За една дълго неочаквана визита на Константинополския/Цариградски патриарх Вартоломей в България

Христо Тепавичаров

 За една дълго неочаквана визита на Константинополския/Цариградски патриарх Вартоломей в България

„Вселенският“ патриарх Вартоломей гостува в България от 7 до 10 ноември т.г. по покана на българския патриарх Неофит, на председателя на БАН акад. Стефан Воденичаров и на президента Росен Плевнелиев.

Кой всъщност му беше домакин така е не стана ясно.

Ако домакин по право би трябвало да бъде патриарх Неофит, необяснимо и обидно бе конското, което гостът му прочете по повод 143 годишнина от наложената от Вселенска патриаршия по време на гръцки църковен събор схизма на българската православна църква на 16 септември 1872 година и 70 годишнината от вдигане на схизмата на 19 февруари 1945 година от същата Вселенската патриаршия. И двете събития доказаха единствено правото на Българската православна църква да отстоява еманципацията си с останалите източно православни църкви, независимостта си, принципа на автокефално и суверенно водене на собствените си църковни дела.

Ако домакин беше председателят на БАН, който удостои Вартоломей с почетното звание „Doctor Honoris Causa“, остава загадка в качеството си на какъв е поканил вселенския патриарх и по правилата на кой протокол бе проведено гостуването? А покана е имало, тя е била връчена от председателя на инициативния комитет за удостояване на Вартоломей с почетна титла на БАН, г-жа Ренета Инджова. Съзнаваме, че въпросът е без възможен отговор, но със сигурност ще станем свидетели на събития, които ще предложат поне логично обяснение не в бъдеще, а в най-близкото настояще.

Ако домакин е бил президентът на България, който награди Вартоломей с най-престижния български орден „Стара планина“ І степен (достатъчно основание да го покани) то обяснения не очакваме от него, тъй като той оцени визитата на Вартоломей като „знакова“. В цивилния живот, лица проявяващи подобно несъответствие между мисъл и действие обикновено се поставят под настойничество в техен собствен интерес. По-скоро президентската администрация би трябвало да обясни защо не предпази своя работодател и не предвиди последиците от предоставянето на най-високата държавна трибуна на гост, който вместо да благодари за оказаното му гостоприемство и почит, отправи искания за възстановяване правата и духовното влияние на Патриаршията и на гръцката православна църква по българските земи от времето на Отоманската империя, земи понастоящем под юрисдикцията на самия президент.

Какво поиска Вартоломей от домакините си и лично от президента Плевнелиев?

-  Връщане на някои икони, църковна утвар и ръкописи на Северна Гърция!

-  Демонтиране на паметника-бюст на Екзарх Антим І, издигнат в двора на българската църква „Св. Константин и Елена“ в Одрин през 2010 година, от Тракийските дружества;

-  Въвеждане на богослужение и на гръцки език в храмовете по южното българско Черноморие;

-  Българската църква да се откаже от използването на почетните титли „Адрианополски“ и „Траянополски“, които носят български епископи, тъй като се използвали на територии под контрола на патриаршията; заслужава да се припомни, че „Траянополската“ титла се използва от Александруполския митрополит т.е. на българския Дедеагач;

-  Отказ на разрешения български свещеници да служат в няколкото останали българските църкви на турска територия, попадащи в диоцеза на Цариградския патриарх.

Как домакините на височайшия гост отговориха на отправените искания? Никак. С мълчание по същество и лозунги за разбирателство и призиви за диалог между религиите те се превърнаха в негови активни съучастници, на което разчиташе и Вартоломей. С какво оправдаха високите отличия, които му бяха връчени? Според акад. Воденичаров – израз на благодарност за действията и подкрепата на Вартоломей за преодоляване на разкола в БПЦ през 90-те години на миналия век по повод спор кой да управлява свещоливницата! А според президента Плевнелиев „за опитите му да се справи с редица предизвикателства на нашето съвремие като борбата със социалните неравенства и климатичните промени“, оставащи чужди и до сега за човечество!

Вартоломей не бива да се вини за това което казва и прави за утвърждаване на мегали идеята, на която служи по убеждение. Той е грък по произход, турски поданик по рождение, „вселенски“ патриарх по стечение на обстоятелствата и чирак по дипломатическа етика в езуитската школа по изграждане на висши кадрови духовници. Известно е, че византийците никога не са се вълнували от въпросите на морала и етиката, тъй че не бихме искали да бъдем излишно придирчиви. Поставяме прилагателното „вселенски“ в кавички, тъй като през 2007 година Върховният касационен съд на Турция, по жалба на отлъчения българския свещеник Константин Костов, забрани на Константинополския патриарх да се нарича „Вселенски“. Според мотивите на решението тази титла нарушава равнопоставеността на религиите в Турция. Съдебните решения трябва да се уважават и да се изпълняват!

 А сега ще се опитаме да дешифрираме подбудите и останалото неизказано от патриарх Вартоломей в отправените искания.

На първо място искането за връщане на някои икони, църковна утвар и ръкописи на Северна Гърция!

До 20-те години на ХХ век понятие Северна Гърция можеше да се използва за земи единствено някъде на юг от Солун. След Освобождението през 1878 г. Българската екзархия управлява три диоцеза (църковна териториална единица под управлението на епископ): Княжество България, Източна Румелия, Македония (цяла Западна Тракия с Беломорието)  и Одринска Тракия, намиращи се административно и териториално в пределите на Османската империя.  Седалището на екзархийското управление е в Цариград, управлява се от Екзарх Йосиф от 1877 до смъртта му през 1915 година и се финансира от държавната хазна на Българското Княжество.

Екзарх Йосиф определя своята мисия като дълг да обедини българското население в и извън пределите на княжеството и особено в Македония, където живеят до милион и половина българи.

До Балканската война през 1912 г. в екзархийския диоцез са включени 8 епархии от Македония, които се управляват от екзархийски наместници в Костур, Лерин (Мъглен), Воден, Солун, Полена (Кукуш), Сяр, Мелник и Драма. В двата диоцеза извън Княжеството, българското население е изградило, поддържа и стопанисва около 1600 енорийски храма и параклиса, 73 манастира и 1310 свещеници. Екзархията, която е единствената българска власт по онова време по тези земи, открива и поддържа в Западна Тракия (Беломорието) и Одринско 1373 български училища, гимназии и прогимназии, с 2266 учители и 78,854 ученици.

През 1913 година по време на Междусъюзническата война гръцки войски окупират за кратко българското Беломорие, но престоят им е ликвидиран с Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 година. Беломорска Тракия, териториално, а не само духовно става част българската държава и административно формира Гюмюрджински окръг с десет околии.

За да бъде пределно ясно  бихме искали да обобщим казаното.

Ако до Освобождението през 1878 години икони, ръкописи и църковна утвар са преминавали от една българска църква към друга, това е ставало без държавно участието, поради липса на българската държава.

Ако между 1878 и 1913 година една икона е можело да се премести от Созопол в Трявна или от Дедеагач в София това е било изцяло в юрисдикцията на българската Екзархия, със седалище в Цариград, в условията на схизма и без каквото и да е общение или дори теоретични права на Константинополския патриарх да се меси в делата на българската православна църква.

В периода 1913 – 1919 година Беломорска Тракия е част от българското княжество, административно образува Гюмюрджинска област, която е неразделна част от духовното и културно наследство по българските земи, под юрисдикцията на българската екзархия, образуваща Маронийската епархия с главен център Гюмюрджина. 

През 1919 г., с Ньойския договор, Българска Западна Тракия с територия 8712 кв. км. и население от 180,000 българи е отнета от България, окупирана е от френски войски и остава под контрола на съюзниците от Съглашението с управител френският генерал Шарпи. Преди да се договори бъдещия й статут, както е предвидено по следвоенните договори, управляващите я французи не само позволяват, но съдействат за окупацията й от Гърция.

