Държавата става посредник между детето и собственото му семейството. И като такъв държавата, представена от Барневернет, има право да реши къде за детето е най-добре - при собствените му родители, при приемно семейство или в институция. Въвежда се разтегливото понятие “дете в риск”, което дава универсално основание на държавата да се намесва в семейството от името на детето, без то да е станало обект на престъпление. И, както знаем, където има пари, всичко става бизнес. Ако някой още не е разбрал - става дума за много власт и много пари. На 25 септември 2008 г., в Норвегия, Странд Лоббен ражда първото си дете. Поради финансови затруднения тя се съгласява да започне отглеждането му в “семеен център”, вид норвежко защитено жилище. Заради минимална загуба на тегло на детето й, на 14 октомври медицинския персонал се обръща към Барневернет (норвежката Държавната агенция за закрила на детето). Три дни по-късно г-жа Лоббен решава да напусне “семейния център”. В същия ден, бебето е отнето от майката и след десет дни е класифицирано като “дете в риск”. Отчаяната майка започва борба за детето си, но губи и детето е дадено на приемно семейство. Драмата на майката не спира дотук. На 18 юли 2011 г. Барневернет започва процедура за отнемане на родителските права на детето с цел неговото осиновяване. В основанието се казва следното: “в докладите от срещите между Странд Лоббен и нейния син става ясно, че тя все още не може да се фокусира върху най-добрия интерес на детето, но е силно повлияна от негативното си отношение към приемната майка и Барневернет.” И така, вместо майката, Барневернет решава, че най-доброто за детето е то да бъде дадено за осиновяване. След като губи на всички инстанции, Странд Лоббен се обръща към ЕСПЧ в Страсбург, който на 10 септември 2019 г. постановява, че детето е неправомерно отнето от майката. С това действие Норвегия е нарушила чл. 8 от ЕКПЧ.

Въпреки това Норвегия отказва да върне незаконно отнетото дете на майка му. Тези случаи, за съжаление, не са единични. В ЕСПЧ са заведени десетки дела срещу очевидно полудялата система за защита на децата в Норвегия. Как се стига дотук? Всичко започва с най-добри намерения през 1992 г., когато е основана Барневернет. Корените на днешните проблеми могат да бъдат обобщени така: 1. Въвежда се “детецентричен” подход в законодателството за защита на детето. Това е концепцията, че интересите на детето трябва да бъдат разглеждани отделно от интересите на семейството/родителите. Тази концепция води до неимоверно овластяване на държавния апарат. До този момент държавата само следи за извършени престъпления срещу деца, наказва виновниците и се грижи за жертвите. От приемането на това законодателството държавата става посредник между детето и собственото му семейството. И като такъв държавата, представена от Барневернет, има право да реши къде за детето е най-добре - при собствените му родители, при приемно семейство или в институция. 2. Въвежда се разтегливото понятие “дете в риск”, което дава универсално основание на държавата да се намесва в семейството от името на детето, без то да е станало обект на престъпление. 3. Насочват се големи финансови потоци в областта на закрила на децата и социалната система се отваря за частни доставчици на услуги. И, както знаем, където има пари, всичко става бизнес. Ако някой още не е разбрал - става дума за много власт и много пари. Какво се случва в България? От близо две десетилетия чужди дипломати, лобисти и НПО-та, тласкат България по пътя на Норвегия. Неусетно за обществото са променяни закони, създавани са структури и е предоставяна все повече власт на НПОта. Този процес се е развивал встрани от общественото внимание, докато в началото на 2019 г. огромната част от българското общество застана срещу Стратегията за детето 2019-2030 г. и последните законови промени. Основните насоки на промененото през последните десет години законодателство са: 1. Разширяване на понятието “дете в риск”, което е различно от “жертва на насилие или експлоатация”. 2. Разширяване на дефиницията на насилие над дете. 3. Възможността за подаване на анонимен сигнал за “дете в риск”. Последната брънка от тази дългогодишна стратегия са поправките, които ще влязат в сила на 1.1.2020. С тях широко се отварят вратите за частни доставчици на социални услуги. Тук очевидно има бизнес компонент с потенциал да осигури стотици милиони приходи на родни и международни НПО-та. Но има и още нещо. В новия Закон за закрила на детето е заложено създаване на „мултидисциплинарен екип“, който взема решение как да бъде защитено дадено “дете в риск”. В този екип законът предвижда участие и на “представител на доставчик на социална услуга” (разбирай НПО). Това е очевиден конфликт на интереси. Представител на доставчик на социална услуга ще участва в комисия, която да реши дали едно дете има нужда от такава услуга или не!... С този текст работата по приватизацията на грижата за деца, проточила се вече близо две десетилетия показва истинското си лице. Истинското лице на една грозна хидра, която официално и по законен път превръща грижата за “деца в риск” в бизнес. Веднъж овластен, този чудовищен октопод би разполагал със средства да корумпира всяко Народно събрание и всеки политик! Кой тогава би дръзнал да се изправи срещу него? И така, пак в 12 без 5 - както в битката ни срещу Истанбулската конвенция! - инстинктът ни сработи безотказно! Българи, роми и турци; християни и мюсюлмани усетиха тоталитарната опасност и веейки родния трибагреник, запяха в един глас “Горда Стара планина”! И се опълчиха на това поредно идеологическо безумие! Какво да правим сега? Първа стъпка - да информираме хората! Крайно време е управляващите и националните телевизии да разберат, че когато нервен чиновник, обигран водещ или лукав НПО-джия излязат по телевизията да кажат, че няма проблем, всички червени лампи на българина светват. Той веднага разбира, че става дума за милиони. А когато тези пиар кампании продължат повече от пет дни, българинът вече е твърдо убеден, че става дума за стотици милиони или дори милиарди. В така създалата се ситуация единственото, което може да даде усещането на хората, че разбират за какво става дума, е автентичният дебат. Докато българинът се измъчва от мисълта, че “още не им е разбрал играта”, любопитството му няма да секне. Само неподправената, чиста и публична полемика между родители и НПО/бюрокрация може да задоволи създадената потребност от информация. На 13 октомври Сдружение “РОД”, представящо ФБ група с над 200 хил. члена, отправи покана към парламентарно представените партии да започнат дискусии по темата, вълнуваща стотици хиляди родители. Остава да видим кой ще приеме подадената ръка и кой ще реши да я игнорира. Едно обаче е сигурно - всеки, който иска проблеми като психозата в ромските махали да не се повтарят, трябва да съдейства за започването на задълбочен диалог в националните медии и в политическото пространство. И така, защо Норвегия е толкова корумпирана? През 50-те, 60-те и 70-те години на миналия век са правени редица проучвания на ефекта от насилствено разделяне на майки и деца маймуни. Най-прочути са изследванията на Хари Харлоу от Станфордския университет. Инструментът, който използва за разделяне на майките от децата, се е наричал Pit of despair . Описанията на страданието на маймуните майки и малките маймунчета било толкова драматично, че му е забранено да прави повече такива експерименти. Резултатите, които обаче той и други учени са публикували, еднозначно показват, че разделянето на майка и дете (maternal deprivation) нанася непоправими психологически щети, както на майката, така и на детето. И въпреки това, въпреки потресаващите видеа, които се виждат в интернет, Норвегия продължава с тежките нарушения на ЕКПЧ като извежда деца от функциониращи семейства. Защо? Корупцията в една държава има много лица. Тя започва от бакшиша на гишето в общината, но завършва в пълното дерайлиране на държавната администрация, водещо до геноцид и други престъпления срещу човечеството. В Норвегия не се дават двадесетолевки на катаджиите. Там нещата са на друго ниво. Това, което се наблюдава в Норвегия, е фамилицид. Това е форма на корупция, водеща до целенасочено унищожаване на семейството в името на една утопия. Извършители са излязлата извън контрол държавна машина и побеснелите за печалба доставчици на социални услуги (в България им казваме НПО). И всичко е законно. Законно, но болно. И аморално. И нечовешко. Крайно време е ние да отхвърлим социалните експерименти на разядени от корупция страни като Норвегия. Рано или късно викингите ще трябва да се изправят пред истината - с много пари създадоха едно чудовище, което ги унищожава. България може и трябва да им осигури необходимата помощ да достигнат до този апокалипсис. НОРВЕЖКИЯТ ФАМИЛИЦИД • Истинското лице на една грозна хидра, която чрез закони превръща грижата за „деца в риск“ в бизнес • НПО превземат държавата или защо Норвегия е толкова корумпирана Доклад изнесен от адв. Владимир Шейтанов на международната конференция „Социлното отнемане на деца - скритата война срещу семейството”, проведена в София на 29.09 т.г. ТРЕТИ ФАКУЛТАТИВЕН ПРОТОКОЛ КЪМ КОНВЕНЦИЯТА НА ООН ЗА ЗАЩИТА ПРАВАТА НА ДЕТЕТО БЪЛГАРСКИ ХЕЛЗИНКСКИ КОМИТЕТ – КАМУФЛАЖЪТ НА ЮДИТЕ Не ни разбирайте погрешно. България има нужда от най-добрата законова защита за своите деца. Наказанията за посегателство и търговия с деца трябва да са най-тежките възможни в рамките на НК. Пострадалите трябва да получат адекватни грижи. За съжаление, настоящето ни законодателство няма да постигне това. А политиците и медиите, които са вътре в кюпа с НПОтата ще ги познаем по липсата на желание за публичен дебат. Вече месеци наред стотици хиляди български родители го търсят. Няма да мине. Не и в България. 15 окт 2019 г.

<iframe width="560" height="315" src="https://www.vbox7.com/emb/external.php?vid=0678f3d4" frameborder="0" allowfullscreen></iframe>

НЕООСМАНСКАТА СЪДБА НА БЪЛГАРИТЕ

НЕООСМАНСКАТА СЪДБА НА БЪЛГАРИТЕ

Евангелието на новия османизъм – „Стратегическа дълбочина” на Ахмед адудоглу – не предвижда някакво  бъдеще за българите, както в прочем  иза останалите наследници на раята  в османската империя. Той проектира едно мъгляво отчертано възраждане на имперски рефлекси и амбиции, по-ското  оживяване на едно отдавна мъртво геополитическо  явление. Това обаче предполага структура , каквато в нито едно описание на „възраждането на османките Балкани” не се появява. Може би  не се появява, защото няма кой да я конструира и мотивира – в съвременния свят е трудно да се предвидят обстоятелствата, особено по отношение на  геополитическото пространство. Турският елит играе „ва банк” в движение и според обстоятелствата, защото замият той не знае какво може да излезе от постосманския проект. От сегашната ситуация следва, че постосманска Турция ще управлява в в своето постосманско пространство наследниците на раите с натиск и манипулации, използувайки турската и останалата турцизирана ислямска диаспора, която в България е най-многобройна, най-сплотена и политически най-енергична.

