МИЛКО БОЯДЖИЕВ И НЕГОВАТА БИТКА ЗА СПРАВЕДЛИВОСТ!

Из „Турският въпрос и държавната сигурност” стр. 125-138, Л. Шопов изд. Земя, ноември 2018

Милко Бояджиев е роден през 1925 г. във Велико Търново. Завършва Икономическия институт в София и дълги години работи в сферата на външната търговия. След 1990 г. активно се ангажира с въпросите на българската вътрешна и външна политика и проблемите на правата на гражданите. Автор е на над 500 статии, обръщения, анализи, меморандуми и конкретни предложения към държавните органи. Председател е на НПО «Хелзинкски наблюдател - България» - регистрирана от Румен Воденичаров на 15 ноември 1990 г. в София. «Хелзинкски наблюдател - България» кандидатства за членство в международната неправителствена организация «Хелзинки Уоч», със седалище във Виена. Междувременно в България е регистрирана друга правозащитна неправителствена организация - «Хелзинкски комитет», която бързо навлиза в международните правозащитни структури и измества дейността на Р. Воденичаров и М. Бояджиев. Властта изолира «ХН България» от възможности за обхватни прояви в страната и чужбина. Защо?

Защото «Хелзинкски наблюдател - България» отстоява върховенството на личната свобода на гражданите, независимо от различната религиозна и етническата принадлежност. Законът им предоставя равни права и задължения пред държавата и обществото. «Хелзинкски комитет» обратно - работи за утвърждаване на неолибералната теза, че малцинствата (езикови, етнически, религиозни, сексуални) трябва да имат задължителни колективни права, гарантирани от държавата. Държавата трябва да се подчинява на техните искания, които не предвиждат общовалидни задължения. Подобна позиция напълно съвпада с интересите на Турция и ДПС. Добре финансиран и отразяван от масмедиите, «Хелзинкски комитет» постоянно е в центъра на вниманието на българската и международната общественост. «Хелзинкски наблюдател - България» е изолиран финансово и медийно и игнориран в страната и чужбина.

Няма друга неправителствена организация в България, обаче, която да е изпратила толкова писма, апели и други материали с действителна загриженост за държавата до председатели на Народното събрание, министър-председатели, президенти, до шефове на парламентарни комисии и министри. Става дума за проблеми свързани с:

- двойното: българско и турско гражданство за българските мюсюлмани - изборния туризъм и Закона за изборите на Р България

- неправомерното изплащане пенсии на изселниците в Турция

- Тракийския въпрос

Като председател на «Хелзинкски наблюдател - България» Милко Бояджиев със статии, анализи и аргументирани предложения до държавните органи изисква стриктно спазване на националните и международните договори и конвенции в защита на интересите на България. Доайенът на правозащитниците в нашата страна дари голяма част от личния си архив на Съюза на тракийските дружества в България, където той е на разположение за свободно ползване. Изразявайки дълбоко уважение към личността и делото на големия патриот Милко Бояджиев, със задоволство споделям факта, че от доста време «Хелзинкски наблюдател - България» не е сам в борбата за защита на държавността и интересите на България. Все повече учени, дипломати и общественици работят по възлови въпроси на националната сигурност, по българо-турските отношения и по други, важни за страната ни теми.

Концентриран израз на тази дейност стана инициираната от Съюза на тракийските дружества в България и проведена, съвместно с УНСС, научна конференция «120 години организирано тракийско движение – стожер на националните интереси», на 4 декември 2017 г. в София. Изнесените на нея 18 изключително полезни доклада предоставят на обществеността и на държавните органи професионални анализи и идеи за разрешаване на съществуващите проблеми:

1. Двойно (двойствено) гражданство.

За мен лично въпросът за двойното гражданство възникна още след отварянето на 29 май 1989 г. на българо-турската граница - в резултат на телевизионно изявление на Председателя на Държавния съвет на НР България Тодор Живков. След 5-годишна работа като ръководител на правителствената делегация на НРБ на конфиденциалните преговори между държавите-членки на НАТО и Варшавския договор във Виена, от януари 1985 г. до ноември 1988 г. оглавих отдел "Балкански страни" на МВнР. Отдел "Трети", както за краткост го наричахме тогава, отговаряше за двустранните отношения с Гърция, СФР Югославия, Турция, Албания, Кипър и за многостранното сътрудничество на Балканите - в секции по изброените държави. В министерството отдел "Първи" работеше по отношенията със СССР, "Втори" - със социалистическите страни, "Четвърти" - със западните държави и т. н.