Периодът 1920 – 1941 година, е не дълъг по време, но е безкраен и безпрецедентен в историята на човечеството по варварското унищожаване на  хилядолетната история и следите от българско присъствие по тези земи.

В периода 1941 – 1944 е възстановено българското управление в Западна Тракия с административен център Ксанти и 11 околии: Тасоска, Дедеагачка, Гюмюрджинска, Ксантийска, Саръшабанска, Кавалска, Драмска, Серска, Демирхисарска, Зиляховска и Правишка. Ако в този период българската администрация е успяла да открие някои оцелели от пожарите и геноцида над българските тракийци, създадени от самите тях,  български културни, религиозни и духовни ценности и ги съхранява в българските музеи, като част от миналото на нацията, за това трябва да сме само благодарни на държавниците и държавата от онова време. Изнасянето на Паисиевата история зад пределите на отечеството е не „гаф“, както учтиво го наричат някои възпитани хора, а престъпление срещу българската нация, за което не може да има давност. Византийците надушват мършата отдалеч и продължават с издевателствата.

От така очертаващите се факти биха могли да се направят следните изводи по това „нагло“ искане, както го характеризираха будни българи:

-  Съхраняваните в българските музеи артефакти и културни ценности, с произход Западна Тракия, са част от българска история, създадени са в течение на столетия от и принадлежат на българските тракийци, никога не са били собственост на друга държава или нация, от която да са отнемани;

-  Вартоломей не е представител, нито е пълномощник на която и да е автокефална източно-православна църква, в това число и на гръцката църква или на гръцката държава, за да предявява искания от тяхно име; очевидно той изпълнява не поръчение, а преследва собствени амбиции – да създаде прецедент за възстановяване правата на Цариградската патриаршия на територии извън турската граница, но в непосредственото обкръжение;

-  Ако Вартоломей наистина държи някои културни ценности или църковна утвар да бъдат преместени в Западна Тракия, където са били създадени, би било редно преди това да призове гръцката държава, с чиито интереси очевидно се идентифицира, да върне на наследниците на избитите и прогонени тракийски българи заграбените къщи и собственост, да възстанови хилядите български църкви и манастири, изградени от българите и изгорени, разрушени и оставени да се рушат от светските гръцки и духовни власти. Само тогава нещата ще си дойдат на място.

Искане за демонтиране на паметника-бюст на Екзарх Антим І, издигнат в двора на българската църква „Св. Константин и Елена“ в Одрин:

Паметникът е дело на скулптура проф. Валентин Старчев, поставен е  през 2010 година по инициатива на Съюза на тракийските дружества в България, с разрешение на и в присъствие на официални турските власти, като свидетелство на стремежа на двете държави за сътрудничество в областта на културата и опазване на общото наследство.

-  Църквата е българска, поддържа се от българската държава и българската патриаршия, намира се по исторически причини в диоцеза на Константинополската/Цариградска патриаршия, но тя няма никакви права да се меси в управлението й, съгласно църковните канони, от автокефалната българска църква, в чиято духовна юрисдикция се намира.

-  Вартоломей знае много добре, че не той, а турските власти следят и са отговорни за съблюдаване на турската конституция и на гарантираното равноправие на всички вероизповедания на турска територия, затова настоява българският синод сам да свърши тази мизерна и недостойна работа – да премахне паметника, в израз на свободната си воля за самоунижение.

-  Отмъщението на Цариградския „благороден“ старец се изрази в отказано разрешение тази година на белоградчишкия епископ Поликарп да служи в българския храм „Св. Георги“ в Одрин по повод патронния му празник. Остава да честитим победата на цариградското величество, комуто някакво българско величество оказа „заслужен“ прием по време на посещението на Вартоломей в София. Всеки прави каквото може!

-  Не сме сигурни дали Българският синод е изказал мнение, че не той е поставил паметника, поради което не би могъл да го демонтира и е посъветвал своя гост да се обърне към Тракийските дружества. Ако това е вярно,  е най-малкото недостойно.

Въвеждане на богослужение и на гръцки език в храмовете по южното българско Черноморие:

Искането изглежда фриволно, на пръв поглед несериозно, дори неосъществимо, но целта изобщо не е да се удовлетворят някакви несъществуващи очаквания на български граждани с гръцки корени, установили се по българското Черноморско крайбрежия векове преди създаването на съвременната гръцка държава. Както отбелязахме по-горе това е опит на патриаршията за разпространяване властта си на територии, останали извън пределите на съвременната турска държава след разпадане на Османската империя.

С България нещата отиват доста по-далеч от случая със Западна Тракия. В българския контекст се търси прецедент за разпространение юрисдикция на Цариградската патриаршия на север върху територии и държави, останали извън юрисдикцията на Руската православна църква след разпадането на Съветския съюз. В тези си стремежи Вартоломей вече не е сам, затова си позволява да бъде груб, нахален, безцеремонен в отношенията си със зависимите партньори, каквито са българите. Но когато се намесва в геополитиката Изток – Запад, Вашингтон-Москва, той преследва целите си с всички прийоми на фанариотската дипломация, обслужвайки интересите на Вашингтон, често дразнейки дори домакина си - Турция. Срещу услугите си, Вартоломей разчита на съдействието на Вашингтон и на американското масонството, за да съхрани влиянието и духовния контрол върху гръцката диаспора в САЩ, основен източник на доходи за Фенер.

Отказ от страна на българската църква от използването на почетните титли „Адрианополски“ и „Траянополски“.

За българската православна църква това е въпрос на история и престиж, израз на равенството между автокефалните църкви и на суверенно право да решава, в съответствие с канона, всички свои административни и служебно-църковни дела. В историята завоюваното се отстоява с всички средства, а който претендира за права – е свободен да се доказва във времето.

Отказ на разрешения български свещеници да служат в няколкото останали българските църкви на турска територия, попадащи в диоцеза на Цариградския патриарх.

Считаме, че това е злоупотреба с власт и права и този въпрос би трябвало да се постави на предстоящия събор на православните църкви. Цариградският патриарх не носи никаква отговорност за състоянието на българските църкви, оставил е в продължение на век редица български църкви да се разрушат, да бъдат заличени или да променят предназначението си, но претендира да има правото да забрани други да ги поддържат и използват по предназначени в интерес на диаспората, която ги е изградила.

В заключение бихме искали да отбележим, че  ако 143 след налагане на схизмата от Цариградската патриаршия на БРЦ, Патриаршията продължава да се държи като покровителстваща, а не като равноправна институция към автокефалната българска църква, време е на „Вселенския“ патриарх да му се даде ясно и недвусмислено да разбере, че източноправославните автокефални църкви могат без Цариградската патриаршия, но тя не може без тях! Те просто не се нуждаят от него и всяка една автокефална църква е в състояние да управлява своите национални църкви на всякъде по света самостоятелно и без посредници! На нас втори Рим не ни е необходим!

12 ХІ 2015 

СЛОВОБЛУДСТВАТА НА ЕВРОДЕПУТАТА И.К.

СДРУЖЕНИЕ „ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ - БЪЛГАРИЯ“
(осн. и рег. 1990 г.)

        СЛОВОБЛУДСТВАТА НА ЕВРОДЕПУТАТА И.К.

        Централното ръководство на ДПС е предприело широкомащабно предизборно пропагандно мероприятие под кодовото име „майчин език“. Във вътрешен план бяха използвани дебатите на 4.09.2015г. в Народното събрание във връзка със Закона за предучилищното и гимназиалното образование. Всичките опити за турцизация на българската образователна система обаче се провалиха. Парламентът потвърди, че образованието в България е светско и е недопустимо да се обвързва и подчинява на партийни и политически домогвания и религиозни доктрини.

