МИГРАЦИИТЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ ОТ ЗАПАДНА И ИЗТОЧНА ТРАКИЯ В ХАСКОВСКИЯ РЕГИОН- ЕДНА ОТ НАЙ-ТЪЖНИТЕ СТРАНИЦИ ОТ НАЦИОНАЛНАТА НИ ИСТОРИЯ

Д-р Красимира Узунова

 

            Историко-географската област Тракия обхващаща част от Южна България, Североизточна Гърция и европейската част от Турция, с плодородието, добрия климат, и стратегическо значение, винаги е заемала важно място в политическия и стопански живот на Балканите. Споровете за нейната принадлежност към териториите на балканските държави избухват след Руско-турската война от 1877-1878 г., когато според клаузите на Берлинския договор (1878 г.),  Северна Тракия придобива статута на автономна област към Османската империя под името Източна Румелия, а Източна и Западна Тракия остават в пределите на империята.¹ Населена с християни и мюсюлмани, сред които чувствително преобладава българският етнически елемент, тя се превръща в една от най-оспорваните  територии на Балканите. Местното българско население, което се занимава основно със земеделие и животновъдство, както и със занаяти и търговия,  живее в тези земи десетилетия наред, обитава своите селища, обработва и предава по наследство земи и други имоти. То развива своя стопански и духовен живот, изгражда църкви и училища, с които съхранява и предава от поколение на поколение българския дух и култура. Това население, през всичките години когато територията е в рамките на Османската империя се чувства като част от българския народ и българската територия.

            В края на ХІХ в. с разпадането на Османската империя, Тракия се превръща в център на тежки спорове, решенията за които се търсят повече със силата на военния натиск, отколкото с дипломация. Активната намеса на Великите сили създават условия през следващите десетилетия тази плодородна област и нейното население да се превърне в заложник на политиката на балканските държави и европейски държави.        В началото на ХХ в. българските политици и българският народ са особено чувствителни към тракийския проблем. Санстефанският мирен договор, основан на базата на определените и признати от империята граници на Българската екзархия дава надежди и основание българите да очакват, Източна и Западна Тракия да бъдат включени в пределите на възстановената българска държава след 1878 г. След като това не се случва, българският народ, обявявайки Съединението, поема отговорността и последиците, но успява да наложи обединяването на териториите, заемащи Северна Тракия, получила името Източна Румелия с Княжеството.²

             След Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. и особено признаването на независимостта на българската държава през 1908 г., спорът за владеенето на Източна и Западна Тракия избухва с нова, още по-голяма сила.  През второто десетилетие на ХХ в., в годините на балканските войни 1912-1913 г. и Първата световна война 1914-1918 г. българската политическа класа предприема стъпки към решаването на тракийския въпрос по пътя на войната, като се надява и на подкрепата на своите християнски съседи, но страната преживява големи разочарования и две национални катастрофи. Като последица, правителствата на Турция и Гърция  започват да прилагат твърда политика на обезбългаряване на тези области. Това предизвиква поредица от вълни на етнически размествания, при които българското население в Тракия насилствено е изтласкано в пределите на България, а на неговото място са заселени гърци и турци. Едновременно с това върви и процес на насилствено преселване на българското население от Мала Азия. Настъпва един от най-мъчителните и тъжни периоди от националната ни история, през който хиляди българи, принудени с жестоки насилия от страна гръцките и турските власти да напуснат родните си места и изоставяйки домовете си, имотите си, а в много случаи и децата си да потърсят спасение в пределите на България.