След 1985 г. в отдел "Трети" бе създадена секция "Хуманитарни въпроси", която анализираше и подготвяше материали по международно-правните аспекти на претенциите на Турция за "турско национално малцинство" у нас, респективно правото на Анкара да се намесва във вътрешните работи на суверенната българска държава. В отдела работеха между 25-30 висококвалифицирани по съответните балкански държави дипломати. Отдел "Трети" координираше работата на посолствата ни в съответните балкански столици. Работехме в пряка връзка с министерствата на отбраната, на външната търговия, на транспорта, на културата, с разузнаването и контраразузнаването, с научни звена, с общественици и журналисти.

Под ръководството на министъра на външните работи Петър Младенов и заместник-министъра Иван Ганев напътствахме поведението по българо-турските отношения и станалия вече международен въпрос със смяната на имената на дипломатическите ни мисии и представителства, в международните организации зад граница. В резултат на общите усилия на стотици колеги не допуснахме външна намеса във вътрешните ни работи, пробив в позицията за защита на националните интереси, изолация и санкции срещу България, за които Турция, подкрепяна от своите съюзници по НАТО активно работеше. Обратно - съумяхме да разкрием действителните цели на Анкара спрямо София и истините за геноцида и нарушенията на човешките права в самата Турция.

От ноември 1988 г. до декември 1989 г., по предложение на Петър Младенов и с решение на Политбюро поех отдела в ЦК на БКП, който отговаряше за "турския въпрос". Необходимо бе уеднаквяване с международните изисквания по правата на човека с вътрешната и външната политика на партията и държавата по интеграционните въпроси. Бяха отменени ограничения по места за ритуали, облекло и език за граждани със сменени имена. След избирането на Димитър Стоянов за член на ПБ и секретар на ЦК на БКП, наблюдаващ тези въпроси (декември 1988 г.), започна разработка на програма за подобряване на инфраструктурата в "смесените райони", изграждане на допълнителни училища и детски градини, болници и медицински центрове. Подготвяха се модули за еднофамилни и многофамилни сгради, варианти за цялостно подобряване бита на населението. Решение на ПБ на ЦК на БКП задължаваше МС на НРБ да задели от държавния бюджет необходимите средства за изпълнение на програмата.

Към пролетта на 1989 г. масираната турска пропаганда за обхватно изселване, протурски активисти в"смесените" райони и някои пресилвания по места значително промениха обстановката. През май 1989 г. с външно съдействие започнаха масови противодържавни прояви. Анкара нагнетяваше напрежението, очакваше ексцесии с човешки жертви, за да получи международно одобрен повод за намеса във вътрешните работи на суверенна България - в защита на "турското национално малцинство". Настана време разделно. Турция от десетилетия заблуждаваше по всякакъв начин, че желае да приеме всички тюркоезични мюсюлмани от България. Те самите бяха обект на организираните от Анкара периодични изселнически психози, мечтаеха за "майката Родина". След решение на Народното събрание на НРБ започна издаване на нови задгранични паспорти за всички български граждани, в това число и на тези със сменени имена. Партийните и държавните органи работеха за пресичане на изселническите настроения, агитираха за оставане на хората по места. Турската радиопропаганда и дейността на протурски активисти по места, обаче, взеха връх. Стигна се до масови прояви с лозунги за автономия и сблъсъци. Положението изискваше кардинално решение.

На 29 май 1989 г. председателят на Държавния съвет на НРБ Тодор Живков, в телевизионно обръщение откровено разясни ситуацията и заяви, че на опитите на Анкара да се меси във вътрешните работи на България по повод някакво "турско малцинство" трябва да бъде сложен край. България отваря границата си с Турция, за да могат хората да отидат там и които искат да се завърнат. Тодор Живков призова Анкара да изпълни десетилетните си искания и обещания и да приеме всички желаещи да останат в Турция, за да бъде решен окончателно този въпрос. Анкара бе принудена да отвори границата.

През следващите дни и месеци хиляди хора с влак, коли и автобуси се понесоха стихийно на юг. Разпоредено бе регулиране на движението по потоци и групи, изграждане на временни медицински пунктове, снабдяване с вода, въвеждане на ред по пътищата и на границата. Агитационната работата на партийните и държавни органи за оставане на населението по родните места не даде приемлив резултат. Протурски активисти заплашваха желаещите да останат с жестоко отмъщение. Психозата беше повсеместна.

