Допълнена редакция към 1.01,2017 г.

НЕВЧЕСАНИ МИСЛИ И ОПОРНИ ТОЧКИ

(ФАКТИ  И  ДОКУМЕНТИ  –  БЕЗ КОМЕНТАР)

(Подбрани от Милко Бояджиев)

              

    Взаимовръзката на системата от международни договори с националните законодателства се изразява в трансформацията на утвърдените в рамките на ООН и/или регионалните организации правни стандарти във вътрешноправни норми. Според Декларацията за принципите на международното право относно приятелските отношения и сътрудничеството между държавите и в съответствие с Устава на ООН (24.10.1970г), Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (1.08.1975г), Заключителния документ на Виенската среща на ОССЕ (15.01.1989г.) и Виенската конвенция за правото на международните договори (1969г.), като съставни части на залегналите в тях разпоредби са включени:

               а) задължение на всяка държава да изпълнява добросъвестно своите задължения, произтичащи от общопризнатите принципи и норми на международното право, включително и на международни договори;      б) - съгласуване на националните закони с международните договори по които е страна съответната държава;  в) - признаване и зачитане националното законодателство на всяка държава като израз на нейния суверенитет; г) - изпълнение на чл.27 от Виенската конвенция за право на договорите относно правилото, че държавен орган не може да се позовава на разпоредби на вътрешното право като основание за неизпълнение на международен договор. Наред с това, чл.56 на същата  Конвенция урежда възможност в случаи когато даден международен договор не съдържа клауза за денонсиране, за прекратяване или за спиране на неговото действие, всяка от страните да има правото да стори това едностранно и да се оттегли от него.

  В българското законодателство въпросът за съотношението на двете правни системи е решен в чл.5 ал.4 от Конституцията. При това, международните договори са част от вътрешното право на страната при наличие на изрично изброените предпоставки:      а) - ратификация със закон  от Народното събрание (чл.85,ал.1); б) обнародване в Държавен вестник при спазване чл.38 - 45 от Закона за нормативните актове. Що се отнася до подзаконовите актове на изпълнителната власт, които противоречат на  международните договори, те не се прилагат по силата на установените правила в чл.2 на Закона за нормативните актове. Съгласно чл. 85 ал.4, т.6 на Конституцията, по  засягащи правата на човека международните договори е въведена задължителна ратификация за да могат те да влязат в сила по отношение на България. Всяко непривеждане на вътрешното законодателство в съответствие с поетите международни задължения се счита за нарушение на международното право.

ИЗ ПОСЛАНИЯТА на ВАСИЛ ЛЕВСКИ(по Илиян Станимиров)

      В-к „Свобода“ (13.02.1871г.) „...И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни в земята си, там где живее българинът – в България, Тракия и Македония. От каквато и народност да живеят в този рай, те да бъдат равноправни с българина във всичко. ...стига само да се покорят на горните свети закони, те ще са наравно с българина.“

     В-к Свобода“ (12.12.1872г)  „Само ни трябва още мъничко време да поработим няколко години. Но само тогава, бай Каравелов ... с Божия воля ще съсипем гнилата и страхлива държава, та да създадем друга многотрайна по новото зидане. Да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава, но не хората, не жените и децата им.“ „Напред и не бойте се. Нека българското юнашко око не се бои вече от мъките на дрипавия читак. Ето, близко е вече времето да докажем на душманите, че българинът не ще бъде вече роб, а свободен. И който от тях не признае нашите закони и не заживее с нас по същите граждански правила, той в един миг с всичко ще стане прах и пепел....“  

ОТНОСНО НЯКОИ ТЕРМИНИ

МЕЖДУНАРОДНА КОНВЕНЦИЯ ЗА ПРЕМАХВАНЕ НА ВСИЧКИ ФОРМИ НА РАСОВА ДИСКРИМИНАЦИЯ – приета от ОС на ООН на 21.12.1965г.

 Чл. 1.1 „В тази Конвенция терминът „расова дискриминация“ означава всяко различие, изключване, ограничение или предпочитание на основата на раса, цвят, потекло, национален или народностен произход, което има за цел или резултат да унищожи или увреди признанието, ползването или упражняването на равна основа на човешки права или основни свободи в политическата, икономическата, социалната, културната или която и да е друга област на обществения живот.“

КОНВЕНЦИЯТА ЗА ПРЕСЛЕДВАНЕ И НАКАЗВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ГЕНОЦИД, 

приета от ОС на ООН на 9.12.1948г. признава, че през всичките периоди на историята, геноцидът е престъпление против човечеството. Съгласно чл. 7 на Конвенцията, под  „геноцид“  се разбира всяко едно от следните действия, извършвани с цел да се унищожи – отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава: 

а) убиване на членове на групата;

б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членове на групата;

в) умишлено налагане на групата на условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти; 

г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;

д) насилствено предаване на деца на групата на друга група.

      КОНВЕНЦИЯ ЗА ПРЕМАХВАНЕ НА РОБСТВОТО И ПРОТОКОЛ КЪМ  НЕЯ от 7.12.1953г.  

      Съгласно нейния чл.7, под „робство“се разбира положение или състояние на лице, по отношение на което се осъществяват някакви или всички правомощия на правото на собственост, а като „роб“ се разбира лице, намиращо се в такова състояние или положение.

   РЕЗОЛЮЦИЯ 3314/1974 на ОС на ООН относно определение на понятието АГРЕСИЯ;          „чл.1 Агресия е използването на въоръжена сила на една държава против суверенитета, терито- риалната неприкосновеност или политическата независимост на друга държава или по какъвто и да е друг начин, несъвместим с Устава на ООН, както е установено в това определение.

   ИЗ СЕВЕРОАТЛАНТИЧЕСКИЯ ДОГОВОР Вашингтон 1949г.
„чл.1 Страните по Договора се задължават да уреждат всеки международен спор, в който могат да се окажат въвлечени, с мирни средства и по начин, който да не застрашава междуна- родния мир, сигурност и справедливост и да се въдържат в международните си отношение от заплаха със сила или употреба на сила по какъвто и да е начин, несъвместим с целите на ООН.“ чл.5 “Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападе- ние, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях ....“ Съгласно договореностите относно програмите за съвместно финансираната структура и оборудване за сигурност, всяка страна-член на  Алианса ще може да получава съществена подкрепа за модернизацията или за изграждането на обекти и съоръжения като летища, системи за комуникации и информацшя, радари, навигационни системи и пр. България получава достъп до високи технологии във военната сфера, както и по-големи възможности за участие на наши учени изследователски центрове и фирми в проекти, финансирани от НАТО или осъществявани от няколко страни-членки на Алианса.

 

      ОТНОСНО ПРАВОТО НА САМООПРЕДЕЛЕНИЕ

В Декларация на ОС на ООН  3281/1974г се заявява: “ По силата на принципа на равни права и самоопределение на народите, който е прокламиран в Устава на ООН, всички народи имат право свободно и без външна намеса да определят своя политически статут и да следват своето икономическо, социално и културно развитие.“  Това „в никакъв случай не означава, че се дава право да се предприемат каквито и да било действия с цел разчленяване или нарушаване отчасти или тотално целостта или политическото единство на суверенните и независими държави.“ На  19.12. 2006г. ОС на ООН прие Резолюция 61/150 в която се казва:“.Потвърждава легитимността на борбата на народите за независимост, териториална цялост и освобождение от чуждо господство  .....с всички средства на разположение, включително и въоръжената борба.“ В Обща Рекомендация 21(48)/1996г., Комитетът на ООН за  премахване на расовата дискриминация „отбелязва, че често етнически и религиозни групи и малцинства се позовават на правото на самоопределение като основа за някакво набедено право на откъсване (отцепване)“   И още: „Самоопределението е предпоставка за осъществяването на другите права и свободи на човека, но като право е дадено само на народите!