            Изселническият процес, който засяга многохилядното българско население, живеещо в компактни селища в Източна и Западна Тракия и Мала Азия, след Освобождението е важен и за съжаление все още не напълно проучен момент от националната ни история. Миграционните движения на този огромен поток от хора към пределите на България засяга чувствително и територията на Хасковския район, който е разположен в непосредствена близост до границата с Турция, а част от неговите селища остават в пределите на Турция чак до 1912 г. Това е основната причина, поради която в различните години преди и най-вече в периода между 1912-1925 г. през неговата територия да преминат големи бежански потоци от Тракия и Мала Азия и част от тези хора остават в района и се заселват трайно в него. Изясняването на селищата, от които идват бежанците, техният брой, селищата в Хасковския район, където се заселват, свързаната с миграцията промяна на демографската структура на района и проявата й в различните моменти от историята, бита и културата  на местното население са все още недостатъчно изследвани. Проучвания по тази тема са правени през годините и едно от първите е  изследването на Анастас Разбойников “ Обезбългаряването на Западна Тракия 1919-1924”, издадено от Тракийски научен институт,  Тодор Браянов също разглежда този проблем в “Българи бежанци от Тракия”, публикувано още през 1965 г. в Известия на Тракийския научен институт, в което авторът разглежда разселването на бежанците в цялата страна, изследването на Стоян Райчевски -“Източна Тракия ХV-ХХ в., отпечатано през. 2002 г. През тази година /2011/ бе издадено изследването на Д. Шалапатов -“Българските християнски селища в Западна /Беломорска Тракия/, което също е сериозен опит да се допълни огромната празнота по темата. Предложеното на Вашето внимание съобщение е съкратен вариант на по-подробно проучване, което има за цел да изясни миграционните процеси и заселването на хиляди бежанци от Тракия в Хасковския регион, да уточни селищата и районите от където са пристигнали бежанските потоци през различните години, броя на пристигналото и установено население в отделните селища, начина по който то е прието, неговото вписване в живота на местното население   и пр.

            Миграционният процес, който обхваща българското население в Тракия е продължителен във времето, с известни прекъсвания, и с върхови моменти. Първата изселническа вълна се надига по време на Освободителната война /1877-1878/ и най-вече  след подписването на Берлинския договор, по силата на който територията на Тракия е върната в пределите на Турската империя. Движението на населението продължава и след Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г., в резултат на което северната част на Тракия е приобщена към Княжеството. Миграционните движения от този период почти не се усещат в Хасковския регион. Той не е засегнат чувствително и от следващата по-голяма изселническа вълна, която е предизвикана от жестокото потушаване на Преображенското въстание през 1903 г,. поради отдалечеността му от центъра на въстаническите действия.

             През 1912-1913 г. много българи от Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини се отправят на големи бежански потоци към България. За мащабите на този процес може да се съди по данните, събрани от Дирекцията за настаняване на бежанците, където са регистрирани преминали в страната общо 55 780 бежански домакинства с 252 370 души. От тях 25 438 домакинства с 62 998 души прииждат само от Тракия, което представлява около 41 % от общия бежански поток.³  Трябва да се отбележи, че броят на  влезлите в страната бежанци е много по-голям от посочените цифри, тъй като част от пристигащите хора не търсят съдействие и помощ от тази служба и не получават статут на бежанци. Огромният поток от тракийски българи, който за кратко време се стича в южните предели на България, е следствие на провежданата от турското правителство особено твърда и последователна политика на насилствено обезбългаряване на тракийския регион. В изпълнение на тази цел, то си служи по-малко с дипломация и много повече с жестоки изстъпления и кланета. Подгонено не толкова от решенията на клаузите от мирния договор, колкото от ужасите на масовите насилия и кланета, извършвани от турските цивилни и военни банди, мирното българско население търси спасение в пределите на България. Многолюдни потоци от нещастни хора, изгубили близките и имотите си, се отправят към България и само през есента на 1912 г. в страната влизат 708 семейства с 3011 души.⁴ 

             Като се възползват от избухването на Междусъюзническата война, през 1913 г. турските войски нарушават Лондонския мирен договор и преминават линията Мидия-Енос. Те реокупират Тракия и подлагат българското население, което до този момент не е напуснало домовете си отново на жестоко, безмилостно унищожаване. Една част от местните българи са избити, други, ужасени от кървавите насилия, бързат да потърсят спасение в пределите на България, изоставяйки по пътя си покъщнината, добитъка, дори и децата си. Тези трагични събития, изпълнени с ужасни преживявания и страдания, оставят у спасилите се бежанци тежки незаличими спомени, които те предават и на своите потомци. Скоро след погрома над българското население, проф. Л. Милетич посещава засегнатите места, събира факти, доказателства и впечатления, които публикува в своята книга “Разорението на тракийските българи 1912-1913 г.” Тази книга се превръща в обвиняващо доказателство за зверствата, извършени над българското население, като документира по един безспорен начин турската правителствена политика на пълно обезбългаряване на района, унищожаване и прогонване на местното християнско население отвъд пределите на страната.

            Твърдата и безкомпромисна политика на турската държава, поставила си за цел прогонването на българското население от територията на Тракия, предизвиква най-голямата изселническа вълна, в резултат на която в пределите на България влизат само през 1913 г. 19 851 семейства с 88 919 души. Според данните на тогавашната Дирекция за настаняване на бежанците в България, най-много са бежанците от Източна Тракия, в чиито 17 околии има 150 селища, населени с 20 187 български семейства. И това е напълно естествено, тъй като тези хора се озовават в самия център на военните действия.  По-голямата част от населението на най-многобройните български селища в двете околии - Одринска и Лозенградска и района на Чорлу, Силиврия, Чаталджа и Цариград, преминава в България и регистрирано, или не остава в южните крайгранични райони заради близостта до родните му места. По тази причина Хасковският район се превръща в едно от най-големите убежища на тракийските бежанци. По броя на приютените хора той се нарежда на второ място след Бургаския район. В резултат на голямата бежанска вълна от 1912-1913 г. в Хасково и околните му селища се настаняват 1374 семейства от Източна Тракия, регистрирани в Дирекцията за настаняване на бежанците. Наред с тях тук се настаняват много бежанци, които не се регистрират затова данните на Дирекцията се приемат като приблизителни и неточни. Основната част от прииждащото население се изселва от януари до ноември 1913 г., но този процес продължава до 1923 г., когато в страната пристигат последните семейства от Одринско и Узункюприйско.⁵

            Съпоставянето на данните на службите по настаняване на бежанците със спомените и сведенията на самите бежанци и техните потомци дава възможност за съставяне на  една приблизително по-точна информация за местата от където идват тези хора в Тракия и в кои селища на Хасковския регион се настаняват. Цифрите, които отбелязват броя на населението, участващо в преселването показват огромния размер на бежанската вълна, която залива южните крайгранични райони на страната. В селищата на Хасковския регион идват и се настаняват хора от различни краища на Източна Тракия, които се стремят в повечето случаи да се установяват в компактни маси, формирани на принципа на общото родно място, по родове, семейства, или съседи и пр. Например от района на Бабаески, в който живеят 493 български семейства, 383 напускат домовете си и пристигат в България, от тях 62 семейства се насочват към Хасково и някои от тях по-късно се настаняват в с. Левка. Българските семейства, които живеят в района на Бунархисар, наброяват 1 560  семейства. От тях 1 183 напускат домовете си и 50 семейства се настаняват в Хасковско. От района на Виза, от общо 583 български семейства 478 напускат домовете си, но в Хасковско пристигат едва 5 семейства. В Енос живеят 250 български семейства, но само 43 напускат домовете си, като повечето от тях – 37 се установяват в Харманлийско. Българските семейства от Кешан са много повече на брой – 528 семейства, от които 337 потеглят за България, но в Хасково идват само 9 семейства.

            Най-многобройно е българското население в Лозенградския район. От всичките 3 989 български семейства, които живеят там, 2 702 се изселват, но към Хасковския район се насочват едва 59 семейства, които се установяват в селата Генералово и Пашово, а в Свиленград се настаняват 40 семейства от с. Ениджия. Значително по-многобройни са заселниците, идващи от Малгара, които се установяват в Хасковския район. От всичките 1 346 български семейства, 964 напускат домовете си и 85 от тях се установяват в селата Раковски, Черноконево и Пашово.

            Голяма част от българската общност в Одрин и района напуска през 1912-1913 г. родните си места и се отправя към България. От тях 1 427 семейства, се установява в Бургас, а 720 остават в Хасково, 30 от тях, които идват от с. Каяджик, се установяват в с. Генералово. Там се настаняват и 120 семейства от с. Кемал, и 90 от с. Кадънкьой. В Симеоновград се настаняват бежанци от Одрин и с. Испитли, от Ново село – 10 семейства, от с. Адъраа – 50 семейства . 30 семейства от с. Ахъркьой се настаняват в с. Орешец, а 8 - в с. Капитан Андреево. 20 семейства от с. Испитлии отиват в Свиленград, 8 - в с. Капитан Андреево и 4 семейства в с. Димитровче.

             Многобройни са бежанските семейства и от Узункюприйско. От всичките  1 716 семейства в този район, заселени в 10 селища, по-голямата част – 1 643, напускат родните си места и от тях 142 се настаняват в Хасково и в близките му села. В селата Раковски и Черноконево  се заселват 15 семейства от Еникьой, Узункюприйско, от същия район има настанени бежанци и в Свиленград, и Харманли. От Чопкьой 20 семейства са настанени в с. Раковски, 30 – в с. Васково.

            798 български семейства от района на Хавса, живеещи в 12 селища се изселват. От тях едва 14 са настанени в Хасково, а повечето се насочват към Бургас. От района на Чорлу и Цариград, 47 селища са с българско население, разпределено в 2 200 български семейства. От тях 2 184, т.е. почти всички, напускат родните си места и преминават в България, като 1 325 се насочват към Бургас, а в Хасково се установяват 57 семейства. Повече на брой са бежанските семейства от Софлу, настанени в Хасково и района. От всичките 100 семейства, 97 напускат домовете си, пристигат и се заселват в Хасковско. Една голяма част от 120 домакинства от Кадънкьой се настаняват в с. Генералово и в с. Капитан Андреево, където са по-малко, само 12 семейства ⁶.

            Изселването на българското население през 1913 г. от Източна Тракия фактически обезбългарява района, а с Ангорския договор от 1925 г. това  положение се узаконява.

            Първата голяма бежанска вълна отшумява с началото на световната война, която събужда у българското население, а още повече у управляващите среди, надежда за промяна на несправедливите решения на Лондонския и Букурещкия мирен договор. Но развитието на фронтовите събития през 1916 и 1917 г. отново поставят страната на ръба на погрома. България излиза от световния военен конфликт победена, което води до нови териториални загуби. Ньойският мирен договор откъсва от страната области, населени с българи, с което я поставя в особено тежко положение. Най-болезнено се усеща загубата на Западна Тракия и предаването й на Гърция. Несправедливите за българския народ решения на Ньойския договор надигат нова бежанска вълна. Прииждащият поток от стотици бедстващи семейства, прогонени от родните им домове, изпълва улиците и площадите на селищата в южните крайгранични райони и се разпространява и във вътрешността на страната. Прокудените от родните им места, българи от Беломорска Тракия са превърнати в бежанци по силата на подписаната по настояване на гръцкото правителство на 27 ноември 1919 г. Конвенция за взаимно изселване на населения между България и Гърция. Чрез нея се създава “правна” основа, Югоизточна  Македония в района между българо-гръцката граница и Егейско море, а по-късно и Западна Тракия да бъдат обезбългарени. Този документ узаконява за първи път практиката на международното право за размяната на инородно население между две съседни страни. В своето съдържание той създава условия за насилие и почти изключва доброволността при взаимна размяна на населенията. На 5 януари 1920 г. ХVІІІ ОНС одобрява Ньойския договор и Конвенцията за взаимно изселване, която влиза в сила на 4 октомври 1920 г. след ратифицирането й и нейните решения започват да се прилагат за Западна Тракия от 26 октомври 1923 г.⁷

            През 1920 г. малко преди френското командване да предаде “Междусъюзническа Тракия” на Гърция е извършено преброяване на населението. Районът на Беломорска Тракия, в който живее многобройно българско население, е разделен на шест околии. В тях има 110 селища, със 7 311 български семейства. Най-много българи има в Гюмюрджинска околия - 14 794 от всичко  64 951 души население. Следващата околия по брой на българското население е Дедеагачката с 11 543 души население от всичко 16 317, което показва, че районът е с преобладаващо българско население. В района на Софлу живеят 10 998 души българи от всичко 21 250 души население, т.е. 50% от населението на околията е българско. Най-малоброен е българският етнически елемент в Димотика където българите са 4 956 души от всичко 26 313 души население и Ксанти – населен с 1 591 българи от всичко 48 666 местно население. Посочените данни са от преброяването на населението на Западна Тракия, извършено под контрола на Главния щаб на населението на Западна Тракия, 22 април 1920 г.⁸

            Подложено на репресии от страна на гръцкото управление, българското население от Западна Тракия започва масово да се изселва в пределите на България по легален и нелегален път. Под ударите на решенията на Конвенцията  в района на Западна Тракия попадат общо 54 092 българи от всичко 204 690 души население, според данните на преброяването. От тях  5213 семейства с 24 557 души напускат  родните си места и преминават в България. Според същите данни на френските власти, във времето  след октомври 1919 г. до 1 март 1920 г. от Западна Тракия, се изселват 20 000 българи към България, 22 000 турци, които се отправят към Турция, а в района влизат 23 000 гърци.⁹

            В своето изследване “Обезбългаряването на Западна Тракия”, Ан. Разбойников посочва:” ... Едновременно с това са ставали и масовите размествания и заточавания на българите. Така по-лесно е ставало ограбването на цялата им стока, покъщнина и завземане жилищата им. Българите са били заточавани главно в следните беломорски острови: Крит (в градовете Канея и Ретимо и в изоставените казарми на пристанището Суди), в Милос (от Цикладските острови има само 162 кв. км., с 6—7 хил. ж.), в Китера (Цериго), в Митилин, в Хиос. Други са били изпратени в градеца Каламата, южния Пелопонес. Но най-големи маси са били заточени в селата на околиите Волоска, Лариска, Фарсалска и Велестиноска, в северна Гърция, или на остров Крит. По изчисления, близу 25 хиляди души българи от Западна Тракия са били изпратени на заточение. Това прави половината от останалото българско население в страната, след гръцката окупация. Най-много са изстрадали околията Гюмурджинска, Дедеагачка и Суфлийска, понеже от другите околии на Западна Тракия българите по-лесно избягали още в надвечерието на гръцката окупация. Много от заточениците са измрели от глад и мизерия, особено старците и децата. В Лариска околия от с. Домуздере са умрели около 200 души, само на 147 души научихме имената. Най-много жертви са дали масово изселените и заточени села Домуздере, Доганхисар, Еникьой, Чобанкьой, Калайджидере. Дервентъ и др. Има измрели цели семейства. Смъртта, е косила българите и след завръщането им по родните огнища в Западна Тракия, особено през зимата на 1924 год. Селата си намерили разграбени и опустошени. Понеже ги подпомагали с брашно, предполагат, голямата смъртност, след завръщането, се е дължела на недоброкачественото или дори на отровното брашно, по подобие на ярма, което им раздала гръцката власт....”¹⁰

                    Географското местоположение на Хасковския район го прави най-големият приемателен пункт за бежанците от Западна Тракия. Харманли и Свиленград са залети от бежански семейства, които се стремят да се установят в този район. Хасковският край се превръща в убежище за бежанци от всички краища на Западна Тракия и от селата в Свиленградския и Ивайловградския край, останали извън пределите на страната. През този период се изселват 7 311 семейства с над 11 800 души, които представляват 32 % от всички бежанци, дошли от Западна Тракия. От тези околии според сведенията на българските служби в селищата на Хасковския край, се установяват различен брой бежански семейства, разпределени съответно:

          - от района на Гюмюрджина, от всичко  2529 изселени семейства, 282 са настанени в хасковско;

          - от района на Дедеагач, от всичко 2237 семейства, 914 са настанени в хасковско;

          - от района на Димотика, от 1424 бежански семейства, 382 се заселват в хасковско;

          - от района на Софлу, от всичко изселени 368 семейства, 197 се установяват в Хасковско.

            Бежанците от Беломорска /Западна/ Тракия преобладават в Хасковския район и повечето от тях се заселват тук в по-големи групи. Най-много от тях, около 1 360 семейства, се установяват в Свиленградско, в Ивайловградско те са около 100, в Харманлийско – около 600, в Хасковско – около 399 семейства. Те се заселват разпръснато с преобладаващо мнозинство на семействата  от едно или друго селище от Западна Тракия. В Хасково се заселват предимно бежанци от 37 села на Беломорска Тракия, между които са: Гюмюрджина, Калъждере, Каракурджали, Карачкьой, Кушлаки, Къзлар, Манастир, Сарджа, Софулар, Чадърли, Шапчихане, Бадома, Балъкьой, Дамето, Дедеагач, Дервент, Доганхисар. 56 семейства от Еникьой дедеагачко, както и от  Хаджилар, Голям Дервент. Голяма част от семействата, дошли от Сачанли, се настаняват в с. Димитровче, което тогава е към Хасковски окръг. В същото село се настаняват и семейства от гюмюрджинските села Бейкьой, Домуздере. В с. Дъбовец пристигат 20 семейства от Караклисе и 50 семейства от Голям Дервент.

            В Харманлийския район, в селата Ефрем и Турско поле, и в Харманли се заселват много семейства от Сачанли. В Харманли се настаняват заселници от Еникьой, Мерхамли, Окуф, Фере, Софлу, Янюрен. В селата Ефрем и Орешец повечето семейства са от най-голямото село в Беломорснка Тракия – Дервент. В с. Костур са настанени 18 семейства от Пишманкьой, 30 семейства от Мерхамли, 4 – от Балъкьой и Доганхисар, в с. Кочаш са настанени изселници от Доганхисар, в с. Костиево – от Голям Дервент. В Харманли се заселват основно бежанците, дошли от Домуздере. В Любимец са настанени бежанци от Дервент и Домуздере, в Симеоновград се приютяват семейства от селата Дамето и Еникьой Дедеагачко, в с. Маслиново са настанени заселници от  Бейкьой, Дедеагачко, в с. Маджарово са заселени 15 семейства от Доганхисар, Домуздере и Пишманкьой.

            В Свиленградския район в града и селата Щит, Бисер, Димитровче най-многобройни са заселниците от Домуздере. В Свиленград са заселени семейства от Мерхамли, Окуф, Чамерен, Чобанкьой, Фере, бежанци от Димотика и Софлу. Бежанците от Башклисе почти изцяло се заселват в Свиленград и околните села. В Свиленград и с. Сива река са заселени семейства от Караклисе, Каяджик, Крушево и Теке. В Свиленградския регион се заселват и бежанци от одринските села намиращи се западно от р. Марица, влизащи в Караагачка околия. Преселници от Делиелес и Испитли се заселват в с. Щит. Там се настаняват и бежанци от Караагач, Кадъкьой, Мараш, Чермен.¹¹

            През 1924-1925 г. по спогодбата “Моллов-Кафандарис” нов поток от 10 840 прокудени от домовете им в Западна Тракия бежански семейства с 48 700 души се заселват главно в Кърджалийско, Пловдивско и Хасковско, по-близо до родните места, с надеждите да се завърнат отново по домовете си. Това е последното голямо масово изселване на българите от Беломорска Тракия и включва не само местното българско население, но и тези, които са се заселили там през 1913 г., идвайки от Мала Азия. С тези действия на гръцките власти, всички българи, живеещи в района на Беломорието са прогонени и районът е напълно обезбългарен.