        Успоредно с това в международен план е предприета мащабна акция с внасяне на петиция в Европейския парламент, в която се настоява за премахване на всякакви ограничения в българския Изборен кодекс, който не допуска използване на чужди езици при подготовката и провеждането на национални и местни избори. Трябва да се изтъкне, че установяването на действителната необходимост от подобни актове е във всеки конкретен случай по оценка на държавата и има изцяло дискреционен характер. Оценката принадлежи на законодателните и изпълнителните й органи и не може да бъде противопоставяна на принципите и изискванията, свързани с нормалното функциониране на държавните институции с оглед защитата на националната сигурност и независимост, на единството на българските граждани, какъвто очевидно е вложеният в петицията на евродепутата И. К. замисъл.

Реализирането на задачата е възложено на члена на Националния съвет на ДПС и на Оперативното бюро, председател на младежката организация на движението и евродепутат Илхан Кючюк. Статутът му потвърждава, че неговите възгледи и становища изразяват позициите и политическите стремежи на движението и трябва да бъдат анализирани и възприети като такива. От известните нам изказвания на И.К. проличава намерението внесената в Комисията на ЕП петиция да стане отворена онлайн за всички граждани на ЕС. Съдържанието на петицията не е разкрито публично, поради което сдружение „Хелзинкски наблюдател - България“ е възпрепятствано да вземе отношение по нея, да изрази конкретно своето мнение и вземе участие в дискусията. Поради това ще се спрем на публикувани твърдения на И.К., които се характеризират с креслива демагогия, на преднамерени заблуди, прокарване неверни твърдения и изобщо използването на целия арсенал на политическата шарлатания.

Петицията на И. К. е представена съвместно от името на ДПС и Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДП) в ЕП. Уместно е да се изтъкне прилагането в този случай на един конюнктурен тактически подход, който е чужд и несъвместим с идеологическата същност на политическите им доктрини. Либералният интернационал традиционно утвърждава за своя неизменна основа индивидуалните свободи и личната отговорност, докато ДПС е изявена автократична партия, чиято дейност, в нарушение на международните стандарти, е насочена главно към признаването на колективни права, задължения и отговорности на групи от населението по общностен (расов, етнически, религиозен, езиков)  признак.

Петицията е изготвена в нарушение на чл. 6 на Договора за Европейски съюз, определящ упражняването на основополагащия принцип на субсидиарност и то в зависимост от областите на компетентност, в които тя е предоставена с Договорите. Всички области на компетентност, които не са предоставени на Съюза – в случая за ограниченията в българския Изборен кодекс за агитация на чужд език, принадлежат на държавите-членки. Съюзът зачита националната идентичност на държавите, присъща на техните политически и институционални структури. Въпросите на сигурността и националното единство на народа като политически субект остават само в рамките на отговорностите на държавата. Следователно, темата на петицията на евродепутата И.К. - респ ДПС, не би трябвало да бъде предмет на обсъждане в Комисията на ЕП. Защото всяка институция в Общността е задължена да следи за спазването на утвърдения в ДЕС принцип на субсидиарност. При това, дефинирането на понятието „майчин език“ е логически невъзможно, тъй като не са определени задължителните обективни елементи на съдържанието на този термин.

Думите на евродепотата И. К., че ДПС се е доказало като последователна в своите либерални принципи партия, не могат да заблудят и най-непосветените в тази област. Зачитането на индивидуалните права, свободи и отговорности е основното послание на Манифеста от 1947г., на Декларацията от Оксфорд (1967г.), на Либералния апел от 1981г., както и Уставът на Либералния интернационал от 1997г., а и са утвърдени като фундаментална и универсална категория на нашето време. Противно на либералната идеология, ДПС определя защитата на колективните права за своя приоритетна политическа цел и стратегическа задача. Това обстоятелство е в разрез със Декларацията за принципите на международното право. Според казаната декларация е недопустимо и несъвместимо с Устава на ООН да се предприемат каквито и да са действия с цел разчленяване или нарушаване целостта или политическото единство на съвременните държави. Правилата и организацията на партията обаче, с присъщата им логика и стил на автократично управление, са превърнали ръководителите на ДПС на всякакви организационни равнища в мистични образи и икони. Поради това, все по-истерични стават безпринципните вопли по изгубените през сегашния парламентарен мандат икономически и властови позиции, израз на което е и внесената в ЕП петиция.

Неистови са, също така, манипулативните твърдения и измамни внушения, че ДПС отстоява универсалните права на човека. Следва да се отбележи обстоятелството, че то бе регистирано на 4.01.1990 г. като Движение на турците и мюсюлманите в България. Под натиска на външни сили през  април с. г. участва в парламентарните избори вследствие безскруполни манипулативни кадрови промени в ЦИК и се утвърди с дейността си като противоконституционна етническа и религиозна партия. Симптоматичен факт е, че в своята предизборна агитация обръщението на ръководителите на ДПС към електората е (мюсюлмански) „братя и сестри“, а не светското „граждани“ или „избиратели“. Уместно е да се подчертае, че използването на религиозни общности и верските убеждения за политически цели е грубо нарушение на основни конституционни принципи, тъй като то е винаги свързано с установяване властови отношения между хората (вж. Решение № 2/1998г. на Конституционния съд).

Абсурдно звучат уверенията на евродепутата И.К. за привързаността на ДПС към основополагащите принципи на универсалното международно право, гарантиращи зачитане на неотменните по рождение индивидуални права на човека. Защото със своята неотклонна политика движението винаги се е стремяло да осъществява несъвместимата с тях ислямска правно-религиозна доктрина (шариата). Достоверен пример е тържествено извършваното публично ритуално обрязване на малолетни деца. То се организира и провежда съвместно от ДПС и Гл. мюфтийство в нарушение на чл. 16 и чл 19 на ратифицираната от България Конвенция за правата на детето, с която се забранява физическото и психическо насилие върху деца. При това, за провеждане на тазгодишното мероприятие са „поканени“ от валията на Одрин на безплатна екскурзия в Турция над 200 български невръстни деца за извършване на този жесток ислямски религиозен ритуал.

Твърде арогантни са етно-шовинистичните внушения на евродепутата И.К. за депесарско гарантиране на свободата и демокрацията, както и зачитане правата на човека. Както бе упоменато, акцент в реториката на движението неизменно се слага върху недопустимото от универсалните международни норми признаване на колективни права на групи от населението на България по общностен (етно-религиозен) признак. Трябва да се изтъкне разпоредбата в чл.чл. 3,11,31 и 37 на Обяснитения доклад, ратифициран ведно с Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ), че „не се предвиждат никакви колективни права“ за национални малцинства, общности, групи. В разрез с тази разпоредба са постоянните опити на ДПС за преформулиране разбирането за националната държава в мултиетническа държава, като „колективните права на малцинствата“ са нейната градивна основа. Тази теза се използва от движението за организиране на „пета колона“ и като интструмент за дестабилизация на страната, чрез усилено насърчаване стремежите за автономия и на сепаратизъм по разделителните линии на етносите. Разчитайки на непознаването от страна на членовете на ЕП на специфичните особености на обществените отношения в България и наред с продължаващото ерозиране на националното единство, добре прикритият стремеж на евродепутата И.К. е да предизвика регламентиране (дори с необвързваща препоръка на ЕП) на правно алогичния термин „майчин език“. Изучаването на официалния български език освен право е и конституционно задължение (вж. Решението на съда на ООН - 1955 г, - Хага, цитирано в Разяснителния доклад към европейската конвенция за гражданство).

