Христо Тепавичаров
„Вселенският“
патриарх Вартоломей гостува в България от 7 до 10 ноември т.г. по покана на
българския патриарх Неофит, на председателя на БАН акад. Стефан Воденичаров и
на президента Росен Плевнелиев.
Кой
всъщност му беше домакин така е не стана ясно.
Ако
домакин по право би трябвало да бъде патриарх Неофит, необяснимо и обидно бе
конското, което гостът му прочете по повод 143 годишнина от наложената от
Вселенска патриаршия по време на гръцки
църковен събор схизма на българската православна църква на 16 септември
1872 година и 70 годишнината от вдигане на схизмата на 19 февруари 1945 година
от същата Вселенската патриаршия. И двете събития доказаха единствено правото
на Българската православна църква да отстоява еманципацията си с останалите
източно православни църкви, независимостта си, принципа на автокефално и
суверенно водене на собствените си църковни дела.
Ако
домакин беше председателят на БАН, който удостои Вартоломей с почетното звание
„Doctor Honoris Causa“, остава загадка в качеството си на
какъв е поканил вселенския патриарх и по правилата на кой протокол бе проведено
гостуването? А покана е имало, тя е била връчена от председателя на
инициативния комитет за удостояване на Вартоломей с почетна титла на БАН, г-жа
Ренета Инджова. Съзнаваме, че въпросът е без възможен отговор, но със сигурност
ще станем свидетели на събития, които ще предложат поне логично обяснение не в
бъдеще, а в най-близкото настояще.
Ако
домакин е бил президентът на България, който награди Вартоломей с
най-престижния български орден „Стара планина“ І степен (достатъчно основание
да го покани) то обяснения не очакваме от него, тъй като той оцени визитата на
Вартоломей като „знакова“. В цивилния живот, лица проявяващи подобно несъответствие
между мисъл и действие обикновено се поставят под настойничество в техен
собствен интерес. По-скоро президентската администрация би трябвало да обясни
защо не предпази своя работодател и не предвиди последиците от предоставянето
на най-високата държавна трибуна на гост, който вместо да благодари за
оказаното му гостоприемство и почит, отправи искания за възстановяване правата
и духовното влияние на Патриаршията и на гръцката православна църква по
българските земи от времето на Отоманската империя, земи понастоящем под
юрисдикцията на самия президент.
Какво
поиска Вартоломей от домакините си и лично от президента Плевнелиев?
- Връщане на някои
икони, църковна утвар и ръкописи на Северна Гърция!
- Демонтиране на
паметника-бюст на Екзарх Антим І, издигнат в двора на българската църква „Св.
Константин и Елена“ в Одрин през 2010 година, от Тракийските дружества;
- Въвеждане на
богослужение и на гръцки език в храмовете по южното българско Черноморие;
- Българската църква да
се откаже от използването на почетните титли „Адрианополски“ и „Траянополски“,
които носят български епископи, тъй като се използвали на територии под
контрола на патриаршията; заслужава да се припомни, че „Траянополската“ титла
се използва от Александруполския митрополит т.е. на българския Дедеагач;
- Отказ на разрешения
български свещеници да служат в няколкото останали българските църкви на турска
територия, попадащи в диоцеза на Цариградския патриарх.
Как
домакините на височайшия гост отговориха на отправените искания? Никак. С
мълчание по същество и лозунги за разбирателство и призиви за диалог между
религиите те се превърнаха в негови активни съучастници, на което разчиташе и
Вартоломей. С какво оправдаха високите отличия, които му бяха връчени? Според
акад. Воденичаров – израз на благодарност за действията и подкрепата на
Вартоломей за преодоляване на разкола в БПЦ през 90-те години на миналия век по
повод спор кой да управлява свещоливницата! А според президента Плевнелиев „за
опитите му да се справи с редица
предизвикателства на нашето съвремие като борбата със социалните неравенства и
климатичните промени“, оставащи чужди и до сега за човечество!
Вартоломей
не бива да се вини за това което казва и прави за утвърждаване на мегали
идеята, на която служи по убеждение. Той е грък по произход, турски поданик по
рождение, „вселенски“ патриарх по стечение на обстоятелствата и чирак по
дипломатическа етика в езуитската школа по изграждане на висши кадрови
духовници. Известно е, че византийците никога не са се вълнували от въпросите
на морала и етиката, тъй че не бихме искали да бъдем излишно придирчиви. Поставяме
прилагателното „вселенски“ в кавички, тъй като през 2007 година Върховният
касационен съд на Турция, по жалба на отлъчения българския свещеник Константин
Костов, забрани на Константинополския патриарх да се нарича „Вселенски“. Според
мотивите на решението тази титла нарушава равнопоставеността на религиите в
Турция. Съдебните решения трябва да се уважават и да се изпълняват!
А сега ще се опитаме да дешифрираме подбудите
и останалото неизказано от патриарх Вартоломей в отправените искания.
На
първо място искането за връщане на някои икони, църковна утвар и ръкописи на
Северна Гърция!
