„НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА“

(Дж. Оруел „1984“)

НАЛАГАНЕТО НА ШАРИАТА Е НЕСЪВМЕСТИМО С ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

Милко Бояджиев

     Съдебното дело срещу обвинените в действия против демокрацията и насаждане религиозна омраза имами, проповядващи т.нар. радикален ислям, привлече общественото внимание у нас . Нещо повече - това дело се политизира и интернационализира посредством представената от ДПС (де факто партия на ислямизираното и потурчено през петвековното робство християнско население на българските земи) петиция до проведения тези дни конгрес на Либералния интернационал. Продължилото през целия преходен период системно потулване и пренебрегване на темата за същността на ислямската религиозна доктрина (шариата) и на нейното влияние върху публичните, религиозните и междуличностни отношения не може повече да се подминава. Става ясно, че под фереджето на измамни внушения, изискванията за „толерантност“ целят да прикрият и подхранят липсата у нас на обществен имунитет срещу верския екстремизъм и нетърпимост. Предпоставка за тяхното съществуване и безпрепятствено налагане е, както втълпяваното чрез рабско покорство средновековно невежество, така и отсъствието в радетелите за демокрация, научен прогрес, на светски просветители и отговорни политически деятели, на основни познания по отношение на тенденциите в духовния мир на човечеството и големите опасности, които те крият. В резултат на всичко това се наблюдава приближаване на глобален цивилизационен катаклизъм, ярки искрици от който вече проблясват и на незащитения за външни и вътрешни заплахи български небосклон.

     Несъвместимостта на ислямската религиозна доктрина с прокламирания от Организацията на обединените нации стремеж за свобода, справедливост и мир бе изразена от представителите на Саудитска Арабия, Египет и Ливан, които на състоялото се на 10.12.1948г. заседание на Общото събрание не подкрепиха приемането на Всеобщата декларация за правата на човека. Мотивираха се дипломатично със становището, че тя „се основава в голяма степен на западните концепции за култура и често се разминава с концепциите за култура, религия и традиции на източните държави“ Според вложения в този позиция смисъл, ислямът е несравнима и превъзхождаща всички други изповедания нравствена, духовна и културна сила, тясно свързана с изграждането на обособени на тази база държавоформиращи институции на единната мюсюлманска нация (умма), в която народностната (етническата) принадлежност и говоримият език нямат значение. Ислямските теолози утвърждават схващането, че мюсюлманите имат неотменното задълъжение да воюват непрекъснато и да разширяват границите на правата вяра докато целият свят не бъде уреден в съответствие с повелите на Всемогъщия Аллах. В свещенното писание е казано: „А когато вие срещнете, тези които не повярваха, то удар с меч по шията...“ (К 47/4, 2/191, 5/33, 8/12.13).

     Уместно е да се изтъкне, че за разлика от другите монотеистични изповедания, ислямът е не само религиозна доктрина, а също каноничен начин на живот и поведение и най-вече всеобхватна политика! Неотменна негова основа са неподлежащите на съмнения повели на Свещенния Коран, на Сунна (сборник от Хадиси - пророчески откровения за словата и делата на Пророка Мухаммад), както и фетвите (кодифицирани доктринални мнения по граждански и религиозни въпроси).

     По своята същност ислямът е една неделима религиозна доктрина, въпреки двете й ритуални направления и многото лица: автентичен, политически, битов, номадски, умерен и прочие, които се оформят според конкретните условия във всяка страна с оглед най-лесния и ефективен начин за постигане на крайната стратегическата цел. В този контекст се прокарват паралелно два подхода.

     Единият подход, щедро финансиран и използващ безскруполно за своите цели присъщите на съвременните демократични държави граждански права и свободи, е насочен към привличане на партийни лобита, безродни колаборационисти, користни икономически фактори и особено към  безкритично подаващо се на външно влияние население в страната. Също така, създаването на нереално благоприятни представи за ислямската религиозна доктрина, в която не се съдържат понятия, съответстващи по същество на съвременната терминология за индивидуални свободи на човека и неизменни по рождение права. В тази връзка е уместно да се отбележи задължителното за България становище на Европейския съд по правата на човека от 30.01.1998г. Според вложения в него смисъл, за законността на една организация трябва да се съди преди всичко от дейността й. Не е достатъчно преценката да се извършва от заявеното в нейния устав или програма. Уставът на една организация може да се окаже само книжна фасада, целяща, да прикрие действителността.

