Милко Бояджиев
НАГЛОСТ БЕЗ  ГРАНИЦИ
ТРАКИЙСКИТЕ БЕЖАНЦИ ОТНОВО ПРЕДАДЕНИ И ПРОДАДЕНИ

    От създаването си около 1250 г. като дребен султанат в Централен Анадол, разпространилата се на три континента Османска империя се е изграждала на основата на ислямското религиозното единство, на насилие над неверниците и безправието на покорените с огън и меч народи. Обявяването през 1923г. на светска Турска република не сложи, обаче, край на последиците и страданията от най-големия в човешката история петвековен геноцид над поробеното българско население. Руско - турската Освободителна война от 1877-1878г. и обявяването на независимата българска държава не можа да донесе свобода в очертаните през 1876г. на Цариградската конференция от представители на великите сили и Договора от Сан-Стефано граници на българската народност и обединението на българските земи. Същите велики сили, ръководени от стратегическите си интереси, разкъсаха на Берлинския конгрес през юли 1878г. България на пет части. Турското робство продължи в балканските вилаети на империята в нарушение на гарантираната с чл. 23 на Берлинския договор административна автономия на християнското население. Вследствие свойствените на умелата турска дипломация извъртания и отлагания, както и с негласна външна подкрепа, това уредено в споменатия договор задължение никога не е изпълнявано. Категоричното отхвърляне на автономията от обещалото широки реформи младотурското правителство е било придружено с обявяването на 3.10.1912г. на война от Турция срещу четирите съюзени балкански държави. Този акт довежда два дни по-късно до начало на Балканската война 1912 - 1913г.  Извършваните от воюващите страни жестокости над мирното  население са обективно изразени в публикувания на 18.02.1914г. от международната Карнегиева комисия Доклад за причините и воденето на Балканските войни. Слаба представа за нечовешките страдания, на които е било подложено коренното българско население в Източна Тракия съдържа признанието на един войник арабин-католик, че по заповед на началството е трябвало най-напред да бъдат ограбени и изгорени имотите, след това да се избият всички мъже, а след тях и жените. Що се касае лично до него, той изпълнил заповедта на началството.  Поради липса на време, комисията не е могла да посети местата, гдето се излял първият бяс на отново настъпващата турска армия. По събрани от комисията в Константинопол и България свидетелства „истинските кланета започват, когато турската армия намира по пътя си българи, и събитията в Родосто и Малгара бледнеят в сравнение с това, което се случило в Булгар-кьой“. Член на комисията е разпитвал в Цариград един грък – английски поданик, който съобщил: „Около хиляда българи - мъже, жени и деца, се скитали по планините, където били избягали по-надалеч от описаните ужаси. Те били обкръжени от отоманските войски между Галиполи и Кешан и изложени на най-грозните страдания, които човек може да измисли. Свидетелят сам видял безкрай такива грозни сцени и ги фотографирал. С очите си е видял как един турчин разпрал корема на едно седемгодишно дете и след това го насякъл на парчета.“ Едва ли има съвестен човек, които да може да предположи, че оцелелите при подобни обстоятелства бежанци са успели да съхранят всички документи за собствеността на имотите и друго имущество за да ги представят след сто години за обосноваване на законните си искания за компенсации и обезщетения.

     След Балканските войни 1912-1913г., между България и Турция остават открити два основни проблема. Единият касае изселването на преобърнатото в исляма коренно християнско население с привнесено през вековете на робство съзнание за принадлежност към турския етнос. Въпрос, който според декларацията на президентите на двете държави от 1982г. е окончателно решен, но продължава упорито да бъде използван от турска страна за стратегически домогвания и политически рекет. Тактично остава открит и преднамерено  усложняван другият основен проблем относно имуществените и финансови претенции. България винаги се е стремяла към справедливото им решаване посредством преговори при стриктно спазване на сключените договори. Турция обаче, неотклонно и твърде успешно се опитва да заобикаля постигнатите двустранни договорености когато прецени, че не са в нейна полза. Пример за такъв подход е отказът за прилагането на Цариградския мирен договор от октомври 1913г. и Одринското споразумение от ноември 1913г., с които се признава статут на бежанци на прогонените българи и се гарантира правото им на завръщане. По същество тракийският проблем е междудържавен - следователно предмет на международното публично право, а не частен въпрос, какъвто турската дипломация иска да го превърне. При това, всички оригинални документи за имуществените права на бежанците се намират в турските архиви. В нарушение на утвърдения принцип за реципрочност и съществуващите договорености, никой от прогонените от Източна Тракия и Мала Азия българи или наследниците им не е допуснат да ги търси и получи възмездие или право да ползва имотите на своите родители с обяснението, че те са били завзети окончателно от нови заселници – мюсюлмани.