     Международният съд на ООН със седалище в Хага, в Решение от 22 юни 2010г., на основание  чл. 1, т.2 от Устава на ООН констатира: „Няма никаква обща забрана за едностранно провъзгласяване на независимост, която да произтича от практиката на Съвета за сигурност.“ И  по-нататък: „Всеобщото международно право не съдържа никаква забрана за провъзгласяване (от народите - МБ) на независимост.“
     Нито е формулирано определение на понятието „народ“..
    Съгласно чл.96 от Устава на ООН, Общото събрание или Съвета за сигурност, както и други органи на ООН и специализирани организации, на които Общото събрание е дало разрешение за това, могат да искат съвещателно мнение от Международния съд по всички правни въпроси, възникнали в кръга на тяхната дейност. Юрисдикцията на Съда обхваща всички отнесени до него спорове – включително да дава съвещателни мнения съгласно гл.IV на своя Статут.

  ХУМАНИТАРНОТО  ПРАВО се определя като компонент от правилата, касаещи правата на човека, при воденето на военни действия. Основните източници на това право са четирите Женевски конвенции от 1949г. 

Чл.3 от тези конвенции се прилага и в случаите на въоръжени конфликти, които нямат международен характер. Гражданската война попада в обхвата на чл.3. Повечето засегнати правителства, обаче, не характеризират сериозните вътрешни въоръжени безредици като конфликти по силата на чл.3 за да не признаят съответен военен, политически или правен статут на въстаниците, а предпочитат да ги определят за престъпници, бандити и терористи за да избегнат системата за хуманна защита не само на лицата, които не участват във военни действия, но и като се опитват да избегнат забраната срещу посегателство върху живота, жестоко третиране, мъчения, вземане на заложници, изпълнение на присъди и екзекуции без присъда от редовен съд.

ЗА  СЪЩНОСТТА  НА  ПОНЯТИЕТО „ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ“ 

      Факт е, че институционалните договори (първичното право на ЕС) не съдържат еднозначно утвърдено от всички страни -членки определение на коренното понятие „Европейски съюз“. Това обстоятелство дава възможност за всякакви противоречиви интерпретации и внушения, съобразявани  предимно с влаганите от влиятелните държави стратегически домогвания посредством идеята за „ограничен суверенитет“ на страните – членки  на ЕС и преобразуването по такъв начин на Общността в притежаваща твърде концентрирана власт федерация, която да стои далеч от контрола на сведени до безличен елемент европейски граждани.

     При посочените обстоятелства би трябвало всяка държава -членка да изрази по нормативен ред свое определение за същността на понятието „Европейски съюз“ въз основа на принципите и разпоредбите на консолидирания текст на Договора за Европейския съюз и на Договора за функциите на Европейския съюз (8.05.2008т).  Примерно: „Европейският съюз е уникална общност на  вдъхновени от културното, религиозно и хуманистично наследство на Европа независими държави, които в границите на предоставените на общността чрез сключваните договори области на компетентност, солидарно осъществяват своя суверенитет – при стриктно спазване на международното право и съобразно възприетите принципи на субсидиарност и реципрочност, за да бъдат постигнати в достатъчна степен целите и задачите, които поради обхвата и последиците от предвидените действия могат да бъдат осъществявани само съвместно.“ 

КЕЙНСИАНСТВО – по „Шоковата доктрина“авт.Найоми Клайн Кейнсианство – икономическа доктрина от смесен тип на името на създателя й Джон М. Кейнс. Предвижда капиталистически начи на произодство, придружен от силно държавно участие в икономиката, социалистически тип образоваие, здравеопазване и социална политика, както и контрол върху основните отрасли на икономиката. Води до превръщане на либералния тип държави в социални. 

     РАЗЯСНИТЕЛЕН ДОКЛАД ПО ЕВРОПЕЙСКАТА  
           КОНВЕНЦИЯ ЗА ГРАЖДАНСТВОТО

      „6. Глава 1 на Конвенцията от 1963г. се базира на възприетата от многото европейски държави идея, че притежаването от едно лице на гражданства на две и повече държави  (множество гражданства) е малко желателно и би трябвало, доколкото е възможно, да се избягва. Член 1-ви от тази конвенция предписва в частност, че гражданите, които вследствие на изрична проява на воля придобиват друго гражданство, губят своето предишно гражданство. Те не могат да получат разрешение да го запазят, освен ако е била формулирана известна резерва.”

“12. Тази конвенция не променя Конвенцията от 1963г. и не е несъвместима с нея.”

“22. Схващането за гражданството бе разгледано от Международния съд на ООН. В него съдът даде определение за гражданството като “юридическа връзка между лице и държава, имаща за основание един социален факт на привързаност, действителна солидарност на съществуване, на интереси и на чувства, свързани с реципрочност на права и задължения.”    Тълкувателните становища на международните съдилища са задължителни за държавите, които са признали тяхната юрисдикция.

“23. Понятието “гражданство се определя в чл.2 на Конвенцията като юридическа връзка, която съществува между лице и държава и не отбелязва етническия произход на лицето..... Термините “националност” и “гражданство” са синоними.

      В ЕКПЧОС няма текстове, които експлиситно да дават на Съда по ПЧ пълномощия да отменя национални норми, противоречащи на Конвенцията.

      Европейският съд по ПЧ е постановил (Ирл/ОК), че “решенията на съда не само решават конкретните дела, но в по-общ план изясняват, охраняват и развиват нормите на Конвенцията и по този начин съдействат на държавите, приети като страни по договора, да спазват задълженията си.“
     Директива на ЕС 2000/43 от 29.06.2000г. за расово равенство не задължава държавите да предприемат стъпки за „предотвратяване или компенсиране на неравностойно положение, свързано с расовия произход.

       Конституционният съд с Решение 14/ 1992г. забрани приемането и прилагането от страна на държавата на „специални мерки“, които да насърчават пълно и ефективно равенство на основание на изброените в чл. 6. ал.2 на Конституцията основания - включително етническа принадлежност. Съдът отсъди, че такива мерки биха представлявали привилегии, които биха нарушили принципа на равенство.

       В Решение 7/1992г. Конституционният съд констатира, че държавата е задължена да направи  необходимото за изпълнение на съдържащите се в съответните международни договори норми, както и за предотвратяване възникването на несъответствия с националното законодателство.

       От разпоредбата на чл.6 ал.1 на ЕКПЧОС  може да се направи най-обобщения извод, че всяко лице има право неговият случай – щом се отнася до определяне на гражданско право или задължение, да бъде разглеждан от съд, без недопустими правни или фактически пречки. Според съда в Страсбург, правото за достъп до съд не е абсолютно в смисъл, че държавата създава правила за допустимост на гражданското съдопроизводство и преценява какви ограничения може да наложи, но те трябва да са правно оправдани и да са пропорционални на преследваната с тях цел.

       Според чл. 97 на ГПК изискване за допустимост е наличието на правен интерес от неговото провеждане. В практиката на съдилищата тази разпоредба се прилага не ограничително, а при широко тълкуване на правния интерес от съдебна защита и винаги, когато е налице спор за гражданско право. Когато се твърди, че правото е нарушено се счита, че е достатъчен интересът от търсене на съдебна намеса.

     Съгласно чл.120 от Конституцията, съдилищата осъществяват контрол за законност върху актовете и действията на административните органи, като гражданите могат да обжалват всички административни актове които ги засягат , освен изрично посочените със закон. С Решение № 21 по к.д. № 18/1995г., Конституционният съд е тълкувал цитираната разпоредба на Конституцията и е подчертал, че на съдебно обжалване подлежат всички административни актове, включително вътрешно-служебните, щом те нарушават или застрашават права или законни интереси на граждани или юридически лица и не са изрично изключени със закон от съдебно обжалване.