На 21 август 1989 г., когато близо 350 000 души вече бяха на нейна територия, Турция затвори границата си с България и свали маската си на Родина-майка, готова да приеме всички сънародници от България. Дните се нижеха един след друг, а положението на заминалите за Турция оставаше неопределено. В същото време Анкара използваше предизвиканата от нея ситуация в международен план. Получи от ООН няколко милиарда долара за "справяне с бежанската вълна". Поддържаха се 3 палаткови лагера в близост до границата, но мнозинството нови "изселници" се пръснаха из страната и сами решаваха своето положение. Турция отклони наше предложение за среща на високо ниво. Необходимо бе политическо решение, консултирано с МВнР, за изход от ситуацията. На 24 октомври привечер поисках среща с министър Петър Младенов. Прие ме веднага. Попита какво точно ще обсъждаме. Отговорих - българо-турските отношения и въпросите около изселването. Говорех бързо, без прекъсване. Много пъти бях прехвърлял в главата си думите, които изричах. Не трябва да сме пасивни, а да вземем инициативата в свои ръце. Както в случая с подписания през януари 1988 г. в Белград българо-турски протокол. Ситуацията, в която се намираме сега създава възможност за двойно гражданство. Ние не освобождаваме заминалите за Турция от българското им гражданство. Ако Анкара им предостави турско, тя ще запази неограничени възможности за въздействие на наша територия. Нищо добро не ни очаква, защото двойното гражданство с Турция е страшна бомба със закъснител. „Какво предлагаш?“ бе въпросът на Петър Младенов. Докато не е станало късно, чрез посредници да предложим преговори с Анкара. Под международен контрол - да се знаят позициите на двете страни. Да се договорим с Турция за някакъв срок – шест месеца, година, ако трябва и две, в който намиращите се в Турция мюсюлмани да решат къде искат да се установят за постоянно и граждани на коя от двете държави да бъдат. Ако изберат Турция - стават турски граждани, но се освобождават от българското. Ако изберат България - остават с българско - без турско. В рамките на разумен срок да приключим с този въпрос. Да изградим механизъм за сътрудничество в хуманитарната област, по имотни, пенсионни и други проблеми. Да проведем преговорите под егидата на ООН или Общоевропейското съвещание за сигурност и сътрудничество, за да държим нещата открити, познавайки хитруванията на Турция. Да не допуснем спекулации. Международната общност да е наясно кой какво предлага и какво решаваме. Да помогнем на хората да се успокоят и да направят своя избор. Да се погрижим за тези, които останат в България и да бъдем коректни към онези, които изберат Турция. Петър Младенов се съгласи. Посъветва ме да информирам Димитър Стоянов за това, че МвнР подкрепя такава инициатива. Подхвърли да не споменавам неговото име - когато при него дойде решението на Политбюро по този въпрос - той ще го подпише. С тези думи разговора приключи. След няколко минути, от д-р Борис Джибров - директор на Единния държавен протокол разбрах, че Петър Младенов вече е изпратил писмо до ЦК на БКП със своята оставка. Операцията по свалянето на Тодор Живков бе започнала. По-късно вечерта информирах Димитър Стоянов за съгласуваната с МвнР идея за преговори с Турция. Отговори, че въпросът трябва да бъде разгледан и решен в ПБ и лично от Тодор Живков. На следващия ден предадох проект за решение на ПБ на ЦК на БКП за преговори с Турция и материал за възможните варианти за тяхното развитие. Ситуацията около смяната на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., обаче, не позволи решаването на проблема с двойното гражданство с Турция. Новото ръководство на БКП и държавата взе курс, противоречащ на интересите на България. Този курс бе продължен от правителствата на СДС и управлявалите по-нататък държавата различни политически конфигурации.

Бях уволнен от МвнР през пролетта на 1991 г., когато на власт беше управляваното от БСП и ДПС правителство на Димитър Попов. Виктор Вълков, с когото и днес сме в добри отношения - тогава министър на външните работи, ме покани на обяд, за да ми съобщи, че се опитал да защити моите професионални качества, но "демократът"-президент Ж. Желев лично разпоредил аз да "бъда на първо място" сред уволнените. При всяко положение, предвид пагубната за България външна политика и без това щях да напусна министерството. След време последваха масовите "чистки" на дипломатически кадри, осъществявани от външните министри на СДС. Специфичната професионална подготовка на дипломатите от Отдел "Трети", обаче, не позволи те да бъдат изцяло прахосани. Впоследствие, много от бившите ми колеги достигнаха до найвисокия дипломатически ранг - посланик. В рамките на възможното защитаваха интересите на държавата в балканските и други държави по света. Някои станаха зам.министри на външните работи. В Отдел "Трети" започна професионалната си кариера и Марин Райков - по-късно министър на външните работи и служебен премиер на България. И днес, 29 години след събитията през 1989 г., съм убеден, че предложеният на 24 октомври подход за избягване на двойното гражданство с Турция бе справедлив и можеше да спомогне за ограничаване възможностите на Анкара за намеса във вътрешните работи на нашата страна. Да предотврати въвеждането на "двойно гражданство", което и днес нанася тежки вреди на българския национален интерес, доколкото той в действителност съществува.