     Особено значимо събитие в процеса на държавна защита на хуманитарните и имуществените права и обезщетяването на бежанците от Източна Тракия и Мала Азия за оставените и заграбени от турските власти имоти, е сключването на 18.10.1925г. след дълги и мъчителни преговори на Договор за приятелство между България и Турция с неделимия от него Протокол, както и на Конвенцията за установяване от същата дата. Последвалите в продължение на повече от 80 години преговори между двете държави умишлено са били усложнявани и протаквани от турска страна чрез привнасяне на преднамерени тълкувания и необосновани различия без да се стигне до някакъв резултат по разпоредбите, относно правата на тракийските бежанци.

     В съответствие с чл. 2 на Договора за приятелство, българската позиция се е основавала на утвърдените принципи на международното право, като основополагащи в отношенията между двете държави. Израз на желанието за решаване на натрупаните към 1925г. проблеми са записаните в Протокола разпоредби, които уреждат отговорностите на двете държави една към друга и на техните поданици. Така например,  в § „Б“ е регламентирано на реципрочна основа, че: „Турското правителство признава качеството на български поданици на всички българи, родени на територията на Турция от 1912г., които след като са се изселили в България до подписването на настоящия Протокол, са придобили българско поданство въз основа на вътрешното законодателство в сила в Царството.“. Независимо от начина на изселване, лицата визирани в тази разпоредба, запазват имотите си, останали в страната от която са се изселили. С § „В“ се уточнява, че недвижимите имоти от какъвто и да е вид, принадлежащи на българите от европейската територия на Турската Република, с изключение на Константинопол, които са се изселили в България след 5 октомври 1912г. до подписването на настоящия Протокол, както и недвижимите имоти, принадлежащи на мюсюлманите от откъснати от териториите на ..... ще останат собственост на държавата в чиято територия те се намират. Въпросите за обезщетяване загубилите собствеността български и турски поданици остават да се решават на базата на принципите, формулирани в Конвенцията за установяване.  С § „Г“ на Протокола се внася едно изключително важно уточнение относно находящи се на турска територия и принадлежащи на български поданици недвижимите имоти. Неговите клаузи се отнасят също за имотите на лицата, които са посочени в § „В“. Разпоредбите му изискват щото находящите се в Турция и принадлежащи на български поданици имоти да се върнат на законните им собственици или на техните пълномощници. Всички мерки и изключителните разпореждания, които по каквато и да е причина са били приложени върху тези имоти следвало да бъдат отменени след влизането в сила на този Протокол. Приходите от имотите, които са били секвестирани е трябвало да бъдат изцяло внесени на техните собственици. В случай, че имотите са завзети от заселници или местни жители, на заинтересуваните собственици е трябвало да бъде даден справедлив наем. Обаче и до днес остават изцяло неизпълнени задълженията на турската държава по обезщетяване на тракийските бежанци за отнетите им имоти и за други материални активи, а така също за компенсиране на нанесените им финансови загуби и пропуснати ползи.

     Тук трябва да се вметне фактът, че липсва правно основание в стремежа на турската държава да поставя своите отговорности за решаването на имуществени проблеми в пряка зависимост от някои други въпроси в контекста на двустранните отношения. Право имащите в случая са тракийските бежанци, докато ролята на българската държава като субект на международните договори следва да се изразява в установяването на дължимата крайна сума, като от нея се приспадне равностойността на имотите, преминали в собственост на българската държава след изселването на придобили турско поданство лица от включени след края на Балканските войни в границите на България земи. Според протокола Баев – Чаалаянгил от 21.08.1966г., решаването на имуществените въпроси трябва да се извършва чрез съпоставяне на насрещните претенции и изплащане на салдото. То обаче е по-голямо десетки пъти в полза на българската страна, което обяснява твърдото нежелание на турската държава за разчитането му и за справедливото му компенсиране.
     Няма и не може да има обвързаност между обезщетенията, които се дължат за заграбеното имущество на тракийските бежанци и претенциите на изселилите се в Турция български граждани с турско съзнание. В случая трябва дебело да се подчертае, че те са напуснали България доброволно по силата на спогодби за установяване, изселване или индивидуално, но винаги именно в качество на български граждани, а не на турски поданици! Защото основанието за обезщетяването на българите от Източна Тракия и Мала Азия е бежанският им статус, който те имат поради насилственото им прогонване от родните места през периода след 1912 до 1925г. По-късно напусналите България и преселили се по своя воля лица от небългарски произход, с чувство за солидарност и убеждение за принадлежност към турската нация, и които свободно са избрали турското гражданство, не могат според международните стандарти да имат претенции спрямо българската държава.

