ОБЕЗЛИЧАВАНЕТО НА ЧОВЕКА-ЕВРОПЕЕЦ

За социалния пол, за джендърите и за бруталното посегателство върху идентичността, духовното и цивилизационно пространство на личността.

От месеци българската общественост, все още усвояваща езика на новостите пристигащи от т.н. Европейски съюз, в повечето случаи приемаща ги като посегателство към личното пространство на личността, се вълнува и се опитва да разпознае образа, статута и ролята, отредена на най-новия субект на европейската ценностна система и цивилизация – джендъра.

В българския език, за тази категория субекти на европейското право, са в обръщение няколко термина, в които оценката  се свързва основно с убеждението, че се касае за отклонения от общоприетите морални норми за поведение на мъжа и жената в обществото, формирани в резултат на природните различия и определената роля на двата пола в процеса на утвърждаване на вида и оцеляване на човечеството на земята.

Някои от квалификациите,

които народният фолклор използва избирателно в определени случаи, с времето са се превърнали в нарицателни понятия за идентифициране на  лица, към които обществото или отделни сегменти от него изпитва неприязън, стигаща до презрение и желание за остракизирането им като непринадлежащи към обществото на нормалните.

Става дума за термини като педераст, манаф, хомо, лезби, гей, содомист, педал, перзевеник – педофил, травестит  и други, които традиционната общност в Европа и в света, в продължение на столетия е използвала, за да идентифицира определени лица, като неприемливи и нежелани от масата, поради свързването им с противоестествени сексуални практики, чието афиширане възпрепятства стремежът на обществото да възпитава и образова всяко ново поколение в традиционни ценности.

Тези квалификации са натоварени с отрицателен контекст и целта е била, чрез идентифицирането им, определени лица да бъдат отделени от общността на нормалните. По такъв начин мнозинството отказва да поеме срама за поведението на отделни лица и опитите им, чрез евентуална мълчалива интеграция с мнозинството да заличи различията между придържащите се към традицията и нарушителите, търсещи индулгенция.

Такова бе нивото на българската цивилизация, по време на присъединяване на България към Европейския съюз, само преди десетина години, а надеждите на българските граждани за благоденствие и европеизиране на обществото бяха свързани са очакванията за цивилизационно  надграждане на вече постигнатото.

Първата лястовица на европейската пролет бе призивът на Европейския съюз за присъединяване и ратификация на т.н. Истанбулска конвенция. Всяко съвпадение между наименованието на конвенцията и битуващите в съзнанието на хората представи за традициите в общуването между половете в турския мегаполис би трябвало да се счита за случайно. Но българското обществено мнение бе първо възбудено, а след това провокирано от констатациите и откритията в разпоредби на Истанбулската конвенция, която за чест на българската общественост, в голямото си мнозинство отхвърли. В чл. 1 на Конвенцията се обявява целта, която се преследва – „да защитава жените от всички форми на насилие и да предотвратява, преследва и премахва насилието над жени и домашното насилие“.  Текстът почти не остава съмнение, че основният субект, който следва да се защити от посегателства е жената, която в представата на всички, без изключения, е лице от женски пол. Това би било нормален извод за запознатите с техниките на  тълкуване на правни текстове. Но определени текстове в Конвенцията провокират съмнения досежно нормалността.

В член 3 в) се предлага

определение на понятието „пол“, което „означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“; Произволът и некомпетентността при формулирането на този текст, включен във вече приета конвенция, е пълен и не позволява дори нормално тълкуване. Ще се въздържим от задаването на десетки и стотици въпроси по предложения текст. Ще предложим няколко несъвместими с предложения текст констатации. Считаме, че раждането на деца от жените не е плод на социално изградена роля, а на природно детерминирано предназначение на този пол; полът не може да зависи от мнението на т.н. „общество“ досежно това кое поведение, дейност или характеристика То смята за подходящи за мъжете и за жените. Обществото приема, че при определени обстоятелства жената би могла да изпълнява функциите на баща при отглеждането на дете, но това не превръща жената в мъж; обществото безспорно приема, че мястото на жената в семейството е в кухнята – да готви, мие, пере. Но ако мъжа в едно семейство изпълнява тези функции, това не го превръща в жена. В леглото мъжът и жената си знаят функциите и те нито се определят, нито се променят от общественото мнение. Не изключенията формират правилата, а обратно – единствено правилото би могло да допусне отклонение и изключение.