            Сравнително по-малко са пристигналите в Хасковски окръг българи от Мала Азия. Те са 1626 души от около 24 населени места в пет околии. Всички напускат домовете си и тръгват на север към България. Повечето се заселват в Момчилградско и Бургаско. В Хасковски район се настаняват 311 бежански семейства. Най-многобройни са бежанците от района на околия Бален, от с. Тюйбелен – всичко 204 семейства. От тях 103 се настаняват в Хасковско. От Сююк – от всичко 125 семейства, 82 се настаняват в Хасковско, а от 75 семейства от Ташклисе, 42 се установяват в Хасковско. От 472 семейства от Коджабунар в района идват 37, от всичките 56 семейства от Аладжабаир 17 се установяват в Хасковско. По-малко на брой са установените бежанци от околия Бален, по 8 семейства са от Кубаш и Мандър, от Юрен са 4, а от Киллик и Читалтепе, което се намира в околия Лойса – по три семейства. Бежанците от Мала Азия, които пристигат в района се установяват предимно в Свиленградския район. За времето от 1913 до 1927 г. в окръга са настанени по официални данни 8 219 семейства с над 41 095 души, от които 1 250 семейства с над 6 000 души са настанени в селата.

            Бежанската вълна, обхванала Хасковския регион променя в голяма степен етнодемографската му характеристика. Само в Свиленград се заселват повече от 1 360 семейства. В свиленградска околия се изграждат нови бежански квартали в 5 селища с общо 305 къщи. Бежанците в свиленградско са главно от селата на Софлийска и на Караачка околия. Те се стремят да се заселват групово и да не се пръскат много на различни места. Тъй като в тези райони, обработваемата земя не е много, обикновено се установяват бежанци от две до три, и най-много четири селища, например в Синапово – от Еникьой, Узукюприйско (120 семейства), Кърсърджа и Сачанли, Гюмюрджинско ; в Орешник – от Дервент, Дедеагачко, Сачанли и Караачкьой, Гюмюрджинско ; в Орешец – от Голям Дервент, Доган Хисар, Домуздере, Лъджакьой, и Кадънкьой, Одринско ; в Момково – от Домуздере (3) и Доганхисар (2), в Щит – от Испитли, Одринско (40), Балъкьой (50), Хасърли (3), Инджекьой, Дедеагачко (1) ; в Левка – от Крушево, Димотишко (5) ; в Йерусалимово – от Пишман , Западна Тракия ; в Мрамор – от Дервент. Недостигът на обработваема земя, която да осигури нормален поминък на прииждащите бежанци създава условия за нарастване на конфликта както между бежанците, така и между тях и местното население. Държавата е изправена пред огромни трудности, които трябва да преодолее и да даде подслон и прехрана на тези български семейства. Опитите й да  подпомогне тези хора не са успешни и за дълги години напред се създават трудности и стотици хора са обречени на глад и недоимък, макар и приютени в България. Затова селата от Харманлийския, Ивайловградския, Свиленградския и Хасковския район години наред битуват в недоимък.  В същото време с установяването си в Хасковския район бежанците обогатяват местната култура и бит и внасят влиянието на своите традиции, съхранявани векове наред. Това създава условия за запазване на техния автентичен бит и култура, които се предават и на сегашните поколения.

 

 Бележки:

 

¹   Българските държавни институции 1879-1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987.

     с. 14-15.

²   Генов, Ц., Освободителната война 1877-1878 г., Изд. "Наука и изкуство", София

   1978, с. 262-263

³  Браянов, Т. Българи, бежанци от Тракия. – В: Известия на ТНИ, 1965, с.122. 

⁴  Пак там

⁵  Пак там с. 138

⁶  Пак там

⁷  ДВ, бр. 68 от 28.VІ.1922.

⁸  Браянов, Т., Цит. съч. с. 139; Божинов, В. Западна Тракия в дипломатическите борби

   /1918-1924/.-Изсл. По българска история, т. ІІІ. Външна политика на България /1878-

  1944/. С., 1978, с. 252

⁹ Браянов, Т. Цит. съч., с. 141; ТДА-Хасково, ф. 64 к, оп.1, а.е. 70.

¹⁰ Разбойников, Ан.Обезбългаряването на Западна Тракия 1919-1924,  Тракийски

    научен институт , библиотека “Тракия” № 12, С. 1940, с.132.

¹¹ Браянов, Т. Цит. съч. с.207-300

 КОНФЕРЕНЦИЯ 2-3 ДЕКЕМВРИ 2011-11-21