Защо обаче трябва д абъде така, защо непременно османските турци да управляват Европейския Югоизток?! Ахмед  Давутоглу го казва направо – защото османката история е най-успешната за Балканите. По рвеме на османското владичество Балканите са били в центъра на световната политика, иначе те са винаги в периферията. Като основава турската доминанта на историята идеологът на неоосманизма пропуска да попита какво мислят около 50 милиона наследници на раята от гяури. ЗАщо никой не е направил социологическо изседване дали тези хора искат да бъде възстановена Османската империя в какъвто и да било вид, и те да бъдат управлявани от турцкия политически елит. Те смятат ли, че десйствително османската история е била най-услешна за Балканите, след като именно османските турци са унищожили великатата култура на Византия и византийския свят? Същата, която е предала на Запдна Европа достиженията на античната цивилизация, легнали в основата на съвременни общества. Внимателният прочит на културното развитие на Европа показва, че турското нашествие наистина е върнало народите на Югоизточна Европа столетия назад, като ги е лишило от  цъпричастие и участие в сътворяването на най-висшите достижения на европейската цивилизация. Ако наистина управляващите сега Турция неоосманисти бяха почтени политици, щяха откровенно да запитат наследниците на раята дали желаят възстановяването на империята... Но понеже не са и не могат да бъдат такива, те нагло предявяват своите претенции към нас, за да ни превърнат отново в работен добитък, няма значение под каква форма. Мнението и отношението им към нас прозира и в уж случайно изпуснати думи:

„... българите са свине...” (Турхгут Йозал, министър председател и президент на Република Турция).

„...българите са изроди...” (Адем Кенан, народен представител от ДПС)

„...смърт на каурето...” (надпис на чешмата в Белица).

Много е трудно да си представим какво ще представлява животът на хората, които не са турци в тази възстановена в какъвто и да било вид империя. Твърденията, че турците са цивилизована по европейския смисъл на тази дума нация, са направо смешно, отречени от съвременното битие на самите турци. Има десетки доказателства, че те твърде малко се различават от османските си прадеди в онова, което се нарича равнопоставеност, съжителство, партньорство, коректност, съгласие. Основните доказателства са много, като се започне от член първи на съвременната турска конституция, където е написано, че всеки турски гражданин е турчин и се свърши с наименованието на истанбулско училище на Талаат паша, вдъхновител и ръководител на геноцида над арменците по време на Първата световна война. В Турция дори е основан комитет „Талаат паша”, който се занимава с оневиняването на престъплението срещу арменците, изтриването на паметта за него. Прогонването на християните от Истанбул към средата на петдесетте години на миналия век бе извършено  в пълен разрез на съответната докуменация на ООН, чиито член е Турция. Затова никой не  проронва дума, най-вече самоотвержените защитници на човешките права в лицето на различни европейски демократи. При нашествието на турските войски на остров Кипър изчезнаха безследно повече от две хиляди гърци, стотици жени – млади и възрастни, бяха изнасилени, имотите на твърде много гърци просто бяха обсебени от турците, прекрасният град Фамагуста днес е пустиня – турското правителство (и Европа) си мълчат.

Станислав Станилов

За посещението на папа Франциск в България от 5 до 7 май 2019 година

Линейната алгебра на една „реклама“

Министър председателят Борисов използва посещението на папа Франциск в България, за собствена реклама с повод и без повод. Той го посрещна, той го изпрати. Посрещна го в качеството си на богомолец, защото той друго качество в отношенията с държавния глава на Ватикана няма. Папата не е министър председател. Поради неравнопоставеността на гостуващия и на домакина, всяко изявление на домакина бе не на място и от него лъхаше неизбежна за подобни случаи конфузност, да не кажа неграмотност. По добра илюстрация на оценката ни за посещението на папата в България от думите на самия Бойко Борисов трудно би могла да се предложи: „Благодарих на папата, че си удържа на думата и дойде в България. Това е голяма реклама за страната ни, цял свят ще види посещението”. Папата използва посещението си в България, за да утвърждава образа си по-скоро на земен отколкото на човек на бога от различен свят. Той изненада с смелостта си да покаже, че бог, дори и да иска, не може да го съди, но хората могат.

За това основното внушение бе сведено до опита да покаже, че не той е връзката между стадото и всевишния и че вярата може да започне и да свърши с него без риск от престъпване на канона. 

Във външно политическите му послания, освен не актуалният призив за мир и осъждане на войната като зло, прозвуча и оценка за външната политика на България, чиито политически нюанс се изчерпи с положителната констатация за успехи в подобряване на отношенията с Турция и Русия. Тази оценка заслужава специално изследване, тъй като е непредизвикана и очевидно съдържа препоръка към българската политическа върхушка да се придържа към определена линия на политическо поведение. Какво папата очаква да последва е трудно предвидимо, тъй като тази препоръка няма да остане незабелязана от евроатлантическите оценители, които също ще потърсят смисъл, от тяхна гледна точка и някакво обяснение. 

Папата стъпи на криво при опита да угоди на българите и на македонците мислейки за общото между двата народа чрез търсене на различията. „България и Македония са две напълно различни нации…“ 

Нима? От кога? Нима има „северно македонска нация“? И коя земя или град обитава тази нация – Охридско, Кукушко, Солунско, Благоевградско? 

И папата продължава: „България е нация с традиции от векове.“ 

Колко века? Българска национална държава съществува от век и половина? Под турско робство имаме български етнос. От векове – до поробването на държавата от Османлиите, България е етническа хомогенна властова структура, но все още не е национална държава. 

Но папата основателно се пита - а има ли македонски етнос? Къде се е зародил, кой го е отгледал, оповестил или признал? 

„Македония, от друга страна, има традиция от векове, продължава папата, но не като държава: като народ, който в крайна сметка се е превърнал в нация... Македония имаше самоличност“. Невероятно откритие! Самоличност на какво – на държава? На племе? На етнос? На географска територия или област? Как се консолидира и трансформира самоличност на нещо без съдържание в народ, чиито източник на идентичност е етноса или да се консолидира в нация, чиито източник на идентичност е държавата? 

„А сега тя се консолидира като народ, продължава папата словесната бродерия върху македонообразуването, с малки и големи проблеми, като името й, както всички знаем.И двете (реч иде за България и Македония) имат християнски, православни, католически и мюсюлмански общности.“ Ако Македония се обитава от народ, трансформирал се в нация, логичният въпрос при тази религиозно-народностна мозайка би бил кой етнос, от обитаващите тази географска област народности – български, гръцки, турски, сръбски или албански е в основата на новосъздаващата се нация? Папата не е в състояние нито да отговори, нито да разбере този въпрос, защото самият той е етнически албинос, той е етническа ашлама, без собствен корен, идентитет или съзнание за различност. Детерминанта в неговата система за различност е религиозната принадлежност, а не произхода, неговата връзка с хората не преминава през етноса, националността, езика, расата, а през вярата в неговия католически бог, в собствения си работодател, който по неговата ценностна система е на върха на пирамидата за благонадеждност и духовно съвършенство. Всъщност целта е всеки да достигне съвършенството, съгласно собствените си разбирания за вътрешно равновесие и свобода на избор. 

Папата заяви, без да чувства необходимост да се обоснове, „че Република Северна Македония през вековете на създаване на своята държавност предаде библейските послания за надежда, утеха и толерантност и в своята съвременност.“ Това заявление се свързва с коментар на наблюдатели, че „Посещението му е израз на назряло време да се отдаде признание на историческите връзки от ранните векове на християнството, когато папа Адриан II благослови и освети богослужебните книги на светите братя Кирил и Методий, с които по-късно е извършено християнизирането на славянските народи в Европа.“ Така папата, може би интуитивно, посочи общия корен на едно дърво, обитавано от българи и македонци – делото на Кирил и Методий, което безспорно се свързва и идентифицира с българския народ и трудно би достигнало от древността до наши дни чрез усилията на ново образуващата се през ХХI век македонска нация!!! 

Съхранили мъдростта на вековете, Българската православна църква и Светия синод отказаха обща молитва с папата и без да споменават, с поведението си показаха, че нямат никакво намерение да преосмислят оценката си за католицизма, като “ерес“ по отношение на православието. Патриархът се видя с папата, в качеството му на духовно лице, но със самочувствие и достойнство отказа да разговаря и дори да забележи пребиваването на папата в България в качеството му на държавен глава на Ватикана! Патриархът не се включи в показната демонстрация на оказване на държавни почести, за каквито министър председателят нямаше необходимият инструментариум, а високият гост не показа познаване на държавния протокол и позволи на домакина си да се възползва максимално от посещението за себе-изтъкване наред с Господа. Така папското посещение, в разрез с църковните канони, бе превърнато в част от политическите прояви на управляващата партия в период на предизборна кампания. Борисов изигра блестящо ролята на безскрупулен и инцидентно пребиваващ на политическата сцена аматьор! Той, за разлика от папата, всячески се опитваше да придаде на произнесените от госта му думи стойността на слово ex cathedra т.е. казано от името на Църквата, съживявайки догмата за върховенството и непогрешимостта на папата. Това е една от догмите, с които Ватиканът обогати църковната догматика и даде основание на православието да квалифицира католицизма като ерес. Другите догми, които не бяха експлоатирани поради липса на полезен политически заряд и приемлива възможност да се прехвърли мост между логиката на фактите и религиозната фикция са в основата на специалното отношение на католиците към Богородица, чиито образ през вековете бе издигнат на пиедестала на неподражаемостта, поставяйки на изпитание разума на богомолеца, вменявайки му отговорността да повярва в непорочното зачатие без първороден грях, в статута й на Майка Божия, майка на Исус Христо, в нейната вечна девственост! и в нейното телесно възнасяне на небето след края на земния си живот. 

Вяра – лишена от логика и разум Така небето се превърна в място, където пребивават праведните, заслужилите, Неизкушените по време на земното си пребиваване на този свят, безсмъртните, място-награда за повярвалите в догмите и покорно следващи земните пастири, провъзгласили се или назначили се за божи служители, лишавайки вярата от логика и разум! 

Не стана ясно дали папата е поверил нещо специално на българските католици, различно от посланията, които отправи към българския народ, но наставленията му за мир и благоденствие, за любов, за следване пътя на Господа Исуса на братско общение между всички християни останаха твърде далеч от проблемите и очакванията, съставящи дневния ред на българина, ангажиран единствено с усилията да запълни с желано съдържание мигът земно ежедневие по пътя към вечността под земята, а не към небето, запазено за папски и патриаршески призраци и техните домакини… Призивът към България да играе ролята на мост между Източна и Западна Европа, на посредник в отношенията на Западна Европа с Русия и Турция бе предназначен да обслужи политическите видения на Бойко Борисов, без да е в състояние да осмисли и логично да обоснове основанията върху които гради тезите и пожеланията си. Празнодумство, предизвикващо съжаление и носталгия по споделеното и изгубено време. 