Друго, нарушаващо утвърдените международни стандарти внушение е за „право“ на самоволно субективно „самоопределение“ на индивида по етническа принадлежност, а не въз основа на определени обективни критерии за идентичност. Защото право на самоопределение имат само народите (вж. чл.1 на Международния пакт за граждански и политически права). Правните измерения на националното единство се определят от точното прилагане на основните конституционни принципи – единство на българския народ като политически субект.  

Много често в своята лексика ДПС манипулативно използва словосъчетанието „етнорелигиозно“, чрез което се внушава османо-турската теза, че всеки мюсюлманин в България е етнически турчин, а неговия майчин език е турският. Следва да се изтъкне, че османотурска колонизация на Балканите никога не е имало, а обявените за „етнически турци“ е насила ислямизирано и потурчено през петвековното робство коренно християнско население. Всъщност, истинската цел на това внушение не е обогатяване, културното многообразие, а използване на небългарски език в подмолна изборна и партийна агитация за разрушаване на националното единство и на тази основа за разделение, обособяване и противопоставяне на населението на страната. В България употребата на чужд език в междуличностните отношения не е ограничено с изключение на посочените в чл„ 10(2) на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи забрани. Възхваляваният от евродепутата И. К. „български етнически модел“ по своята същност  е инструмент за осъществяване посредством ДПС на стратегическата политика на пантюркизма и нео-османизма в синтез с исляма за поетапно ограничаване националното единство и суверенитета на българската държава и превръщането й в интегрална част на една чужда ислямска държавна общност.

За изложените съждения по повод изпратената до ЕП от евродепутата И.К. петиция ще се позовем на становището на Европейския съд по ПЧ от 30.01.1998т., че за законността на една организация трябва да се съди по нейната дейност.  И още, че не е достатъчно оценката да се извършва само от заявеното в устава или програмата. Уставът може да се окаже книжна фасада, която прикрива цели, намерения и дейност, различни от публично обявените.

                                                                           и.д. ПРЕДСЕДАТЕЛ:
                                                                                                                (п)  Милко Бояджиев
                                                                             СЕКРЕТАР:
                                                                                                      (п) Румен Воденичаров

Що е туй тероризъм и има ли той почва у нас

България пренебрегва изискванията на подписани от нея международни ангажименти

Придобивайки глобални измерения, тероризмът се превърна в проклятие за обикновените хора. На множество форуми през 1996 г. в Лион, 1988 г. в Лондон, 1999 г. във Вашингтон и многократно от ООН терорът бе безрезервно осъден като престъпление срещу човечеството. Въз основа на Устава на ООН Съветът за сигурност потвърди с Резолюция 1373/2001г. приетите след 1965 г. от Общото събрание декларации и Резолюция 1189/1998г., като постанови всички държави да се въздържат от предоставяне на подкрепа в каквато и да е форма - активна или пасивна, на организации или лица, замесени в терористични актове. В това число да не допускат вербуване на членове на терористични групи и да пресичат каналите за доставка на оръжие за терористи. Съветът за сигурност задължи също държавите да въведат наказателна отговорност за умишлено предоставяне - пряко или косвено, на средства от техни граждани или на тяхна територия с намерение да бъдат използвани за извършване на терористични актове. Изисква също държавите да блокират без отлагане фондове, финансови активи и икономически  ресурси на лица и организации, които участват или подпомагат извършването на терористични актове. ООН призова страните да ратифицират 11-те международни договора за премахване на тероризма и за засилване сътрудничеството в тази област. Декларирана бе нулева толерантност към извършителите и тези, които ги финансират или закрилят. 

Не е постигнато обаче общоприемливо определение на понятието "тероризъм" като правна  основа за съгласувани съвместни действия. 

Съвременните държави не съумяха да го направят, заради себични стратегически стремежи и разногласия по въпроси като този за извършваните от държави правонарушения (държавен тероризъм) - осъществяван впрочем с невероятен цинизъм над беззащитното население по много континенти. В грубо нарушение на международното право редица бивши империи все още считат въоръжената борба на националноосвободителните движения и народите, борещи се за самоопрделение, за терористи и по тази причина да ги третират и осъждат най-жестоко.

В подписаната от България през 1997 г. Европейска конвенция за борба с тероризма, наред с отвличането на самолети, на други действия срещу гражданската авиация и нападения върху защитени от международното право лица, за терористични актове се считат отвличанията на хора, вземането на заложници или на незаконни задържания. Също - използването на бомби, гранати, ракети, автоматични оръжия - щом с това се застрашава животът на невинни граждани. Всяко съучастие и опит за подпомагане на указаните престъпни действия се определят също за тероризъм. При липсата обаче на универсална дефиниция, държавите с преобладаващо влияние в глобалните дела определят съобразно интересите си кои актове са терористични и кои не.

Фактите дават основания да се смята, че това явление се дължи главно на ислямския фактор, провокиран от свойствените за неолиберализма икономически, социални и политически кризи. Сега по света действат около 30 големи ислямистки организации, които използват тероризма предимно срещу обявените за неверници юдеи и християни, считани не само за основна доктринална пречка за изграждането на единната мюсюлманска нация (умма) и подчиняването на целия свят на неотменната воля на Всевишния Бог - повелителя на всички хора и на цялата природа.

Очертаващата се война на цивилизациите и множащите се терористични нападения предизвикват силно безпокойство и обща решимост за тяхното ликвидиране. Някои наблюдатели и лаици преднамерено тълкуват и разчленяват исляма (салафизма) на радикален, фундаментален, битов, либерален, политически и пр. За разлика от тях обаче ислямските теолози казват: Коранът е един, Свещеният сборник Суна е един, Аллах е един! Остава неизменна и повелята всеки мюсюлманин да воюва с неверниците, от които се изисква толерантност - сиреч, липса на имунитет срещу екстремизма и насилието. 

Показателен е фактът, че през 1948 г. при гласуването в ОС на ООН на Всеобщата декларация за правата на човека делегациите на Саудитска Арабия, Египет и Ливан не подкрепиха нейното приемане. Мотивираха се дипломатично, че тя "се основава в голяма степен на западните коннцепции за култура и често се разминава с концепциите за култура на източните държави".

Залегналият в тази позиция смисъл е, че ислямът е несъвместима и превъзхождаща другите вярвания духовна, нравствена и културна сила. Правата на човека са предоставени от Бога привилегия само на правоверните! Западните представи за демокрация и неотменни индивидуални човешки права и свободи нямат всеобща валидност. Те не съответстват на утвърдените като интегрална част на ислямската религия единствено меродавни правни императиви и ценности. Защото законите на исляма имат божествен произход и не могат да се свеждат до създадени от човеци светски норми. Тази неизменна във времето доктрина се осъществява понастоящем от Организация ислямска конференция, обединила 53 държави с преобладаващо мюсюлманско население. През 1994 г. върховните ръководители на страните членки утвърдиха "Каирска декларация за правата на човека в исляма", считана за неделима част от догмата (акида). В нея в противовес на приетата от ОС на ООН в 1948 г. Всеобща декларация за правата на човека шариатът се утвърждава като единствен източник за тълкуване и изясняване на всички човешки права и свободи по силата на превърнатите в позитивно право свещени повели. Следва е да се отбележи, че на 38 места в Корана джихадът е определян като начин за покоряване земята на неверниците (дар ал харб).

