ИСЛЯМСКИ ОРГАНИЗАЦИИ ПРОБИВАТ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Курт Бозер

     В бр.5 (2488) от 5.02.2008г. на информационния портал “Минаре” е била оповестена изготвената от Федерацията на ислямските организации в Европа (ФИОЕ) Харта на мюсюлманите в Европа (ХМЕ). Обявената в нея политическа задача е “да формулира писмено, както основните принципи за правилното разбиране на исляма, така и основите за интеграция на мюсюлманите като граждани.” Намерението е под такова благовидно определение ФИОЕ и представената от нея ХМЕ да бъдат официализирани в институциите на ЕС – респ. в Европейския парламент. Посредством предоставянето на специален статут се пробва безпроблемното им възприемане да бъде наложено - както на държавите-членки на ЕС, така и на Съвета на Европа, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа - изобщо на всички регионални и национални институции на Стария континент.
     Дори първоначалният прочит на ХМЕ обаче поражда основателни резерви и опасения, произтичащи от съдържащи се в нея преднамерени внушения, съмнителни твърдения и не дотам коректни интерпретации на същността на  съдържащите се в автентичните източници на исляма неизменни фундаментални правила. Също така се цели да се замаже въпросът дали е възможно да има изобщо съвместимост на прилежащата му религиозно–правна доктрина (шериата) с утвърдените в световната демократична общност свободи и универсални права на всеки човешки индивид. Повод за опасения поражда стремежът за легитимиране  на ФИОЕ, като представител на сближените (автономни) мюсюлмански анклави на европейския континент и желанието за установяване на конструктивни връзки при условие на фактическо и юридическо признаване на единната световна ислямска нация (уммат) и нейната превъзхождаща всички други религиозна доктрина. Наред с това смущават залегналите още в увода на ХМЕ искания за признаване на недопустимите според международните стандарти (колективни) права по общностен признак. В случая е уместно да се изтъкне обстоятелството, че в решение на Европейския съд по правата на човека в Страсбург от 10.01.1998г. (§ 58) е изразено неговото разбиране за истинската същност на дадена организация. За нея, според споменатото решение, трябва да се съди преди всичко от реално осъществяваните дейности. Не е достатъчно преценката да се извършва въз основа на официално прокламираните устройствени документи. Защото по този начин ХМЕ и други аналогични актове могат да бъдат превърнати в удобна книжна фасада, целящи да улеснят ФИОЕ в прояви, твърде различни от публично обявените.

     Ислямът, казано най-общо, е мощно, настъпателно, всеобхватно и неделимо учение, основано на неизменните повели на Свещения Коран и Сунна (сборник от пророчески откровения “хадиси” – за словата, делата и поученията на Пророка Мухаммад), както и кодифицираните фетви (регистрирани доктринални мнения по практически граждански и религиозни въпроси). За разлика от християнството и другите вероизповедания, ислямът е много повече от обикновена религия. Неговите неподлежащи на съмнения  и критики повели определят начина на живот и поведение, които мюсюлманинът е длъжен винаги и навсякъде да следва, като член на единната верска общност - без оглед на етнически произход или език. “В лоното на исляма народности няма” се казва в Хадиса. При това трябва дебело да се подчертае, че ислямът е преди всичко и най-вече политика! Свещеният Коран възлага на мюсюлманите неотменното задължение да воюват непрекъснато и да разширяват границите на правата вяра, докато  целият свят бъде уреден в съответствие само с повелите на всемогъщия Аллах. Там е казано: “А когато вие срещнете тези, които не повярваха, то – удар с меч по шията....”(К 47/4, 2/191, 5/33,8/12,13,).