       За реалното осигуряване на достъп до съд, според Европейския съд по ПЧ, от съществено значение е гарантирането на правото на страната на участие в процеса – лично или чрез надлежно упълномощен представител. Това право се свързва и със задължението на съда мотивирано да отговори на всички въпроси, с които е бил сезиран.

        При административното правораздаване следва да се подчертае, че то е безплатно за всеки гражданин, който обжалва административен акт, засягащ неговите права или интереси – чл.5 ЗАП. Защото липсва основание държавата да събира такси по производствата, в които се разглеждат жалби на граждани срещу незаконни актове на нейни органи.

       В чл.5, ал.2 на ГПК се допуска съдът служебно или по молба на някоя от страните да постанови разглеждането на делото или само на някои действия по него да се извърши при закрити врати.

       У нас по отношение на никой тип нестопански организации - освен религиозните, не се приема нито в доктрината нито в практиката, че е необходимо да бъдат вписани, за да могат да осъществяват дейността си.

       Европейскияг съд по ПЧ приема, че има намеса във всички случаи при които в резултат от действия на държавни институции се възпрепятства изразяване или са последвали неблагоприятни последици заради изразяването.

       Чл.10 от ЕКПЧОС позволява оределена степен на публицистична острота и по отношение на фактите е достатъчно доказването на добросъвестност при тяхното събиране и изнасяне.

       Европейският съд по ПЧ (Решение от 7.12.1976г., серия А №24) отбелязва относно   свободата на изразяване, че “Според чл. 10(2) тази свобода е приложима не само по отношение на “информация” или “идеи”, които се приемат благосклонно, считат се безобидни по съдържание или незаслужаващи внимание, но и спрямо такива, които са обидни, шокиращи или разстройват държавата или която и да е част от обществото.”

Съдът отбелязва също, че медиите са задължени “да съобщават информация и идеи, към които е налице....обществен интерес. Не само медиите имат задачата да съобщават такава информация и идеи; също така обществото има право да ги получава.”

      Според Европейския съд по ПЧ (Решение от 8.07.1986г., серия А №103) “трябва да се прави строга разлика и прецизно разграничаване между факти и оценъчни съждения. Наличието на факти може да бъде демонстрирано, докато истинността на оценката не подлежи на доказване.” И още: “границите на недопустима критика към един политик са.... по-широки, отколкото на критиката към частни лица.”

       Европейският съд по ПЧ счита (Решение от 23.05.1991г. серия А №204), че не е налице оклеветяване на политик, ако фактите са достатъчно точни и добросъвестно представени и оценъчните съждения не се позовават на неверни факти и обстоятелства.

      Съгласно чл. 10(2) на ЕКПЧОС Европейският съд счита (Решение от 22.05.1990г., серия А №177), че общият интерес от допускането на публичен дебат на работата на съдиите има по-голяма тежест от интереса на конкретните съдии да бъдат защитени от критика. Публикуването на всякакви документи и информация относно съдебно разследване до неговото приключване не е нарушение на закона. Обстоятелството, че съдилищата са форум за разрешаване на спорове не означава, че никъде другаде не може да има предварителни дискусии, например в специализирани списания, в пресата или сред обществеността.

      Чл. 19(2) на Международния пакт за граждански и политически права, както и чл. 10(1) на ЕКПЧОС гарантират правото да се получава безпрепятствено информация и идеи без вмешателство на държавните власти.

      В Решение ~ 7/1996г. Конституционният съд заявява, че за постигане свобода на изразяване на мнения, изказванията които засягат действия на държавни органи  или съставляват критика на политически фигури, държавни служители и правителството, заслужават по-високо ниво на защита.

      Косвеният контрол за законност върху стабилен административен акт, който в  такъв случай гражданският съд следва да упражнява понеже са засегнати правата на трети лица, е много ограничен – само в рамките на това доколкото актът на администрацията е нищожен.  След като той е обявен за нищожен, съответните права на трети лица могат да бъдат защитени.

        Конституцията на България е основана на принципа за единство на българската нация,  недопустимост на автономни образувания и неприкосновеност на териториалната й цялост. Същевременно в съответствие с всички международни инструменти в защита правата на човека на които България е страна, тя признава съществуването на етнически, религиозни и езикови различия. Както е указано в Решение № 4/1992г. на Конституционния съд, целта на чл.11, ал.4  „не е да установи забрана, насочена към определена категория лица, които се различават по своята етническа принадлежност, раса или религия. Целта е да не се допусне създаването и функционирането на политически партии вътре в тесните рамки, които дадена етническа, расова или религиозна характеристика би създала затворени за лица, които не притежават тази характеристика, изграждащи своите програмни цели на основа на каузата, идеите и интересите на техния „собствен кръг“ от членове, поддръжници и гласоподаватели, изразяващи политическа воля само на този кръг и действащи в структурите на държавната власт само в съответствие с тази воля“. В този смисъл казаните разпоредби имат защитна функция както по отношение на конституционния ред в страната, така и по отношение на защитата на „държавата и държавната власт от развитието на процес на етническа, расова или религиозна конфронтация.“ Значението на това детайлно тълкуване на Конституционния съд е, че не се налага изменение на чл.11 ал.4. Правото на всички български граждани свободно да идентифицират своя етнически произход или религиозна принадлежност и да използват майчиния си език е гарантирано от различни разпоредби на Конституцията, а именно: чл.36 ал.2,  чл. 37 ал.1 и чл.54 ал.1.

        В Решение №2/18.02.1998г. „Конституционният съд намира за уместно да подчертае, че използването на религиозните общности и институции или верски убеждения за проповядване на верски фундаментализъм или екстремизъм е винаги грубо нарушение не само на чл.11,ал.4 от Конституцията, но и на други основни конституционни принципи, изразени в редица разпоредби – чл.12  ал.2,  чл.13  ал.4,  чл.37  ал.2,  чл.44  ал.2 от Конституцията.“

        Чл. 9 на ЕКПЧОС прокламира правото на всеки индивид на свобода на мисълта, съвестта и религията, на тяхното индивидуално или съвместно с други изразяване – включително чрез  богослужение или ритуали. Тази свобода подлежи на предвидени от закона ограничения в интерес на обществената сигурност, за защита на обществения ред, здравето и морала или за защита на правата и свободите на другите.

      Според Европейския съд по ПЧ  (реш.от 25.05.1993г) във връзка. с чл.9 от Конвенцията, трябва да се прави разлика между истинските религиозни убеждения и недопустимия прозелетизъм, който по същество е тяхно извращение и деформация, като предлагане на материални или социални изгоди с цел да се спечелят нови привърженици на дадено изповедание или упражняване на натиск върху хора  в отчаяние или нужда, или дори насилие или промиване на мозъци.

     Европейският съд по ПЧ приема (реш. от 26.09.1996г.), че държавите са управомощени с оглед защитата на обществения ред да проверяват дали дадено движение или сдружение, привидно преследвайки религиозна цел, не провежда недопустима по закон политическа дейност – респ.  нарушаване на обществения ред.

Съдът е счел в дадения случай, че приложимото вътрешно законодателство позволява широка намеса от страна на властите в упражняването на религиозната свобода.

        Властите са управомощени да преценяват дали дадена религиозна общност има “действителна нужда” от установяване на молитвен дом,  като критерий може сам по себе си да представлява основание за отказ, без позоваване на конституционно условие.

       Европейският съд по ПЧ е на становище, че изискването на разрешение по вътрешното законодателство е съвместимо с чл.9 от ЕКПЧОС само и доколкото има за цел да разреши проверка дали са задоволени предвидените в него изисквания.

      По смисъла на решение на Европейския съд по ПЧ от 30.01.1998г., за законността на една организация трябва да се съди преди всичко от нейната дейност. Не е достатъчно преценката да се извършва само от заявеното в устава или програмата. Уставът на една организация може да се окаже книжна фасада, целяща само да се улесни регистрацията й. Затова е необходимо да се види каква е в действителност дейността на тази организация, прикрита от фасадата. Възможно е документите да прикриват цели, намерения и дейност различни от тези, които те публично са обявили. Необходимо е да се сравни съдържанието им с практическата дейност на самата организация.