Започнахме тези наши разсъждения с припомняне уверенията на министър председателя Бойко Борисов, че папската визита ще се превърне в рекламна фасада на България, която цял свят ще наблюдава. Припомнихме основните моменти, които светът видя от България през тези няколко дни през погледа и думите на папата и на неговия домакин. Видяното е поредното разочарование. Вие какво мислите? 

Посланик Христо Тепавичаров

ОБЕЗЛИЧАВАНЕТО НА ЧОВЕКА-ЕВРОПЕЕЦ

За социалния пол, за джендърите и за бруталното посегателство върху идентичността, духовното и цивилизационно пространство на личността.

От месеци българската общественост, все още усвояваща езика на новостите пристигащи от т.н. Европейски съюз, в повечето случаи приемаща ги като посегателство към личното пространство на личността, се вълнува и се опитва да разпознае образа, статута и ролята, отредена на най-новия субект на европейската ценностна система и цивилизация – джендъра.

В българския език, за тази категория субекти на европейското право, са в обръщение няколко термина, в които оценката  се свързва основно с убеждението, че се касае за отклонения от общоприетите морални норми за поведение на мъжа и жената в обществото, формирани в резултат на природните различия и определената роля на двата пола в процеса на утвърждаване на вида и оцеляване на човечеството на земята.

Някои от квалификациите,

които народният фолклор използва избирателно в определени случаи, с времето са се превърнали в нарицателни понятия за идентифициране на  лица, към които обществото или отделни сегменти от него изпитва неприязън, стигаща до презрение и желание за остракизирането им като непринадлежащи към обществото на нормалните.

Става дума за термини като педераст, манаф, хомо, лезби, гей, содомист, педал, перзевеник – педофил, травестит  и други, които традиционната общност в Европа и в света, в продължение на столетия е използвала, за да идентифицира определени лица, като неприемливи и нежелани от масата, поради свързването им с противоестествени сексуални практики, чието афиширане възпрепятства стремежът на обществото да възпитава и образова всяко ново поколение в традиционни ценности.

Тези квалификации са натоварени с отрицателен контекст и целта е била, чрез идентифицирането им, определени лица да бъдат отделени от общността на нормалните. По такъв начин мнозинството отказва да поеме срама за поведението на отделни лица и опитите им, чрез евентуална мълчалива интеграция с мнозинството да заличи различията между придържащите се към традицията и нарушителите, търсещи индулгенция.

Такова бе нивото на българската цивилизация, по време на присъединяване на България към Европейския съюз, само преди десетина години, а надеждите на българските граждани за благоденствие и европеизиране на обществото бяха свързани са очакванията за цивилизационно  надграждане на вече постигнатото.

Първата лястовица на европейската пролет бе призивът на Европейския съюз за присъединяване и ратификация на т.н. Истанбулска конвенция. Всяко съвпадение между наименованието на конвенцията и битуващите в съзнанието на хората представи за традициите в общуването между половете в турския мегаполис би трябвало да се счита за случайно. Но българското обществено мнение бе първо възбудено, а след това провокирано от констатациите и откритията в разпоредби на Истанбулската конвенция, която за чест на българската общественост, в голямото си мнозинство отхвърли. В чл. 1 на Конвенцията се обявява целта, която се преследва – „да защитава жените от всички форми на насилие и да предотвратява, преследва и премахва насилието над жени и домашното насилие“.  Текстът почти не остава съмнение, че основният субект, който следва да се защити от посегателства е жената, която в представата на всички, без изключения, е лице от женски пол. Това би било нормален извод за запознатите с техниките на  тълкуване на правни текстове. Но определени текстове в Конвенцията провокират съмнения досежно нормалността.

В член 3 в) се предлага

определение на понятието „пол“, което „означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“; Произволът и некомпетентността при формулирането на този текст, включен във вече приета конвенция, е пълен и не позволява дори нормално тълкуване. Ще се въздържим от задаването на десетки и стотици въпроси по предложения текст. Ще предложим няколко несъвместими с предложения текст констатации. Считаме, че раждането на деца от жените не е плод на социално изградена роля, а на природно детерминирано предназначение на този пол; полът не може да зависи от мнението на т.н. „общество“ досежно това кое поведение, дейност или характеристика То смята за подходящи за мъжете и за жените. Обществото приема, че при определени обстоятелства жената би могла да изпълнява функциите на баща при отглеждането на дете, но това не превръща жената в мъж; обществото безспорно приема, че мястото на жената в семейството е в кухнята – да готви, мие, пере. Но ако мъжа в едно семейство изпълнява тези функции, това не го превръща в жена. В леглото мъжът и жената си знаят функциите и те нито се определят, нито се променят от общественото мнение. Не изключенията формират правилата, а обратно – единствено правилото би могло да допусне отклонение и изключение.

Член 4 на Конвенцията,

при формулиране на правата, произтичащи от равнопоставеността на лицата и недопускането на дискриминация, изброява основанията, на които би могла да се допусне дискриминация. Като самостоятелни основания, между много други, фигурират „пол“, „социален пол“, „сексуална ориентация“, „идентичност, основана на пола“. За тълкуващите и евентуално за ентусиастите, решили да прилагат конвенцията, остава тежката задача да разберат и решат дали дискриминация на основание „социален пол“ означава дискриминация по отношение на мъже, които обществото счита за жени или нещо друго, или дискримилация по отношение на жени, които обществото определя като мъже или нещо трето? Дали дискриминация на основание „идентичност, основана на пола“ означава идентичност определена от общественото мнение за пола, различаваща се от критерия „пол“, определен от природата?

Понятието джендър, което е широко използвано при работата върху конвенцията, но не намира място в текстовете на самата конвенция, произхожда от латинската дума gent – народ и от придобилата във френския език смисъл дума gens – човек, лице, в която полът не е част от елементите, определящи съществените черти на човека; такива са и други определения, с които се обогатява съдържанието на понятието човек, като висок или нисък, дебел или слаб, черен или бял, плешив или окосмен, рус или кестеняв, човек на правото, човек на закона, човек на честта, човек на словото и т.н.  Те допълват понятието gens – човек, но нито променят, нито придават друг смисъл на оригинално заложения в самото понятие човек съдържание. Жената е човек, мъжът е човек, човекът може да е жена, човекът може да е мъж, но той не може да бъде едновременно жена и мъж, женомъж или някакъв хибрид от двата пола. Половата перверзия не променя половата принадлежност на човека, на индивида, която се определя от заложения от природата код за функционирането му, така както заболяването не променя, а само възпрепятства естествената функция на заболелия орган.

В английския език, който обогатява съвременната европейска цивилизация с ново-изковани понятия като джендър и брекзит, липсва думата човек, затова френското gens се превежда на английски като народ, нация, хора, мъже и жени! Именно това обстоятелство улеснява английски говорещите в търсенето и откритието, зад понятието човек, не на два, а три рода – мъж, жена и То, нещо сбъркано между двата пола, търсещо закъсняла легитимация чрез борбата за права на човека, за равноправие и не дискриминация.

За постигане на заложените в Истанбулската конвенция цели

по обезличаване на човека-европеец, Европейската комисия предприе провеждането на анкета в училищата в държавите членки, като от учениците се иска да посочат, а не да определят своя пол, като им се предоставя възможност за избор, не според записаното в кръщелните им свидетелства в графата“пол“, тъй като това е известно и фигурира в училищните дневници и книжа, а според посочените в анкетата критерии – „момче“, „момиче“, „друго“, „предпочитам да не казвам“. Така формулирани критериите, налагат задължителния извод, че целта не е да се определи самоличността и броя на момчетата и момичетата в отделните училища или в страната като цяло, тъй като те са известни и установени с официални документи, а по-скоро да се изследва разбирането и да се внуши на не навършилите 18 години, тъй като те, според официалната статистките, не са още нито мъже, нито жени, а от мъжки или женски пол, дали не биха припознали в себе си още неизвестния пол „друго“, или модерния широко обсъждан социален пол джендър! Българската общественост, като една от най-зрелите в Европа, въстана срещу това брутално посегателство срещу личностната му идентичност и безцеремонно вмешателство в личното му духовно и цивилизационно пространство. В резултат на обществената реакция, министърът на просвещението Красимир Вълчев бе принуден да обяснява, че целта „не била да се определя половата принадлежност“. А каква е целта, когато от анкетираните се иска да отговорят на въпроса дали са: „момче“, „момиче“ или „друго“; може би „Нещо“ извън земно? Понятието „друго“ няма самостоятелно съдържание, то препраща към предмет – оживен или неоживен или към идея, с която всеки е свободен да го замести, придавайки му смисъл или обезсмисляйки го, при условие че онзи, който го използва не го свърже с допълнителни критерии, които да подлежат на оценка.

Ако ми е позволено да изразя лично мнение, бих посъветвал учениците, обект на анкетата, не да съдействат на европейските бюрократи и рушители на традиционните разбирания за идентичност и морална ценност в българското общество, като дадат  безсмислени отговори на несъстоятелни въпроси, а да запитат Европа какви са те, българските ученици, към коя категория на човечеството принадлежат, като  масово изберат отговор „друго“?

Майтап бе, Европа!

25 II 19

Писмо до евродепутата Ангел Джамбазки

Драги г-н Джамбазки,

позовавайки се на вашата публична активност и като приятел от фейсбук на богера на Сдружение "Хелзинкски наблюдател България" и на председателя Милко Бояджиев  искаме да привлечем вашето внимание на някои значими и за ВМРО въпроси. 

Преди всичко стои  проблемът със неправомерното "запазване" на българско гражданство на изселилите се по своя воля и придобили при свободен избор  турско гражданство. Броят на тези изселници възлиза по някои сведения на 500 000 души. От тях над 150 000 са снабдени с български документи за самоличност - паспорт и лични карти издадени от МВР в нарушение на закона за българските документи за сомоличност  и  по този начин ги използват незаконно за участие в избори. Това обстоятелство е с фатални последици  за суверинитета на българската държава и настоящия и бъдещия политически живот у нас. Самото законодателство на Турската република по начало не допуска така нареченото двойно гражданство, освен с акт на правителството. Тези наши опасения се дължат на нарушения както на международно-правни документи така и на националното ни законодателство.  Като следствие на неформалната коалиция на ПП ГЕРБ и Движението ПС, както и на редица други правителства през целия близо 30 годишен период.  