До
20-те години на ХХ век понятие Северна Гърция можеше да се използва за земи
единствено някъде на юг от Солун. След Освобождението през 1878 г. Българската
екзархия управлява три диоцеза (църковна
териториална единица под управлението на епископ): Княжество България, Източна
Румелия, Македония (цяла Западна Тракия с Беломорието) и Одринска Тракия, намиращи се
административно и териториално в пределите на Османската империя. Седалището на екзархийското управление е в
Цариград, управлява се от Екзарх Йосиф от 1877 до смъртта му през 1915 година и
се финансира от държавната хазна на Българското Княжество.
Екзарх Йосиф определя своята мисия като дълг да
обедини българското население в и извън пределите на княжеството и особено в
Македония, където живеят до милион и половина българи.
До Балканската война през 1912 г. в
екзархийския диоцез са включени 8 епархии от Македония, които се управляват от
екзархийски наместници в Костур, Лерин (Мъглен), Воден, Солун, Полена (Кукуш),
Сяр, Мелник и Драма. В двата диоцеза извън Княжеството, българското население е
изградило, поддържа и стопанисва около 1600 енорийски храма и параклиса, 73
манастира и 1310 свещеници. Екзархията, която е единствената българска власт по
онова време по тези земи, открива и поддържа в Западна Тракия (Беломорието) и
Одринско 1373 български училища, гимназии и прогимназии, с 2266 учители и
78,854 ученици.
През 1913 година по време на Междусъюзническата
война гръцки войски окупират за кратко българското Беломорие, но престоят им е
ликвидиран с Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 година. Беломорска Тракия,
териториално, а не само духовно става част българската държава и
административно формира Гюмюрджински окръг с десет околии.
За
да бъде пределно ясно бихме искали да
обобщим казаното.
Ако
до Освобождението през 1878 години икони, ръкописи и църковна утвар са
преминавали от една българска църква към друга, това е ставало без държавно
участието, поради липса на българската държава.
Ако
между 1878 и 1913 година една икона е можело да се премести от Созопол в Трявна
или от Дедеагач в София това е било изцяло в юрисдикцията на българската
Екзархия, със седалище в Цариград, в условията на схизма и без каквото и да е
общение или дори теоретични права на Константинополския патриарх да се меси в
делата на българската православна църква.
В
периода 1913 – 1919 година Беломорска Тракия е част от българското княжество,
административно образува Гюмюрджинска област, която е неразделна част от
духовното и културно наследство по българските земи, под юрисдикцията на
българската екзархия, образуваща Маронийската епархия с главен център
Гюмюрджина.
През
1919 г., с Ньойския договор, Българска Западна Тракия с територия 8712 кв. км.
и население от 180,000 българи е отнета от България, окупирана е от френски
войски и остава под контрола на съюзниците от Съглашението с управител
френският генерал Шарпи. Преди да се договори бъдещия й статут, както е
предвидено по следвоенните договори, управляващите я французи не само
позволяват, но съдействат за окупацията й от Гърция.
Периодът
1920 – 1941 година, е не дълъг по време, но е безкраен и безпрецедентен в
историята на човечеството по варварското унищожаване на хилядолетната история и следите от българско
присъствие по тези земи.
В
периода 1941 – 1944 е възстановено българското управление в Западна Тракия с
административен център Ксанти и 11 околии: Тасоска, Дедеагачка, Гюмюрджинска,
Ксантийска, Саръшабанска, Кавалска, Драмска, Серска, Демирхисарска, Зиляховска
и Правишка. Ако в този период българската администрация е успяла да открие
някои оцелели от пожарите и геноцида над българските тракийци, създадени от
самите тях, български културни,
религиозни и духовни ценности и ги съхранява в българските музеи, като част от
миналото на нацията, за това трябва да сме само благодарни на държавниците и
държавата от онова време. Изнасянето на Паисиевата история зад пределите на
отечеството е не „гаф“, както учтиво го наричат някои възпитани хора, а
престъпление срещу българската нация, за което не може да има давност.
Византийците надушват мършата отдалеч и продължават с издевателствата.
От
така очертаващите се факти биха могли да се направят следните изводи по това
„нагло“ искане, както го характеризираха будни българи:
- Съхраняваните в
българските музеи артефакти и културни ценности, с произход Западна Тракия, са
част от българска история, създадени са в течение на столетия от и принадлежат
на българските тракийци, никога не са били собственост на друга държава или
нация, от която да са отнемани;
- Вартоломей не е
представител, нито е пълномощник на която и да е автокефална
източно-православна църква, в това число и на гръцката църква или на гръцката
държава, за да предявява искания от тяхно име; очевидно той изпълнява не
поръчение, а преследва собствени амбиции – да създаде прецедент за
възстановяване правата на Цариградската патриаршия на територии извън турската
граница, но в непосредственото обкръжение;
- Ако Вартоломей
наистина държи някои културни ценности или църковна утвар да бъдат преместени в
Западна Тракия, където са били създадени, би било редно преди това да призове
гръцката държава, с чиито интереси очевидно се идентифицира, да върне на
наследниците на избитите и прогонени тракийски българи заграбените къщи и
собственост, да възстанови хилядите български църкви и манастири, изградени от
българите и изгорени, разрушени и оставени да се рушат от светските гръцки и
духовни власти. Само тогава нещата ще си дойдат на място.