Защо две гражданства с Турция накърняват държавния интерес на България?

а) Анкара получи неограничени възможности, посредством свободно придвижване на десетки хиляди души, да използва двойното гражданство за пряко въздействие върху икономиката, политиката, сигурността и религиозния живот на България. Двойното гражданство наложи и двойствена лоялност, която работи в полза на Анкара. Това е особено видно по време на изборите за народно събрание и за местна власт, където протурското ДПС печели гласове, както и по дейността на ислямското вероизповедание у нас.

б) С двойното гражданство с Турция – държава извън ЕС, България на практика пое отговорност за поведението на тези хора не само на своя територия, но и на територията на целия ЕС. Хората с двойно гражданство идват от държава с политически, но потенциален радикален ислям. Българските власти, предоставили им гражданство по никакъв начин не могат да ги възпитават, да им въздействат или контролират. На какво основание София приема да бъде гарант за поведението на турци с български документи за самоличност, за тяхната лоялност към България и към ЕС?

в) ДПС, прокламирано като българска политическа партия, настоява Народното събрание да приеме закон, който практически да предостави право на всички, изселили се от България мюсюлмани през десетилетията до 1989 г. и техните потомци "до девето коляно", автоматично да придобиват и българско гражданство (в нарушение на спогодбите между България и Турция, по които са се изселвали). Ако подобен закон бъде приет, България ще получи над един милион нови български граждани - турци. И така до безкрайност по правилата на геометричната прогресия. В Турция от началото на 2018 г. действа електронна правителствена програма, в рамките на която потомците на изселилите се от Балканите, Кавказ, Крим, Егейските острови и арабските страни могат да получат точни данни за родословното си дърво. Стотици хиляди турски граждани вече са се възползвали от тази възможност.

г) Двойното гражданство прави практически невъзможно културно-битовото и социално приобщаване на тези хора към българската нация. От друга страна, стотиците хиляди изселили се от България в Турция са се изграждали за сметка на българската държава - образование, здравни грижи, придобиване на професионална квалификация и т. н. Тези хора се "вливат" директно в турската икономика образовани и подготвени, без изобщо да е разглеждан въпросът за компенсации от Анкара.

Едва ли Брюксел е запознат в детайли с гореизложените проблеми. Във всеки случай задължение на правителството е да информира ЕС, че в близко бъдеще по Европа ще има вероятност да се движат над милион и половина мюсюлмани-граждани на ЕС, преминаващи свободно през българската граница, смятана за найздравия щит за сигурността на ЕС. Щит от телена мрежа!

2. Изборният туризъм и Законът за изборите на Р България са другата парлива тема, която пряко засяга сигурността на държавата. Несъвършенствата в закона и съществуващата практика предоставят на конкретни политически сили и на външни играчи възможност да влияят върху резултатите в своя изгода. Заобикалянето на закона в "смесените райони" става с прякото участие на местната власт, която е в ръцете на ДПС. На турска територия нарушенията на Закона за изборите са невъзможни без знанието и съдействието на централната и на местната власт. Особено активни в тази дейност са редица изселнически организации, подпомагани финансово и логистично от турската държава. Този проблем е в пряка връзка с проблема за двойното гражданство и резултатите от него подменят действителните интереси на хората по места и тяхното желание за сформиране на администрация, която действително да работи за тях и техните деца, а не да отклонява средствата за развитие към партийни каси и банкови сметки на активисти на ДПС.

3. Неправомерно изплащане на пенсии на изселниците в Турция.