Член 4 на Конвенцията,

при формулиране на правата, произтичащи от равнопоставеността на лицата и недопускането на дискриминация, изброява основанията, на които би могла да се допусне дискриминация. Като самостоятелни основания, между много други, фигурират „пол“, „социален пол“, „сексуална ориентация“, „идентичност, основана на пола“. За тълкуващите и евентуално за ентусиастите, решили да прилагат конвенцията, остава тежката задача да разберат и решат дали дискриминация на основание „социален пол“ означава дискриминация по отношение на мъже, които обществото счита за жени или нещо друго, или дискримилация по отношение на жени, които обществото определя като мъже или нещо трето? Дали дискриминация на основание „идентичност, основана на пола“ означава идентичност определена от общественото мнение за пола, различаваща се от критерия „пол“, определен от природата?

Понятието джендър, което е широко използвано при работата върху конвенцията, но не намира място в текстовете на самата конвенция, произхожда от латинската дума gent – народ и от придобилата във френския език смисъл дума gens – човек, лице, в която полът не е част от елементите, определящи съществените черти на човека; такива са и други определения, с които се обогатява съдържанието на понятието човек, като висок или нисък, дебел или слаб, черен или бял, плешив или окосмен, рус или кестеняв, човек на правото, човек на закона, човек на честта, човек на словото и т.н.  Те допълват понятието gens – човек, но нито променят, нито придават друг смисъл на оригинално заложения в самото понятие човек съдържание. Жената е човек, мъжът е човек, човекът може да е жена, човекът може да е мъж, но той не може да бъде едновременно жена и мъж, женомъж или някакъв хибрид от двата пола. Половата перверзия не променя половата принадлежност на човека, на индивида, която се определя от заложения от природата код за функционирането му, така както заболяването не променя, а само възпрепятства естествената функция на заболелия орган.

В английския език, който обогатява съвременната европейска цивилизация с ново-изковани понятия като джендър и брекзит, липсва думата човек, затова френското gens се превежда на английски като народ, нация, хора, мъже и жени! Именно това обстоятелство улеснява английски говорещите в търсенето и откритието, зад понятието човек, не на два, а три рода – мъж, жена и То, нещо сбъркано между двата пола, търсещо закъсняла легитимация чрез борбата за права на човека, за равноправие и не дискриминация.

За постигане на заложените в Истанбулската конвенция цели

по обезличаване на човека-европеец, Европейската комисия предприе провеждането на анкета в училищата в държавите членки, като от учениците се иска да посочат, а не да определят своя пол, като им се предоставя възможност за избор, не според записаното в кръщелните им свидетелства в графата“пол“, тъй като това е известно и фигурира в училищните дневници и книжа, а според посочените в анкетата критерии – „момче“, „момиче“, „друго“, „предпочитам да не казвам“. Така формулирани критериите, налагат задължителния извод, че целта не е да се определи самоличността и броя на момчетата и момичетата в отделните училища или в страната като цяло, тъй като те са известни и установени с официални документи, а по-скоро да се изследва разбирането и да се внуши на не навършилите 18 години, тъй като те, според официалната статистките, не са още нито мъже, нито жени, а от мъжки или женски пол, дали не биха припознали в себе си още неизвестния пол „друго“, или модерния широко обсъждан социален пол джендър! Българската общественост, като една от най-зрелите в Европа, въстана срещу това брутално посегателство срещу личностната му идентичност и безцеремонно вмешателство в личното му духовно и цивилизационно пространство. В резултат на обществената реакция, министърът на просвещението Красимир Вълчев бе принуден да обяснява, че целта „не била да се определя половата принадлежност“. А каква е целта, когато от анкетираните се иска да отговорят на въпроса дали са: „момче“, „момиче“ или „друго“; може би „Нещо“ извън земно? Понятието „друго“ няма самостоятелно съдържание, то препраща към предмет – оживен или неоживен или към идея, с която всеки е свободен да го замести, придавайки му смисъл или обезсмисляйки го, при условие че онзи, който го използва не го свърже с допълнителни критерии, които да подлежат на оценка.

Ако ми е позволено да изразя лично мнение, бих посъветвал учениците, обект на анкетата, не да съдействат на европейските бюрократи и рушители на традиционните разбирания за идентичност и морална ценност в българското общество, като дадат  безсмислени отговори на несъстоятелни въпроси, а да запитат Европа какви са те, българските ученици, към коя категория на човечеството принадлежат, като  масово изберат отговор „друго“?

Майтап бе, Европа!

25 II 19