ДПС ОТ МИНАРЕТО НА ДОГАН

     Детайлно разработената политико-военна стратегия за изграждане на митичната държава Велик Туран, обхващаща целия “турски свят” от Адриатика до Китайската стена, се прилага последователно десетилетия наред. Тази шовинистично-расистка идея е подхранвана от носталгията по разпространената някога на три континента Османска империя. След разгрома и превръщането й през 1923 г. в светска Турция, днес тя се стреми да възстанови ролята си на регионална световна сила на базата на пантюрко-ислямския синтез и официално прокламираните тези  за Турската историческа доктрина и Слънчевата теория за езика. Видни политици след Ататюрк, от Демирел, Йозал, Ялмъз, Тюркеш, Ербакан и други до сегашните управници на страната, са впрегнали всички усилия за постигане, с подкрепата на религиозни екстремисти и примиренчество на военните, на заветната цел. Етапи в тази насока са присъединяването на областта Александрета (от Сирия), инвазията в Северен Кипър, събитията в Босна, Косово, Санджак, напрежението в Македония. Претенциите за закрила на помаците и потурнаците (потурченото и ислямизирано коренно население) в България  са друг тактически елемент на хегемонистичните стремежи за налагане имперската воля но Анкара в Югоизточна Европа. Прилага се отиграната тактика на обособяване и разграничаване на населението въз основа на етнически и религиозни различия с последващо отцепване на определени райони и създаване на независими етно-държави и/или присъединяването им към съседни политически конфигурации.
     Ръководството, организацията и реализирането на тези стремежи е възложено на мозъчен тръст. в който участват  пропагандни, външнополитически и други ведомства, изселнически организации, религиозни общности. Съществена роля имат поставените под контрол, намиращи се в други страни и щедро финансирани движения, партии, граждански организации, които неотклонно изпълняват  даваните им  директиви. Неадекватната  хуманистичната политика на европейските държави, подкрепата на съюзнически дипломатически мисии и всевъзможни централи, разкриват широки  възможности за безпрепятствено проникване и решаващо влияние върху публичните и гражданските институции най-вече в балканските държави. В случая задокеанската поддръжка е мотивирана с определянето на славянското православие за основна заплаха на западните ценности – дори по-опасна от развиращият се ислямския фундаментализъм и тероризъм.

     Значимо място в тази стратегия имат изградените като нейна интегрална част структури и позиции в България. Подготовката и ръководството на отделните мероприятия е грижа на споменатия мозъчен тръст посредством дипломатически канали, мрежата от резиденти по цялата страна и непосредствените контакти на упълномощени сътрудници. Само конкретните изпълнителски функции са възложени на основаната на авторитарен принцип антиконституционна етно-религиозна партия ДПС, чието присъствие още от нелегалния й период бе ултимативно наложено и постоянно подкрепяно от външни фактори.

     В своята дейност движението прилага два коренно различни подхода. Единият е насочен към користно мотивирани съмишленици, колаборационисти и клиентилисти от всички сфери на обществото – политици, журналисти, социолози и т. п. Вторият подход се състои в дискретно манипулиране на най-консервативната етно-шовинистична, подвластна на религиозен екстремизъм и на партийния апарат среда.

     В моменти на цинична откровеност, централното и местните ръководства на ДПС разкриват своята същност в разрез с международно-правните норми, демонстрирайки ролята си на проводник на пантюрко-ислямския синтез и пълна подчиненост на чужди интереси и домогвания. Така на  конференция в Женева (1991г) на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа бе направена декларация, в която се казва: “Движението за права и свободи беше създадено със съвсем определена политическа цел: да защитава колективните права на човека в България.” И по-нататък “на 7 юни т.г. парламентарната група на ДПС напусна парламентарните заседания на ВНС в знак на протест против неприемането в новата Конституция предложените от движението текстове и алинеи, които визираха гаранции на националните, етническите, езиковите и религиозните малцинства в България. По същата причина депутатите от ДПС не поставиха подписите си под новата Конституция, приета на 12 юли 1991г.” Каква по-ярка манифестация на неприязън към съответстващия на международните норми правов ред в България!

     На политическата сцена у нас се утвърди гротескния персонаж на философстващия политикан в лицето на Ахмед Доган. Едно от постиженията на интелектуалното му словоблудство е съчинението “”идентичност” и “интеграция”” (1998г.). В присъщия му стил той счита,че прокламираният от Великата френска революция принцип на равенство на всички граждани пред закона “изяжда принципа на свободата”. Това кощунствено твърдение, отричащо наред с егалитаризма и свободата на словото, мисълта и убежденията, е продиктувано от догмата в Корана: “Не е допустимо за истинския правоверен – бил той мъж или жена, когато Бог и Неговият пророк са повелили нещо, да има свободата да избира друго на своя собствена глава.” В неизменната представа на мюсюлманина (а такъв се счита Доган), правата и свободите на човека са излишни, защото всеки е длъжен навсякъде и винаги да изпълнява волята на Всевишния. Колективната верска изява замества идентичността на отделната личност, превръщайки се в препятствие за нейната непосредствена интеграция в националната държава. Възхваляваният от Доган етнически и верски колективизъм затваря институционално свободния човек в религиозно-социална килия, унищожавайки един от вродените инстинкти на човека – неговия стремеж към лична свобода и идентичност.  На тази основа Доган в лицето на ДПС осъществява един от най-чудовищните експерименти в българската история. Вместо да действа за осигуряване свобода и взаимоуважение, депесарската доктрина произвежда абсолютно подчинение, изразено във формулата: ДПС= пантюркизъм + ислям. “Здравият разум” на нашата политическа прослойка се свежда до измамното внушение за етнически и религиозен мир с цената на едностранна толерантност т.е. липса на имунитет срещу екстремизма и насилието до настъпване на икономическото и политическо господство на определящата се за “етническа партия от национален тип” или “национална партия от етнически тип”.

