“МАЙЧИНИЯТ“ ЕЗИК

КАТО ИНСТРУМЕНТ НА ЕТНОРЕЛИГИОЗНИЯ ШОВИНИЗЪМ

       Не! Не става дума за вулгарно отричане и безпочвено охулване. Нито пък за „майчинското“ отношение на български министър към православието. Става дума за езика, чрез който партийни деятели и култови служители се стремят по всякакъв начин да омаловажат и ограничат ползването на официалния български език в обществено – политическия живот на страната и особено посредством агитация при провеждането на демократични избори. Има се предвид нещо твърде значимо – стремежът за внедряване и използването на неформулираното юридически и твърде спорното понятие „майчин език“. Ясно изразената цел е разрушаване на националното единство и на българската народностна идентичност, чрез несъстоятелни внушения и провокиране по такъв начин на разграничаване, обособяване и противопоставяне на гражданите по езиков, етнически и/или религиозен признак. Осъществяването на тази политика е визия, традиционно присъща на регистрираното на 4.01.1990г. “Движение за права и свободи на турците и мюсюлманите в България“- сегашната партия ДПС.

       Впрочем, движението преднамерено не изяснява по същество за какви права и свободи се обявява. Дали за утвърдените в модерните светски държави универсални хуманистични ценности или за нямащите аналог и несъвместимата с тях религиозна доктрина (шариат), основана на продиктуваните от Всевишния през VII век неизменни норми, презаписани в Свещения Коран и Суна. Показателен е фактът, че през 1948г., ислямските страни възразиха в Третия комитет на ООН (ИКОСОС) и не подкрепиха в Общото събрание приемането на Всеобщата декларация за правата на човека като универсален правен  фундамент. В специална декларация дипломатично заявиха, че тя „се основава в голяма степен на западните концепции за култура, които се разминават често с културата, религията и традициите на източните държави“. И досега не е ясно дали на същите основания, представителите на ДПС в 7-то ВНС отказаха да подпишат „правата и свободите“, гарантирани от Конституцията на Република България (1991г).

       Още преди формалното регистриране, ръководството на ДПС последователно прилага два различаващи се тактически подхода в пропагандно-организационната си дейност. Единият е насочен към привличането и използване на властово и користно съблазними „нови еничери“, на готови на всичко безродни млади, красиви, интелигентни либералисти Вторият подход е дискретно насочен към стимулирането на привържениците у нас на пантюркизма в синтез с исляма и то при сервилното съучастие на цялата прослойка български управници по време на прехода. Общото в тях е непрекъснатото използване несъвместими с утвърдени в международното право и националното законодателство принципи, норми и разпоредби. В общ план те са изразени в уставите, програмите и докладите на ръководителите на ДПС пред партийните форуми с ключови думи и словосъчетания. Основаните на тях партийни цели и политики са считани за основен стратегически приоритет - независимо от време, пространство и политически ситуации. А критиките към ДПС е трябвало да се възприемат не само за „пораждащо ненавист, омраза и конфронтация антитурско говорене, но и срещу всичко, свързано с турската идентичност, култура и история“. Акцентът неизменно се поставя главно на уреждане статут на етнически (етнорелигиозни) малцинства в границите на българската държава. Според ДПС „няма такава ценност, в името на която да се жертват правата и свободите на малцинствата!“. В съзвучие с това виждане е тезата за преформулиране разбирането за националната държава в мултиетническа държава, като малцинствата се използват за инструмент за дестабилизация и като „пета колона“ чрез усиленото насърчаване на амбицията те да постигнат ограничен суверенитет и дори на пълната си независимост. Не случайно турският президент Абдула Гюл не пропусна да подчертае заслугите на председателя Ахмет Доган за неотклонното изпълнение на тази стратегическа мисия. А неговият пряк наследник – Лютви Местан, провокационно призовава европейските, американските и световните лидери, и особено на съседните държави, „да гарантират правата и свободите на религиозно различните в България“ забравяйки преднамерено, че според Исляма правата и свободите на човека са излишни, тъй като всеки е длъжен всякога и всякъде да изпълнява волята на Всевишния. Наред с това, Лютфи Местан предяви искане чрез Либералния интернационал за „даване на международен статут на европейско малцинство на рисковите малцинства в Европейския съюз и в частност малцинствата в Югоизточна Европа“ – едно от фрапиращите противоконституционни нарушения на суверенитета на българската държава.