     В световен план съществуват някои значими обстоятелства, чието пренебрегване би довело до погрешни изводи. При обсъжданията и приемането в Общото събрание и в други органи на ООН (1948г) на основополагащия документ на международното обичайно право  – Всеобщата декларация по правата на човека, делегациите на Египет, Ливан и Саудитска Арабия не подкрепиха нейното приемане. Мотивираха се дипломатично със становището, че тя “се основава в голяма степен на западните концепции за култура и често се разминава с концепциите за култура на източните държави.” Вложеният в тази позиция замисъл е, че ислямът е доктринално несъвместима и превъзхождаща другите вярвания духовна, нравствена и културна сила, тясно свързана с изграждането на обособени на тази основа държаво-формиращи институции на единната мюсюлманска нация. Според  ислямските политико-религиозни схващания правата на човека се считат за предоставени от Бога само на правоверните привилегии. Западните представи за демокрация и за неотменни по рождение индивидуални човешки права и свободи нямат, съгласно ислямските виждания, всеобща валидност. Те не съответстват на залегналите в шериата (като интегрална част на мюсюлманската религия) единствено меродавни императивни правни норми и морални ценности. Всеки правоверен се осьзнава в качеството си на член на световната общност (уммат) на чието съществуване, благосъстояние и разширяване се отдава всецяло. Не са редки случаите, когато светските интерпретации на християнските традиции не са възприемани от мюсюлманите. Защото законите на исляма имат божествен произход и не могат да бъдат свеждани до някакви светски норми. Този, който не изпълнява стриктно посочените в шериата задължения, не може да притежава права. Неговите претенции са лишени от основания, тъй като всеки е длъжен навсякъде и винаги да следва волята на Аллах. Дадените свише неотменни предписания, ръководни принципи, понятия и определения се различават и са несъвместими поначало с християнските нравствени постулати, превъплътени в свойствените за демократичните общества норми и светски традиции. Прокламираните принципи за държавен или народен суверенитет са несъстоятелни. Защото  няма друга власт освен абсолютната суверенна воля на Всевишния повелител на света и хората. Той всичко вижда, чува, знае и направлява.

     По своята същност ислямът е един, но има много лица: “автентичен”,  “политически”, “европейски”, “битов”, “номадски”, “радикален”,“фундаментален” и пр. Съобразяван тактически с конкретните политически условия в съответната страна и формулиран избирателно по един от тези способи, ислямът се стреми да се изявява по възможно най-резултатния начин за постигане на поставената стратегическа цел.

     В този контекст, по примера на организацията “Мюсюлмански братя”, се прилагат два различни подхода. Единият (интровертен),  прокарван твърде дискретно и последователно, е насочен предимно към вътрешния мир и убедеността на мюсюлманите. Превъплътен в ислямската система на морални ценности той изисква безрезервно подчинение на кораническите разпоредби и твърда увереност във вечното райско битие на праведниците и загиналите за вярата по очертания от Всевишния път. Демократичната отвореност на европейската цивилизационна общност разкрива широки възможности за проникване и вграждане на всеобхватна мрежа от явни и законспирирани, щедро финансирани ислямски организации, каквато се явява и ФИОЕ. Посредством акции от рода на ХМЕ, споменатата федерация се опитва на дело не само да обособи и разграничи мюсюлманите от другите вероизповедания и гражданските структури на държавите, където живеят. Нещо повече – под прикритието на благовидни призиви за прекомерна толерантност те си осигуряват широко и безпрепятствено поле за дейности, които противостоят на нравствения порядък и институционалните устройства на приемащите ги страни. Както и да се пропагандира толерантно разбирателство с “другите”, заключението винаги се свежда до убеждението, че последната дума принадлежи на исляма.

     Другият (екстровертен), и то щедро финансиран подход, е насочен към привличане на колаборационисти, заинтересовани предприемачи, услужливи политици и най-вече към безкритично подаващите се на външно влияние обикновени граждани. Прокламираната от ФИОЕ  харта (ХМЕ), наред с  други средства за въздействие,  преследва тъкмо тези цели.

     Показателни за споменатите подходи са сравненията, които могат да бъдат направени на изложените в ХМЕ положения, понятия и определения със залегналите в автентичните извори на исляма неизменни доктринални постулати. Основен между тях е Посланието на Аллах – Свещеният Коран, предадено, чрез гласа на архангел Джибрил на Пратеника Мухаммад (Мохамед). Окончателният му текст, считан за автентичен вариант, е приет едва през Х век. Трансформиран е в множество преводи от старо-арабски – включително на български (фондация ”Тайба”). При голямото отстояние във времето и множеството варианти на преводите е много трудно да се постигне еднозначно тълкуване на свещените писания. Това е една от причините за непрекъснати теологични спорове относно тяхната истинска същност, по начина за превъплъщение в живота, както и при  конюнктурното им използване за политико-религиозни начинания.