     Преговорите по този основен в българо–турските отношения проблем се водят десетилетия след 1925г.  Подписаният в Анкара на 6.05.1992г. Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност, изразява решимост на страните да съблюдават всички двустранни и многостранни договори, както и други документи и споразумения в които участват. В разрез с утвърдения в чл. 2 ред за обсъждане и решаване на откритите въпроси, според който на първо място са поставени имуществените, а последващи социалните и хуманитарни  въпроси. Турската страна твърдо игнорира имуществения проблем на тракийските бежанци и го обвързва ултимативно с необосновани претенции за сключване и изпълнение на всеобхватна Спогодба за социално осигуряване, считайки я приоритетна в двустранните отношения. Предлаганият турски проект за сключване на такава спогодба предвижда едностранни задължения само за българската държава и цели да задоволява единствено турските претенции.

     Нашата страна е отправяла нееднократно предложения за съдържателни преговори по решаването на съществуващите в двустранните отношения проблеми. В своята политика, обаче, Турция последователно и неотклонно се стреми да наложи две основни тенденции. Първата се свежда до становището (посочено в писмо на министъра на външните работи Калфин от 18.6.2007г.), че поставяния от българска страна въпрос за имуществените права на тракийските бежанци е намерил своето решение с подписания на 18.10.1925г. Ангорския договор и че Турция няма намерение отново да го дискутира!  Втората касае турското искане за сключване на всеобхватна двустранна спогодба в областта на социалното осигуряване.

     През 1998г. са се състояли три кръга срещи, по време на които от турска страна е бил внесен един напълно неприемлив проект на Спогодба за уреждане на имуществените отношения, с който се игнорират правата на българските бежанци и изселници от Източна Тракия. Преди това, на срещата през месец септември 2006г. между социалните министри е било изразено твърдото становище на българската страна, че започването на преговори за сключване на спогодба за социално осигуряване следва задължително да се обвърже с подновяване на преговорите по взаимните имуществени претенции.

     Първата среща в рамите на новоучредената Смесена комисия по нерешените въпроси се е състояла на 18.05.2009г. в Анкара. На нея, в  експертна група по „имуществените и социалните въпроси“, проблемът с обезщетяването на бежанците от Източна Тракия отново е било обвързан, въпреки приетия с договора от 1992г. хронологичен порядък, с настояването на Турция за сключване на всеобхватна социална спогодба.

     Трябва, впрочем, да се да се отбележи изказването на премиера Станишев по време на 312 заседание на 40-то НС (30.11.2007г.) във връзка с 82 години от сключването на Ангорския договор. В него отново се декларира, че „българската държава няма да престане да работи по въпроса за изплащане на имотите на бежанците от Източна Тракия и Мала Азия, защото той е важен и един от основните елементи на българо-турските отношения.“ Министър-председателят е пояснил, че този въпрос е бил засяган и пред премиера на Република Турция господин Ердуган при посещението му в Турция. Отбелязва се обстоятелството, че през последните години не е провеждан нов кръг преговори по взаимните имуществени претенции. Също, че българското правителство ще продължи да полага всички усилия за решаване на споменатите въпроси и че те са поставяни при всеки  удобен и подходящ случай на високо и на най-високо равнище.