ЗАКОН за българското гражданство –в редакция  30.04.2010г.     

      Чл.10 “Български гражданин по месторождение е всяко лице, родено на територията на Република България, ако не придобива друго гражданство по произход.”

     Чл.12 т.6„Лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство, ако към датата на подаване молба за натурализация е освободено от досегашното гражданство или ще бъде освободено от него към момента на придобиване на българско гражданство.“

      Допълнителни разпоредби. § 2, т.3. “Лицето се освобождава от досегашното си гражданство когато: ....”2. губи своето гражданство по силата на натурализация съгласно отечествения му закон.”

    Преходни и заключителни разпоредби. § 4 “Възстановява се българското гражданство на лицата, освободени от  българско гражданство.... изселили се в страни, с които България не е сключила изселничиски спогодби.”

      Сгановище на Джовани Коянец, професор по международно частно право в университета “Ла Сапиенца” – Рим, член на Комитета на експертите на Съвета на Европа по въпросите на гражданството.

Принципът “юз соли” се прилага ако едно лице, родено на територията на Република България, не придобива друго гражданство по произход. В чл. 25, ал.6 на Българската Конституция се предвижда, че “Условията и редът за придобиване, запазване и загубване на българското гражданство се определя със закон.” Тук е отразен важния принцип, че тези въпроси са изключени от свободата на преценка на изпълнителните и административни органи. Актовете на тези органи подлежат поначало на съдебен контрол. Родено на територията на Република България лице става български гражданин “екс леге” ако не придобива друго гражданство по произход, което изцяло съответства на чл.6 ал.2  на ЕКГ. Гражданството по натурализация се предоставя само на онези лица, които имат истинска и ефективна връзка с българското общество. Съгласно чл.9 от ЕКГ, условие за възстановяване на българско гражданство трябва да бъдат ефективните връзки със страната. Постоянното пребиваване трябва да бъде предпоставка за възстановяване на гражданството.

      В Решение №15/1995г. Конституционният съд приема, че наличието на чуждо гражданство означава публично - правна връзка между дадено лице и чужда държава. Тази връзка се изразява в права и задължения, които могат да бъдат в конфликт със задълженията към българската държава.Поначало наличието на чуждо, освен българско гражданство на едно лице, е въпрос на собствен избор. Чуждото гражданство не е външно,натрапено качество на българския гражданин.

    Становище на Роланд Щерер – началник на департамент Швейцарско гражданство” във Федералното министерство на правосъдието и полицията, Швейцария. За български граждани по месторождение могат да се смятат само лица доказали, че не са придобили друго гражданство по произход. Изискването за владеене на български език съответства на международните стандарти и може да бъде основателно защитавано. Съгласно ЕКГ не само решенията за придобиване, запазване, загубване или възстановяване на гражданство трябва да подлежат на административен или съдебен контрол. Това изискване важи и за решенията за удостоверяване на гражданството. ЗБГ не съдържа разпоредба в тази насока. Би трябвало подобно правило да се включи в раздела за удостоверяване на българското гражданство или да се направи препратка към друг акт – например в ЗИБДС или за административното производство.

ДЕКЛАРАЦИЯ НА С.АРАБИЯ, ЛИВАН И ЕГИПЕТ
    При общата дискусия по Всеобщата декларация за правата на човека в Третия комитет на Общото събрание на ООН - 30.09-7.12.1948г. „Представителят на Саудитска Арабия привлече вниманието, че Декларацията се основава в голяма степен на западните концепции за култура, които често се разминават с концепциите за култура на източните държави. Това обаче не означава, че Декларацията е насочена срещу тях, даже и ако не съвпада с тях.“ Декларацията е приета от ОС на 10.12.1948г.

 .  СТАНОВИЩЕ на Генералния секретар на ООН от 7.05.1950г. 

    По поръчение на Икономическия и социален съвет на ООН е изготвено и на 7 април 1950г. изразено от името на Генералния секретар на Световната организация становище, в което се констатира: “Решението и позициите на авторите на договора от 10.02.1947г. означават, че предишният режим за закрила на малцинствата е престанал да съществува.  Разпоредбите на договора от Ньой относно закрилата на малцинствата следва да се счита, че вече не са в сила по отношение на България, Върховният секретар по националните малцинства към ОССЕ Макс ван дер Стол (1994г.) заявява: „Във вашата страна няма нарушаване правата на малцинствата.“

      Из КОНСУЛСКО ДОНЕСЕНИЕ №52 от 6.09.1876г. до В.Т.Кожевников – руски гнерален консул в Русе: „Когато вечерта при англичаните се явили няколко селяни българи за да се оплачат, че в последно време турците без никакъв повод ги колят и убиват, то г-н Далзиел /английски консул във Варна/ утешил българите по следния начин: “когато турците избият и изколят всички вас, тогава няма кого да колят и убиват.“ На другия ден, съпроводени от християни каварненци, същият Далзиел изразил недоумение: защо християните в Турция не преминат в мохамеданската вяра и когато се побратимят  по този начин с турците, да живеят съвместно, пеейки.“

    В публикация във френското списание  „La revue scientifique de la France et L,etranger“ от 8 юни 1878г., Великият везир на Османската империя Митхат паша констатира: „Първо, трябва да се има предвид, че между българите има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия за да се установат в България, както се вярва повсеместно. Те са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоеванието и след това. Те са синове на тази страна, на същия народ, излезли са от същите социални слоеве. Измежду тях има и такива, които говорят само български език.“

       Зия Гьокалп – „Войнишка молитва. Минаретата са нашите байонети, а куполите - нашите шлемове. Джамиите са нашите казарми, а вярващите – нашите войници.Тази Божия войска чака моята вяра. Аллах е най-велик! Аллах е най-велик!“      

      М-р председателят на Турция РЕДЖЕП  ЕРДОГАН в реч на 8.12.2013г. в източно-тракийския град Кешан заяви: “Когато говорим за Тракия в рамките на Турция, това означава както Одрин, Такирдаг, Къркларели, и разбира се Истамбул, така и Комотини, Солун, а така също Кърджали и Делиормана в България, дори земите до Скопие и Босна“ И по-нататък: “Тракия е жива в нашата обща история на Балканите и Европа. Тя е наша географска област.“

ОТНОСНО НЯКОИ ТУРСКИ НОРМАТИВНИ РАЗПОРЕДБИ.

    В съответствие с чл.чл. 52, 53 и 54 на Констигуцията, Законът за политическите партии от 1983г. забранява политически партии да твърдят, че в Турция има малцинства по народнностен (етнически), расов, верски или езиков признак, Да си поставят за цел да накърняват единството на нацията чрез формиране и развитие на езици и култури, различни от турския език и култура. Чл. 142 § 3 на НК разпорежда до 3 години затвор за извършване на пропаганда, която има за цел отслабване на националните чувства. Чл.125 предвижда смъртно наказание за всяка дейност, насочена към национален сепаратизъм. Чл.  42 ал.9 разпорежда: „никакъв език, освен турския, не може да се преподава като майчин език на турските граждани в учебните и просветни аведения“ Чл. 66, ал.1 гласи: “който е свързан чрез гражданство турската държава е турчин“. По силата на Закона за турските имена в сила от 2.01.1935г. и съпровождашите го „Регламент за фамилните имена“ № 1720 и „Инструкция за фамилните имена“ се разпореждат редица ограничения при избиране на фамилно име. То не може да отразява връзка с чужда раса или чужд народ, племе и т.н. Имената задължително трябва да са на турски език„ Приелите по различни причини турско гражданство лица също се задължават да приемат нови турски фамилни имена. Собствените имена в Турция се определят в съответствие със „Закон за гражданските въпроси“ № 1587, влязъл в сила от 1.09.1974г. и от „Ръководство за устройството, задълженията и дейността на гражданските услуги“ от 8.03.1977г., чл. 16 § 4 от който гласи, че „не могат да се поставят имена, които не отговарят на националната ни култура, на моралните норми, на обичаите и традициите, които притесняват общественото мнение.“.         

     Из „Духа на законите“ на Монтескьо (1689-1755) „Политическата свобода на гражданина е онова спокойствие на духа, което произтича от увереността на всеки в неговата безопасност,  а  за да съществува такава свобода е необходимо правителство, при което един гражданин няма да се опасява от друг....“

ИЗ  КОНСОЛИДИРАНИЯ ТЕКСТ НА ДОГОВОРА ЗА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ (2008г)

Преамбюл. „Вдъхновени от културното, религиозното и хуманистично наследство на Европа, от което са се развили универсалните ценности на ненакърнимите и неотчуждаеми права на човешката личност, както и свободата, демокрацията, равенството и правовата държава;“

Чл.1„С настоящия договор високодоговорящите се страни създават помежду си ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ, на който държавите - членки предоставят области на компетентност, за да бъдат постигнати общите им цели“.

Чл.2 „Съюзът се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, включително правата на лицата, които принадлежат на малцинства. ...“

Чл.49 „Всяка европейска държава, която зачита ценностите, посочени в член 2 и се ангажира да ги насърчава, може да поиска да членува в Съюза. ...“

Чл.3/2. Съюзът предоставя на своите граждани пространство на....., в съчетание с подходящи мерки по отношение на контрола на външните граници.....“

Чл;3/5. Съюзът .... допринася..и за стриктното спазване и развитие на международното право, и по - специално зачитането на принципите на Устава на Организацията на обединените нации.

“Чл.4/1. „В съответствие с член 5, всички области на компетентност, които не са предоставени на Съюза в Договорите, принадлежат на държавите-членки.“

Съюзът зачита равенството на държавите-членки – чл.4/2. „съществуващите функции...да осигуряват нейната териториална цялост, да поддържат обществения ред и да опазват националната сигурност. По-специално, националната сигурност остава единствено в рамките на отговорността на всяка държава-членка.“

Чл.5/1.Принципът на предоставената компетентност определя границите на компетентността на Съюза. Принципите на субсидиарност и на реципрочност определят упражняването на тази компетентност.“

Чл.5/2. „Всяка компетентност, която не е предоставена на Съюза с Договорите, принадлежи на държавите-членки“

Чл.5/3.  „...в областите, които не попадат в неговата изключителна компетентност, Съюзът действа само в случаите и доколкото целите на предвиденото действие не могат да бъдат постигвати в достатъчна степен от държавите-членки..., а поради обхвата и последиците от предвиденото действие могат по-добре да бъдат постигнати на равнището на Съюза.“

  Институциите на Съюза прилагат принципа на пропорционалност в съответствие с Протокол №2 относно прилагането на принципите на субсидиарност и реципрочност. Чл.1 „Всяка  институция следи постоянно за спазване принципите на субсидиарност и на пропорционалност, определени в чл.5 от Договора за Европейския съюз.“

Чл.6/1 . Разпоредбите на Хартата на основните права на Европейския съюз  „не разрешават по никакъв начин определените в Договорите области на компетентност на Съюза.“

Чл.6/2. „Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.“

Чл.11/1.Институциите предоставят чрез подходящи средства на гражданите и представителните организации възможността да изразяват и обменят публично своите мнения във всички области на дейност на Съюза“.

Чл.21/1. „Дейността на Съюза на международната сцена се ръководи ... и зачитането на принципите на Устава на Организацията на Обединените нации и на международното право.“

Чл.21/2.  „...както и на Заключителния акт от Хелзинки и целите на Парижката харта, включително тези,  които се отнасят до външните граници.“

ИЗ КОНСОЛИДИРАНИЯ ТЕКСТ НА ДОГОВОРА ЗА ФУНКЦИОНИРАНЕТО НА ЕС

Чл 2/2.  „Когото Договорите предоставят на Съюза компетентност, споделена с държавите - членки в определена област, ... държавите-членки упражняват своята компетентност, доколкото  Съюзът не е упражнил своята.“

Чл.17/1  „Съюзът зачита и не засяга статута, от който се ползват църквите и религиозните сдружения или общности в държавите - членки съгласно националното законодателство.“.

Чл.20/1  „Гражданството на Съюза се добавя към, а не замества  националното гражданство.“.

Чл.24.  „Всеки гражданин на Съюза има право да подава петиция в съответствие с чл. 227“.

„Всеки гражданин на Съюза може да се обръща към омбудсмана, предвиден в чл. 228.“.

„Всеки гражданин на Съюза може да се обръща писмено към всяка от институциите или органите ..... на един от езиците... и да получава отговор на същия език“.

Чл.50/2д  „предоставят възможност на гражданин на една държава-членка да придобива и ползва земи и сгради на територията на друга държава-членка, доколкото това не противоречи на принципите, предвидени в чл. 39 параграф 2.“:.
„При изработването на Обща селскостопанска политика и специфичните методи за нейното прилагане се вземя предвид: а) специфичният характер на селскостопанската дейност, произтичащ от социалната структура на селското стопанство и от структурните и естествени неравенства между различните селскостопански райони;“

Чл. 67/2.  Съюзът развива единна политика по  въпроси на„контрола на външните граници“. „По смисъла на настоящия дял апатридите се считат за граждани на трети страни.“.

Чл. 77 „ Съюзът развива политика, която има за цел: 1.... б) да се осигурят контролът на лицата и ефективното налюдение при преминаването на външните граници“.

Чл.227. „Всеки гражданин на съюза....има право да отправя индивидуално или съвместно с други граждани или лица петиция до Европейския парламент по въпроси, които се отнасят до областите на компетентност на Съюза и които го засягат пряко.“

Чл.228/1. „Европейският омбутсман е оправомощен да получава жалби.... относно  лошо администриране в действията на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, с изключение на Съда на Европейския съюз...Той разглежда жалбите и изготвя доклад по тях“.

Чл. 288. „Регламентът е акт с общо приложение. Той е задължителен по своята цялост и се прилага пряко във всяка държава-членка.“ „Директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на важен резултат от държавите-членки до които е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигането на този резултат.“. „Решението е задължително в своята цялост.“.  „Препоръките и становищата нямат задължителен характер.“.

Чл.289/1 „Обикновената законодателна процедура се изразява в приемане на регламент, директива или решение съвместно от Европейския парламент и Съвета по предложение на Комисията.“

Чл.289/3 „Правните актове, приети по законодателна процедура, представляват законодателни актове.“.

Чл.291   „Държавите - членки приемат всички необходими мерки по вътрешното право за прилагане на правно обвързващите актове на Съюза.“.

ИЗ ПРОТОКОЛ №2.

Чл.1 „Всяка институция следи постоянно за спазването на принципите на субсидиарност и на реципрочност, определени в чл.5 от Договора за Европейския съюз.“.   

Чл.8  „Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася по искове за неспазване на принципа на субсидиарност в законодателен акт, образуван по реда и условията на член 263....“.

ИЗ ПРОТОКОЛ № 24

Високодоговорящите се страни .....“като имат предвид, че в съответствие с член 49 от Договора за Европейския съюз, всяка европейска държава, която подава молба за членство в Съюза трябва да зачита ценностите, залегнали в чл. 1а от Договора за Европейския съюз.“.

„Като има предвид, че настоящият протокол зачита предназначението и целите на Женевската конвенция от 28 юли 1951г. относно статута на бежанците;“.