     Твърде съществено за правилното разбиране на упоменатите в ХМЕ морални норми е, че те се отнасят само до мюсюлманите в рамките на световната ислямска общност и нямат универсално приложение. Внимателният прочит на Свещения Коран разкрива, че в неговия текст не съществуват понятия, съответстващи на съвременната терминология за индивидуални свободи и неизменни по рождение права на всяка човешка личност. Според ислямски теолози човешките права могат да имат смисъл само като възможност за прославяне  ценностите и целите на учението. Свободата на съвестта се счита за посегателство върху религиозната солидарност и взаимопомощ, а   свободата на мисълта е сведена единствено до задължението за стриктно изпълнение на неотменните Божии повели (К.6/34). Принципите на европейската християнска цивилизация, на утвърдените още от римското право регламенти, са в противоречие с ислямската доктрина за неотменната, абсолютна власт и върховенството на свещените писания. Именно тяхната несъвместимост е една от причините за засилващата се верска конфронтация, за глобалния политически, икономически и идеологически сблъсък.

     В този контекст в преамбюла на ХМЕ се набляга на искането за “основано върху справедливостта и равните права признаване на статут на мюсюлманите като общо-европейска религиозна общност.” Често срещаните по-нататък понятия за равенство, единство, братство и прочие би трябвало също да се разбират, като важещи само за общността на правоверните. Докато за християнската ценностна система “всички хора са братя”, за мюсюлманите братството се ограничава единствено в средата на техните едноверци (К.3/118, К.4/144). По силата на по-радикални варианти на ислямските религиозни предписания, правоверните не могат да бъде равнопоставени с други вероизповедания, защото общността на мюсюлманите е от Бога въздигната в по-високо социално положение (К.9/33). На тях принадлежат дадените от Всевишния колективни права и привилегии, докато на неверниците се полагат всякакви унижения, робство, смърт (К.22/19,20,21, К.76/4). Не се счита за аморално да подведеш, да излъжеш, да измамиш неверника. При реални стълкновения (джихад) да ограбиш и дори да го убиеш е богоугодно дело: “И се сражавайте с неверниците, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах” (К.8/39). Следователно “Не вие го убихте, а Аллах го уби”! (К.8/17) Поради това звучи неубедително внушението (т.2) за отхвърляне на насилието от исляма. Същото важи за “справедливостта” като претекст за признаване на специален статут на мюсюлманите като пан-европейска политико-религиозна общност. Според ислямското учение, справедливостта е Божи атрибут, а Неговото правосъдие стои по-високо от всеки човешки закон. То докосва вътрешните мотиви на мюсюлманина, “който действа винаги в присъствие на Бога, за когото всички неща, действия и мотиви са известни.”(К.348). Нравствените добродетели: справедливост и уравновесеност, честност и жертвоготовност, себеотрицание и смелост са възможни само между истински вярващи, между “онези, които показват търпение, твърдост, самообладание, които са истински (на думи и на дела), които се прекланят искрено.” (К.4/17).

       Според ХМЕ (4), (5) ислямът се характеризира с почит към всяко човешко същество. Призовава за равенство между мъжа и жената, както и за уважение към различията между тях, без някои да бъдат лишавани от права или да се упражнява върху им насилие. От друга страна, нищо в личния живот на мюсюлманина не може да противоречи на Корана и комплекса на изработените от ислямските богослови правила на живот и поведение. Всяка постъпка извън религиозните канони и обичаи е лоша и подлежи на Божието наказание. Защото произхождащите направо от Всевишния предписания насочват в правия път всички хорски деяния. Божествените предписания обаче говорят друго. При разпределение на наследство “на мъжкото дете – дял равен колкото на две женски....(К.4/11). Ако някоя от позволените до четири жени е “виновна в разврат” и четирима доверени свидетелстват срещу нея, “затворете я в къщи, докато смъртта я прибере...”.(К.4/15.). Според Корана (2/228) “мъжете са едно стъпало над жените”. Те са защитници и хранители на жените, а “праведните жени са предано послушни и пазят, каквото Бог би им дал да пазят. Непокорните (ако трябва) ги удряйте” (К.4/34). В представите на теолозите само мъжът е създаден от Бога човек, комуто Той е вдъхнал живот. Съвсем неуместно в случая е залегналото в ХМЕ твърдение за спазване от мюсюлманите на принципа за  равенство между половете.

     Ислямът приписва особена важност на социалното измерение на човешкия живот (6). Всеки, на който Аллах е предоставил благоденствие е длъжен да се грижи за изпадналите в материална нужда. Правото на задоволително жизнено равнище е представено като резултат от проява на милосърдие. Така се отрича социалното право на по-бедните трудови слоеве да претендират за справедливо преразпределение на доходите и да владеят част от създаденото и с тяхно участие обществено богатство. Докато в западните традиции принадлежащите по рождение права на човека са утвърдени като необходима нормативна закрила на всеки индивид – независимо от неговото вероизповедание, ислямските теолози възприемат социалните права като задължение на правоверния да изпълнява волята на Аллах към своите по-бедни мюсюлмански братя. И тъй като изпълнението на волята на Всевишния е най-важната държавна задача, недопустимо е възникването на противоречия между държавата и народа, между властта и претенциите на подвластните. Така независимостта на индивида не само се подчинява на принадлежността към една религиозна предопределеност, но и се узаконяват дискриминационни привилегии на верска основа.