Става дума за нарушение на националния суверенитет на България и не прилагане на  Българската Конституция. В  чл. 25  от нея е залегнала разпоредбата, че "Български гражданин е всеки, който е роден на територията на Република България, ако не придобива друго гражданство по произход." 
Заедно с това престъпление да нарушени и не се прилагат наредбите :
- на чл. 7 и 8 на ратифицираната от България Европейска конвенция за гражданството; 
- на чл. 1 на Конвенцията за намаляване случаите на множество гражданства (1963 г.), която се прилага от почти всички европейски държави в и вън от Европейския съюз; 
- на становището на върховния съд на ООН от 1955 г. за  същността на понятието гражданство;
- на смисъла на договора с република Турция от 1925 г.- респ. и на договора от 1992г.; 
- на съществуващите стандарти и практика на Турция с други съседни държави на Балканите в случаите на двустранни договори за изселване, размяна на население и прочие, както и на други правни норми. 
Въникващите в тази област въпроси се решават в рамките на Европейския съюз на двустранна основа, в съответствие с чл. 12 от консолидирания текст на договора за Европейския съюз (2008 г.) прилагана от държавите членки, въз основа на принципа за субсидиарност.

По-подробни доказателства и аргументи на тази теза може да видите в блогера на  Сдружение "Хелзинкски наблюдател България"    https://helzinski-nabliudatel-bulgaria.blogspot.com/    

Готови сме  да ви предоставим разполагаемата у нас документация по проблема, за обосновяване на тази позиция. 

Шумотевицата по изменение на изборния кодекс с премахване възможността за придобиване на българско гражданство срещу инвестиции, касаеща само няколко случая идва с цел да се отвлече общественото внимание от изложените разпоредби на международното и вътрешно право. Също така за пренебрегване на международните стандарти относно гражданството на българските бежанци в Украйна, Молдова, Русия, Банат, съгласно „така наречените обосновани различия“. Това важи и за  българите останали в границите на Османската империя, без да да били някога български поданици. Би било цинизъм на идентифициралите българската си народност наши сънародници, да се признава българско гражданство чрез натурализация, когато те са запазили векове наред съзнанието си за родовия корен, език, християнство, традиции, може би повече от българските граждани в границите на страната.

В очакване на известие от Вас  оставам с уважение и с пожелания за успехи 

Милко Бояджиев

Второ

Във връзка с нападките срущи председателя на ВМРО по циганските въпроси освен изследването изложено в нащия блогер "За циганите в Европа и за ромите у нас" искаме да привлечем вниманието ви върху субсидираното от президента президента Желев и фондация Отворено общество (160 000 лв.) Мащабно теренно изследване. Изложените в него факти могат да послужат в защита на позицията на ВМРО.    

Това изследване държим на ваше разположение и го цитираме в споменатото изследване.

ИСТИНАТА ЗА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

 Христо ТЕПАВИЧАРОВ

Писания и заявления по случай отбелязването на 115 годишнината от Илинденско-Преображенското въстание на Петрова нива през август 2018 година за пореден път напомниха за кървящата от столетие рана, нанесена от турския ятаган върху достойнството, идентичността и безрезервната преданост към род и родина на тракийските българи.

Президентът Румен Радев, в прочувствената си реч припомни саможертвата на тракийските българи поели по пътя към свобода и достойнство, където, по думите на летописеца на въстанието Христо Силянов „едновременно действаха ножът, куршумът, огънят и бесилката“.

Президентът счете за уместно да информира всички заинтересовани от последиците на тези събития, че е поставил въпроса за компенсациите на тракийските бежанци и че ще продължи да изисква ясен отговор  при всеки случай когато историческите факти се пренебрегват или се поставят под съмнение. Намерението е похвално, но разговорите за „компенсации“ на някакви „бежанци“, след 100 годишен грабеж и продължаващата варварска разходка на завоевателя по незасъхналата кръв и крещяща за възмездие памет на подложените на геноцид тракийски българи в Източна Тракия, меко казано няма нищо общо с пренебрегване на историческите факти. За престъпления срещу човечеството не само няма давност, но не може да има и прошка.

Да, историческите факти се пренебрегват, но трагичното от национална гледна точка в случая е, че за 99% от управляващите и кандидатите да управляват България, такъв въпрос не  съществува поради пълното му непознаване. Изявлението на президента е не само повод,  но и задължение за анализ на казаното, за припомняне на фактите и опит за оценка на възможните и необходими решения по този въпрос. Какво имаме предвид?

След 100 години най-сетне е време да се осъзнае, че на тракийските българи, жертва на турския геноцид (ако има такива останали) и на техните наследници компенсации не се дължат. Компенсации се дължат за отнети по законен път или приемлив за съвременните цивилизационни нрави блага (къщи, имоти, земи, гори, движимо имущество, животни и т.н.) , а не за престъпления срещу човечеството, каквито са геноцидът и етническото прочистване, извършено в Тракия.

Налага се обяснение на използваните термини и внасяне на яснота по статута на тракийските българи, жертва на турския геноцид. Те не са „Тракийски бежанци“. За турските историци те дори не са бежанци, а изселници, емигранти! Дори във френския текст на протокола към договора за приятелство към Ангорските спогодби жертвите на турския геноцид са определени като “immigrant” – имигрант, преселник, пришълец, статут, който свързва лицето със страната на новото местожителство, а не със страната, от която е прогонено с всички произтичащи от този факт последици. Бежанец е лице, което по своя инициатива или желание, доброволно или по принуда, напуска родното си място, за да запази живота си и този на близките си, установява се в друга държава, където му се предоставя статут на „бежанец“*. Оцелели след геноцида, Тракийските българи не са имигранти, а изгнаници*-бегълци, успели да спасят живота си чрез бягство от ятагана, поставен на врата им, поради липсва на какъвто и да е друг избор, освен смърт!

На тракийските българи и техните наследници се дължат отнетите от отоманските и турски власти имущества. Дори Женевската конвенция за бежанците не е предвидила решение на въпроса за правата на бежанците върху имотите, останали в държавата на произхода. Задължение на т.н. “велики сили“, които продължават да дължат справедливост на тракийските изгнаници, е било и понастоящем е да принудят Турция да върне отнетото и да компенсира унищоженото имущество в резултат на извършени престъпления срещу човечеството, каквото е геноцидът и да наложат, ако е необходимо със сила, връщането на правоимащите по родните им места. Това произтича от разпоредбата на чл. 1 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид, съгласно който държавите, страна по конвенцията, поемат задължението да „предотвратяват и наказват“ геноцида. Извършеният срещу стотици хиляди български тракийци  геноцид не може да се компенсира с пари – мъртвите нямат нужда от пари, за да си платят сметката. Обстоятелството, че Турция отказва да се присъедини към Конвенцията за геноцида, не освобождава нейните управници от задължението да спазват нормите на обичайното международното право!

Компенсации се дължат, но не за да се  откупят престъпниците, наредили, толерирали и извършили геноцида, а за  пропуснатите ползи, за експлоатацията на заграбените в продължение на един век държавни, общински и частни български имоти.

Право на избор за начина на възмездяване на жертвите на геноцида има пострадалата страна, а не престъпникът! Тактиката на Турция по този въпрос в продължение на век, която продължава до днес, е да отказва разговори, да предлага всевъзможни несъстоятелни конструкции или решения, върху крайния резултат от които тя си запазва пълен контрол. Такава е и лансираната идея за „колективен иск“, по който страна да бъде българската държава в преговори с турската държава. Двустранни преговори между България и Турция са безсмислени, тъй като те са предварително обречени. Турция отрича извършените престъпления срещу човечеството. При тези обстоятелства, предявяването на „колективен иск“, пред турски съд, без прието от двете страни ясно международно правно основание, би било несъстоятелно, а от  процесуална гледна точка - неосъществимо. Съгласно международното право една държава не може да бъде страна по гражданско дело за компенсации за извършен от нейни граждани и институции геноцид, каквато в случая е Турция, срещу лица, придобили чуждо гражданство на основание етнически произход в резултат на извършено престъпление срещу човечеството - етническо прочистване в държавата на произход. Виновните за извършени престъпления срещу човечеството са наказателно отговорни, а за извършените деяния давност не тече. На жертвите и техните правоприемници се дължи възстановяване правото на собственост върху заграбените имоти по административен път и компенсация за причинените страдания и пропуснати ползи по съдебен път, както  и признаване правото да се върнат по родните места на своите родители и прародители. По съществуването на тези основни права на право-имащите и задължения на извършителя на престъпления по силата на международното право няма място за спор.

Възстановяване на правото на собственост и ползване върху заграбените лични имоти на Тракийските българи поставя въпроса и за възстановяване правото на собственост и ползване върху държавни и общински имоти, разположени на територията на обитаваните от тях села и градове и ползваните мери, пътища, гори, кариери от всички тях…  Естествено е тези въпроси да бъдат обсъждани и решавани от представители на турската и на българската държава със съдействието на представители на великите сили в качеството на арбитър.

Единственото решение за Тракийските българи е възстановяването на status quo ante ex tunc!

Ако днес говорим за проблем с Тракийските българи, той е не в пренебрегване на „историческите факти“, а в тяхното превратно, недобросъвестно, тенденциозно, непоследователно, злоумишлено, необосновано от правна и историческа гледна точка тълкуване.

Когато мислим и говорим за Източна или Одринска Тракия имаме предвид земята, разположена между Черно море на север и североизток, Бяло море на юг, Мраморно море на юг и югоизток, река Марица  и Странджа планина на запад, с площ от 20,500 кв. км. Тракия –  Одринска и Беломорска - е неотделима част от визията за българската държава в навечерието на Освобождението, включваща още Мизия и Македония. Що се отнася до историческата истина за тези земи, както България, така и Турция четат и тълкуват по различен начин фактите, причините и последиците за случилото се. Необходимо е, с помощта на държавите, играли и играещи решаваща роля в поддържане на мира и съблюдаването на международния ред и право в междудържавните отношения на Европейския континент, да се постигне общо приемливо разбиране на фактите досежно:

Броят на пострадалите – избити и прогонени българи и местообитанието им; най-често споменаваната цифра е „наследници на 350,000 българи от Одринска и Беломорска Тракия“.

Според доц. Георги Митринов (БЪЛГАРСКОТО ЦЪРКОВНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО В БЕЛОМОРИЕТО) основната част от българското християнско население, обитаващо Източна Тракия е било прогонено или избито от турските редовни наемнически военни формирования  по време на Междусъюзническата война от 1913 г. Живеещото компактно българско население в Одринско, Лозенградско, Бабаескийско, Визенско, Малкотърновско, Кешанско, Еноско, Малгарско, Узункюприйско, Чорленско, Силиврийско, е избито, а близо 200 000 българи са прогонени от родните им места.