   Из докладите за напредъка на България в процеса за присъединяване към ЕС

  ЕК отбелязва: „Значителна част от финансирането на неправителствените организации идва от държави извън България, което означава, че някои НПО са прекалено зависими от тези донори.“

ИЗ ДЕКЛАРАЦИЯ ОТНОСНО ПРЕДИМСВО НА ПРАВОТО.

...... съвместно установената практика на Съда на Европейския съюз, Договорите и правото, прието от Съюза въз основа на Договорите,имат предимство пред правото на държавите-членки  при условията. определени от същата съдебна практика.“

ИЗ ПЕТИЦИЯ НА ФРЕНСКИ ИСТОРИЦИ – публикувана във в-к „Либерасион“ на 13.12.2005г. “Разтревожени от все по-честите политически намеси в оценката на събитията от миналото и от юридически процедури, засягащи историци и мислещи хора, ние държим да напомним следните принципи: 

   Историята не е религия. Историкът не приема никаква догма, не зачита никаква забрана, не признава никакво табу.Той може да бъде обезпокояващ.

   Историята не е морал. Историкът няма за роля да въодушевява или осъжда, той обяснява.

   Историята не е робиня на актуалността. Историкът не налага върху миналото съвременни идеологически схеми и не въвежда в някогашните събития днешна чувствителност.

   Историята не е памет. Историкът в своя научен подход събира спомените на хората, сравнява ги помежду им, сблъсква ги с документите, предметите, следите и установява фактите. Историята  държи сметка за паметта, но не се свежда до нея. 

   Историята не е юридически предмет. В една свободна държава не подобава нито на Парламента, ни на юридическия авторитет да определя историческата истина. Политиката на една  държава, дори водена от най-добри намерения, не е политика на историята.“
 „АМЕРИКАНСКАТА ГРАЖДАНСКА РЕЛИГИЯ“  (Хънтингтън) се определя с четири основни елемента. Първо – че американската система на управление се основава на религиозна база –тя предполага Висше битие.Вторият елемент е убеждението, че американците са богоизбран народ или, както казва Линкълн, – „почти богоизбран народ“. Америка е натоварена с Божията мисия да твори добро на света!

       ..

ИЗ  ЕВАНГЕЛИЕТО  СПОРЕД  ЙОАН. (22) „А като каза това, един от служителите, който стоеше там, удари плесница на Исус и рече: Така ли отговаряш на първосвещенника? (23) Исус му отвърна: Ако съм казал нещо лошо, свидетелствай за злото (опровергай ме), но ако е добро, защо ме удряш?“ 

ИЗ  ПОСЛАНИЕТО НА  АПОСТОЛ  ПАВЕЛ  ДО  РИМЛЯНИТЕ (24)  „И затова според страстите на сърцата им Бог ги предаде на нечистота, за да се безчестят телата им  между тях самите.“ (26) „Затова Бог ги предаде на срамни страсти, защото дори и жените им промениха естествената употреба на тялото в противоестествена.“  (24) “Така и мъжете, като изоставиха естествената употреба на жената, разпалиха се в похотта си един към друг и като вършеха непристойни неща – мъже с мъже, приемаха в себе си отплатата, подобаваща на заблудата им“ (28) „И така, предаде ги Бог на покварен ум да вършат това, което не подобава. (29) изпълнени с всякаква неправда, блудство, нечестие, алчност, злоба, пълни със завист, убийство, кавга, измама, злонравие, (30)клюкари, клеветници, богоненавистници, нагли, горделиви, самохвалци, изобретатели на злини, непокорни на родителите си, (31) безрасъдни, вероломни, безсърдечни, непримирими, (32) които знаеха Божията наредба не само ги вършат, но и одобряват онези, които ги вършат.“

РАЗМИСЛИ НА ФРЕНСКИЯ ПОЛИТИЧЕСКИ ФИЛОСОФ (ПИЕР МАНАН) Модерната държава е преди всичко и най вече националната държава, разбирана като общност от граждани. Нацията се дефинира чрез нейния суверенитет,  упражняван вътре в нея за интегриране на групите население, които тя включва, а навън – за нейното утвърждаване като исторически субект в един световен ред, основани върху същестуването и отношенията на нациите като политически единства.

  Държавата укротява войнствените енергии в обществото, извеждайки постепенно  религията извън сферата на публичността, като я третира за частно (интимно) дело на отделната личност. Европейските държави губят суверенитета си вследствие на това, че не се стремят да запазят своята идентичност. Бюрократичното начинание, наречено Европейски съюз,  се откъсва  все  повече от националните политически тела, които го учредяват и съставляват. Това изкуствено творение придобива свой собствен живот. „Европа“ изкристализира като идея,  натоварена с легитимност, която надхвърля и потиска всяка друга. Тази идея се снабдява с институционен механизъм, който е в състояние да преобразува всички аспекти на европейския живот. Обаче вместо да водят до укрепване на самоуправлението, новите инструменти на европейското управление все повече  го подкопават и отслабват. Така, в името на „демократичните ценности“ се институционализира политическата парализа на демокрацията.

     Националната общност е източник на всяка власт в политическото тяло. При отсъствието на субект, политическото тяло по необходимост тежнее към една или друга форма на олигархично господство.

     Развитието на европейския интеграционен процес води до утвърждаването на тенденцията щото представителното управление да се подменя с демократична управа, вседствие на което демокрацията се изражда чисто и просто в своеобразен менинджмънт. Така се създава власт без народ, а където няма народ не може да има и власт.  Ключовата роля в този процес се играе от европейската бюрокрация, която остава непроницаема за обикновените граждани, превръщайки самоуправлението в нов „просветен деспотизъм“. 

  Непрекъснатото и неопределено разширяване съответства на неспособността на Европа да се определи политически. Европа не разбира, че ако иска да мисли и действа политически, тя най - напред трябва да мисли и желае определено териториално устройство – както вътре, така и извън своите граници. Европа ще трябва да дефинира своята граница, доколкото това не е само  линия на картата, но също така духовен предел.

     Едно от големите открития беше социалната държава,  като сложно множество от аспекти, които трудно се разчленяват. 

    Враждебното отношение към християнското наследство само по себе си свидетелства за изначално абстрактния и утопичен характер на Европейския съюз.  Политиката и религията винаги и по необходимост се припокриват в някаква степен,  доколкото и двете са начин на  „приобщаване“.  Историческият опит показва, че неутралната държава и християнската нация вървят ръка за ръка. Щом християнската църква не представлява заплаха за свободата, нацията не може да приветства с отворени обятия друга религия, която винаги е била чужда на Европа. Това  би  било  огромна  несправедливост,  съчетана  с  политическа  и  социална  абсурдност. Единственото, което пречи да кажем, че Европа не е християнска (т.е.клишето „християнски клуб“) е това, че всъщност тя е!  Безспорна истина е, че мнозинството европейски граждани и повечето им представители смятат една многолюдна и силна Турция и най-вече мюсюлманска държава за огромна пречка пред нейното интегриране в Европейския съюз.  Въпросът е: каква  форма трябва да дадем на Европа ако искаме тя да преодолее своята пасивност и намери своето  място с ясна собствена перспекива сред големите играчи на днешния свят? Трезво премереният залог води до това да не приемем Турция! Обратното би имало огромни последици за свободата на действие на Евросъюза, колкото във вътрешен, толкова също във външен план, и това е един от главните фактори.  Европа трябва отново да се научи да говори политически за религията.

     Европейският проект има смисъл доколкото определени среди се откажат от опитите си да денационализират националните държави. Бъдащето на Европа е в съвместните начинания, а не в налагането на абстрактни правила. Националните държави продължават да остават онези ключови фактори, които са в състояние - ако не да предовратяват, то поне да коригират един неблагоприятен развой на събитията.

    Из речта на Алан Фостер Дълес пред офицери от американската армия (24.02.1945г.)