Искане
за демонтиране на паметника-бюст на Екзарх Антим І, издигнат в двора на
българската църква „Св. Константин и Елена“ в Одрин:
Паметникът
е дело на скулптура проф. Валентин Старчев, поставен е през 2010 година по инициатива на Съюза на
тракийските дружества в България, с разрешение на и в присъствие на официални
турските власти, като свидетелство на стремежа на двете държави за
сътрудничество в областта на културата и опазване на общото наследство.
- Църквата е българска,
поддържа се от българската държава и българската патриаршия, намира се по
исторически причини в диоцеза на Константинополската/Цариградска патриаршия, но
тя няма никакви права да се меси в управлението й, съгласно църковните канони,
от автокефалната българска църква, в чиято духовна юрисдикция се намира.
- Вартоломей знае много
добре, че не той, а турските власти следят и са отговорни за съблюдаване на
турската конституция и на гарантираното равноправие на всички вероизповедания
на турска територия, затова настоява българският синод сам да свърши тази мизерна
и недостойна работа – да премахне паметника, в израз на свободната си воля за
самоунижение.
- Отмъщението на
Цариградския „благороден“ старец се изрази в отказано разрешение тази година на
белоградчишкия епископ Поликарп да служи в българския храм „Св. Георги“ в Одрин
по повод патронния му празник. Остава да честитим победата на цариградското
величество, комуто някакво българско величество оказа „заслужен“ прием по време
на посещението на Вартоломей в София. Всеки прави каквото може!
- Не сме сигурни дали
Българският синод е изказал мнение, че не той е поставил паметника, поради
което не би могъл да го демонтира и е посъветвал своя гост да се обърне към
Тракийските дружества. Ако това е вярно,
е най-малкото недостойно.
Въвеждане
на богослужение и на гръцки език в храмовете по южното българско Черноморие:
Искането
изглежда фриволно, на пръв поглед несериозно, дори неосъществимо, но целта
изобщо не е да се удовлетворят някакви несъществуващи очаквания на български
граждани с гръцки корени, установили се по българското Черноморско крайбрежия
векове преди създаването на съвременната гръцка държава. Както отбелязахме
по-горе това е опит на патриаршията за разпространяване властта си на
територии, останали извън пределите на съвременната турска държава след разпадане
на Османската империя.
С
България нещата отиват доста по-далеч от случая със Западна Тракия. В
българския контекст се търси прецедент за разпространение юрисдикция на
Цариградската патриаршия на север върху територии и държави, останали извън
юрисдикцията на Руската православна църква след разпадането на Съветския съюз.
В тези си стремежи Вартоломей вече не е сам, затова си позволява да бъде груб,
нахален, безцеремонен в отношенията си със зависимите партньори, каквито са
българите. Но когато се намесва в геополитиката Изток – Запад,
Вашингтон-Москва, той преследва целите си с всички прийоми на фанариотската
дипломация, обслужвайки интересите на Вашингтон, често дразнейки дори домакина
си - Турция. Срещу услугите си, Вартоломей разчита на съдействието на Вашингтон
и на американското масонството, за да съхрани влиянието и духовния контрол
върху гръцката диаспора в САЩ, основен източник на доходи за Фенер.
Отказ
от страна на българската църква от използването на почетните титли
„Адрианополски“ и „Траянополски“.
За
българската православна църква това е въпрос на история и престиж, израз на
равенството между автокефалните църкви и на суверенно право да решава, в
съответствие с канона, всички свои административни и служебно-църковни дела. В
историята завоюваното се отстоява с всички средства, а който претендира за
права – е свободен да се доказва във времето.
Отказ
на разрешения български свещеници да служат в няколкото останали българските
църкви на турска територия, попадащи в диоцеза на Цариградския патриарх.
Считаме,
че това е злоупотреба с власт и права и този въпрос би трябвало да се постави
на предстоящия събор на православните църкви. Цариградският патриарх не носи
никаква отговорност за състоянието на българските църкви, оставил е в
продължение на век редица български църкви да се разрушат, да бъдат заличени
или да променят предназначението си, но претендира да има правото да забрани
други да ги поддържат и използват по предназначени в интерес на диаспората,
която ги е изградила.
В
заключение бихме искали да отбележим, че
ако 143 след налагане на схизмата от Цариградската патриаршия на БРЦ,
Патриаршията продължава да се държи като покровителстваща, а не като
равноправна институция към автокефалната българска църква, време е на
„Вселенския“ патриарх да му се даде ясно и недвусмислено да разбере, че
източноправославните автокефални църкви могат без Цариградската патриаршия, но
тя не може без тях! Те просто не се нуждаят от него и всяка една автокефална
църква е в състояние да управлява своите национални църкви на всякъде по света
самостоятелно и без посредници! На нас втори Рим не ни е
необходим!
12
ХІ 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар