Милко Бояджиев
НАГЛОСТ БЕЗ  ГРАНИЦИ
ТРАКИЙСКИТЕ БЕЖАНЦИ ОТНОВО ПРЕДАДЕНИ И ПРОДАДЕНИ

    От създаването си около 1250 г. като дребен султанат в Централен Анадол, разпространилата се на три континента Османска империя се е изграждала на основата на ислямското религиозното единство, на насилие над неверниците и безправието на покорените с огън и меч народи. Обявяването през 1923г. на светска Турска република не сложи, обаче, край на последиците и страданията от най-големия в човешката история петвековен геноцид над поробеното българско население. Руско - турската Освободителна война от 1877-1878г. и обявяването на независимата българска държава не можа да донесе свобода в очертаните през 1876г. на Цариградската конференция от представители на великите сили и Договора от Сан-Стефано граници на българската народност и обединението на българските земи. Същите велики сили, ръководени от стратегическите си интереси, разкъсаха на Берлинския конгрес през юли 1878г. България на пет части. Турското робство продължи в балканските вилаети на империята в нарушение на гарантираната с чл. 23 на Берлинския договор административна автономия на християнското население. Вследствие свойствените на умелата турска дипломация извъртания и отлагания, както и с негласна външна подкрепа, това уредено в споменатия договор задължение никога не е изпълнявано. Категоричното отхвърляне на автономията от обещалото широки реформи младотурското правителство е било придружено с обявяването на 3.10.1912г. на война от Турция срещу четирите съюзени балкански държави. Този акт довежда два дни по-късно до начало на Балканската война 1912 - 1913г.  Извършваните от воюващите страни жестокости над мирното  население са обективно изразени в публикувания на 18.02.1914г. от международната Карнегиева комисия Доклад за причините и воденето на Балканските войни. Слаба представа за нечовешките страдания, на които е било подложено коренното българско население в Източна Тракия съдържа признанието на един войник арабин-католик, че по заповед на началството е трябвало най-напред да бъдат ограбени и изгорени имотите, след това да се избият всички мъже, а след тях и жените. Що се касае лично до него, той изпълнил заповедта на началството.  Поради липса на време, комисията не е могла да посети местата, гдето се излял първият бяс на отново настъпващата турска армия. По събрани от комисията в Константинопол и България свидетелства „истинските кланета започват, когато турската армия намира по пътя си българи, и събитията в Родосто и Малгара бледнеят в сравнение с това, което се случило в Булгар-кьой“. Член на комисията е разпитвал в Цариград един грък – английски поданик, който съобщил: „Около хиляда българи - мъже, жени и деца, се скитали по планините, където били избягали по-надалеч от описаните ужаси. Те били обкръжени от отоманските войски между Галиполи и Кешан и изложени на най-грозните страдания, които човек може да измисли. Свидетелят сам видял безкрай такива грозни сцени и ги фотографирал. С очите си е видял как един турчин разпрал корема на едно седемгодишно дете и след това го насякъл на парчета.“ Едва ли има съвестен човек, които да може да предположи, че оцелелите при подобни обстоятелства бежанци са успели да съхранят всички документи за собствеността на имотите и друго имущество за да ги представят след сто години за обосноваване на законните си искания за компенсации и обезщетения.

     След Балканските войни 1912-1913г., между България и Турция остават открити два основни проблема. Единият касае изселването на преобърнатото в исляма коренно християнско население с привнесено през вековете на робство съзнание за принадлежност към турския етнос. Въпрос, който според декларацията на президентите на двете държави от 1982г. е окончателно решен, но продължава упорито да бъде използван от турска страна за стратегически домогвания и политически рекет. Тактично остава открит и преднамерено  усложняван другият основен проблем относно имуществените и финансови претенции. България винаги се е стремяла към справедливото им решаване посредством преговори при стриктно спазване на сключените договори. Турция обаче, неотклонно и твърде успешно се опитва да заобикаля постигнатите двустранни договорености когато прецени, че не са в нейна полза. Пример за такъв подход е отказът за прилагането на Цариградския мирен договор от октомври 1913г. и Одринското споразумение от ноември 1913г., с които се признава статут на бежанци на прогонените българи и се гарантира правото им на завръщане. По същество тракийският проблем е междудържавен - следователно предмет на международното публично право, а не частен въпрос, какъвто турската дипломация иска да го превърне. При това, всички оригинални документи за имуществените права на бежанците се намират в турските архиви. В нарушение на утвърдения принцип за реципрочност и съществуващите договорености, никой от прогонените от Източна Тракия и Мала Азия българи или наследниците им не е допуснат да ги търси и получи възмездие или право да ползва имотите на своите родители с обяснението, че те са били завзети окончателно от нови заселници – мюсюлмани.

     Особено значимо събитие в процеса на държавна защита на хуманитарните и имуществените права и обезщетяването на бежанците от Източна Тракия и Мала Азия за оставените и заграбени от турските власти имоти, е сключването на 18.10.1925г. след дълги и мъчителни преговори на Договор за приятелство между България и Турция с неделимия от него Протокол, както и на Конвенцията за установяване от същата дата. Последвалите в продължение на повече от 80 години преговори между двете държави умишлено са били усложнявани и протаквани от турска страна чрез привнасяне на преднамерени тълкувания и необосновани различия без да се стигне до някакъв резултат по разпоредбите, относно правата на тракийските бежанци.

     В съответствие с чл. 2 на Договора за приятелство, българската позиция се е основавала на утвърдените принципи на международното право, като основополагащи в отношенията между двете държави. Израз на желанието за решаване на натрупаните към 1925г. проблеми са записаните в Протокола разпоредби, които уреждат отговорностите на двете държави една към друга и на техните поданици. Така например,  в § „Б“ е регламентирано на реципрочна основа, че: „Турското правителство признава качеството на български поданици на всички българи, родени на територията на Турция от 1912г., които след като са се изселили в България до подписването на настоящия Протокол, са придобили българско поданство въз основа на вътрешното законодателство в сила в Царството.“. Независимо от начина на изселване, лицата визирани в тази разпоредба, запазват имотите си, останали в страната от която са се изселили. С § „В“ се уточнява, че недвижимите имоти от какъвто и да е вид, принадлежащи на българите от европейската територия на Турската Република, с изключение на Константинопол, които са се изселили в България след 5 октомври 1912г. до подписването на настоящия Протокол, както и недвижимите имоти, принадлежащи на мюсюлманите от откъснати от териториите на ..... ще останат собственост на държавата в чиято територия те се намират. Въпросите за обезщетяване загубилите собствеността български и турски поданици остават да се решават на базата на принципите, формулирани в Конвенцията за установяване.  С § „Г“ на Протокола се внася едно изключително важно уточнение относно находящи се на турска територия и принадлежащи на български поданици недвижимите имоти. Неговите клаузи се отнасят също за имотите на лицата, които са посочени в § „В“. Разпоредбите му изискват щото находящите се в Турция и принадлежащи на български поданици имоти да се върнат на законните им собственици или на техните пълномощници. Всички мерки и изключителните разпореждания, които по каквато и да е причина са били приложени върху тези имоти следвало да бъдат отменени след влизането в сила на този Протокол. Приходите от имотите, които са били секвестирани е трябвало да бъдат изцяло внесени на техните собственици. В случай, че имотите са завзети от заселници или местни жители, на заинтересуваните собственици е трябвало да бъде даден справедлив наем. Обаче и до днес остават изцяло неизпълнени задълженията на турската държава по обезщетяване на тракийските бежанци за отнетите им имоти и за други материални активи, а така също за компенсиране на нанесените им финансови загуби и пропуснати ползи.

     Тук трябва да се вметне фактът, че липсва правно основание в стремежа на турската държава да поставя своите отговорности за решаването на имуществени проблеми в пряка зависимост от някои други въпроси в контекста на двустранните отношения. Право имащите в случая са тракийските бежанци, докато ролята на българската държава като субект на международните договори следва да се изразява в установяването на дължимата крайна сума, като от нея се приспадне равностойността на имотите, преминали в собственост на българската държава след изселването на придобили турско поданство лица от включени след края на Балканските войни в границите на България земи. Според протокола Баев – Чаалаянгил от 21.08.1966г., решаването на имуществените въпроси трябва да се извършва чрез съпоставяне на насрещните претенции и изплащане на салдото. То обаче е по-голямо десетки пъти в полза на българската страна, което обяснява твърдото нежелание на турската държава за разчитането му и за справедливото му компенсиране.
     Няма и не може да има обвързаност между обезщетенията, които се дължат за заграбеното имущество на тракийските бежанци и претенциите на изселилите се в Турция български граждани с турско съзнание. В случая трябва дебело да се подчертае, че те са напуснали България доброволно по силата на спогодби за установяване, изселване или индивидуално, но винаги именно в качество на български граждани, а не на турски поданици! Защото основанието за обезщетяването на българите от Източна Тракия и Мала Азия е бежанският им статус, който те имат поради насилственото им прогонване от родните места през периода след 1912 до 1925г. По-късно напусналите България и преселили се по своя воля лица от небългарски произход, с чувство за солидарност и убеждение за принадлежност към турската нация, и които свободно са избрали турското гражданство, не могат според международните стандарти да имат претенции спрямо българската държава.

     Преговорите по този основен в българо–турските отношения проблем се водят десетилетия след 1925г.  Подписаният в Анкара на 6.05.1992г. Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност, изразява решимост на страните да съблюдават всички двустранни и многостранни договори, както и други документи и споразумения в които участват. В разрез с утвърдения в чл. 2 ред за обсъждане и решаване на откритите въпроси, според който на първо място са поставени имуществените, а последващи социалните и хуманитарни  въпроси. Турската страна твърдо игнорира имуществения проблем на тракийските бежанци и го обвързва ултимативно с необосновани претенции за сключване и изпълнение на всеобхватна Спогодба за социално осигуряване, считайки я приоритетна в двустранните отношения. Предлаганият турски проект за сключване на такава спогодба предвижда едностранни задължения само за българската държава и цели да задоволява единствено турските претенции.

     Нашата страна е отправяла нееднократно предложения за съдържателни преговори по решаването на съществуващите в двустранните отношения проблеми. В своята политика, обаче, Турция последователно и неотклонно се стреми да наложи две основни тенденции. Първата се свежда до становището (посочено в писмо на министъра на външните работи Калфин от 18.6.2007г.), че поставяния от българска страна въпрос за имуществените права на тракийските бежанци е намерил своето решение с подписания на 18.10.1925г. Ангорския договор и че Турция няма намерение отново да го дискутира!  Втората касае турското искане за сключване на всеобхватна двустранна спогодба в областта на социалното осигуряване.

     През 1998г. са се състояли три кръга срещи, по време на които от турска страна е бил внесен един напълно неприемлив проект на Спогодба за уреждане на имуществените отношения, с който се игнорират правата на българските бежанци и изселници от Източна Тракия. Преди това, на срещата през месец септември 2006г. между социалните министри е било изразено твърдото становище на българската страна, че започването на преговори за сключване на спогодба за социално осигуряване следва задължително да се обвърже с подновяване на преговорите по взаимните имуществени претенции.

     Първата среща в рамите на новоучредената Смесена комисия по нерешените въпроси се е състояла на 18.05.2009г. в Анкара. На нея, в  експертна група по „имуществените и социалните въпроси“, проблемът с обезщетяването на бежанците от Източна Тракия отново е било обвързан, въпреки приетия с договора от 1992г. хронологичен порядък, с настояването на Турция за сключване на всеобхватна социална спогодба.

     Трябва, впрочем, да се да се отбележи изказването на премиера Станишев по време на 312 заседание на 40-то НС (30.11.2007г.) във връзка с 82 години от сключването на Ангорския договор. В него отново се декларира, че „българската държава няма да престане да работи по въпроса за изплащане на имотите на бежанците от Източна Тракия и Мала Азия, защото той е важен и един от основните елементи на българо-турските отношения.“ Министър-председателят е пояснил, че този въпрос е бил засяган и пред премиера на Република Турция господин Ердуган при посещението му в Турция. Отбелязва се обстоятелството, че през последните години не е провеждан нов кръг преговори по взаимните имуществени претенции. Също, че българското правителство ще продължи да полага всички усилия за решаване на споменатите въпроси и че те са поставяни при всеки  удобен и подходящ случай на високо и на най-високо равнище.

     По време на състоялата се в Анкара на 16.12.2008г. среща на президентите Първанов и Гюл е било съгласувано сформирането на работна група на външните министерства, които да работят и по въпроса за дължимите обезщетения от страна на Турция на тракийските бежанци с оглед постигането на определени резултати. При това, двамата президенти са подчертали, че „между Турция и България няма нерешени проблеми“! През 2009г. в Анкара е било проведеното първо заседание на работната група за резултатите от което сведения липсват. За отбелязване е направеното след срещата важно заявление от ръководителя на българската делегация зам. министъра Кючуков, че по настояване на България въпросът за обезщетяването на тракийските бежанци фигурира в позициите на Европейската комисия в рамките на преговорния процес с Турция. Но с оглед покриване на критерии, а не своеобразен политически рекет за решаване двустранни въпроси. Пълно информационно затъмнение тегне, както над първото, така и над насрочено за началото на 2012г., но вероятно несъстояло се заседание на работната група. Наред с това, какво е докладвано по този въпрос и решавано при посещенията на министър-председателя Борисов в Турция, както за съвместното заседание на правителствата на двете страни, публична информация отново липсва. Гротескно увисват уверенията в словото на президента Плевнелиев на 19.01.2012г. пред Народното събрание: “Ще осигурявам постоянна прозрачност и отчетност на свършеното, защото съм за граждански контрол върху дейността на политиците и за формирането на активно гражданско общество в България.“ И още за: „Създаването на обществена нетърпимост чрез укрепване на гражданското общество, върховенство на закона, прозрачност и ясни механизми за обществен контрол, ефективно взаимодействие на институциите, професионализъм и морал в дейността на държавните служители“!  Тези думи звучат като извадени от Посланието на апостол Павел за политици, изпълнени с нечестие, злонравие, вероломство - горделиви и нагли клеветници.

     Настойчивостта с която са отстоявани позициите на турското правителство се обяснява с подписаното на 10.11.1998г. от министър-председателя Иван Костов в грубо нарушение на чл. 5 и чл. 85 на Конституцията, на социалното ни законодателство и международното право на Споразумение за изплащане на български пенсии в Турция. Този престъпен по замисъл и изпълнение акт доведе до неподвластни загуби за бюджета на българската държава, възлизащи на близо един милиард лева, от които преките загуби по сметките на НОИ вече достигат 650 милиона и според „споразумението“ще продължат да растат ускорено и в бъдеще. Турската страна се стреми да уреди не само неправомерното получаване на нейната територия български пенсии – сега за изцяло положен у нас трудов стаж на лица (чужденци), които по закона не са и не  могат да бъдат считани български граждани, но неправомерно са снабдени с български документи за самоличност. Нашето законодателство допуска такова право само за български граждани в рамките на определен срок и на територията на България. Изявените нови турски претенции са за изплащане пенсии на всякакви „лица“  за положен у нас  частичен трудов стаж, както и много други дискриминационни привилегии. Прогнозата на НОИ за изплащането в случая на пенсии и парични обезщетения на годишна база (за 2004г. те са били 26 мил.лева при 19359 пенсионери) по най-скромни предварителни разчети от 2010г. са над 70 милиона лева  за пенсии на 36350 „пенсионери“, мнозинството от които би трябвало да са на 100 – 120  години (?!), както и над 15 милиона за краткосрочни обезщетения на други „имащи“ право според турската страна лица – т.е. около 100 млн. годишно. Едва ли в държавата може да има компетентни ведомства, които безотговорно да започнат преговори за подобна спогодба. Примерът обаче с подписаното на 10.11.1998г. споразумение и изявления на държавни ръководители, които алогично и най - безпардонно (писмо на МС от 18.10.2011г.) поставят „политическото значение“ на своите действия над върховенството на закона и издевателствата над интересите на държавата и народа на България, предизвиквайки силно безпокойство, отчаяние и страх.

     Уместно е по този повод да си спомним думите на президента Стоянов на 5.11.1998г. в обръщение към нацията: “Въпрос, който периодично се поставя в следосвобожденската история на България е за границата и формата на отговорност и за възмездие срещу онези, които със своята недалновидна, поставена в услуга на чужда държава или направо престъпна политика, са докарвали България до трагични резултати, всеки път заличавайки с политическите си действия и решения онова, което е сторено преди тях.“ В изявление на 31.10.2005г. президентът Първанов споделя: “Трябва да признаем, че в политиката на държавните институции за последните 15 години можем да открием моменти на национален нихилизъм и самоунижение. Може би една от причините, да не кажа основната причина за потиснатост на националното ни съзнание, е в слабостта на българската държавност, на българската държава, която още не е успяла да защити интереса на отделните граждани и на националните интереси като цяло.“!

     Нещата са безпощадно ясни. Ако 100 години не са достатъчни за решаване проблемите на тракийските бежанци в рамките на двустранните отношения, те трябва да бъдат отнесени до Международния съд на ООН в Хага или други компетентни институции. Не бива да се пренебрегват също възможностите за едно постигане на справедливо решение, които разкрива кандидатурата на Турция за членство в Европейския съюз при условията на действащите понастоящем общностни правила и договори.

Милко Бояджиев

ПОЛИТИЧЕСКО СЛОВОБЛУДСТВО МЪРСИ ИСТОРИЧЕСКАТА ПРАВДА

Несъвместимите с принципите на европеизма расистки и шовинистични идеи на пантюрко-ислямския синтез са въплътени в прокламираната през 1932 г. за официална държавна доктрина „Турска историческа теза“, същността на която се изразява в твърдението, че турците са създали културата на народите и по света няма друга оригинална и самостоятелна цивилизация освен турската. Наред с това, според „Слънчевата теория за езика “, турският език е първоизточника на всички значими езици – персийски, латински пр. Тези комични внушения  са утвърждавани като идейна основа за стратегическите цели на провежданата от турската държава национална  политика. Както векове преди Освобождението на България от османо-турско робство така и понастоящем, подходите на тази политика се свеждат от една страна до продължаване на  ислямизирането и потурчване на християнското население по българските земи, а от друга – за възобновяване и обосноваване на териториални претенции в границите на бившата Османска империя. Усилията сега са тактично насочени към внушаване митични представи за универсални  културни достойнства, за толерантни по душевност и богати с благороден хуманизъм османлии, освободили  саможертвено балканските народи от налаганата с огън и меч тирания на латинците и православните християни.

Несъкрушима в тази насока настойчивост е проявената от предишния министър-председател и впоследствие президент на Турция Тургут Йозал с издадената в Париж през 1998 г. книга „Турция в Европа“. От високия си пост той нагло твърди, че гяурите християни „ предприемат борба, като създават нелегални сдружения и образуват партизански банди благодарение появата на руски агенти.“ Изумителни са престъпните извращения на историческата правда с твърдения като: „Тези балкански хайдуци, предшественици на съвременните терористични съзаклятия, взели  за обект цивилното мюсюлманско население“ с подлата цел „да предизвикат ответни нападения на мюсюлманите и след дълга поредица от атентати  са успели в своите намерения.“ По този начин  е отстоявана тезата за оневиняване османо-турските жестокости над християните в империята. Йозал описва Априлското въстание като незначително събитие през 1875 г. в Стрелча (България), предизвикано от руски и  панславистки агенти, които „с чудесна опитност“  успели да заблудят общественото мнение относно броя на жертвите. Пак според Йозал, „невъзможно е турците да са извършвали гонения и насилия, тъй като, за разлика от латинците и православните християни, са по природа почтени, справедливи и толерантни“. Конщунствено  извратен е дори геноцидът със събирането столетия наред  на кръвен данък с отнемането на невръстни момчета за еничари, възпрепятстването на което е наказвано с незабавно обесване на родителите. Представата  на Йозал за еничерския корпус е цинично формулирана като „най-близкия модел на републиката на Платон“.Натрупаните сред европейските народи реакции, според него, щели по-късно да бъдат използвани за „узаконяване на всички войни срещу османлиите и за създаването на нови държави на тяхна територия“.

За измамните внушения на президента Торгут Йозал свидетелства доклада на американския дипломат Юджин Скайлър, публикуван в английската „Синя книга“ № 4 (1876г.), в който се констатира: „Относно зверствата и кланетата, извършвани от турците в България, чест имам да Ви осведомя, че посетих (изброени са 15 градове и села).От онова, което лично видях, от разпитите които направих и от сведенията които получих установих следните факти ...“Докато в Копривщица царял грабеж, в Панагюрище похот, в Батак турците са имали само една силна страст – жаждата за кръв....Достатъчна е гледката на Батак за да бъде потвърдено всичко за турските деяния при потушаването на българското въстание.  А аз го видях три месеца след клането. Навсякъде бяха разпиляни човешки кости, черепи, ребра и дори цели скелети, още украсени с дълги плитки момински глави, детски кости, скелети още покрити с дрехи. Видяхме къща, чиито под ще се белееше от пепелта на овъглените кости на 30 изгорени жени.  На това място селският чорбаджия Трендафил бил нанизан на шиш и след това печен. Той е заровен тук. Видях един вонящ трап, пълен с подути тела. Видяхме и училището, където били изгорени живи 200 жени и деца, които са потърсили убежище на това място. А тук беше и църквата и гробището, където още могат да се видят около хиляда полуизгнили трупа, които изпълваха ограден двор и образуваха един куп, висок няколко стъпки, където между камъните, които направо бяха нахвърлени за да ги покрият, стърчаха ръце, крака и глави и отравяха въздуха със своята смрад.“. А американският журналист Макгахан в репортажа „Перущица гори“ пише: „Никой не би могъл да разбере хладнокръвния, любезния, съзнателния начин по който един турчин може да лъже докато не види това, което аз видях по време на моето пътуване из България.  Аз бях пътувал много и видях немалко неща по света, но искам да призная, че до моето идване тук аз нямах представа до каква степен може да стигне човешкото двуличие. Честният и открит начин по който турците ви лъжат надминава всяко убеждение и се налага на най-недоверчивия и скептичен ум....Но само когато човек види със собствените си очи как хладнокръвно, обсъдено   и с предумисъл, по най-безсрамен начин те лъжат, тогава започва да вниква в дълбочините на тяхната двуличност...“

За неимоверните страдания на православния български народ през петвековното османо- турско робство,, за най-големия в човешката история геноцид, за жертваната пред олтаря на съвременната западна цивилизация древна държавност, за последвалите жестоки потурчвания и непрекъснатите въстания вълни от стотици хиляди бежанци в съседни и по-далечни страни свидетелства макар непълна (особено за Поморавието, Македония, Източна и Западна Трaкия)   
ХРОНОЛОГИЯ НА ВЪСТАНИЯТА ПО БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ И МАСОВИТЕ ПОТУРЧВАНИЯ ПРЕЗ ХV–ХIХ ВЕК
Достигналите до нас исторически сведения могат да се отбележат накратко в тяхната последователност.

1408г. След потъпкване въстанието на населението в северо-западните български крайща, Баязидовият син Сюлейман предприема наказателен поход, който принуждава оцелелите християни да търсят спасение в незавладените от османлиите близки страни.

1412г. Друг син на Баязид – Муса, извършва пространни принудителни разселвания на българското население, поради участието му във въстанията през 1412г. във Видинско, Източна България и Македония.

1515г. Първо масово помохамеданчване – главно в санджаците Чермен, Силистра, Никопол, в Беломорието и Македония. Тази вълна от потурчвания продължава до края на ХVI век особено в Северна България и североизточните български земи.

1598г. След въстнието на влашкия воевода Михаил Храбри, избухва въстание на българите с център Търново. Неговият неуспех принуждава десетки хиляди бежанци да се преселят във Влашко.

1666г. Масово насилтвено помохамеданчване на българите в Родопите – главно в Чепинското корито и Разложко.
1669г.Масово помохамеданчване на българите в Пазаржишко, Пловдивско и северния дял на Родопската област

1686 г.Второ Търновско въстание в Северна България и селища по Стара планина.

1688г. Чипровско въстание в североизточните български земи. Жестоки репресии над населението в Чипровец и други селища в Берковско, Видинско, Ломско.  Голяма вълна бежанци тръгва към Унгария, Влашко, Банат и Молдова.

1689г. Масово помохамеданчване на българи в Североизточна България. Поредната голяма вълна бежанци тръгва към Влашко, Банат и Унгария.

1705г.  Насилствено помохамеданчване на българите в Средните Родопи.

1716-17г. Бунт на “капитаните” във Видинско.

1729г. Помохамеданчване на българското население в Райково и Смолянско.

1726-1730г. Вълна от българи-католици от Никополско и Свищовско преминават във Влашко.

1730г. Бунт на българите от Силистренско.

1730-31г. Вълнения срещу налагания на немюсюлманското население поголовен данък обхващат всичси български земи.

1737г. Въстание на българите от Западна България по време на войната между Османската империя и Русия.

ХVIII век – Оформят се многобройни български колонии във Влашко, Молдова, в Сибиу, Брашов, Букурещ, Крайова, Бузъу, Римник.

1770-80г. След поредната война между Османската империя и Русия, десетки хиляди българи от Силистренско, Пазаржишко, Свищовско, Ломско, Русенско, Беленско се изселват в други страни, бягайки от отмъстителния гнет на поробителя.

1792г. След война между Русия и Османската империя, 7-8000 български рода от Тракия и Македония са забегнали и са били установени в Южна Русия и Молдова.

В края на ХVIII век са станали масови бежански преселения на българи в съседни християнски земи – Влашко, Сърбия и Русия.

1801-1806г. Продължава бежанския поток към Южна Русия, Влашко и Молдова, в Букурещ и други румънски градове.

1806-1812г. Война между Русия и Османската империя. Нови бежански вълни се насочват към Русия, Влашко и Молдова. През 1807г. е издаден указ на руския император за оземляване на българските бежанци в Южна Русия (по около 120 декара на семейство) и за даване на данъчни облекчения, които тогава облагодетелстват близо 250 хиляди българи.

1810г. Въстанически действия на българите в Разградско, Беленско, Варненско и най-вече в Централния старопланински масив.

1829-30г. След Одринския мир между Русия и Османската империя стават нови масови изселвания от Сливенско, Ямболско, Бургаско, Варненско към Влашко, Молдова и Южна Русия.  В клаузите на Одринския мирен договор се урежда желаещите да се изселят българи в 18-месечен срок да продадат притежаваните от тях имоти и се приготвят за тръгване. Около 100 хиляди българи напускат родните си места и се установяват във Влашко.

1833г. Бунт в Неготинско, Зайчарско и Гургуляшко.

1835г.Избухва въстание в Нишко.

1835г. Опит за въстание в Търново и Силистренско – Велчова завера.

1836г. Въстание в Берковско, Пиротско и Белоградчишко.

1837г. Въстание в Чипровско.

1841г. Въстание в Нишко.

1850г. Въстание в Белоградчишко, Кулско, Видинско и Ломско.

1854г. Приключването на дунавската кампания на руската армия по време на Кримската война предизвиква нова бежанска вълна сред българите.

1856г. В Габровско е обявено въстание.

1860-61г. По споразумение между Високата порта и Русия, хиляди български семейства от Северозападна България (Видинско, Белоградчишко, Ломско), както и от Одринско, Варненско, Шуменско и Русенско се преселват в Русия. На тяхно място в българските земи се настаняват дощли от Русия черкези и татари.

1862г. Обявено е въстание в Габровско и Търновско (Хаджиставревата буна).

1875г. Избухва Старозагорското въстание – включително Русенско и Щуменско.

1876г. Априлско въстание. Обхваща Копривщица, Панагюрище, Клисура, Брацигово, Батак, Перущица, Дряново, Кръвеник, Габровско, Севлиевско, Сливен, Разловско въстание и Пеянечко.

1876г. Четническо движение –Ц.Дюстабанов, Хр.Патрев, Хаджи Димитър и Сгефан Караджа, Хр. Ботьов, П.Хитов, Таньо Стоянов, Ил.Драгостинов, Хр.Петров, Петко Войвода, Филип Тотю, Сидер Грънчаров и много други.

През цялото нечовешко петвековно османо-турско подтисничество, по българските земи са избухвали спонтанни народни възстания срещу непоносимия гнет на нашествениците. Последвани  са от масови бежански вълни на неподалото се на насилствена ислямизация коренно население. Националните интереси изискват от днешните наши държавници да предприемат радикални и целесъобразни мерки за привличане в тяхната прародина България на потомците на сънародниците ни – бежанци в близки и по-далечни страни с предоставянето по закон на българско гражданство и създаването на всички необходими финансови и материални условия, както и на съответните социални предпоставки. Би било правилно гражданите на нашата страна от български корен и съзнание да посрещнат грижовно и с отворени сърца тези наши сънародници.

РАНИ, КОИТО ВЕЧНО КЪРВЯТ

Милко Бояджиев                                                                                                                    Проект

            РАНИ, КОИТО  ВЕЧНО  КЪРВЯТ
          “ТОЗИ, КОЙТО ЗАБРАВЯ МИНАЛОТО Е ОБРЕЧЕН ДА ГО ПОВТОРИ“
                                                                                                                                      (Хегел)

     На 18.02.2014 се навършват 100 години от оповестяването от Карнегиевата фондация за мир (Carnegie Endowment for Inernational Peace) на Доклад на Международната комисия за  причините и воденето на Балканските войни. Значимостта на този забележителен документ (496 стр., 5 гравюри и 8 карти) се предопределя както от обстоятелството, че проучванията  са извършвани по местата на военните действия непосредствено след събитията, така и от представителния състав на Комисията. Неин ръководител е френският сенатор барон дьо Констан и с участието на депутата от Камарата на представителите Ж. Годар, професора по държавно право Й. Редлих от Виена, германския професор от Магдебург В. Шюкинг, на издателя на лондонското списание “Икономист“ Фр. Хърст и познавача на балканските въпроси Брайнсфорд от Великобритания, члена на Руската Дума П. Милюков, професора от нюйоркския Колумбийски университет С. Дутън.

         Изминалите сто години не можаха да заличат напълно стремежа за освобождение на поробените братя и обединението на българския народ, нито проявения чутовен героизъм по бойните полета на Тракия и Македония. Трябва да се изтъкне, че военните действия са водени в очертаните от Цариградската конференция земи в границите на Османо-турската империя, които са били населени преобладаващо от българи. Това обстоятелство означава, че главно то е било подложено на ужасни страдания и геноцид. Неговото имущество е било  разграбено или унищожено. То е било принудено да напусне родните си места и да търси спасение в пределите на Княжество България.
     Историческите причини за възникването на Балканските войни 1912 – 1913г. са много, но се дължат главно на две обстоятелства. Преди всичко трябва да се изтъкне незачитането на демографските граници на България, включващи в себе си Македония, които са посочени съвместно от Русия и Турция в договора от Сан-Стефано и са били преди това очертани от Цариградската конференция (1876г.). Както е известно, те са доуточнени и потвърдени в Берлинския договор, който обаче разделя тази единна етнографска България на три части: Княжество България, васална провинция Източна Румелия и турска провинция Македония (стр.31). Втора причина и повод за възникване на Първата балканска война е нарушаването от Османска Турция на чл. 23 на Берлинския договор (1878г.),който изисква предоставянето на пълна автономия на православното християнско население в балканските вилаети на империята. Неизпълнението  на това изискване е предизвикало съюзявянето на четирите балкански държави срещу вековния поробител.

     Корените на Втората балканска (междусъюзническа) война се крият в договореностите между руския цар Александър II и австро-унгарския император Франц Йосиф (Райхщадт 1876г) за разпределение зоните на интереси на полуострова и последвалия ги таен договор между Австро-Унгария и Сърбия (1881г), § 7 на който ноторно задължава Австро-Унгария да не се противопоставя и да подпомага Сърбия срещу други сили в нейното разширяване по направление към Вардарската долина върху територии, чието население  е било всеобщо признато за българско - дори от сърбите. Като компенсация Сърбия дава съгласие Австро-Унгария да окупира и упралява Босна и Херцеговина (стр.26). Гърците не са проявили интерес да знаят какъв е народът населяващ Македония, но тъй като тези земи преди били принадлежали на гърците, затова те трябва, според тях, да им принадлежат отново (24). Румъния търси териториални компенсации заради спазвания  “благоприятен неутралитет“. 
      Вниманието на световната общественост към воденето на балканските войни е било предизвикано от чудовищните жестокости, извършвани от войските на взелите участие в сраженията държави над своите врагове и местното мирно население. При това, Комисията е констатирала, че няма разпоредба на международното право, която да не е нарушена в една или друга степен (стр.208). Фактите все пак сочат, че българското командване се е стремяло да ги ограничи с издаване заповеди и наказване на провинили се чинове (с.213). Показателно е, че за разлика от оказваното от българските власти пълно съдействие на  Карнегиевата комисия, позорящите деяния и шовинистичните завоевателни политики на Сърбия и Гърция са принуждавали правителствата им преднамерено да създават пречки и да омаловажават нейните констатации (стр. 4).

     Малка подборка кратки откъси от Доклада идва да напомни на поколенията някои факти които са актуални и днес и са от не по-малко значение за бъдещето на държавата ни.
     Подписаният на 17.05.1913г. в Лондон мирен договор задължава Турция да отстъпи на балканските съюзници всички земи на запад и север от линията Мидия – Енос.  Скоро след това обаче, използвайки изтеглянето на българските войски, турската армия го нарушава и наново Тракия става арена на военни действия. Ужасите започват отново и достигат връх когато начело настъпва конницата от кюрди и араби (стр.127). Един войник арабин-католик е признал, че по специална заповед трябвало най-напред да ограбят и изгорят имотите, след това да избият всички мъже, а след тях и жените. Що  се касае лично до него, той изпълнявал точно заповедта на началството (стр. 133). Въз основа на притежаваните от нея сведения, Комисията е абсолютно уверена, че се касае за “съвършенно изтребване на българското население от военните власти съгласно един систематично изпълнен план.“ (стр. 130). Истинските кланета започват когато турската армия среща български селяни при тяхното бягство (стр. 130).

      Досежно ширещите се днес спекулации и внушения, Карнегиевата комисия констатира, че „помаците са българи по народност и език, които преди няколко столетия по времето на турските завоевания са били насила преобърнати в мюсюлмани. Те не говорят турски и са запазили някои християнски обичаи.“ “Те населяват високите части на Северна Македония и броят 400 хиляди души. Мъжете в селата, граничещи с турски такива, говореха турски език и бяха се потурчили, докато жените продължаваха да говорят български и оставаха верни на някои славянски обичаи. Обаче в по-отдалечените места в Родопите и Тиквеш, помаците подържаха едноженство, пазеха своите народни песни и като славянски тип бяха още по-чисти понеже се женеха само помежду си. Те не се подадоха на исляма, както това направи славянската аристокрация за да запази общественото си положение. Знаци на насилствено преобръщане в мохамеданството има останали в наименования на местности. С тези названия се изразява туй, което на български означава „съсечени“ или „разделени“ т.е. местата дето били изклани онези, които са упорствали“(стр. 155).
     Според Комисията, турските завоевания са нивелирали всички заварени на Балканския полуостров народности и са ги запазили непроменени в някакъв вид вцепенение. Първите признаци на българско народностно съзнание се проявяват в течение на ХVII век. От 1860 г. започва упорита борба между водачите на българските общини и гръцката патриаршия, която завършва с провъзгласяването през1872г. на българската екзархия. След плебисцит и съгласието най-малко на 2/3 от християнското население, Портата дава „берат“ на български епископи в Охрид и Скопие. „Но Охрид и Скопие, това е Македония.  По такъв  начин македонският въпрос е окончателно поставен. Прочие, Тракия и Македония трябва да бъдат български защото българи ги населяват. (стр.24).  „Сърбия се съюзи с Гърция против българската екзархия. В борбата срещу българската народна черква сърбите предпочетоха да останат подчинени на гръцкия патриарх. Последният използва това да им наложи гръцки епископи и продължаваше да нарича техните църковни общини гръцки. Занапред „екзархистът“ е изключително българин; македонското население, което от незапомнени времена се наричаше „булгари“ започна да се осъзнава като българско и славянско (стр. 26).
     Европа гледаше на Първата балканска война като на освободителна. Погледнато обаче отблизо това, което се вършеше в Македония не изпъкваше всякога като чист героизъм.  Подялбата между Гърция и Сърбия на международно признатите като етнографски български територии и преди всичко на Македония, е била междувременно уредена чрез  таен двустранен договор.  Сръбските политици са се позовали на правилото, че договорите трябва да бъдат изпълнявани, но според тях това правило важи само ако условията при сключването им не са се изменили съществено (стр. 208). Извън българската народна черква – единствената славянска черква в Македония, имаше само патриаршисти от всякакъв вид, намиращи се под една и съща духовна власт в Константинопол (стр. 26) “Турската статистика вземаше религията като единствен отличителен белег на етническите групи, населяващи Македония. Всички мюсюлмани съставляваха впрочем една група. Те наричаха патриаршистите „гърци“. Единствено в групата „екзархисти“ религията съвпадаше повече или по-малко с българската народност (стр.28). “Само българската статистика държи сметка за националното самосъзнание на населението. Сръбските пресмятания – Гопчевич 1889г., са повече теоретични и абстрактни. Гръцките изчисления са още по-изкуствени.  Според Кънчев – 1900г. броят на населението на Македония е възлизал всичко на 2 268 224 д., от които българи 1 181 336 д., турци 499 204д., сърби 700д. гърци 228 762д. (стр. 30).        
      Особено място в Доклада е отделено на положението в Македония. „Разлагането на обществения и националния живот в Македония започна с навлизането на окупационните войски и не спря вече през осемте месеца, които делят началото на първата от началото на втората война. Това донесе дълбоки промени. Българската организация бе обезглавена. Явните революционери-комитажии, както и всички онези замесени във въстаническото движение против турското владичество или в борбата против гръцкото или сръбското малцинство бяха премахнати. ... По-трудна беше борбата срещу българските училища. Времената, когато учителят беше непременно член на „вътрешната“ организация, бяха минали. Чисто преподавателският елемент все повече и повече изместваше бившите „апостоли“ и мъченици. Но завоевателите виждаха нещата такива, каквито са били преди десетина години. За тях учителят не преставаше до бъде бунтовник, опасен човек, който трябваше да се премахне. Освен това, училището – ако и най-тясно ограничено в рамките на обучението, беше огнище на българското образование. И затова то стана прицел на систематично преследване от страна на сърби и гърци......На непреклонните позволяваха понякога да заминат за България, но повечето предпочитаха да ги изпратят в затворите на Солун или Скопие (стр. 51,52). Най-мъчно бе да се подчинят поповете и владиците. От тях най-напред изискваха да променят богослужебния език, мъчеха се да ги подчинят на сръбските или гръцките духовни власти и ги задължаваха да ги споменават в литургията. Ако свещеникът показваше признаци на съпротива – отстраняваха го от екзархийската черква и я даваха на патриаршистите, забраняваха му да се свързва с паството си и при най – малко неподчинение го обвиняваха в политическа пропаганда и предателство (стр. 52).

 „.. ние виждахме как българските комитажии заклеват българската армия да дойде по-скоро, мъчейки се в нейно отсъствие да вършат работата си доколкото им е възможно; от друга страна – как сръбската армия урежда по селата сръбска администрация, затваря българските училища, изпъжда „комитажиите“ и „възстановява реда““. (стр. 60).
 Сръбският и гръцкият войник твърдо и наивно вярваше, че в Македония ще срещнат  съотечественици, хора  говорещи техния език, викащи „живио“ или „зито“. Те завариха хора, говорещи друг език, които викаха „ура“! Те не ги разбираха добре или съвсем не ги разбираха. Без съмнение, учението за сръбска или гръцка Македония, което бяха усвоили още от детинство пострада от това,  но патриотичното им убеждение какво Македония трябва да остане сръбска или гръцка, ако не беше още такава, ни най-малко не се поколеба от това (стр. 50, 51). “За да осуети българския национален празник Св.св. Кирил и Методий, управлението заповядвало на населението да поправя пътищата. Обаче велешчани не се подчинили и въпреки желанието на властите затваряли дюкяните си, за да го честват.        На 30 юни арестите във Велес били особено многобройни. Арестувани били всички учители в града и селата, всички свещеници и чиновници от митрополията и 150-200 граждани. Това било наградата за твърдостта на народния дух в  този малък град – един от най-активните центрове на народното движение още от самото му начало“ (стр. 174, 175).          В Западна Македония, на самата албанска граница, в Охрид и Дебър, асимилацията среща още по-голяма съпротива... На 17/30 юли многобройните арести засегнали всички без разлика“ (стр. 180, 181).

      В своята многовековна история България е попадала между воденичните камъни от себични стратегически интереси на съседни и далечни страни. Докладът на Карнегиевата комисия за причините и воденето на двете балканските войни 1912-1913 г. документално отразява техните стремежи. В доклада се набляга на извършваните от воюващите армии нечовешки жестокости, жертва на които стават най-вече българите, населяващи останалите под османска власт земи на Балканския полуостров. Настоящата кратка подборка идва да  напомни на поколенията за станалите преди 100 години събития, забравата на които е предпоставка те да са отново повтаряни. В подборката са включени само много малка част от констатациите на Комисията, както да не се допуска подбуждане към ненавист, така и за  да не се забравя миналото.

30.12.2013г.