Уместно е да се напомни, че като член на Европейския съюз България има институционални  задължения в областта на сигурността - включително в борбата срещу тероризма. Съгласно чл. 4 (2) на консолидирания текст на Договора за Европейския съюз "националната сигурност остава единствено в рамките на отговорността на всяка държава членка". Съюзът провежда общи политики и действия - чл. 21 (2), включително тези, които се отнасят до външните граници. При това всяка държава членка може (чл. 30) да сезира съвета на общността по всеки въпрос, отнасящ се до политиката на сигурност и да внася инициативи или предложения пред съвета. Чл. 32 изисква от всяка държава - преди да предприеме каквото и да е действие или да поеме какъвто и да е ангажимент, който би могъл да засегне интересите на Съюза, да се консултира в рамките на Европейския съвет. Също така съгласно чл. 77 (1) на Договора за функционирнето на ЕС съюзът развива политика, която има и за цел: "(б) да се осигури контрол на лицата и ефективно наблюдение при преминаването на външните граници". Алинея (2) т."в" на същия член изисква в съответствие с обикновената законодателна процедура държавата да предприема мерки относно "условията, при които граждани на трети страни могат да се движат свободно на територията на съюза за кратък период от време."

Стои открит въпросът защо българските правителства пренебрегват посочените договорни задължения и в нарушение на принципа за върховенството на закона не ги зачитат като част от вътрешното право на страната. При това нарушаването на ратифицираните по конституционен ред международни договори се счита за престъпление, за което у нас отговорност не се търси. 

Фрапиращ пример за това е "запазването" (в разрез с международните правни стандарти и в противоречие с двустранните договорености, конституцията и националното законодателство) на българското гражданство на изселили се лица от небългарска народност, придобили по своя воля и свободен избор чуждо поданство. Понастоящем до 500 хиляди такива лица притежават български документи за самоличност, с които в тежест на българската държава пътуват безпрепятствено в Европейския съюз. Откритата преднамерено огромна пробойна във външната граница на общността дава възможност на чужди емисари и терористи твърде лесно да проникват, да се инфилтрират и необезпокоявано да действат у нас, в шенгенската зона и в ЕС.   

Във връзка с Резолюция 1373/2001г. на ОС на ООН, с доклад от 24.12.2001г. Комитетът на Съвета за сигурност е информиран от България за предприетите мерки за противодействие на тероризма. Уверява се, че е осъществен основен преглед и осъвременяване на правната база в тази област. Твърди се също, че преминаващите през ГППК български граждани и чужденци, както и моторни превозни средства, са подложени на 100% контрол и проверка в реално време чрез автоматизирани фондове и информационна система. А всъщност българската държава е толкова "отворена" и достъпна, че представлява разграден двор. За това говори и атентатът, извършен с лекота на летището в Бургас (Сарафово). Следва да се изтъкне, че България е сред страните, за които заплахата от тероризъм има важно стратегическо измерение поради спецификата на Балканския регион и носи потенциален риск от използването й като снабдителен център и като транзитен коридор. Наличието на "затихнали огнища" на напрежение са хранителна среда за рецидиви на международния тероризъм, съчетаван и подстрекаван от стремежа на бивши империи да възстановят властта си върху завоюваните територии и народи.

В море от декларации, уверения и заклинания споменатият доклад от 2001 г. прикрива малкото осезаеми резултати или липсата им в борбата срещу тероризма по време на прехода. При това се пренебрегват изявленията на някои ислямски авторитети, че от 1878 г. България е "кръстоносна държава" на една от бележещи сблъсъка между двете религии фронтова линия. Страната ни е целенасочено заклеймявана за провеждане на "геноцид" срещу своите мюсюлмани, "превръщани в кървяща рана, за която превръзка няма"! Нищо че по същия повод през 80-те години България три пъти бе посещавана от делегации на ОИК, които не констатираха никакви нарушения в отношенията на държавата към тях. Проявяваната от властите и народа ни прекомерна толерантност спрямо  изразяващи сатанински крайности провокатори създава условия и предпоставки за прокарване без особени трудности на агресивни действия - включително терористични актове. Звучи абсурдно, но България е единствената страна, в която съществува паметник на заловени, признали се се и осъдени за тероризъм чужди агенти. Мнозина други са оневинени, морално реабилитирани и дори финансово обезщетени като "политически репресирани лица".

Да не говорим, че реални атентатори у нас се ползват от закрилата на "неправителствени" организации, за които Европейската комисия в доклад за България отбелязва, че провеждат политиката на своите външни донори. Пример в това отношение е Българският хелзинкски комитет (БХК). В уводна статия в бр. 110 на издаваното със средства на институт "Отворено общество" списание "Обектив" е изразена възторжена възхвала на войните мъченици за вярата. Издигналият се до непонятен за непосветения култ към чест и достойнство фанатик самоубиец се превръщал в бомба, а изстреляният срещу арабин куршум оплождал майката на фанатизма. По-нататък според изданието всеки самовзривил се е ритник в повехналите тестикули на християнството. Колкото повече са уверените в безмерно щастливия живот в отвъдното самоубийци ислямисти, толкова по-разколебан според "правозащитниците" от БХК, е ерозиращият в своите морални ценности и по-безпристрастен във вярата си християнски свят.
Може да се каже, че под очевиден външен натиск българските правителства пренебрегват утвърдени в рамките на ООН, от Европейския съюз и Съвета на Европа, ратифицирани по конституционен ред договори за борба срещу тероризма. Безпрецедентен в тази насока е фактът за наличието у нас на политически субект, действащ от името на българските мюсюлмани, който ведно с определени интернационални организации е инструмент за реализиране на панислямските стремежи в България, на Балканите, а и в Европа. 

23. Август 2012 , брой: 196   195   в-к Дума  Милко Бояджиев

ЧУЖДИ ПОЛИТИЦИ ПРАВЯТ ОТ ПРАВДАТА КУРБАН ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СИ СТРЕМЕЖИ

СДРУЖЕНИЕ ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ-БЪЛГАРИЯ

ЧУЖДИ ПОЛИТИЦИ ПРАВЯТ ОТ ПРАВДАТА КУРБАН ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СИ СТРЕМЕЖИ  

           Публикуваното през м. декември 2014г. фактологическо изследване „Отношенията между България и Турция в ООН и ОССЕ в периода 1984 – 1989г.“[1] е повод за сериозни размисли и трезви оценки, основани на международни правни стандарти и договореностите между двете страни. При това авторът - посланик Иван Гарвалов, е свидетел и непосредствен участник в изследваните събития. В резултат на дългогодишна активна дейност и значимите изяви на автора в Организацията на обединените нации и на форуми на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, изследването впечатлява с обективност и коректност при излагане на фактите, тяхната валидност и значимост на фона на създаваните проблеми.

         Един от ултимативно налаганите от турска страна въпроси на срещите на делегациите на двете страни бе за признаване статут и колективни права на турско малцинство в България.

       Следва да се отбележи, че още от учредяването на ООН (1945г.) и приемането от Общото събрание на Всеобщата декларация за правата на човека (1948г), претенциите за нормативно уреждане в отделните национални държави на  малцинствен статут за определени групи от населението по общностно разделящи признаци, като раса, народност, език, религия, бяха превърнати в значим стратегически проблем на международните отношения. На такава основа, приемайки по презумпция съществуването на различия между  човешките индивиди, едни държави провеждат политика за юридическо утвърждаване и в защита малцинствените права на откъснати и живеещи в политическите граници на друга държава свои сънародници.  Други държави се стремят да наложат признаване малцинствен статут за определени групи,  като ефикасен инструмент за нарушаване суверенитета, териториалната цялост и разбиване националното единство, използвайки го за намеса във вътрешните работи на съседни страни и най-вече като основание за териториални претенции. При невъзможността за постигане на приемливо за всички становище по тези  взаимно изключващи се стремежи, Съветът на Европа прие на 9.10.1993г.на съвещание на  ОССЕ във Виена един прагматичен подход  с решението за изработване на Рамкова конвенция за защита на лицата, принадлежащи към национални малцинства, с оглед трансформиране постигнатите в тази насока от държавите политически решения в правни задължения. При това не са допуснати никакви заместващи понятието „национално малцинство“определения, като етнически, религиозни или други „малцинства“, общности, групи  и т.п. В основата на приетата на същото съвещание Виенска декларация е залегнало изискване за признаване статут на национално малцинство само при наличието на две принципни положения. Едното се отнася до обстоятелството, че то е образувани вследствие на историческите превратности т.е. насилствено присъединяване на чужди територии ведно с тяхното коренно население към друга държава. Второто е, че признаването на наличие на статут на национално малцинство е изключителен прерогатив на национален суверенитет. В тази връзка е постановено разпоредбите на РКЗНМ да бъдат претворени като част от вътрешното право посредством националното законодателство на ратифициралите я държави. Някои държави се присъединиха към Рамковата  конвенция в знак на принципна подкрепа и/или за защита на сънародниците си в чужбина (България), Други посочиха поименно общностните групи и основанията си за предоставяне статут на национално малцинство в своите граници. Трети - отказаха  категорично да я ратифицират като декларираха, че не признават наличие на малцинства на своята територия (Турция). Провеждащите непримиримо тази едностранчива политика държави превърнаха проблема с неговата стратегическа същност в дълбок разлом по отношение решаването по принцип на проблема с националните малцинства, както и относно въпроса за малцинствата изобщо.