    „Ние ще хвърлим всички сили, всичкото зло, цялата материална сила на САЩ за измамване и оглупяване на хората. Човешкият мозък, съзнанието, са приспособими към промяна. Посявайки там хаос, ние незабелязно ще заменим човешките  ценности с фалшиви в които да вярват...... От литературата и изкуството например, ние постепенно ще изтръгнем  тяхната социална същност, ще отучим художниците,ще им отнемем желанието да се занимават с изобразяване,с изследване процесите, които се извършват в глъбините на народните маси. Литературата, театърът, киното ще изобразяват и прославят най-низките човешки усещания, чувства и страсти. Ние по всякакъв начин ще поддържаме и издигаме така наречените интелектуалци, които ще почнат да насаждат и втълпяват в човешкото съзнание култ към секса, насилието, садизма, предателството – с една дума всякаква безнравственост. В управлението на държавата ще създадем хаос и бъркотия..... Незабелязано, но активно и постоянно ще съдействаме за безпринципност на чиновниците, на рушветчиите, те да вършат каквото им скимне. Бюрократизмът и недобросъвестната работа ще бъдат въздигнати до добродетел. Честността и почтеността ще се осмиват и ще станат никому ненуждни, ще се превърнат в отживелици на минолото. ... Простащината и наглостта, лъжата и измамата; пиянството и наркоманията, животинския страх на един от друг, безсрамието, преда - телството, шовинизмът и враждебността между народите – всичко това ние ще култивираме и то ще разцъфне с кичести цветове. Само малцина, много малко хора ще се досещат или даже ще разбират какво става. Но такива хора ние ще поставим в безпомощно положение.Ще изтръгваме духовните корени, ще упошляваме и ще унищожаваме основите на народната нравственост.  По       този този начин ще разклащаме поколение след поколение, ще предизвикваме ерозия.  Ние ще се залавяме с хората още от детските и юношеските им години.  Главният залог ще бъде върху младежта. Ще започнем да я разлагаме, развращаваме, да я лишаваме от чест. От младежите ще направим циници, вулгарни хора, простаци, космополити.  Ще предизвикваме развращаване на младежта. Ще създадем човек с консумативна психика на елементарен потребител. Ето това ние ще направим. Всичко това ще извършим под девиза: „Защита правата на човека и гражданските свободи.“

    МИХАИЛ ГОРБАЧОВ – из лекция в Американския университет в Анкара, публикувана в чешкия в-к „Диалог“бр. 146/1999г.
„Когато лично опознах Запада,моето решение стана необратимо.Трябваше да премахна цялостно ръководството на КПСС и на СССР.Трябваше да отстраня ръководствата на всички социалистически страни. Моят идеал е пътят на социал – демократическите партии.... Светът без комунизма ще бъде по-добър. След 2000-та година ще дойде времето на мира и разцвет на света..... Исках дя запазя СССР в същите граници, обаче с друго наименование, като демократична държава. Това не ми се отдаде. Елцин паталогично мечтаеше за власт ...Той разложи СССР и така възникна бъркотия с всички тежки последици. Русия не е световна сила без Украина, Казахстан, кавказките републики. Там ще възникте конситуционен хаос. Това са държави без идея. Тази идея трябва да бъде идеята за западните държави – пазар, демокрация, човешки права.   Когато Елцин разпусна СССР и аз си отивах от Кремъл, стотици журналисти предполагаха, че ще плача. Аз не плаках понеже главната цел на своя живот изпълних:унищожих комунизма в СССРи във всички европейски социалистически страни. Не плаках, защото постигнах главното – унищожението на комунизма в Европа. Обаче комунизмът трябва да се унищожи и в Азия, за да се открие пътят на човечеството към идеала за свобода по целия свят.“   

       Организация за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ).  Конференция по човешките измерения - Копенхаген 5 - 29 юни 1990г. (оригиналът е на английски език).   Превод 

ИНТЕРПРЕТИРАЩО ЗАЯВЛЕНИЕ ПО ЗАКЛЮЧИТЕЛНИЯ ДОКЛАД 

        “ България приветствува и напълно подкрепя приемането на Заключителния документ от Копенхаген от държавите-участнички, като значителна положителна стъпка в по-нататъшното развитие на правата на човека и основните свободи, особено в областта на върховенството на закона, свободните и демократични избори, зачитането и защита на всички индивидуални права и развитието на подходящи импламентационни процедури.

     При отсътствието на каквато и да е дефиниция, използването на термина “национални  малцинства“, както и всички положения, свързани с правата на лица, принадлежащи към такива малцинста, там където те съществуват и обхващат други сходни групи, не могат да бъдат тълкувани по начин, който да освобождава която и да е държава - участничка от изпълнението на международните стандарти по правата на човека и основните свободи, нито като противоречащи по какъвто да е начин на съответните принципи на суверенното равенство, нерушимостта на гранииците и териториалната цялост на държавите. В това отношение България поддържа досега регистрираните си позиции.

     Приложимостта на тези постановки за малцинствата, които са от политически, а не от хуманитарен характер и се отнасят до други, освен официални становища се отнасят до организации или дружества, използани пред официалните власти на други, освен официалните езици вмества имущества или автономна уредба, финансови и други дарения, както и официална помощ и други, е от изключителната компетенция на всяка държава - участничка, както това произтича от приетия документ.

    Като потвърждава готовността си да осъществява изцяло и на дело договорените положения на равноправна основа с всички държави - участнички, България заявява, че това не може да накърни по какъвто и да било начин правото на свободно и демократично избрания парламент в България да разглежда тези положения и да определя подходящите правни и други средства за тяхното осъществяване в съответствие със суверениата воля на българския народ. 

    ЗАЯВЛЕНИЕ НА ТУРЦИЯ

   „Приложеният текст е предстаавен от делегацията на Турция съгласно §79 от Заключителните    препоръки на Хелзинкските консултации (глава 6) за запознаване взимащите участие държави. 

      “Имам честта да Ви информирам за това, че следващият текст съставлява интерпретиращото заявление на Правителството на Република Турция съгласно параграф 79 от процедурните правила (глава 6 от Заключителните препоръки на Хелзинкските консултации) по документ CSCE/CHDC.43,  приети днес:

      “Според схващането на Турция, терминът  “национални малцинства“ обхваща само групи от населението, чиито статус е предмет на двустранни или многостранни международни инструменти.

      Положенията в документите от срещата в Копенхаген на Конференцията по човешките измерения на ОССЕ ще се прилагат в съответствие с конституцията и националното законодателство.“

     При това моля да информирате за горното участващите държави.“

     Из изказването на представителя на Р. Турция на 95-та сесия на Комитета на министрите на Съвета на Европа – Страсбург, (10.11.1994г.).

     “.....Турската Конституция провъзгласи унитарния характер на държавата, неделимостта на нацията, както и равенството на всички граждани пред закона. Поради исторически и културни причини терминът  „малцинство“  не се използва в Турция, освен за означаване само немюсюлмански общности. В Лозанския договор, който предшестваше провъзгласяването на Република Турция, бидейки един от неговите основни съставляващи елементи, турските граждани – немюсюлмани се определят като лица, принадлежащи към немюсюлмански малцинства. Останалото население представлява мнозинство - без разлика от етническо, езиково или религиозно естество Социалната тъкан на Турция е един конкретен пример за приложение на разпоредбите на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, инкорпорирани в параграф 43 от Обяснителния доклад към Рамковата конвенция. Разпоредби, които заявяват (цитирам), че  „не всички етнически, културни, езикови или религиозни различия обезателно водят до създаването на национални малциства“. Турското законодателство е отражение на тази социална тъкан. Това разбира се не изключва, че се признава съществуването на етнически, религиозни, езикови и културни различия в състава на населението на страната. Както сочи в своята програма, тур -  ското правителство е решено да премахне в рамките на националното единство всички пречки, празноти и ограничения от правно или друго естество що се отнася до свободното изразяване, съхраняването, както и развитието на отделните етнически, културни и езикови особености на всички индивиди. 