Петко Карамитрев пише в дневника си: „В Тракия населението беше турско и българско - наполовина. Гърците бяха малко. Турските села бяха малки – по три четири къщи. Българските - от 200 до 500“…

Извършен ли е геноцид; има ли извършено престъпление срещу човечеството съгласно нормите на международното право?

Да, има. Източна Тракия е обезбългарена и прочистена със сила и убийства. Според член 2 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид от 1950 година под  „геноцид" се разбира всяко едно от следните действия, извършено с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:

а) убиване на членове на групата;

б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;

в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;

г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;

д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.

В Източна Тракия турските власти извършват всяко едно горепосочените деяния срещу тракийските българи, обитаващи тези земи от хилядолетие – избиват ги, травмират успелите, прогонват оцелелите, заграбват имотите  и унищожават имуществото им, за да ги лишат от възможност за препитание и от шанса да се завърнат по родните места, отнемат децата им. Тези престъпления срещу човечеството остават ненаказани повече от век! Въпросът е: трябва ли това да продължава и до кога? Геноцидът е престъпление по общото международно право и изработването и приемането на Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от Генералната Асамблея на ООН през 1948 година , в сила от 12 януари 1951 г., единствено кодифицира действащите вече обичайни норми в тази област на правото. 

Престъпления като геноцида извършвани срещу тракийските българи и арменските обитатели на Тракия в продължение на десетилетия от властите на Османската империя и на турската държава, са основната причина това престъпление да бъде квалифицирано и кодифицирано, като едно от най-тежките престъпления срещу човечеството.

Стореното е сторено, но няма престъпление без извършител, без престъпник. Кой извърши престъплението геноцид срещу тракийските българи? Поел ли е отговорност и в какво се изразява тя?  Няма спор по преките извършители и отговорни за геноцида срещу тракийските българи. Това са редовната турска армия, башибозука на служба при турските султани и техните слуги, само-организиралите се орди за извършване на безпощадни убийства, издевателства и грабежи над друговерците под благосклонния поглед на управляващите правоверни служители на Аллаха. Това е онази част от ръководната върхушка в османската и турска държава, в различни исторически периоди в края на ХІХ до средата на ХХ век, която носи и основната отговорност на вдъхновители, подстрекатели и подбудители за прочистване на Тракия, избиване и прогонване на коренните й обитатели – българските тракийци. Имената им са известни, те носят наказателна отговорност, но не те, а държавата, която управляват и представляват носи цялата гражданска отговорност за нанесените вреди, за причинените страдания и заграбено имущество от жертвите на геноцида. И както няма давност за наказателно преследване на извършилите престъпления срещу човечеството, така няма давност и за търсенето на отговорност за причинените от тях вреди. Международното право не може да остане безсилно, а тези които са призвани да го прилагат и съблюдават, като гаранти на световния обществен договор, т.н. велики сили, не би трябвало да продължават да наблюдават с безразличие гаврата на престъпниците с жертвите!

Престъпления са се извършвали и продължават да се извършват и сега. Отново питаме – до кога това трябва да се търпи и да продължава?

По какво убийството на Джамал Кашоги в Саудитското консулство в Истанбул на 2 октомври 2018 г. се различава от геноцида срещу българските тракийци? И в двата случая имаме брутално и недопустимо нарушение на вътрешното и международно право от власти, чиято основна функция е да осигурят спазването на закона и реда и да гарантират живота и неприкосновеността на човешката личност. И в двата случая сме свидетели на унизително и нагло незачитане на човешкия живот от официални държавни власти. Но ако в случая с Кашоги говорим за убийство на едно лице, за криминално деяние, извършено по политически подбуди, различни от подбудите, които според Конвенцията за геноцида отличават престъплението „геноцид“, то в случая с тракийските българи сме изправени освен пред престъпление срещу човечеството и пред убийствено пренебрежение на морала между людете от началото на летоброенето. Между турският варваризъм и саудитският канибализъм няма разлика. Те са синоними по планирания съзнателен престъпен замисъл, по бруталността и жестокостта, надхвърляща върховите „достижения“ на средновековната инквизиция, по пълното пренебрежение на цивилизованите норми на поведение между човешки същества, по безочливото неуважение на общественото мнение, по обидата, която тези изяви на жестокост и незачитане на човешкия живот, оставиха върху съвестта на цялото човечество.

Същността и причините за възникването на българския тракийски въпрос и за не решаването му в продължение на почти век и половина от освобождението на част от България през 1878 година, налага да проследим правната рамка, в която той се проявява и да изследваме силите, които го моделираха така във времето, че да осуетят намирането на всякакво разумно решение.

С договорите слагащи край на руско-турската война и декретиращи освобождението на части от България през 1878 година, се създава независимо Княжество България, автономна провинция на Османската империя Източна Румелия, която просъществува до Съединението с Княжество България през 1885 г. Останалата част от Балканския полуостров, включваща Източна и Западна Тракия, цяла Македония и албанските земи, които остават част от Румелия до 1912 година, когато е провъзгласена първата албанска независима държава, остава в границите на Османската империя.

Паралелно с процеса на възстановяване на българската държава в резултата на руско-турската  война с Берлинския конгрес от 1878 г., с разпадането на Османската империя започва и паралелен процес на вторично разграбване на българските земи, населени с коренно българско  население, което продължава до Втората световна война. Тракийският проблем е част от този паралелен процес на заграбване на български земи след освобождението от явяващата се наследник на Османската империя турска държава, съсед на България. Част от този процес е заграбването на Поморавието и Западните покрайнини от Сърбия, на Беломорска Македония и Западна Тракия от Гърция и на Северна Добруджа от Румъния.

В борбата за обединение на българската нация, освобождението на Одринска Тракия исторически  се свързва с освобождението на Македония, като по този начин  на практика се блокира успеха и в двете направления. В приоритетите на българската външна политика е била винаги Македония, където срещу България се изправя плътно троен фронт от държави, макар и с различни интереси - Турция, Сърбия и Гърция, за сметка на тракийското направление, където се изправяме срещу Високата порта.

За съжаление в направлението Одринска Тракия, в продължение на век и половина, България не успява да противодейства на турския геноцид срещу тракийските българи и на обезбългаряването на тази изконна българска земя. Положителният резултата от Първата балканската война през 1912 година бързо е проигран в Междусъюзническата и в периода до края на Първата световна война.

Причините за това състояние на нещата са две: ясната последователна, решителна и успешна турска политика в преследване и постигане на целта – обезбългаряването на Източна Тракия, промяна на етническия състав на населението и утвърждаване на турската светска и духовна власт в областта; втората причина е неспособността и престъпната абдикация на българската държава и нейните неграмотни  управници от отговорността и задължението да се противопоставят на турската агресия и да защитят правата на тракийските българи, прокудени от родните им огнища.

Правната рамка, определяща и до днес дневния ред на българо-турските отношения е кодирана в т.н. Ангорски споразумения от 1925 година, наложени от Турция и узаконяващи обезбългаряването на Одринска Тракия.

В Договора за приятелско между България и Турция (Ангорски договор) от 18 октомври 1925 е записано, че договорът се сключва между двете държави от пълномощника на Председателя на Турската Република - Тевфик Кямил Бей, Държавен подсекретар на Министерството на външните работи в Ангора и от пълномощника на Царя на Българите - Симеон Радев, пълномощен министър на България във Вашингтон, говорещ отлично турски и френски, завършил френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград.

В Договора за приятелство, състоящ се от 5 члена, две разпоредби заслужават внимание, тъй като съдържат основанията за сключването му: съгласно член 2 двете страни се съгласяват да установят дипломатически отношения, събитие от което очевидно България е била заинтересована, изпаднала в пълна международна изолация след Ньой; съгласно член 5 към договора е приложен Протокол, съставляващ неразделна част от него. Всъщност в този протокол е записана истината за замисъла на Турция да подготви и предложи на българската страна тъй наречените Ангорски споразумения, превърнали се в измамата на века в българо-турските отношения чрез узаконяването на обезбългаряването на Източна Тракия. Съгласно член „В“ на Протокола недвижимите имоти на българите, изселили се от Тракия след 5/18 октомври 1912 г., т.е. след края на Първата балканска война, стават собственост на турската държава. Срещу собствеността на тези стотици хиляди избити и прогонени български тракийски изгнаници България не получава нищо. Отоманските и турски поданици, напускат доброволно България в периода 1912 – 1925 година, за да се установят в Турция, при гарантирано право да ликвидират или запазят имотите си в България. Изоставените в продължение на десетилетия имоти от изселилите се, които общо възлизат на около 200,000 декара, съгласно Ангорските спогодби, остават теоретично собственост на българската държава. Те включват и недвижимата собственост на онези десетки отомански поданици, жители на останалите в пределите на българската държава селища в района на Свиленградско, Малкотърновско и Царевско по силата на Цариградския мирен договор от 29 септември 1913 г., решили доброволно да се преселят в Турция. Но тъй като българската държава не отнема имотите на изселниците, нито прилага директно член „В“ от Протокола към Договора за приятелство по примера на турската държава, изселниците успяват да продадат по-голямата част от земите и имотите си.

Според стенографските дневници на 21 Народно събрание от 1926 година, които Тодор Тодоров (стр. 135 – Обезбългаряването на Одринска Тракия) внимателно проучва за своите изследвания, имотите на прогонените от Одринска Тракия българи, без право да се върнат по родните си места, възлизат на над 2,2 милиона декара, които турската държава секвестира след като избива и прогонва собствениците им, без да плати и стотинка. 

Съдбата на Одринска Тракия е предрешена в Париж през 1922 година когато лорд Кързън и граф Сфорца-Поанкаре, както пише Тодор Тодоров (стр. 113 „Обезбългаряването на Одринска Тракия“) решават да я подарят на Турция, срещу запазване на позициите си в района на проливите – Босфора и Дарданелите и окупацията на „освободените от турско владичество“ богат на петрол Мосул от Англия и стратегически желаната Сирия от Франция.

На жертвите на турския геноцид, българските тракийци, се дължи справедливост и възстановяване на жизнената среда в родните места на дедите и родителите им, което би било малка  компенсация, доколкото такава е възможна, за униженията, за погазеното  достойнство и лишенията на които са били подложени наследниците на избитите и прогонени българи. И не като поданици на своите палачи, а като свободни български граждани. Това е отговорност на днешните турски власти. И не само! Това е отговорност и на обединена Европа, която е длъжна да гарантира и осигури правата и интересите на своите български граждани от Източна Тракия!