      Известно е, че след Освобождението от турско робство (1878г), от България на пет пъти са откъсвани исконни български земи заедно с коренното им население и присъединени към чужди държави. Известно е също, че на Балканите османо-турска колонизация е била невъзможна по демографски причини, а т.нар.„етнически турци“,помаци, читаци и лица с туркоезични прякори са българи по народност, потомци на насилствено ислямизирани и потурчени през вековете наши сънародници. Бидейки български граждани те следва да бъда третирани като българи по националност и никоя друга държава – включително Турция, не може да говори от тяхно име. Освен ако умишлено иска да се меси във вътрешните работи на България. Ето защо, както е посочено в изследването, при подписването през 1989г.  на Рамковата конвенция, българската делегация е направила официално изричната уговорка, че „В България никога не е имало и няма турско национално малцинство.“! А със закона за  ратификация на РКЗНМ (26.02.2005г.) Народното събрание прие Придружаваща декларация в която се подчертава обстоятелството, че: "...Ратификацията в никакъв случай не дава право на дейност, нарушаваща териториалната цялост и суверенитета на единната българска държава, нейната вътрешна и международна сигурност“ и се изтъква (съгл.чл.21) важността на основните принципи на международното право. Крайно уместно в случая е да се уважават препоръките на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа  №1492/2001 и№1623/2003, в които ратифицирането на РКЗНМ се определя като абсолютно необходима предпоставка  за равнопоставено сътрудничество в общността на европейските нации!  Следва още да се добави оповестеният през 1994г. от Комитета на ООН по правата на човека Общ коментар 26/50, с който изрично се отхвърлят всякакви интерпретации и стремежи от страна на някои етнически и религиозни групи за предоставяне на нелегитимното право на отцепване.

       Българските представители в структурите и форумите на ООН и ОССЕ последователно и коректно са проявявали стремеж за взаимно разбирателство при отстояване интересите на страната и стриктното съблюдаване изискванията на международното конвенционално и обичайно право. Това поведение е намирало конкретна подкрепа при провеждането на гласувания за участие на страната ни във важни за световната общност начинания. Това е от особена важност при преднамерено създаваните конфликтни ситуации, породени от агресивното и некоректно поведение на турската страна и нейните натовски съюзници във форумите на тези две организации през периода на Студената война  - от времето на терористичните актове на 30.08.1984 в Пловдив, Сливен и след това, провокирали твърди ответни мерки на властите – включително смяна имената на българските мюсюлмани (т.н.“възродителен процес“ 24.12.1984г.- май 1985г.) и предизвиканото от турската държава масово изселване през 1989г. През този период в нито един документ на ООН не е залегнало критично отношение към България по изложените във фактологическото изследване въпроси 

       Особена значимост при съществуващите по това време и впоследствие обстоятелства има фактът, че вследствие обвързаността на нашата държава с разпоредбите на РКЗНМ, България се намира в неравнопоставено т.е. дискриминирано, положение в отношенията си с другите държави – членки, които не са я ратифицирали. Това означава, както е споменато във фактологическото изследване, че българската страна може винаги да бъде подлагана на несправедливи критики и поставяна в крайно неизгодно положение, особено по време на периодичните разисквания в органите на ООН и ОССЕ, Същевременно страни, като Турция    например, са недосегаема за агресивното си и арогантно отношение по въпросите за правата  на ислямизирани и потурчени български граждани, каквото често е проявявано на множество форуми, конференции и срещи. Такъв пример е изразеното на Конференцията по човешките измерения на ОССЕ (Париж май-юни 1989г)искане България „да спре геноцида на турците( !), да им се възстановят не само индивидуалните, но и недопустими от международното право колективни общностни права. Също така, те да бъдат признати официално за „национално малцинство“, да се признае езикът,  той да се изучава в училищата и на него да се преподава. Най-остро е осъждана политиката за смяна на имената на българите-мохамедани и след това на българските мюсюлмани, каквато политика по закон е провеждана в самата Турция.

     При последователно отстояваните мотиви, отговарящи изцяло на международните правни стандарти, българската страна бе оставена без подкрепата на съюзниците си сама, за разлика от активната поддръжка на държавите от натовския блок и дори по противоречащите на  общо - приетите норми нестихващи турски аспирации. Сега това обстоятелство гузно се обяснява с провежданата от Михаил Горбачов  политика за разпадане на Съветския съюз и на всички еропейски социалитически държави.  

      Като важни аргументи в защита на българската теза могат да се посочат множество факти.       В декларация на правителството на Турция на 95-та сесия на Комитета на министрите  на Съвета на Европа (10.11.1994г.) се изтъква, че „по исторически и културни причини, терминът „малцинство“ не се използва в Турция, освен за означаване на немюсюлманските общности. Останалото население представлява мнозинство без разлика от етническо,  езиково или религиозно естество.“

       В текст “А“ на Протокола, съставляващ неразделна част от Договора за приятелство между Българи и Турция от 18.10.1925г., чието съблюдаване е потвърдено в договор от 1992г., обаче се казва: „Двете правителства се задължават помежду си да осигурят ....на българското малцинство в Турция... от разпорежданията, уговорени в Лозанския договор.“

       Според чл. 42(9) на турския Наказателен кодекс „никакъв език, освен турският, не може да се преподава на турски граждани в учебните заведения“.

      Чл. 66 (1) от същия кодекс постановява, че всеки, който е свързан чрез гражданство с турската държава е турчин“ (по народност). Така по действащия и понастоящем законов  ред са подложени на насилствена асимилация всички лица от различен на турския етнически произход – кюрди,сирийци, българи.

     Чл. 142 §3 на кодекса предвижда до 3 години затвор за извършване на пропаганда, коятo има за цел отслабване на националните чувства. За всяка дейност, насочена към  национален сепаратизъм, е предвидено смъртно наказание.

     Законът за политическите партии от 1983г. отразява разпоредбите на чл. чл. 52, 53 и 54 от Конституцията на Република Турция по начин, който забранява политическите партии да твърдят, че в Република Турция има малцинства по национален, расов или езиков признак. Също така да си поставят за цел да накърняват националното единство чрез формиране и развитие на езици и култури, различни от турския език и култура.