От 1999 г. България изплаща в Турция личните пенсии за изслужено време и старост, за инвалидност и за инвалидност поради трудова злополука или професионално заболяване, както и наследствени пенсии от същите видове, отпуснати съгласно българското законодателство на лица, преселили се в Турция след 1 май 1989 г. Това едностранно решение на правителството на Иван Костов е в грубо несъответствие с общоприетия международен принцип за реципрочност при решаване на открити въпроси между две или повече държави. Не е поставено условие въпросът за пенсиите да се решава успоредно и в зависимост от трайното решаване на имуществените права и компенсациите на потомците на бежанците от Тракия и Мала Азия във връзка с незаконно заграбените на турска територия над 3.5 милиона декара земя - частна собственост.

Нещо повече, на лицата, придобили право на пенсия след 1 май 1989 г., съгласно българското пенсионно законодателство, но не реализирали това си право, автоматично се отпуска пенсия след подаване на двуезичен формуляр-молба. Компетентен орган за тази дейност на Република България е Националния осигурителен институт. От турска страна това е Главна дирекция на Службата по социално осигуряване.

Не са ли злоупотребили със служебното си положение българските длъжностни лица, подписали на 4.11.1998 г. в Анкара Споразумението между правителството на Република България и правителството на Република Турция за изплащане на пенсии в Турция. То е утвърдено от министър-председателя Иван Костов и от министър Марио Тагарински с решение № 39(1.02.1999 г.) на МС.

"Хелзинкски наблюдател - България" в лицето на Милко Бояджиев оспорва законосъобразността на това Споразумение поради нарушение на чл. 5 (4) и т. т. 1, 4, 6 и 7 на чл. 85 (1) от Конституцията на Р България, тъй като не е ратифицирано по конституционен ред от Народното събрание, не е обнародвано и неоснователно е влязло в сила за изпълнение като част от вътрешното право на страната.

Споразумението за пенсии действа и днес и по него вече са изплатени над 2 милиарда лева. То е във фактическо нарушение и с чл. 2 от подписания от министър-председателя Филип Димитров на 6.05.1992 г. Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между България и Турция, където е фиксирана последователността за решаване на откритите въпроси между двете страни, а именно: "имуществени, социални и хуманитарни проблеми". Директно казано правата и интересите на потомците на бежанците от Тракия и Мала Азия са пренебрегнати брутално в полза на изселниците от България в Турция.

Още по-жалкото в случая е и това, че "демократичната" власт, обявила със закон "комунистическия режим" преди 10 ноември 1989 г. за престъпен, оправдава собствените си действия по пенсиите в Турция с Указ 1496 (1975 г.), подписан от "главния комунист" Тодор Живков. Чл. 12 и чл. 14 на този указ допускат одобрението (ратификацията) на НР България за сключени международни договори да става (в зависимост от тяхното значение и материя), с решения на Държавния съвет или Министерския съвет - без ратификация от Народното събрание. Новата Конституция на България от 12 юли 1991 г., обаче, изрично постановява, че "разпоредбите на заварените закони се прилагат, ако не противоречат на Конституцията, а тя изисква задължителна ратификация от Народното събрание на договори от рода на Споразумението за изплащане на пенсиите в Турция. "Демократичната" власт погазва собствения си основен закон - Конституцията на Р България, основавайки се на закони от обявената от самата нея за престъпен "комунистически" режим. Какво падение, какъв позор!

4. Тракийският въпрос. През 2018 г. се навършват 105 г. от геноцида на българите от Тракия и Мала Азия и от възникването на т. нар. тракийски въпрос. Този най-тежък проблем в отношенията между България и Турция има исторически, международно-правни, политически, имуществени, морални и хуманитарни измерения, загърбени от днешната българска и турска власт. През 1913 г. стотици хиляди българи-бежанци и техните потомци са принудени да започнат живота си "от нулата", да се борят със спомените за зверствата и престъпленията на турската армия и администрация. Българо-турските отношения от тогава преминават през различни фази на развитие, но Тракийския въпрос и преди и сега не фигурира като отделен, обособен проблем в дневния ред на двете държави. Не за да спъва прокламираното добросъседство и разбирателство, а за да ги издигне на повисоко ниво, в случай на справедливо негово разрешаване.

Днешните турски власти нямат пряка вина за случилото се преди 105 г., но като официален правоприемник на Османската империя Анкара носи отговорност и е длъжна да намери справедливо решение на политическите, имуществените и хуманитарните въпроси, произтичащи от този акт на фактическо престъпление срещу човечеството, предшестващ геноцида срещу арменското население в Турция през 1915-1916 г.