Място за обсъждане на насрещни искания в преговорите с Турция, във формат съвместни комисии, за имотите на тракийските българи няма (стр. 148). Идеята е на Давутоглу, а целта е когато се тегли чертата да се окаже, че България продължава да дължи на Турция, а не обратно, след петвековното робство. В България няма турска земя, на която да живеят турци, които да са били лишени от имотите им. Ако на българска земя живеят лица с турско самосъзнание, те в България са чужденци, наследници на поробилите българските земи османлии, останали от епохата на робството и ако желанието им е да продължат да живеят като турци, мястото им е в Турция, а не в България! Турция в продължение на векове  поробва чужди територии с живеещото на тях коренно население, етнически различно от турския етнос и затова им дължи не само извинение, но смирение и изкупление.

България днес е свободна и принадлежи на своя народ, на българите тракийци, на българите мизийци, на българите македонци.

Една скромна програма за поставяне начало на решаване въпросите за имуществата на българските тракийски изгнаници, към днешна дата, би трябвало започне със следното:

Да се документират имената и имотите на наследниците на 300 000 прогонени тракийци, като се раздели дълга към избитите и безследно изчезналите от успелите да се доберат до България или други съседни земи. На наследниците на избитите се дължи не само компенсация за ограбеното имущество, както на всички останали, но и обезщетение за смъртта на техните близки. Става дума за 60,000 човешки живота, за които обезщетението, което дължи турската държава, защото геноцидът е извършен от редовна турска войска и башибозук по нареждане на турските власти, по най-консервативни изчисления възлиза на десетки милиарди евро.

Да се ликвидира законодателно двойното гражданство на граждани, имащи статут на граждани на двете държави и в бъдеще да не се допускат никакви изключения от това правило.

Да се преустанови незабавно изплащането на пенсии на турски граждани по силата на Споразумението между правителството на Република България и правителството на Република Турция за изплащане на български пенсии” („Споразумение”), подписано на 4.11.1998 год. Сумите, които понастоящем се превеждат в Турция по силата на това Споразумение да се внасят в специално създаден фонд „Тракийски изгнаници”;

Националното законодателство изисква ратификация от Народното събрание на спогодби, с които се поемат финансови задължения. Решение № 39/ 01.02.1999 година на Министерския съвет, с което Министерският съвет е утвърдил Споразумението, е противоконституционно и нищожно, тъй като Министерският съвет не е компетентен да утвърждава подобен род международни договори.

Член 10 на Споразумението го превръща в безсрочно задължение на България към Турция, тъй като прекратяването на действието му е поставено в зависимост от едно бъдещо, несигурно събитие, което изцяло зависи от волята на Турция - “влизането в сила на Спогодба за социално осигуряване между двете страни”.

Да се възстанови именника на българските имена, като по отношение на новородените деца на български граждани, с турско-арабски имена, се прилага на реципрочни начала именна система, с български имена,  огледална на системата, която турските власти прилагат по отношение на новородените в Турция лица от турски граждани.

Да се договори за Източна Тракия статут на автономна двувластна територия, населена от турски и български граждани, като по този начин се  осигури и гарантира свободен и безпрепятствен достъп до Беломорския бряг и до световния океан през тракийските земи на български и турски граждани без дискриминация. В преговорите по тези въпроси да участват правоимащите наред с държавните представители на двете страни.

Едва тогава да се започнат преговори по осъществяване на изгодни за двете страни стратегически стопански обекти в района на границата.

Да се преустанови незабавно обсъждането на въпроса за статута на турските граждани желаещи да възстановят българското си гражданство. В ликвидирането на двойното гражданство с Турция да не се допускат никакви изключения.

България да се противопостави на влизането на Турция в ЕС преди да се издължи за Тракийския геноцид.

Всички привилегии и договорености с турската държава, предоставящи й каквито и да е права върху управлението, стопанисването, възстановяването и експлоатацията на институциите на мюсюлманската общност в България да бъдат незабавно суспендирани. В България няма турско малцинство. Българските мюсюлмани не са турци.

Да се отправи искане до Турция да съобщи имената на убитите и прогонени българи, населявали и обработвали Източна Тракия към 1912 година, както и да предостави опис на секвестираните на основание Ангорския Протокол имоти.

Да се преустанови  финансирането и дейността на турската политическа партия – ДПС, като се забранят партиите на етническа основа;

Да се изготви меморандум с исканията на наследниците на тракийските българи и основанията за това, който да се депозира в световните и Европейски институции по правата на човека (ООН, ЕС, Европейската организация за развитие и сътрудничество – Хелзинска структура, НАТО и т.н.);

5 декември 2018, София

„Изгнаник“ – човек изгонен от родината си. 

„Бежанец“ – член 1 от Конвенцията за статута на Бежанците (Женевска конвенция от 1951 г.) :

Чл. 1. Определение на термина „бежанец“

А. За целите на тази конвенция терминът „бежанец“ се прилага към всяко лице, което:

1) е било считано за бежанец по силата на споразуменията от 12 май 1926 г. и 30 юни 1928 г. или по силата на конвенциите от 28 октомври 1933 г. и 10 февруари 1938 г., на протокола от 14 септември 1939 г. или на Устава на Международната организация за бежанците;

Решенията за непредоставяне правото да се считат за бежанци, приети от Международната организация за бежанците в периода на нейната дейност не са пречка за предоставяне на статута на бежанец на лица, които отговарят на условията на точка 2;

2) в резултат на събития, станали преди 1 януари 1951 г., и при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения; или, бидейки без гражданство и намирайки се извън страната на своето предишно обичайно местоживеене в резултат на подобни събития, не може да се завърне или, поради такива опасения, не желае да се завърне в нея.

В случаите, когато някое лице се явява гражданин на няколко страни, изразът „страната на неговото гражданство“ означава всяка една от страните, чийто гражданин е то, и такова лице не се счита лишено от закрилата на страната на неговото гражданство, ако без някаква действителна причина, произтичаща от основателни опасения, то не се обръща за закрила към една от страните, чийто гражданин се явява.

МИЛКО БОЯДЖИЕВ И НЕГОВАТА БИТКА ЗА СПРАВЕДЛИВОСТ!

Из „Турският въпрос и държавната сигурност” стр. 125-138, Л. Шопов изд. Земя, ноември 2018

Милко Бояджиев е роден през 1925 г. във Велико Търново. Завършва Икономическия институт в София и дълги години работи в сферата на външната търговия. След 1990 г. активно се ангажира с въпросите на българската вътрешна и външна политика и проблемите на правата на гражданите. Автор е на над 500 статии, обръщения, анализи, меморандуми и конкретни предложения към държавните органи. Председател е на НПО «Хелзинкски наблюдател - България» - регистрирана от Румен Воденичаров на 15 ноември 1990 г. в София. «Хелзинкски наблюдател - България» кандидатства за членство в международната неправителствена организация «Хелзинки Уоч», със седалище във Виена. Междувременно в България е регистрирана друга правозащитна неправителствена организация - «Хелзинкски комитет», която бързо навлиза в международните правозащитни структури и измества дейността на Р. Воденичаров и М. Бояджиев. Властта изолира «ХН България» от възможности за обхватни прояви в страната и чужбина. Защо?

Защото «Хелзинкски наблюдател - България» отстоява върховенството на личната свобода на гражданите, независимо от различната религиозна и етническата принадлежност. Законът им предоставя равни права и задължения пред държавата и обществото. «Хелзинкски комитет» обратно - работи за утвърждаване на неолибералната теза, че малцинствата (езикови, етнически, религиозни, сексуални) трябва да имат задължителни колективни права, гарантирани от държавата. Държавата трябва да се подчинява на техните искания, които не предвиждат общовалидни задължения. Подобна позиция напълно съвпада с интересите на Турция и ДПС. Добре финансиран и отразяван от масмедиите, «Хелзинкски комитет» постоянно е в центъра на вниманието на българската и международната общественост. «Хелзинкски наблюдател - България» е изолиран финансово и медийно и игнориран в страната и чужбина.

Няма друга неправителствена организация в България, обаче, която да е изпратила толкова писма, апели и други материали с действителна загриженост за държавата до председатели на Народното събрание, министър-председатели, президенти, до шефове на парламентарни комисии и министри. Става дума за проблеми свързани с:

- двойното: българско и турско гражданство за българските мюсюлмани - изборния туризъм и Закона за изборите на Р България

- неправомерното изплащане пенсии на изселниците в Турция

- Тракийския въпрос

Като председател на «Хелзинкски наблюдател - България» Милко Бояджиев със статии, анализи и аргументирани предложения до държавните органи изисква стриктно спазване на националните и международните договори и конвенции в защита на интересите на България. Доайенът на правозащитниците в нашата страна дари голяма част от личния си архив на Съюза на тракийските дружества в България, където той е на разположение за свободно ползване. Изразявайки дълбоко уважение към личността и делото на големия патриот Милко Бояджиев, със задоволство споделям факта, че от доста време «Хелзинкски наблюдател - България» не е сам в борбата за защита на държавността и интересите на България. Все повече учени, дипломати и общественици работят по възлови въпроси на националната сигурност, по българо-турските отношения и по други, важни за страната ни теми.

Концентриран израз на тази дейност стана инициираната от Съюза на тракийските дружества в България и проведена, съвместно с УНСС, научна конференция «120 години организирано тракийско движение – стожер на националните интереси», на 4 декември 2017 г. в София. Изнесените на нея 18 изключително полезни доклада предоставят на обществеността и на държавните органи професионални анализи и идеи за разрешаване на съществуващите проблеми:

1. Двойно (двойствено) гражданство.

За мен лично въпросът за двойното гражданство възникна още след отварянето на 29 май 1989 г. на българо-турската граница - в резултат на телевизионно изявление на Председателя на Държавния съвет на НР България Тодор Живков. След 5-годишна работа като ръководител на правителствената делегация на НРБ на конфиденциалните преговори между държавите-членки на НАТО и Варшавския договор във Виена, от януари 1985 г. до ноември 1988 г. оглавих отдел "Балкански страни" на МВнР. Отдел "Трети", както за краткост го наричахме тогава, отговаряше за двустранните отношения с Гърция, СФР Югославия, Турция, Албания, Кипър и за многостранното сътрудничество на Балканите - в секции по изброените държави. В министерството отдел "Първи" работеше по отношенията със СССР, "Втори" - със социалистическите страни, "Четвърти" - със западните държави и т. н.

След 1985 г. в отдел "Трети" бе създадена секция "Хуманитарни въпроси", която анализираше и подготвяше материали по международно-правните аспекти на претенциите на Турция за "турско национално малцинство" у нас, респективно правото на Анкара да се намесва във вътрешните работи на суверенната българска държава. В отдела работеха между 25-30 висококвалифицирани по съответните балкански държави дипломати. Отдел "Трети" координираше работата на посолствата ни в съответните балкански столици. Работехме в пряка връзка с министерствата на отбраната, на външната търговия, на транспорта, на културата, с разузнаването и контраразузнаването, с научни звена, с общественици и журналисти.