       Не по-малко предизвикателство е недопустимото от международното право искане на ДПС за признаване на колективни права по общностен признак - на малцинства или други етнически, езикови, верски групи или подобни образувания. Целта е личностната идентичност да бъде подменена с колективна изява, превръщайки я в най-резултатния начин за налагане на партийната воля. Дори и на малко запознат с международните стандарти български гражданин е известно, че субект на правото са индивидуалните права на човека, които могат да се упражняват съвместно (солидарно) с други хора, но това е нещо различно от понятието „колективни права“.

       Друга несъстоятелна претенция на ДПС е за субективно „самоопределение“ на индивида по етнически произход, Етническият (расовият) произход се определя по обективни критерии и е неизменен по рождение. Стремежът на ДПС в тази насока е продиктуван от вечната османска политика на асимилация на другите народности и вероизповедания. Международните договорености обаче утвърждават, че право на самоопределение имат само народите. Никога, под каквато и да е форма, не е давано такова право на отделния индивид или своеволно на малцинствени групи. Посочените примери могат да се определят като престъпни действия, нарушаващи основни правни принципи и в частност - суверенното равенство, териториалната цялост и политическата независимост на България. В съвременните условия, ограниченията в чл. 11 ал. 4 на Конституцията са в интерес на националната или обществената сигурност по смисъла на чл. 11, ал. 2 на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи.

     Много често, използвайки  манипулативно словосъчетанието „етнорелигиозно“ в своята лексика, ДПС смесва в едно, две доста различни по смисъл и съдържание понятия, Чрез него се внушава догмата, че всеки мюсюлманин в България е етнически турчин!

       Изхождайки от посочените факти и обстоятелства, ясно се очертава проявявания от ДПС  етношовинизъм ведно с религиозен екстремизъм. На този фон стават разбираеми честите опити за използване на „майчиния език“ за партийна агитация при провеждане на политически мероприятия и национални избори. Преследваната цел всъщност не е обогатяване и утвърждаване на културното многообразие, а употребата на езика като ефективен инструмент за разбиване на националното единство и за противопоставяне на населението въз основа на признатите езикови, етнически и религиозни различия. У нас ползването на чужд език – включително т. нар. „майчин език“, е напълно свободно освен публично за партийно-политически сепаратистки цели и изяви.

            Според Конституционния съд (к.д. №1/1991) държавата има конституционно уреденото право да въвежда ограничения в дейността на политическите партии, които са затворени за лица, различаващи се по етнически, расов или верски признак и то при условията на традиционно усложнената обстановка в съседните на България държави. Понятиeто „малцинствен език“ е чуждо на българската правна система и не се приема за равнозначно на понятието „майчин език“ по смисъла на чл.36 ал. 2 от Конституцията. Съдът намира, че съществува определено несъответствие между понятията „език на малцинство“ и понятието „майчин език“. Според международното право понятието „език на малцинство“ е относимо само към лица, принадлежащи към национално малцинство чийто статут е суверенно уреден в съответната държава. И следователно е определено по позитивен начин. Конституционното понятие „майчин език“, обаче, е определено по негативен начин - то е относимо само към лицата, за които българският език не е майчин. Няма и еднозначно определение за същността на понятието – като език единствено на майката, на бащата (при смесени бракове), езикът който се говори предимно в семейството и особено според изискванията на вероизповеданието или по всякакъв нормативно нерегламентиран начин. Това води до грубо нарушаване на равенството и достойнството на личността, тъй като преследваните политически цели по правило са свързани с установяването на властови отношения между хората.

            Съобразно залегналите принципи и разпоредбите на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства и на други договорености, в България – наред с Турция, Белгия, Франция и други държави няма уреден статут на малцинства. От това следва, че у нас за „малцинствен език“ като правно понятие не може поначало да се говори. България е ратифицирала Рамковата конвенция, изразявайки от едната страна подкрепата си за залегналите в нея принципи и разпоредби, а от друга - с оглед на закрилата или в защита на българските малцинства в съседни или по-далечни нам държави, на които договорно е признат статут на български малцинства - в Турция, Гърция, в Сърбо-хърватско-словенското кралство, (СФРЮ респ. сегашна Сърбия), в Молдова, Украйна и други страни, които се нарушават главно поради нехайството на българските власти.

      Изложените факти и обстоятелства потвърждават наличието на стимулирани от етнорелигиозния шовинизъм на ръководството на ДПС стремежи, на които българският народ и държава са задължени да противодействат в съответствие с международното конвенционално право и националното ни законодателство.

                                                                             и. д. ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                                                                  (Милко Бояджиев)
                                                                             секретар :

                                                                                                                 (Румен Воденичаров)