Още по-голяма е отговорността на българската власт, която не откликва на многогодишните настоявания на Съюза на тракийските дружества в България за обстойно разглеждане на Тракийския въпрос и изработване на единна държавна позиция, защищаваща правата и интересите на потомците на бежанците от Тракия и Мала Азия. Властта по същество отказва да изпълнява своите конституционни задължения за защита на правата и интересите на гражданите на Република България. Тракийският въпрос не е обсъждан подобаващо нито в Народното събрание, нито в Президентството, нито в Министерския съвет. Не са изслушани аргументите на Съюза на тракийските дружества в България, който представлява интересите на стотици хиляди данъкоплатци и избиратели. Няма нито един официален държавен документ по този проблем. Повече от ясно е, че неговото решаване следва да бъд епредмет отделни, посветени изцяло на него българо-турски преговори, тъй като геноцидът, прогонването и конфискацията на земя не могат да бъдат поставяне в „една кошница”  с обсъждането и решаването на двустранни проблеми, възникващи в рамките на обичайните междудържавни отношения.

Повече от осъдителни са изявленията (буквално повтарящи официалната позиция на Турция) на министър председателя Бойко Борисов, че този въпрос е частен и потомците на бежанците от Тракия и Мала Азия следва да търсят правата си в Турция, в турските съдилища и според действащите турски закони. Сякаш турската армия, избила и прогонила техните предци и турската администрация, конфискувала над 3,5 милиона декара частна земя не са били държавни, а извършителите на тези престъпления не са получили високи турски държавни отличия.

Поведението на днешния министър-председател, за съжаление е продължение на поредица актове на недържавническо поведение на редица негови предшественици. В миналото, министър-придседателят Андрей Ляпчев (1926-1931 г.) одобрява Ангорския (1925 г.) договор за приятелство между България и Турция и затвърждава тенденцията управляващите у нас да сключват неизгодни за България споразумения с Анкара, за да обслужват свои вътрешнополитически интереси. Александър Лилов, Петър Младенов и Андрей Луканов допускат регистрирането на противоконституционното ДПС – прераснало в първата в българската история про-турска политическа партия. По-късно, в качеството ди на министър-председател Андрей Луканов (1990 г.) води разговор „на четири очи” с президента на Турция тургут Йозал, с поети, но необявени за България ангажименти. Премиерът Филип Димитров (1991-1992 г.) подписва договор за приятелство между Република България и Република Турция (1992 г.) без изобщо да засяга Тракийския въпрос в неговата цялост. Министър председателят Иван Коств (1997-2001 г.) одобрява подписването на Спогодба за пенсиите (1999 г.) между България и Турция, без тя да е обвързана с решаването на имуществени компенсации за потомците на бежанците от Тракия и мала Азия. Видно е, че като правило и в миналото, и днес решения от изключително  значение за интересите на България са плод  на личностен егоцинтризъм, вътрешнополитически конюнктурни интереси и външен натиск, съчетани с ниско политическо и професионално ниво.

Споменатите политичи намират различни обяснения за своите действия. Андрей Ляпчев, например оправдава българските отстъпки (национално предателство – б.а. озаконяване на геноцида над българите б.р. ) с необходимостта „да се оформело създаденото фактическо положение”. Той споменава за някакви „придобивки”  като „утвърждаване” на положението на Екзърхията и премажване на вносните мита за българските стоки в Турция. Заявява, че собствеността в т.нар. нови земи се поставяла на законова основа и се подобрявало международното положение на България, „което щяло да бъде оценено от другите държави”. Сякаш не разбира, че обявявайки Ангорския договор с Турция от 1925 г. българското правителство слага подписа си под акта за смъртта на българското население и узаконява конфискацията на неговата земя.

Навярно премиетът Бойко Борисов ще обясни позициите си по Тракийския въпрос с българското евро-председателство и своята „историческа” посредническа роля за разрешаване на мигранския проблем между ЕС и Турция. Политиката на умилкване, прегръдки и целувки със силните на деня, обаче, носи временни и илюзорни лични дивиденти, за сметка на престижа на българската държава и нейните непреходни национални интереси.

Не е ли време Комисията по външна политика на Народното събрание на парламентарната, между впрочем Република България да се занимае по същество с контрола на дейността на правителството, вместо нейният председател, депутатът от БСП Кристиян Вигенин да чертае бъдещето на ЕС като „съветник” на Жан-Клод Юнкер? Няма ли кой да запита премиера, кой и с какво решение го е упълномощил да изразява позиции по международни въпроси, без обсъждане и съгласуване с висшия държавен орган в България – Парламента? Има ли позиция, която национално-отговорно да внищкне и се бори срещу капаните и лабиринтите на безизходицата, в коите България все повече влиза?