     Пропагандираните от ХМЕ нравствени правила (9) за уважаване правата на човека и личното достойнство, за равенство без дискриминация, за индивидуална свобода, за правото всеки да избира  без принуда онова, в което да вярва, както и възможността по съвест да оценява своите постъпки, са присъщи на християнската ценностна система. Превъплатени са в съвременните светски норми на националните европейски законодателства, както и в действащото общо и регионално международно право. В непреодолимо противоречие са обаче с дадените от Всевишния неотменните разпоредби, съдържащи се в Свещенния Коран и нормите на шариата, стриктно прилагани в света на мюсюлманите. Според ислямски религиозни ръководители, съвременният правен порядък в земите на неверниците (дар юл харб) противоречи на волята на Аллах “на когото принадлежи  цялата власт като абсолютен повелител на света и хората (К.2/116). Те нееднократно призовават правоверните и онеправданите народи “да се опълчат срещу “съществуващата световна система на подтисничество”. Индивидуалната свобода се свежда единствено до възхвалата на Всевишния. В Корана се казва “А когато Аллах и Неговия Пратеник отсъди някакво дело, нито вярващ, нито вярваща имат право на избор в това дело. А който се противи, той вече е в явна заблуда.”(К.33/36). Личното достойнство на мюсюлманина се определя от неговото поведение спрямо повелите на вярата. Равенството между правоверни и неверниците е по-скоро фикция. “Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и Сетния ден и не се подчиняват на онова, което Аллах и Неговият Пратеник са възбранили, и не изповядват правата вяра -  докато те не ви дадат откуп (джизя) безусловно и с покорство”. Бидейки унижени християните са длъжни да се подчиняват, да плащат със своя ръка  данък (откуп) за да им се запази живота (К.9/29). Абсолютно невъзможно е мюсюлманинът да промени вярата си. Това се счита за измяна, която се наказва само със смърт. Според правно-догматичните тенденции, бракът между правоверен и изповядващ друга религия е недопустим. За да се сключи такъв брак е наложителен отказ от другата вяра и приемането на исляма. Не се допуска погребване на мюсюлманин в християнско гробище или на християнин в мюсюлманско.

     На тази основа е неприемливо внушението за признаване от ортодоксалния ислям  на принципите на демократичното устройство (12), на право на избор на политическите институции, на уважение към плурализма и дори смяна на властта по мирен път – (15) “доколкото те се съгласуват с неизменните принципи на исляма и остават в рамките на вярата и единодушно признатите ислямски правила.”! ХМЕ призовава мюсюлманите  да се интегрират в обществата в които живеят (20) при условие, че “запазят своята идентичност и могат да изпълняват своя култ” на базата на различни форми на самоуправление (23). Това означава превръщането на обозначените с джамийски минарета ислямските анклави на Стария континент в религиозно и териториално обособени автономни колонии с признат колективен статут (17), със свои (шериатски) закони, с теологично управление на принципа на “секуларизма” (18), специални привилегии и т.н. Според употребата му в ислямските текстове, понятието джихад (10) определя усилието, което трябва да се извърши от другите за възтържествуване на божествената справедливост. Отричайки тероризма, джихадът като въоръжена борба трябва да се разбира по смисъла на ХМЕ (10) като последен апел, до който може да се прибегне съобразно правото на хората да защитават своите права по легален път, встрани от всякакво пристрастие и несправедливост.