Под ръководството на министъра на външните работи Петър Младенов и заместник-министъра Иван Ганев напътствахме поведението по българо-турските отношения и станалия вече международен въпрос със смяната на имената на дипломатическите ни мисии и представителства, в международните организации зад граница. В резултат на общите усилия на стотици колеги не допуснахме външна намеса във вътрешните ни работи, пробив в позицията за защита на националните интереси, изолация и санкции срещу България, за които Турция, подкрепяна от своите съюзници по НАТО активно работеше. Обратно - съумяхме да разкрием действителните цели на Анкара спрямо София и истините за геноцида и нарушенията на човешките права в самата Турция.

От ноември 1988 г. до декември 1989 г., по предложение на Петър Младенов и с решение на Политбюро поех отдела в ЦК на БКП, който отговаряше за "турския въпрос". Необходимо бе уеднаквяване с международните изисквания по правата на човека с вътрешната и външната политика на партията и държавата по интеграционните въпроси. Бяха отменени ограничения по места за ритуали, облекло и език за граждани със сменени имена. След избирането на Димитър Стоянов за член на ПБ и секретар на ЦК на БКП, наблюдаващ тези въпроси (декември 1988 г.), започна разработка на програма за подобряване на инфраструктурата в "смесените райони", изграждане на допълнителни училища и детски градини, болници и медицински центрове. Подготвяха се модули за еднофамилни и многофамилни сгради, варианти за цялостно подобряване бита на населението. Решение на ПБ на ЦК на БКП задължаваше МС на НРБ да задели от държавния бюджет необходимите средства за изпълнение на програмата.

Към пролетта на 1989 г. масираната турска пропаганда за обхватно изселване, протурски активисти в"смесените" райони и някои пресилвания по места значително промениха обстановката. През май 1989 г. с външно съдействие започнаха масови противодържавни прояви. Анкара нагнетяваше напрежението, очакваше ексцесии с човешки жертви, за да получи международно одобрен повод за намеса във вътрешните работи на суверенна България - в защита на "турското национално малцинство". Настана време разделно. Турция от десетилетия заблуждаваше по всякакъв начин, че желае да приеме всички тюркоезични мюсюлмани от България. Те самите бяха обект на организираните от Анкара периодични изселнически психози, мечтаеха за "майката Родина". След решение на Народното събрание на НРБ започна издаване на нови задгранични паспорти за всички български граждани, в това число и на тези със сменени имена. Партийните и държавните органи работеха за пресичане на изселническите настроения, агитираха за оставане на хората по места. Турската радиопропаганда и дейността на протурски активисти по места, обаче, взеха връх. Стигна се до масови прояви с лозунги за автономия и сблъсъци. Положението изискваше кардинално решение.

На 29 май 1989 г. председателят на Държавния съвет на НРБ Тодор Живков, в телевизионно обръщение откровено разясни ситуацията и заяви, че на опитите на Анкара да се меси във вътрешните работи на България по повод някакво "турско малцинство" трябва да бъде сложен край. България отваря границата си с Турция, за да могат хората да отидат там и които искат да се завърнат. Тодор Живков призова Анкара да изпълни десетилетните си искания и обещания и да приеме всички желаещи да останат в Турция, за да бъде решен окончателно този въпрос. Анкара бе принудена да отвори границата.

През следващите дни и месеци хиляди хора с влак, коли и автобуси се понесоха стихийно на юг. Разпоредено бе регулиране на движението по потоци и групи, изграждане на временни медицински пунктове, снабдяване с вода, въвеждане на ред по пътищата и на границата. Агитационната работата на партийните и държавни органи за оставане на населението по родните места не даде приемлив резултат. Протурски активисти заплашваха желаещите да останат с жестоко отмъщение. Психозата беше повсеместна.

На 21 август 1989 г., когато близо 350 000 души вече бяха на нейна територия, Турция затвори границата си с България и свали маската си на Родина-майка, готова да приеме всички сънародници от България. Дните се нижеха един след друг, а положението на заминалите за Турция оставаше неопределено. В същото време Анкара използваше предизвиканата от нея ситуация в международен план. Получи от ООН няколко милиарда долара за "справяне с бежанската вълна". Поддържаха се 3 палаткови лагера в близост до границата, но мнозинството нови "изселници" се пръснаха из страната и сами решаваха своето положение. Турция отклони наше предложение за среща на високо ниво. Необходимо бе политическо решение, консултирано с МВнР, за изход от ситуацията. На 24 октомври привечер поисках среща с министър Петър Младенов. Прие ме веднага. Попита какво точно ще обсъждаме. Отговорих - българо-турските отношения и въпросите около изселването. Говорех бързо, без прекъсване. Много пъти бях прехвърлял в главата си думите, които изричах. Не трябва да сме пасивни, а да вземем инициативата в свои ръце. Както в случая с подписания през януари 1988 г. в Белград българо-турски протокол. Ситуацията, в която се намираме сега създава възможност за двойно гражданство. Ние не освобождаваме заминалите за Турция от българското им гражданство. Ако Анкара им предостави турско, тя ще запази неограничени възможности за въздействие на наша територия. Нищо добро не ни очаква, защото двойното гражданство с Турция е страшна бомба със закъснител. „Какво предлагаш?“ бе въпросът на Петър Младенов. Докато не е станало късно, чрез посредници да предложим преговори с Анкара. Под международен контрол - да се знаят позициите на двете страни. Да се договорим с Турция за някакъв срок – шест месеца, година, ако трябва и две, в който намиращите се в Турция мюсюлмани да решат къде искат да се установят за постоянно и граждани на коя от двете държави да бъдат. Ако изберат Турция - стават турски граждани, но се освобождават от българското. Ако изберат България - остават с българско - без турско. В рамките на разумен срок да приключим с този въпрос. Да изградим механизъм за сътрудничество в хуманитарната област, по имотни, пенсионни и други проблеми. Да проведем преговорите под егидата на ООН или Общоевропейското съвещание за сигурност и сътрудничество, за да държим нещата открити, познавайки хитруванията на Турция. Да не допуснем спекулации. Международната общност да е наясно кой какво предлага и какво решаваме. Да помогнем на хората да се успокоят и да направят своя избор. Да се погрижим за тези, които останат в България и да бъдем коректни към онези, които изберат Турция. Петър Младенов се съгласи. Посъветва ме да информирам Димитър Стоянов за това, че МвнР подкрепя такава инициатива. Подхвърли да не споменавам неговото име - когато при него дойде решението на Политбюро по този въпрос - той ще го подпише. С тези думи разговора приключи. След няколко минути, от д-р Борис Джибров - директор на Единния държавен протокол разбрах, че Петър Младенов вече е изпратил писмо до ЦК на БКП със своята оставка. Операцията по свалянето на Тодор Живков бе започнала. По-късно вечерта информирах Димитър Стоянов за съгласуваната с МвнР идея за преговори с Турция. Отговори, че въпросът трябва да бъде разгледан и решен в ПБ и лично от Тодор Живков. На следващия ден предадох проект за решение на ПБ на ЦК на БКП за преговори с Турция и материал за възможните варианти за тяхното развитие. Ситуацията около смяната на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., обаче, не позволи решаването на проблема с двойното гражданство с Турция. Новото ръководство на БКП и държавата взе курс, противоречащ на интересите на България. Този курс бе продължен от правителствата на СДС и управлявалите по-нататък държавата различни политически конфигурации.

Бях уволнен от МвнР през пролетта на 1991 г., когато на власт беше управляваното от БСП и ДПС правителство на Димитър Попов. Виктор Вълков, с когото и днес сме в добри отношения - тогава министър на външните работи, ме покани на обяд, за да ми съобщи, че се опитал да защити моите професионални качества, но "демократът"-президент Ж. Желев лично разпоредил аз да "бъда на първо място" сред уволнените. При всяко положение, предвид пагубната за България външна политика и без това щях да напусна министерството. След време последваха масовите "чистки" на дипломатически кадри, осъществявани от външните министри на СДС. Специфичната професионална подготовка на дипломатите от Отдел "Трети", обаче, не позволи те да бъдат изцяло прахосани. Впоследствие, много от бившите ми колеги достигнаха до найвисокия дипломатически ранг - посланик. В рамките на възможното защитаваха интересите на държавата в балканските и други държави по света. Някои станаха зам.министри на външните работи. В Отдел "Трети" започна професионалната си кариера и Марин Райков - по-късно министър на външните работи и служебен премиер на България. И днес, 29 години след събитията през 1989 г., съм убеден, че предложеният на 24 октомври подход за избягване на двойното гражданство с Турция бе справедлив и можеше да спомогне за ограничаване възможностите на Анкара за намеса във вътрешните работи на нашата страна. Да предотврати въвеждането на "двойно гражданство", което и днес нанася тежки вреди на българския национален интерес, доколкото той в действителност съществува.

Защо две гражданства с Турция накърняват държавния интерес на България?

а) Анкара получи неограничени възможности, посредством свободно придвижване на десетки хиляди души, да използва двойното гражданство за пряко въздействие върху икономиката, политиката, сигурността и религиозния живот на България. Двойното гражданство наложи и двойствена лоялност, която работи в полза на Анкара. Това е особено видно по време на изборите за народно събрание и за местна власт, където протурското ДПС печели гласове, както и по дейността на ислямското вероизповедание у нас.

б) С двойното гражданство с Турция – държава извън ЕС, България на практика пое отговорност за поведението на тези хора не само на своя територия, но и на територията на целия ЕС. Хората с двойно гражданство идват от държава с политически, но потенциален радикален ислям. Българските власти, предоставили им гражданство по никакъв начин не могат да ги възпитават, да им въздействат или контролират. На какво основание София приема да бъде гарант за поведението на турци с български документи за самоличност, за тяхната лоялност към България и към ЕС?

в) ДПС, прокламирано като българска политическа партия, настоява Народното събрание да приеме закон, който практически да предостави право на всички, изселили се от България мюсюлмани през десетилетията до 1989 г. и техните потомци "до девето коляно", автоматично да придобиват и българско гражданство (в нарушение на спогодбите между България и Турция, по които са се изселвали). Ако подобен закон бъде приет, България ще получи над един милион нови български граждани - турци. И така до безкрайност по правилата на геометричната прогресия. В Турция от началото на 2018 г. действа електронна правителствена програма, в рамките на която потомците на изселилите се от Балканите, Кавказ, Крим, Егейските острови и арабските страни могат да получат точни данни за родословното си дърво. Стотици хиляди турски граждани вече са се възползвали от тази възможност.