     Утвърждаваната колективна пантюрко-ислямска малцинствена идентичност задължително се съчетава с пренебрегване  правата и свободите на отделния български гражданин и обезличаване на българската националност посредством стимулиране на групови привилегии по общностен признак. Понятието “права на отделната личност” няма аналог в ислямската правна терминология. Тъкмо обезличаването на човешката идентичност е предпоставка за ликвидиране на българския унитарен държавен строй и превръщането му във функция на политико-икономически и религиозно-кланови структури. Неслучайно превърнатото в исляма и потурчено през османското робство коренно население по българските земи сега е манипулирано с пропагандиране на героична патетика, кодове и празници, придружени с щедри субсидии от тайнствени фондове и дарители за възхвала на етно-шовинизма и тероризма.

     Преднамереното акцентиране от Доган и преекспонирането на съществуващите различия се прави с оглед постигането на привилегии и други обезпечени със специален статут изгоди, което според международните стандарти е абсолютна дискриминация. Явен признак за посочената опасна за независимостта, суверенитета и териториалната цялост на държавата ни тенденция е присъщото на феодализма квотно разделение на властта по начина, дестабилизирал бивша Югославия, а сега тактично  прилаган в България. Провокативно се прокарва недопустимото от международните стандарти “право на самоопределение” на отделната личност по произход, който обаче е неизменен по рождение и не може да бъде субективно променян. Наред с това преднамерено се омаловажават присъщите на българина добродетели на социална привързаност, действителна солидарност в рамките на националната общност, наличието на общи интереси и чувства, на изискванията за реципрочност на права и задължения.

     Според политико-философските манипулации на Доган, универсалните ценности, като например правата и свободите на личността, не са откритие на съвременното човечество. По-скоро те били откритие на “германо-романските етноси” и са закодирани в базовата им ценностна система. Пак според неговите внушения, съвременният тип (западна) цивилизация е успяла да превърне тези “императиви” в кодове и понятия на цивилизационноста изобщо. Без да споменава буквално, Доган застъпва друга, по-висша и непонятна за неверниците, присъща на исляма, цивилизационна философия.

     Ключово за Доган понятие е “етноедентичност”. Тълкуването му трябва, по неговите думи, да доведе “до преосмисляне и интерциално визиране на реалностите във връзка с новата идентификационна вълна на етносите и политическите субекти, като очевидно битие на света.” Така Доган, в присъщият му трудно разбираем и арогантен стил, обявява непризнатия от никого статут на тюрко-ислямско “малцинство” у нас за субект и елемент на националната ни идентичност. С това политическата прослойка трябвало да се съобразява ако иска да се чувства комфортно в страната и да била получила легитимация за евроидентичност! Тези твърдения на лидера на ДПС са атестат за неоспоримо расово и верско превъзходство, за сигурност в подкрепата на ръководещите го външни фактори. Връх обаче на политико-философския деструктивизъм на Доган е твърдението, че европейската идея, свързаната с нея евроидентичност и интеграция на народите от Стария континент в Европейския съюз са митове, маркиращи комплексираността на българите и вътрешната им потребност от пореден покровител. Едва ли може да се намери по-саморазобличаващо се словоблудство, насочено срещу европейските интеграционни стремления и доказващо по-убедително деструктивната мисия на Доган и предвожданата от него пантюрко-ислямска партия.

     В сборник от есета (2000г.) Доган неприкрито изтъква: “Малцинствата на Балканите са използвани и преди като инструмент за дестабилизация” и че “общото в тази стратегия е използването им като “пета колона” с усилено насърчаване на амбицията да получат ограничен суверенитет в рамките на страната в която живеят или пълна независимост с образуването на етнонационална държава.” Разбираемо в този смисъл е изказването на Доган на международна конференция (1999г.), че “още от самото си създаване ДПС ясно се осъзнаваше за етническа партия”. Ето защо е необходимо, пак според него, преформулиране на разбирането за национална държава като мултиетническа държава с мултиетническа демокрация. Доган многократно акцентира върху утвърждаването на многонационалната държава с включването на квотен принцип в нейната тъкан на “колективни права” на така наречените етнорелигиозни общности или малцинства, които да имат законна възможност с позоваване на “самоопределение” да постигнат право на сепаратизъм и независимост. Следващата стъпка според Доган, е “прокарване на националните граници по разделителната линия на етническите общности”.
     Авторитарният ръководител на ДПС разчита, че “в процеса на европейска интеграция, държавата и основните й институции ще намаляват суверенитета си и  вследствие разширяване на провокирани етно-религиозни конфликти ще го превръщат във функция на правата на малцинствата”. “Както и да се дефинират и обясняват, заявява Доган, малцинствата са колективни личности”. “Няма и не може да се намери малцинство, което да не иска да бъде обединено около идеята за културно и административно самоопределение”. “Правата на малцинствата не са самоцел, а средство за постигане на ясно поставена стратегическа цел”.

     Погледнатите от минарето на Доган и контролиращите го задгранични ръководни институции автентични разбирания и стратегически домогвания могат да бъдат интерпретирани само еднозначно. Те още по-ясно разкриват отдавна надвисналата над държавата ни заплаха, което налага единен и несъкрушим отпор на посегателствата върху суверенитета, националната сигурност и териториалната цялост на държавата ни. В това отношение можем да се надяваме и на основаната на общото хуманистично, религиозно и историческо наследство политическа солидарност на държавите-членки на Европейския съюз.