       За да се укрепи на основата на доверие позитивният социален обмен, в ХМЕ се набляга на необходимостта от между-културен диалог, взаимна толерантност, разбирателство, мир - далеч от всякакъв екстремизъм и маргинализация. Съгласно своите принципи, правила и ценности, ислямът  се разгръща (3) на първо място около догмата (акида). залегнала в неговите автентични източници. Там обаче се говори друго. Недоверието към иноверците е изразено в предупреждението: “О, истински верующи, не вземайте евреи или християни за приятели”! “Не вземайте за ближни Моите врагове и вашите врагове! (К.60/1)  “.....ще се прояви вражда и омраза помежду ни, докато не повярвате единствено в Аллах.”(К.60/4). И още: “Не вземайте доверени приятели, освен между вас. Другите не ще пропуснат да посеят помежду ви развала, те искат да изпаднете в беда. Омразата се показва на устата им, ала това което се таи в гърдите им е по-голямо. (К.3/118) . Знае се, че доверието може да е само взаимно. То не може да се гради върху проповядваната в ислямското учение вражда и омраза към християните, прикрити под фереджето на прекомерна толерантност, разбирана в ХМЕ като наивитет и липса на обществена съпротива срещу всякакъв вид подтисничество.

     За членството във ФИОЕ на мюсюлмански организации от България има малко сведения. Известно е участието на “Неправителствената организация за ислямско развитие и култура”(ОИРК) със седалище в гр.Смолян, ръководена от обучения в Йордания български по народност гражданин Ариф Абдула. Провежданата прикрито и без особени проблеми от ислямските организации настъпателна политика се проявява осезателно. Българските власти са прекалено отворени към чужди на международното и регионално право идеи, водещи към разпалване на конфликти между религиите. Пренебрегва се обстоятелството, че в представите на ислямистите (вж.сп.”Иид ал фуаид” 23.3.2008г.) България е на една от фронтовите линии, бележещи сблъсъка на двете най-големи монотеистични вероизповедания. Засилващата се и в нашата страна конфронтация измества, поради неотменимостта на кораническите догми, търсенето на възможните взаимни компромиси и съгласие. Съвсем неуместно, но твърде настойчиво, се слага знак на равенство между процесите на утвърждаване традиционното християнско вероизповедание на населението с интеграцията на мюсюлманите в демократичното българско общество. За продължаващото разграничаване, обособяване и капсулиране на изповядващите исляма у нас се застъпва и председателят на управляващата в Турция религиозна Партия на справедливостта и развитието. При посещението си в Кържали в началото на 2008г., Реджеп Ердоган задължава “турците, които живеят в България” да съхраняват своята културна и етническа идентичност, религията и обичаите си така, че да ги предадат на поколенията! (в.”Сега” 29.03.2008г.). Даденото указание съответства на отнасящите се и до България ислямистки твърдения, че веднъж включеното в границите на Османската империя коренно (християнско) население, ведно с принадлежащата му територия, не може да се отказва от властта на мюсюлманите. Това виждане се потвърждава от характеризирания от множество арабски анализатори като “неоосманлия” министър на външните работи на Р. Турция Ахмед Давудоглу, който според лондонския в-к “Ал хайят” (3.05.2009г) твърди: “Турската роля ще се прилага навсякъде, където понастоящем има турци, където те са минали или където са управлявали”. Ето как турското робство фриволно се определя като “справедливо ислямско управление”. Явни са и усилията на ислямските организации да превърнат практикувания у нас т.н. “битов” ислям във фундаментален (уахабитски). В тази насока се изгражда стройна религиозна образователна система за изучаване на Корана, включваща десет етапа на подготовка, като най-добре проявилите се са изпращани във висши учебни заведения в чужбина. До сега около 6000 български младежи са заминали с такава цел. Голямо е и значението на оказваната от ислямски фондации от Египет, Саудитска Арабия, Йордания, Турция и другаде, но неконтролирана от българските власти, финансова помощ на ислямските организации в България – включително за изграждане на нови джамии. Въпреки несъразмерно големият им брой, ислямисти – като директорът на издателство “Тайба” твърдят, че у нас все още има недостиг на джамии. При това, разчитайки на непознаването на европейската история и на безкритичното доверие в ислямската идеология и политика, председателят на ФИОЕ Ахмед Рауи твърди, че “коренното население в Юго-източна Европа са мюсюлманите, а всички останали хора са вторично заселени или сменили вярата си християни”(вж.Ориент БГ- 9.02.2008г.). Независимо от прекомерната толерантност на властите към необосноваността и крайностите на  претенциите им, ислямските пропагандисти продължават да поддържат омразния “кръстоносния образ” на България (“Ал Муджтамаа” 3.31.2007г), а положението на българските мюсюлмани (според Абдел Удуд) било “кървяща рана, за която няма превръзка”.

     Без съмнение, стремежът на ФИОЕ да завоюва позиции на Стария континент за постигане стратегическите цели на световната ислямска общност и прокламираната в тази връзка ХМЕ подлежат на внимателни анализи и категорични изводи.