Милко Бояджиев

РАЗДВОЕНОТО ПОЛИТИЧЕСКО ОСТРИЕ НА ЕЗИКА

     Езикът има голямо стратегическо социално и политическо значение. В изследването си за „Ролята на езиците за общуване в многоезичните общества“, известните специалисти  Юджин Нида и Уилям Уодърли изтъкват изключителното въздействие на всеки език като средство за групово самоутвърждаване, етно-религиозно разграничаване и обособяване. Също така те считат езиците за първостепенно средство за постигането  или разрушаване на националното единство на отделните държави.

     Реален пример за целенасочено използване на езика за постигане национално единство е неотменното и последователно прилагане във вътрешната и външната политика на Турция формулираната в 1936 г. като официална държавна доктрина „Слънчева теория за езика“ (Güneş dil teorisi). В тази връзка са изградени съответни институции със задача да прилагат, разпространяват и популяризират нейната същност. Теорията утвърждава турския език за първоизточник на древните езици - шумерски, персийски, латински, арабски,  както и за влизащ в основата на всички съвременни културни езици. Легитимен израз на тази теория са някои разпоредби в съвременното турско законодателство. Чл.26 от НК постановява: „Никакъв език, забранен от закона, не може да се използва за изразяване на мисли“. Според чл. 42 ал.9 на НК, „никакъв език, освен турският, не може да се преподава като майчин език на турските граждани в просветните и учебните заведения“. Чл.66 ал.1 указва: „Всеки който е свързан чрез гражданство с турската държава е турчин.“ Майчин език на всички турци е турският. Законът за политическите партии (приет 1983г.) забранява на политическите партии дa твърдят, че в Турция има малцинства по национален, верски, расов или езиков признак. Също така да си поставят за цел накърняване единството на нацията посредством  формиране и развитие на езици и култури, различни от турския език и култура.

     Политическите кроежи, от времето на Османската империя и на републиканска Турция понастоящем, са насочени към разбиване националното единство на балканските народи, като се базират в значителна степен на ислямизиране на населението и превръщането му в т. нар. „външни турци“. А според мюсюлманските догми (фетви), безпричинното  говорене на езика на неверниците е забранено и подлежи на строго порицание. Този грях налага не само молба за прошка, но и ритуално пречистване на езика. Именно затова четенето на свещените книги, религиозни проповеди и дори на политическа агитация се извършва не на официалния български език, а на турски. Важно средство в този насока е насаждането  чрез нашата училищна система на литературен турски, който никога не им е бил „майчин“. Изследвалият през ХVII в. българските земи пътешественик Евлия Челеби констатира, че за обърнатото в ислям коренно население, употребяваният турски език е често непонятен, като дори в наше време се използва широко „читашки език“ (читак – зле говорещ турски мюсюлманин). Трябва да се припомнят и думите на великия везир Мидхат паша, че има повече от един милион преобърнати в исляма мохамедани, една част от които говорят само  български.

     Въпреки широката известност на споменатите факти, доскорошният турски министър Конукман определя ползването на турския език като основно средство за изграждането на турско самосъзнание в изпълнение на целите на пантюркизма. Същият публично твърди, настоявайки за разширяване връзките със сънародниците, които говорят един и същ език,   че в близки години турците в съседните страни ще се надигнат, ще постигнат независимост  и ще образуват държави, над които ще се развяват турски знамена. По такъв начин езикът се превръща в ефикасен инструмент за разрушаване националното единство на държавите, където има „турци“ (потурнаци) или земите им са били под владичеството на османлиите.

     Разпоредбите на Конституцията на Република България съответстват във висша степен на действащите в рамките на Обединените нации, Съвета на Европа и на Европейския съюз правни норми.  Между тях е обявяването на българския език за официален.  Наред със задължителното обучение на български език е регламентирано изучаването и ползването на всякакъв чужд език. Това се възприема като въпрос на личен избор на гражданите и частно-правно осъществяване, в определени със закон граници, на обществените свободи.  Международните правни стандарти уреждат, също така, преподаването на чужди езици в общообразователната система да става съобразно нейните възможности - без да могат да бъдат изисквани от държавата финансови задължения. Това обучение в никакъв случай не трябва да е във вреда на изучаването на официалния език и да се използва като фактор и средство против социалното интегриране на населението, както и срещу изграждането на национално единство. Изключват се също всякакви възможности за използване на чужд език за етническо, религиозно или политическо разделение и противопоставяне. България, наред с повечето държави на континента, не е ратифицирала европейската Конвенцията за малцинствени и регионални езици и не е поела задължение за тяхно узаконяване. От друга страна, понятието „майчин език“ е неприсъщо на международното конвенционално право. Това означава също, че употребата му за политическо говорене в публичното пространство е тенденциозно и неправомерно. Необходимо е тези обстоятелства да бъдат постоянно изтъквани предвид склонността на политиците да пренебрегват суверенитета на българския народ, като подценяват ролята на официалния български език и давайки широк простор за неоправдано навлизане на вредни външни лингвистични влияния. Водени от корупционни лобистки сметки и на безотговорни партизански стремежи, мнозина днешни управници не предприемат необходимите мерки за законовата защита на литературния българския език. Коварна е и ролята на обслужващите донорите си медии, както и на БНТ и БНР, които за да  изявят безродната си „космополитна култура“, въвеждат непонятни за повечето хора чужди думи, като при това нерядко съществено изкривяват техния оригинален смисъл и значение.

     И как би могло да бъде друго, когато българският министър на културата, обръщайки се към председателя на противоконституционната тюрко-ислямска партия заявява от високата трибуна на Народното събрание: “Аз, господин Местан, съм турчин не по-малко от Вас!.“ При това без „народните“ представители и неговите колеги министри да се опълчат срещу тази и други подобни провокации. Впрочем, смисълът на тази декларация може да се разкрие на основата на официалната държавна доктрина „Турска историческа теза“ (Türk tarih tezi), която утвърждава твърдението, че не съществуват оригинални и самостоятелни цивилизации, а всички те произлизат от турците. Трябва да се знае, че според международното право, Конституцията и действащото законодателство, изтъкваната в случая като белег на превъзходство етническа принадлежност представлява по същество израз на солидарност с неправомерните тези на ръководителя на основаната на отреченото колективно „самоопределение“ по общностен признак партия. Партия, извършваща незаконна политическа агитация не на официалният, а на чужд език, което е насочено към разграничаване на населението и разрушаването на националното единство. Народностната (вкл. езиковата) принадлежност в съвременните общества не може да поражда правни предимства. Юридическо значение би могло да има в определени случаи само националната принадлежност. Съгласно Европейската конвенция за гражданството, то се счита синоним на понятието “националност“. Това означава, че за всяка държавна администрация българският гражданин е българин, а не турчин примерно. Достатъчно е нашият министър да погледне своя задграничен паспорт, където в графата за  гражданство или националност е записано “българска“, а не се отбелязва определяната от международното право за белег на дискриминация принадлежност към турска, циганска или някоя друга етническа, верска или езикова група. Очевидно не става единствено дума за незнанието на нашия културен министър, а по–скоро за явно преднамерена политическа провокация. Възниква въпросът дали този факт е подминаван вследствие корумпираността или невежеството на безродни политици и докога българският народ трябва да се уповава единствено на Господ Бог да ни отърве от тях?