   Впечатлява изискването на Закона за фамилните имена (2.01.1935г.), съпровождан с Регламент за фамилните имена № 1720 и Инструкции за фамилните имена, с които се налагат ограничения при избиране на фамилно име. Според  закона те не могат да отразяват връзка с номадско племе, не могат да са присъщи на чужда раса, на чужд народ и т.н. Имената задължително трябва да са на турски език. Приелите по разни причини  турско гражданство лица са задължени да приемат нови турски фамилни имена! Личните имена в Република Турция се определят според  Закона за гражданските въпроси № 1587 и от Ръководството, задълженията и дейността по гражданските услуги, чл.16 (4) на който гласи: „Не могат да се поставят имена, които не отговарят на националната култура, на моралните норми, на обичаите и традиции, които притесняват обществото.“

     Посочените примери доказват незачитането на всякакви правни и морални норми през периода 1984 – 1989г., а и след това от турските държавници и  техните съюзници спрямо  България. И особено по отношение взетите от властите у нас мерки срещу постоянните провокации и терористичните акции на чуждата агентура – включително със смяната на небългарските имена по време на т.н.“възродителен процес“. Не бива да се пренебрегва и традиционно изразяваната в синтез със исляма пантюркска политика на т.нар „стратегическа дълбочина.“ за възстановяване на ролята на  турската държава на териториите на бившата Османска импeрия и на първо място в България. В този смисъл сегашният президент на Турция Ердоган заяви на 8.12.2012г. в някога населения от българи източно-тракийския град Кешан: „Когато говорим за Тракия в границите на Турция, това означава както Одрин, Такирдаг, Къркларели и разбира се Истамбул, така и Комотини, Солун, а също Кържали и Делиормана в Булгаристан, дори земите до Скопие и Босна“. Защо в град Кешан ли? Отговорът се намира в Доклада на Карнегиевата комисия (1914г.) стр.130: „...когато турската армия среща българи, събитията бледнеят в сравнение с това, което се е случило в Булгаркьой, отстоящо на няколко километра от Кешан.“ А тази провокация не бива нито да се пренебрегва нито забравя!

     Остава енигма как нашите управници на прехода отговарят според присъщата си природа на хамлетовската дилема: дали е по-благородно да се спотайват и примиряват с камшиците и стрелите на побеснялата съдба или с достойнство и твърдост да й се противопоставят.

                                                                    

                                                                                              (Милко Бояджиев)

                                                                                              (Румен Воденичаров)            

[1]) 2014. Български бестселър – Национален музей на българската книга и полиграфия

ISBN 978 -954-463-181-9

ДА СИ ПОМОГНЕМ САМИ ЗА ДА ПОМОГНЕ И ГОСПОД!
или

МЮСЮЛМАН ДЕМОКРАТИЧЕН СЪЮЗ - СЕКЦИЯ НА”МЮСЮЛМАНСКИ БРАТЯ” В БЪЛТАРИЯ

Милко Бояджиев

      Напоследък все по-ясно се очертават замислените в дългосрочно измерение и тактично реализирани от глобална мрежа на ислямски политико–религиозни структури поетапни провокации срещу устоите на европейската цивилизационна общност, интегрална част от която е България. В  основата на тази мрежа се  разпознава регистрираното в Египет през 1928г. с привидно благотворителни цели движение “Мюсюлмански братя”, което на дело провежда салафито - сунитските идеологии за следване на ранния ислям. С подкрепата  на саудитски, судански и други подобни режими, членовете на движението създават от 1939г. ударни бойни групи на “Муджахидините”. По този начин обвързаните като братя по вяра мюсюлмани се превръщат в мощна социално - политическа, идеологическа и терористка   система, нацелена към налагане правата вяра по цялата планета. Прилаганите похвати се   изразяват в разграничаване, обособяване и борба в духа на религиозно превъзходство и не дотам прикрита ксенофобия. Практическите стремежи на движението се свеждат  сега до няколко главни задачи. На първо място е осъществяването на теологично управление над цялото население на  земята. На второ - възраждане на халифата в лицето на Организация ислямско сътрудничество. Третото е замяна на създадените от човека закони с божествените повели на шариата. Не на последно място е ликвидирането на плурализма и изграждане на единната мюсюлманска нация, в която етническата принадлежност е без значение.

      В своята практическа дейност движението “Мюсюлмански братя” прокарва две ясно разграничени линии на поведение. Едната е насочено към привличането на колаборационисти,  щедро финансирани клиентелисти, на корумпирани политици. Използвайки под фереджето на благородни амбиции откровено манипулативни похвати, те се стремят да  промиват мозъците на лесно подаващи се на внушения и на външно влияние обикновени люде. Уместно е да се изтъкне, че за разлика от другите монотеистични вероизповедания, ислямът е не само религия, а каноничен начин на живот и поведение и най-вече целенасочена политика във всички сфери на живота.

Съвсем друго е последователното и дискретно  отношение към духовната убеденост и вътрешния мир на мюсюлманите в съчетание с материални поощрения и привилегии. Идеологическата същност и ценностната система на движението “Мюсюлмански братя” се очертава в повелята: ”Аллах е нашата цел, Пророкът – нашият ръководител,  Коранът – нашата конституция,  джихадът – нашият път,  смъртта в името Божие – наш върховен стремеж”. Ислямът не разграничава, а изцяло подчинява светската власт на духовната.Всеки мюсюлмански брат е длъжен да оказва съпротива на противоречащите на шариата разпоредби. Защото бидейки винаги еманация на  безкрайната по обхват и абсолютна по основание божествена сила, шариатът е предопределение, което не може да се поставя под съмнение. Той не признава  присъщи по рождение, според съвременните разбирания, права и свободи на отделната личност, а колективни общностни права,  задължения, вина и отговорности. Правата на човека са считани за милостиво предоставени от Всевишния привилегии на следващите винаги всякъде Неговата воля правоверни.  Който не изпълнява стриктно посочените религиозни задължения, не може да притежава права. Неспазването или отричането на нормите на мюсюлманския канон въз основа на собствено мнение се счита поначало за недопустим отказ от исляма.

      Съществува коренна несъвместимост между ислямската религиозно-правна доктрина и съвременните светски норми, ценности и традиции.  В това отношение е показателно, че приемането в рамките на ООН на Всеобщата декларация за правата на човека (1948г.), като основополагащ документ на международното право, не бе подкрепено от членуващите мюсюлманските държави. В специална декларация те  дипломатично изразиха мнение, че тя “се основава в голяма степен на западните концепции за култура и често се разминава с концепциите за култура на източните държави.”  Прокламираният от ООН принцип за държавен и народен суверенитет е смятан за несъстоятелен.Защото няма друга воля освен абсолютната суверенна воля на Всевишния повелител на света и хората. По тази причина  ратифицираните от мюсюлманските държави международни конвенции съдържат твърде много, обосновани с религиозни различия декларации и резерви, които фактически ги лишават от смисъл и в значителна степен обезсилват приложението им.

     През преломната 1989г., в стремежа си да изградят благовидно европейско лице, около 20 ислямски формации - тясно обвързани с “Мюсюлмански братя” и със сродната им генезисно глобална мрежа на “Ал Кайда” учредиха, като застъпници на своите анклави на Стария континент  “Федерация на ислямските организации в Европа”. Централният й офис през 2007г. бе преместен в Брюксел с оглед оказване непосредствено влияние върху институциите на Европейския съюз и индиректно -  на членуващите в него държави.

     Прилагайки в европейски условия преднамерено словоблудство, представители на споменатите анклави натрапват в изказванията си и формулираните понятия свой особен смисъл. Под представата за толерантност те разбират липсата на имунитет и обществена съпротива срещу проявите на насилие и екстремизъм. Думата “мир” – като унизяване и подчиняване на волята на правоверните. Диалогът е учтиво наставление. Съвместното съжителство се счита за приемане на господството на световната ислямска нация, един от синонимите на която е организацията “Мюсюлмански братя” – респ. нейните секции.