     По време на състоялата се в Анкара на 16.12.2008г. среща на президентите Първанов и Гюл е било съгласувано сформирането на работна група на външните министерства, които да работят и по въпроса за дължимите обезщетения от страна на Турция на тракийските бежанци с оглед постигането на определени резултати. При това, двамата президенти са подчертали, че „между Турция и България няма нерешени проблеми“! През 2009г. в Анкара е било проведеното първо заседание на работната група за резултатите от което сведения липсват. За отбелязване е направеното след срещата важно заявление от ръководителя на българската делегация зам. министъра Кючуков, че по настояване на България въпросът за обезщетяването на тракийските бежанци фигурира в позициите на Европейската комисия в рамките на преговорния процес с Турция. Но с оглед покриване на критерии, а не своеобразен политически рекет за решаване двустранни въпроси. Пълно информационно затъмнение тегне, както над първото, така и над насрочено за началото на 2012г., но вероятно несъстояло се заседание на работната група. Наред с това, какво е докладвано по този въпрос и решавано при посещенията на министър-председателя Борисов в Турция, както за съвместното заседание на правителствата на двете страни, публична информация отново липсва. Гротескно увисват уверенията в словото на президента Плевнелиев на 19.01.2012г. пред Народното събрание: “Ще осигурявам постоянна прозрачност и отчетност на свършеното, защото съм за граждански контрол върху дейността на политиците и за формирането на активно гражданско общество в България.“ И още за: „Създаването на обществена нетърпимост чрез укрепване на гражданското общество, върховенство на закона, прозрачност и ясни механизми за обществен контрол, ефективно взаимодействие на институциите, професионализъм и морал в дейността на държавните служители“!  Тези думи звучат като извадени от Посланието на апостол Павел за политици, изпълнени с нечестие, злонравие, вероломство - горделиви и нагли клеветници.

     Настойчивостта с която са отстоявани позициите на турското правителство се обяснява с подписаното на 10.11.1998г. от министър-председателя Иван Костов в грубо нарушение на чл. 5 и чл. 85 на Конституцията, на социалното ни законодателство и международното право на Споразумение за изплащане на български пенсии в Турция. Този престъпен по замисъл и изпълнение акт доведе до неподвластни загуби за бюджета на българската държава, възлизащи на близо един милиард лева, от които преките загуби по сметките на НОИ вече достигат 650 милиона и според „споразумението“ще продължат да растат ускорено и в бъдеще. Турската страна се стреми да уреди не само неправомерното получаване на нейната територия български пенсии – сега за изцяло положен у нас трудов стаж на лица (чужденци), които по закона не са и не  могат да бъдат считани български граждани, но неправомерно са снабдени с български документи за самоличност. Нашето законодателство допуска такова право само за български граждани в рамките на определен срок и на територията на България. Изявените нови турски претенции са за изплащане пенсии на всякакви „лица“  за положен у нас  частичен трудов стаж, както и много други дискриминационни привилегии. Прогнозата на НОИ за изплащането в случая на пенсии и парични обезщетения на годишна база (за 2004г. те са били 26 мил.лева при 19359 пенсионери) по най-скромни предварителни разчети от 2010г. са над 70 милиона лева  за пенсии на 36350 „пенсионери“, мнозинството от които би трябвало да са на 100 – 120  години (?!), както и над 15 милиона за краткосрочни обезщетения на други „имащи“ право според турската страна лица – т.е. около 100 млн. годишно. Едва ли в държавата може да има компетентни ведомства, които безотговорно да започнат преговори за подобна спогодба. Примерът обаче с подписаното на 10.11.1998г. споразумение и изявления на държавни ръководители, които алогично и най - безпардонно (писмо на МС от 18.10.2011г.) поставят „политическото значение“ на своите действия над върховенството на закона и издевателствата над интересите на държавата и народа на България, предизвиквайки силно безпокойство, отчаяние и страх.

     Уместно е по този повод да си спомним думите на президента Стоянов на 5.11.1998г. в обръщение към нацията: “Въпрос, който периодично се поставя в следосвобожденската история на България е за границата и формата на отговорност и за възмездие срещу онези, които със своята недалновидна, поставена в услуга на чужда държава или направо престъпна политика, са докарвали България до трагични резултати, всеки път заличавайки с политическите си действия и решения онова, което е сторено преди тях.“ В изявление на 31.10.2005г. президентът Първанов споделя: “Трябва да признаем, че в политиката на държавните институции за последните 15 години можем да открием моменти на национален нихилизъм и самоунижение. Може би една от причините, да не кажа основната причина за потиснатост на националното ни съзнание, е в слабостта на българската държавност, на българската държава, която още не е успяла да защити интереса на отделните граждани и на националните интереси като цяло.“!

     Нещата са безпощадно ясни. Ако 100 години не са достатъчни за решаване проблемите на тракийските бежанци в рамките на двустранните отношения, те трябва да бъдат отнесени до Международния съд на ООН в Хага или други компетентни институции. Не бива да се пренебрегват също възможностите за едно постигане на справедливо решение, които разкрива кандидатурата на Турция за членство в Европейския съюз при условията на действащите понастоящем общностни правила и договори.