     Другият твърде дискретно и последователно прилаган подход, е насочен към вътрешния мир и убедеността на мюсюлманите. Въплатил широка система от ислямски ценности, той изисква от тях безрезервно подчинение на кораническите повели и твърдата увереност във вечното райско битие на праведниците. Според ислямските политико-религиозни разбирания, правата на човека имат характер на молба и се считат за предоставяна от Бога привилегия, доколкото вярващият стриктно е изпълнявал задълженията си към Всевишния и своите събратя мюсюлмани. Западните идеи за неотменни по рождение индивидуални права и демократични свободи нямат всеобща валидност. Те не съответстват на шариата, като неделима съставна част от мюсюманската религия, правните норми и морални ценности на която са единствено меродавни. Всеки правоверен се осъзнава в качеството си на член на световната религиозна общност на чието съществуване, благосъстояние и разширяване се отдава всецяло. Защото законите на исляма имат божествен произход и не биха могли да бъдат приравнявани с някакви съставени от човеци светски норми. И докато западните традиции утвърждават правата на човека и основните свободи за неотклонна нормативна закрила срещу произволите на държавната власт, ислямските теолози ги определят само и единствено за императивно задължение на всеки правоверен да изпълнява посочените в шариата повели. Този, които не изпълнява тези повели, не може да има права. Неговите претенции са поначало лишени от основания. И тъй като всеки мюсюлманин е длъжен навсякъде и винаги да следва волята на Всевишния, спазването на която е считана за най-висша държавна задача, недопустимо е всякакво противоречие между ислямските институции и народа, между духовните му ръководители и претенциите на подвластните. Така развитието на индивида е изцяло подчинено на колективната принадлежност към съответната религиозната предопределеност. Поначало ислямската доктрина отрича суверенитета на народа. Абсолютният повелител е Аллах, на когото е подчинен целият свят във формата на религиозно-държавен синтез. Преднамерено внушаваните от мюфтии, имами и други култови лица и от сродни авторитарни политически дейци, понятието за права и свободи означава по същество духовно робство над подвластните им мюсюлмани .Трябва категорично да се подчертае, че тенденциозно пропагандираните от теократични държавници, ръководители на религиозни институции и етнически партии колективни права по общностноопределящ признак са категорично отхвърлени от Организацията на обединените нации,Съвета на Европа и Европейския съюз. В посланията на Главното мюфтийство обаче, както и според програмните документи на действащото в синтез с него Движение за права и свободи се твърди, че са създадено „със съвсем определена политическа цел: да защитава колективните права на човека в България“. Факт, който разкрива антиконституционната им насоченост. Нашата общественост е системно заблуждавана относно правомерността на това словосъчетание, като явно се разчита на твърде слабите познания на днешните политици, правници и обикновени граждани по този род въпроси. Често срещаните понятия за равенство, единство, братство и т.н. следва да се разбират за важащи само в общността на правоверните. Докато според християнската ценностна система всички хора са братя, то за мюсюлманина братството се ограничава единствено в средата на неговите едноверци (К 3/118,  К 4/144). Защото ислямската общност е въздигната от Всевишния в по-високо социално положение от другите изповедания (К 9/33). На тях принадлежат дадените от Всевишния колективни права и привилегии, докато на неверниците се полага всякакво унижение, робство, смърт (К 22/19,20,21, К 76/4). Не е аморално да подведеш, да излъжеш, да измамиш неверника, а дори да го убиеш при реални стълкновения – джихад (споменат на 38 места в Корана), което е считано богоугодно дело. „Сражавайте се с неверниците докато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах (К 8/39). Прокламираната в съвременния свят свобода на мисълта, убежденията и религията, включително на промяната им, се смята от ислямските радикали за недопустима, тъй като човешки права имат смисъл единствено за възможност да се прославят ценностите и целите на учението. Свободата на съвестта се смята за недопустимо посегателство върху религиозната солидарност и взаимопомощ и се свежда само до изпълнението на неотменните Божии повели (К 6/34). В Свещения Коран е казано: „Когато Аллах и Неговия Пратеник отсъди някакво дело,  нито вярващ, нито вярваща имат право на избор в това дело. А който се противи, той вече е в явна заблуда“ (К 33/36). В превода от 1925г. това е изречено по-ясно: „Не е допустимо за истинския правоверен, бил той мъж или жена, когато Бог и Неговия Пророк са повелили нещо, да има свободата да избира друго на своя собствена глава.“ Абсолютно недопустимо е и мюсюлманин да промени вярата си. Това е измяна, която се наказва със смърт. Бракът между правоверен и изповядващ друга религия може да се осъществи след отказ от друго изповедание и приемането на исляма.

     Фундамент на всяко демократично общество и условие за напредък и самоосъществяването на всеки индивид - наред със свободата на мисълта, съвестта и убежденията, е правото на свободно изразяване чрез слово. При това обаче, свободата на словото е пряко обвързана с ограничаващи я задължения в интерес на обществената и националната сигурност, на териториалната цялост, за предотвратване безредици или престъпления, за защита здравето, морала и правата на другите.
Уместно е също да се зачете решението на Европейския съд (25.05.1993.г.) във връзка с чл. 9 на Конвенцията по правата на човека, че трябва да се прави разлика между истинските религиозни убеждения и недопустимия прозелетизъм, който по същество е тяхно извращение и деформация. Такъв факт е предлагането на материални и социални изгоди с цел да се спечелят привърженици на мюсюлманското или друго вероизповедание или за упражняване на натиск върху хора в нужда или отчаяние, както и на начин за промиване на мозъци.

     Конституционният съд в Решение № 2/18.12.1998 г. е намерил за уместно да подчертае, че използването на религиозни общности и институции или на верски убеждения за изповядване на религиозен фундаментализъм или екстремизъм (залегнали в повдигнатите обвинения), е винаги в грубо нарушение не само на чл.11 ал.4 от Конституцията, но и на други основни принципи, които са изразени в редица разпоредби, като чл.12 ал. 2, чл.13 ал. 4, чл.37 ал. 2, чл. 44 от Конституцията.
     При пледоариите в хода на съдебното производство са се очертали някои от проявяващите се в дългосрочно измерение поетапни провокации срещу устоите на европейската цивилизационна общност, интегрална част от която е нашата страна. В тяхната основа са залегнали провежданите от привърженици на салафито-сунитското направление на исляма действия срещу светската власт в страната и подчиняване на български граждани на стремежа за сепаративно прилагане в България на шариата в противоречие с действащото законодателство и на международните правни норми. По този повод трябва да се изтъкне приетото от Европейския съд по ПЧ становище (26.09.1996г.), че държавите са управомощени с оглед защитата на обществения ред, да проверяват дали дадено движение или сдружение, преследвайки привидно религиозна цел не провежда недопустима по закон политическа дейност – респективно нарушаване на обществен ред, което в случая е налице.