     Насочената срещу българската държавност провокация с бабуването на политическа партия “Мюсюлман демократичен съюз” (МДС), обявено на 26.09.2009г. в поповското село Славяново, не трябва да се подценява нито да се пренебрегва. Защото ислямистите виждат в България една от фронтовите линии, която бележи назряващия открит сблъсък между двете монотеистични религии. Намерението на представящите се за нейни преки основатели братята Али и Озеир Озеирови (твърде често пребиваващи в Брюксел) е  не само да се домогнат до финансовите ресурси на заможни ислямски фондации от чужбина.  Крайно  съществено е властите повече да не допускат братята и техните съмишленици да влияят чрез регламентирането на религиозно-политическата им дейност върху изповядващите исляма български граждани. Би било престъпно те да продължават да бъдат капсулирани и противопоставяни на средата в която следва да се интегрират. Уместно е да се изтъкне, че според утвърдените в рамките на Обединените нации договорености,  всяко основано на религия или убеждения различие, изключение или предпочитание, имащо за цел или резултат да попречи или да увреди ползването на равна основа свободите и правата на човека е недопустимо, научно необосновано, социално несправедливо и вредно. Забранено е проповядване или защита, както и финансирането от лица, групи или организации на верско превъзходство, привилегии, насилствено подчинение, на действия, насочени срещу обществения ред и сигурност. Забранен е и прозелетизмът т.е. манипулации  посредством материални средства. Братя Озеирови използват съществуващите в България демократични порядки за прикриване присъщите на “Мюсюлмански братя” екстремистки политико-религиозни цели.

     В изготвения Устав на Мюсюлман демократичен съюз са залегнали доста положения, различни и дори нарушаващи конституционно установения ред в България. Впрочем, на 12.07.1991г. депутатите от Движението за права и свободи не гласуваха Конституцията на Република България и напуснаха парламента, възразявайки на същата идеологическа основа на уредените с нея международно утвърдени принципни положения. Като неделима част от европейската цивилизационна общност, българската общественост непрестанно проявява изключителна добронамереност към различните конфесионални групи, което често води до нихилистично–утопично обособяване и противопоставяния. Политическите и религиозните   ръководители на мюсюлманското братство явно се опасяват, че  процесът на интеграция ерозира ислямската идентичност на част от населението на страната и със засилване неговата християнизация стимулира най-тежкото догматично престъпление – отказът от правата вяра.

     Показателно е, че още в чл.1 (1) на устава, Мюсюлман демократичният съюз се обявява за сдружение на  “личности, приели морално-етичните норми на исляма, като поведение и начин на живот за себе си, приемайки правото на всяка човешка личност на вероизповедание...”.  Така основаната на кораническите повели изключителност (за себе си) разкрива възможности за интерпретации, отричащи избирателно възприетите още от античността европейски морални норми на поведение и начин на живот. Редакцията му предполага в случая прилагането в изгода на изповядващите исляма отричаните светски стандарти, без обаче реципрочно да се уважава правото на  хората от Писанието – юдеи и християни, на правото на равнопоставеност в свободата на словото и  убежденията. Уместно е да се изтъкне, че в стълбовете на шариата – Коранът и Суната, няма повели, които да са аналогични по предмет и по същество на прокламираните във Всеобщата декларация за правата на човека и свързаните с нея международни договори, относно присъщите по рождение права на отделната човешка личност – включително за пълната свобода на мисълта и основани на равнопоставеност религиозни убеждения.

     Според прокламираните в чл. 1 (2) на устава цели , Мюсюлман демократичният съюз се самопровъзгласява,  “гарантирайки” (!?) просперитета на отделните етноси, за стояща над държавата автономна власт, От това следва, че единната българската нация трябва да се счита за мултиетническа формация, представляваща механичен сбор от “самоопределили се” и обособени по етнически признак групи от населението.  Прозират и претенциите за признаване статут на несъществуващо според българското законодателство и в разрез със изискванията на международното и регионалното право статут на турско-мюсюлманско национално малцинство. Не е трудно да се подразбере стремежът към разграничаване на населението на страната, предоставянето на колективни привилегии, разрушаване на националното единство и поставяне под въпрос териториалната цялост на страната. Тревожат прикритите зад благовидни цели опити за престъпване разпоредбите на чл.2 (1) и (2), чл.11 (4), чл.12 (2), чл.13 (4) и други на Българската Конституция. Тук би могло да се вметне решението от 30.01.1998г. на Европейския съд по правата на човека. Според тълкувателната му част, не е достатъчна преценката за дадена дейност да се извършва само от заявеното в устав или програма. Те могат да се окажат книжна фасада, целяща да  улесни регистрацията. Възможно е, пак според Европейския съд, документите да скриват цели, намерения и дейности, различни от публично обявените!  Едва ли може поставената също в чл. 1 (2)  цел за утвърждаване мюсюлманските добродетели, които се оказват в разрез със приетите от европейското право християнски морални норми, да допринесе за укрепване на личната свобода на гражданите и установяване политическа стабилност в страната.Очевидно, преследваната цел има тъкмо обратния замисъл.

     При това, съдържащото се в чл. 1 (4) нетолерантно и дискриминационно условие за приемането на “ислямските принципи на поведение и морал за водещи в своя живот”, едва ли може да убеди когото и да е в желание на Мюсюлман демократичния съюз за спазване на универсалните човешки права и свободи,  Правилно е залегналото в чл. 1 (4)  изискване членовете на сдружението – респективно на бабуваната политическа партия, да не са участвали в организации от тоталитарен тип, във “възродителния процес “, на служители на ДС и техни доносници. Не по-малко правилно би било съобразно устава да не се допускат за членове на сдружението бивши и настоящи терористи, на участници в продължаващия вече 600 години отродителен процес на българите – мохамедани и други групи от населението, на сепаратисти и на верски ръководители от екстремистки тип.    

     В чл. 2 на устава е описана емблемата на сдружението - оцветен в зелено кръг в средата   със златисто жълт полумесец. На зеления фон са вписани със златни букви партийните инициали “МДС”. Знамето е също със зеления цвят на праворените братя. Възприетата символика съответства на доктриналната философия и целите на панислямизма, но няма нищо общо с твърдението в чл. 3 за съвместимост на устава с консолидираната  българска държавност и институциални структури. Това става пределно ясно от изразените в чл. чл. 4 (2) и 5 намерения за осъществяване връзки и контакти с ръководени от мюсюлманските добродетели и близки по цели и задачи национални и международни организации,  първата от които  е “Мюсюлмански братя”.

     Уставът на сдружението е редактиран по начин, от който не може да се добие представа – примерно чл. 30 (2) и (3) и чл.33, дали е създадено по чл.143 - 146 от Закона за лицата и семейството нестопанска гражданска организация или  политическа  партия съгласно § 3  от Закона за политическите партии, която може да набира приходи от стопански единици.

     Споменатите в чл. 31 (1) ”начини за набиране и изразходване на средствата на партията”, уреждани от управителния съвет, не могат поначало да се считат прозрачни и подлежащи на обществен контрол. Преднамерено не се посочва съотношение между собствените приходи (членски внос и други) и делът на външните приходи. Създават се възможности за прикриване на похватите, с които лидерите финансират своята дейност.

     Изводът е, че създаването в България на Мюсюлман демократичен съюз в синхрон със стремежите на терористичната организация “Мюсюлмански братя” и нейното европейско лице  “Федерацията на ислямските организации в Европа”, е явен опит за използване на религиозния фактор за политически цели. Уместно е да се изтъкне залегналата в чл. 2 (5) на Договора от Лисабон декларация, че Европейският съюз утвърждава и насърчава своите ценности и стриктното спазване на международното право, а по-специално - принципите на Устава на Организацията на обединените нации. При това, в съгласие с чл. 3а (2) на споменатия договор, всяка страна трябва да осигурява териториалната си цялост, а също поддържането на обществения ред и сигурност, което остава единствено в рамките на нейните отговорности.