г) Двойното гражданство прави практически невъзможно културно-битовото и социално приобщаване на тези хора към българската нация. От друга страна, стотиците хиляди изселили се от България в Турция са се изграждали за сметка на българската държава - образование, здравни грижи, придобиване на професионална квалификация и т. н. Тези хора се "вливат" директно в турската икономика образовани и подготвени, без изобщо да е разглеждан въпросът за компенсации от Анкара.

Едва ли Брюксел е запознат в детайли с гореизложените проблеми. Във всеки случай задължение на правителството е да информира ЕС, че в близко бъдеще по Европа ще има вероятност да се движат над милион и половина мюсюлмани-граждани на ЕС, преминаващи свободно през българската граница, смятана за найздравия щит за сигурността на ЕС. Щит от телена мрежа!

2. Изборният туризъм и Законът за изборите на Р България са другата парлива тема, която пряко засяга сигурността на държавата. Несъвършенствата в закона и съществуващата практика предоставят на конкретни политически сили и на външни играчи възможност да влияят върху резултатите в своя изгода. Заобикалянето на закона в "смесените райони" става с прякото участие на местната власт, която е в ръцете на ДПС. На турска територия нарушенията на Закона за изборите са невъзможни без знанието и съдействието на централната и на местната власт. Особено активни в тази дейност са редица изселнически организации, подпомагани финансово и логистично от турската държава. Този проблем е в пряка връзка с проблема за двойното гражданство и резултатите от него подменят действителните интереси на хората по места и тяхното желание за сформиране на администрация, която действително да работи за тях и техните деца, а не да отклонява средствата за развитие към партийни каси и банкови сметки на активисти на ДПС.

3. Неправомерно изплащане на пенсии на изселниците в Турция.

От 1999 г. България изплаща в Турция личните пенсии за изслужено време и старост, за инвалидност и за инвалидност поради трудова злополука или професионално заболяване, както и наследствени пенсии от същите видове, отпуснати съгласно българското законодателство на лица, преселили се в Турция след 1 май 1989 г. Това едностранно решение на правителството на Иван Костов е в грубо несъответствие с общоприетия международен принцип за реципрочност при решаване на открити въпроси между две или повече държави. Не е поставено условие въпросът за пенсиите да се решава успоредно и в зависимост от трайното решаване на имуществените права и компенсациите на потомците на бежанците от Тракия и Мала Азия във връзка с незаконно заграбените на турска територия над 3.5 милиона декара земя - частна собственост.

Нещо повече, на лицата, придобили право на пенсия след 1 май 1989 г., съгласно българското пенсионно законодателство, но не реализирали това си право, автоматично се отпуска пенсия след подаване на двуезичен формуляр-молба. Компетентен орган за тази дейност на Република България е Националния осигурителен институт. От турска страна това е Главна дирекция на Службата по социално осигуряване.

Не са ли злоупотребили със служебното си положение българските длъжностни лица, подписали на 4.11.1998 г. в Анкара Споразумението между правителството на Република България и правителството на Република Турция за изплащане на пенсии в Турция. То е утвърдено от министър-председателя Иван Костов и от министър Марио Тагарински с решение № 39(1.02.1999 г.) на МС.

"Хелзинкски наблюдател - България" в лицето на Милко Бояджиев оспорва законосъобразността на това Споразумение поради нарушение на чл. 5 (4) и т. т. 1, 4, 6 и 7 на чл. 85 (1) от Конституцията на Р България, тъй като не е ратифицирано по конституционен ред от Народното събрание, не е обнародвано и неоснователно е влязло в сила за изпълнение като част от вътрешното право на страната.

Споразумението за пенсии действа и днес и по него вече са изплатени над 2 милиарда лева. То е във фактическо нарушение и с чл. 2 от подписания от министър-председателя Филип Димитров на 6.05.1992 г. Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между България и Турция, където е фиксирана последователността за решаване на откритите въпроси между двете страни, а именно: "имуществени, социални и хуманитарни проблеми". Директно казано правата и интересите на потомците на бежанците от Тракия и Мала Азия са пренебрегнати брутално в полза на изселниците от България в Турция.

Още по-жалкото в случая е и това, че "демократичната" власт, обявила със закон "комунистическия режим" преди 10 ноември 1989 г. за престъпен, оправдава собствените си действия по пенсиите в Турция с Указ 1496 (1975 г.), подписан от "главния комунист" Тодор Живков. Чл. 12 и чл. 14 на този указ допускат одобрението (ратификацията) на НР България за сключени международни договори да става (в зависимост от тяхното значение и материя), с решения на Държавния съвет или Министерския съвет - без ратификация от Народното събрание. Новата Конституция на България от 12 юли 1991 г., обаче, изрично постановява, че "разпоредбите на заварените закони се прилагат, ако не противоречат на Конституцията, а тя изисква задължителна ратификация от Народното събрание на договори от рода на Споразумението за изплащане на пенсиите в Турция. "Демократичната" власт погазва собствения си основен закон - Конституцията на Р България, основавайки се на закони от обявената от самата нея за престъпен "комунистически" режим. Какво падение, какъв позор!

4. Тракийският въпрос. През 2018 г. се навършват 105 г. от геноцида на българите от Тракия и Мала Азия и от възникването на т. нар. тракийски въпрос. Този най-тежък проблем в отношенията между България и Турция има исторически, международно-правни, политически, имуществени, морални и хуманитарни измерения, загърбени от днешната българска и турска власт. През 1913 г. стотици хиляди българи-бежанци и техните потомци са принудени да започнат живота си "от нулата", да се борят със спомените за зверствата и престъпленията на турската армия и администрация. Българо-турските отношения от тогава преминават през различни фази на развитие, но Тракийския въпрос и преди и сега не фигурира като отделен, обособен проблем в дневния ред на двете държави. Не за да спъва прокламираното добросъседство и разбирателство, а за да ги издигне на повисоко ниво, в случай на справедливо негово разрешаване.

Днешните турски власти нямат пряка вина за случилото се преди 105 г., но като официален правоприемник на Османската империя Анкара носи отговорност и е длъжна да намери справедливо решение на политическите, имуществените и хуманитарните въпроси, произтичащи от този акт на фактическо престъпление срещу човечеството, предшестващ геноцида срещу арменското население в Турция през 1915-1916 г.

Още по-голяма е отговорността на българската власт, която не откликва на многогодишните настоявания на Съюза на тракийските дружества в България за обстойно разглеждане на Тракийския въпрос и изработване на единна държавна позиция, защищаваща правата и интересите на потомците на бежанците от Тракия и Мала Азия. Властта по същество отказва да изпълнява своите конституционни задължения за защита на правата и интересите на гражданите на Република България. Тракийският въпрос не е обсъждан подобаващо нито в Народното събрание, нито в Президентството, нито в Министерския съвет. Не са изслушани аргументите на Съюза на тракийските дружества в България, който представлява интересите на стотици хиляди данъкоплатци и избиратели. Няма нито един официален държавен документ по този проблем. Повече от ясно е, че неговото решаване следва да бъд епредмет отделни, посветени изцяло на него българо-турски преговори, тъй като геноцидът, прогонването и конфискацията на земя не могат да бъдат поставяне в „една кошница”  с обсъждането и решаването на двустранни проблеми, възникващи в рамките на обичайните междудържавни отношения.

Повече от осъдителни са изявленията (буквално повтарящи официалната позиция на Турция) на министър председателя Бойко Борисов, че този въпрос е частен и потомците на бежанците от Тракия и Мала Азия следва да търсят правата си в Турция, в турските съдилища и според действащите турски закони. Сякаш турската армия, избила и прогонила техните предци и турската администрация, конфискувала над 3,5 милиона декара частна земя не са били държавни, а извършителите на тези престъпления не са получили високи турски държавни отличия.

Поведението на днешния министър-председател, за съжаление е продължение на поредица актове на недържавническо поведение на редица негови предшественици. В миналото, министър-придседателят Андрей Ляпчев (1926-1931 г.) одобрява Ангорския (1925 г.) договор за приятелство между България и Турция и затвърждава тенденцията управляващите у нас да сключват неизгодни за България споразумения с Анкара, за да обслужват свои вътрешнополитически интереси. Александър Лилов, Петър Младенов и Андрей Луканов допускат регистрирането на противоконституционното ДПС – прераснало в първата в българската история про-турска политическа партия. По-късно, в качеството ди на министър-председател Андрей Луканов (1990 г.) води разговор „на четири очи” с президента на Турция тургут Йозал, с поети, но необявени за България ангажименти. Премиерът Филип Димитров (1991-1992 г.) подписва договор за приятелство между Република България и Република Турция (1992 г.) без изобщо да засяга Тракийския въпрос в неговата цялост. Министър председателят Иван Коств (1997-2001 г.) одобрява подписването на Спогодба за пенсиите (1999 г.) между България и Турция, без тя да е обвързана с решаването на имуществени компенсации за потомците на бежанците от Тракия и мала Азия. Видно е, че като правило и в миналото, и днес решения от изключително  значение за интересите на България са плод  на личностен егоцинтризъм, вътрешнополитически конюнктурни интереси и външен натиск, съчетани с ниско политическо и професионално ниво.

Споменатите политичи намират различни обяснения за своите действия. Андрей Ляпчев, например оправдава българските отстъпки (национално предателство – б.а. озаконяване на геноцида над българите б.р. ) с необходимостта „да се оформело създаденото фактическо положение”. Той споменава за някакви „придобивки”  като „утвърждаване” на положението на Екзърхията и премажване на вносните мита за българските стоки в Турция. Заявява, че собствеността в т.нар. нови земи се поставяла на законова основа и се подобрявало международното положение на България, „което щяло да бъде оценено от другите държави”. Сякаш не разбира, че обявявайки Ангорския договор с Турция от 1925 г. българското правителство слага подписа си под акта за смъртта на българското население и узаконява конфискацията на неговата земя.

Навярно премиетът Бойко Борисов ще обясни позициите си по Тракийския въпрос с българското евро-председателство и своята „историческа” посредническа роля за разрешаване на мигранския проблем между ЕС и Турция. Политиката на умилкване, прегръдки и целувки със силните на деня, обаче, носи временни и илюзорни лични дивиденти, за сметка на престижа на българската държава и нейните непреходни национални интереси.

Не е ли време Комисията по външна политика на Народното събрание на парламентарната, между впрочем Република България да се занимае по същество с контрола на дейността на правителството, вместо нейният председател, депутатът от БСП Кристиян Вигенин да чертае бъдещето на ЕС като „съветник” на Жан-Клод Юнкер? Няма ли кой да запита премиера, кой и с какво решение го е упълномощил да изразява позиции по международни въпроси, без обсъждане и съгласуване с висшия държавен орган в България – Парламента? Има ли позиция, която национално-отговорно да внищкне и се бори срещу капаните и лабиринтите на безизходицата, в коите България все повече влиза?