     Така, че ние приветстваме разработването на съвкупност от принципи – каквато е Рамковата конвенция, които съвпадат с общата ориентация на нашите усилия в тази област. 

    Бих желал също да отбележа, че защитата на националните малцинства не може да се разглежда независимо от концепцията за цялостната защита на човека въобще. Тук става дума за универсална ценност. Защитата на правата на човека и защитата на лицата, принадлежащи към национални малцинства са по този начин неразривно свързани. В действителност, когато се отнася до милиони хора, установени в една страна понякога повече от 40 години и които очевидно не се стремят към отчуждаване от битието си, съвсем вярно и нормално е да одобряваме възможностите, предложени от тази конвенция.“.    

  

ИЗ ПРОТОКОЛА КЪМ ДОГОВОРА ЗА ПРИЯТЕЛСТВО МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И ТУРЦИЯ  от 18.10.1925г., ЧИЕТО СЪБЛЮДАВАНЕ СЕ УТВЪРЖДАВА С ДОГОВОРА от 1992г.:

„Двете правителства се задължават помежду си да осигурят.... и на българските малцинства в Турция -  от разпорежданията за покровителство на малцинствата, уговорени в Лозанския договор.

 ДОГОВОР МЕЖДУ БРИТАНСКАТА ИМПЕРИЯ,ФРАНЦИЯ,  ИТАЛИЯ, ЯПОНИЦИ И СЪЮЗЕНИТЕ СИЛИ от една страна и ГЪРЦИЯ от друга страна ОТНТОСНО ЗАКРИЛАТА НА МАЛЦИНСТВАТА, подписан в Севър на 10 август 1920  година
чл.1  Гърция се задължава да осигури пълно и точно приложение на разпоредбите на този договор като основни законови норми и никакъв закон, наредба или официално действие ще наруши или промени тези разпоредби нито ще допусне подобно предимство.
чл.3. Гърция приема и обявява за гръцки граждани с пълни права и никакви формалности лицата от български или турски (или албански) произход на, които към датата на влизанто в сила на настоящия договор живеят на присъединени  към Гърция терштории съгласно договори, сключени след 01.1913 година.

 ПРОТОКОЛ ЗА ПОКРОВИТЕЛСТВО НА МАЛЦИНСТВАТА В ГЪРЦИЯ И БЪЛГАРИЯ, подписан в Женева на 29.09 1924г. от представителя на гръцкото правителство и от главния секретар на ОН. „Гръцкото правителство, в желанието си да обезпечи на лицата от българското малцинство в Гърция справедливо отнасяне, съобразено с клаузите на договора, подписан в Севър на 10.08.1920г. между Гърция и главните съюзни сили, направи  на ОН следното предложение. Съветът на ОН в зесенанието си
от 29.09.1924г. ,след като взе акт от предложението на гръцкото правителство, реши да го приеме.

     ИЗ ДОКЛАДА НА АМЕРИКАНСКИЯ ДИПЛОМАТ  ЮДЖИН СКАЙЛЪР (1876г), публикуван в английската „СИНЯ КНИГА“ № !, 1877г. (издирила Кирила Възвъзова.)

    „Ваше превъзходителство,

 Относно зверствата и кланетата, извършвани от турците в България, чест имам да ви осведомя, че посетих  (изброени са 15градове и села) . От онова, което лично видях и от разпитите, които направих и от сведенията, които получих, установих следните факти:..“ “Докато в Копривщица царял грябеж, в Панагюрище похот, в Батак турците изглежда са имали само една силна страст- жаждата за кръв....Достатъчна е гледката на Батак, за да бъде потвърдено всичко за турските деяния при потушаването на българското въстание. А аз го видях три месеца след клането. Навсякъде бяха разпиляни човешки кости, черепи, ребра и дори цели скелети, момински глави още окрасени с дълги плитки, детски кости, скелети още покрити с дрехи. Тук видяхме къща, чийто под още се белееше от пепелта на овъглените кости на 30 изгорени жени. На това място селският чорбаджия Трендафил бил нанизан на шиш и след това печен. Той е заровен тук. Видях един вонящ трап, пълен с подути тела. Тук видяхме и училището, където били изгорени живи 200 жени и деца, които потърсили убежище на това място. А тук беше и църквата и гробището, където още могат да се видят около хиляда полуизгнили трупа, които изпълваха ограден двор и образуваха един куп, висок няколко стъпки, където между камъните, които направо бяха нахвърлени за да ги покрият, стърчаха ръце, крака и глави и отравяха въздуха със своята смрад“ 

ИЗ КНИГАТА НА ТУРГУТ ЙОЗАЛ „ТУРЦИЯ В ЕВРОПА“ (1988г.)

„Християните предприемат борба, като създават нелегални сдружения и образуват партизански банди благодарение на помощта на руските агенти. Тази гериля , пръв прадед на съвременната терористична гериля, има за обект цивилното мюсюлманско население.Целта е да се предизвика ответно нападение на мюсюлманите и след редица атентати тази цел бива постигната ...Защитава се предимно тезата за османската жестокост спрямо християните. Така натрупаните реакции    по-късно ще послужат за да се узаконят всички войни срещу османлиите и да се създадат нови държави на тяхна територия.“(с.158). Като пример се привежда Априлското въстание, описано като  „въстание, избухнало в  Стрелча  (България)  през април 1875г. и ръководено от руски и панславистки агенти, които с „чудесна опитност“ успяват да заблудят общественото мнение относно броя на жертвите. Според Йозал „невъзможно е турците да са извършвали гонения и насилия, тъй като за разлика от латинците и православните християни, са по природа почтени, справедливи и толерантни.“ В книгата си  Йозал заявява: „ Неточно е да се твърди, че османлиите прибягват до сила за да набират еничaри. Напротив, християнските семейства правели опити насила или чрез подкупи да дадат децата си на рекрут, тъй като службите, които им се откривали по този начин били силно търсени.“

Реджеб Тайб Ердоган – президент на Турция (по Любен Петров)

Слово па президента Ердоган (Бурса 23 октомври 2016) „Как да мислим за Одрин по различен начин от този за Солун и Кърджали? Възможно ли е да мислим различно за Газиантеп и Алепо, Ризе и Батуми, Бурса и Скопие? Физически тези градове са в границите на други държави, но границите на сърцето ни са широки и обхващат и тях. ... Наша грижа са обаче защитата и опазването на живеещите в тях наши братя и културно-историческото наследство. Защото във вяко кътче от тази география има следи от стъпките  на нашите предци, проливали кръвта си там, там са и гробовете им. По земите на 30 държави ние имаме нашите герои и мъченици. Всичко това може ли да бъде откъснато от нас?“

        „Длъжен съм да кажа, че не сме приели доброволно настоящите граници на държавата ни...“

        „В продължение на много години изкривената образователна система действаща в началното и средното училище, в гимназията внушава на децата ни, че нашата история започва преди 90 години......  Републиката не е началото, тя е последната част от съвременната ни история. Сега е наложително а се откажем от тази фалшива история и възприемане на цивилизацията. Това ще бъде приоритет в образованието през новия период...“ „

        В новата турска история Ердоган включва и страните от бившата Османска държава. „Тези страни не са ни чужди.“

        Още Давудоглу дава насоки за написване на новата история  в духа на неоосманстката концепция. Задачата на историците е да ревизират дълбоко вкоренените представи за османлиите като носители на насилие, престъпления и жестокост (според него –неисторически и неверни) – от едно страна, а от друга – да представят миналото като една „успешна история“, период на благоденствие и равнопоставеност на всички балкански народи.“

        На 22 ноември 2016 на конференцията за новата концепция за сигурноста Ердоган заявява: „Лозанският договор не е безспорен текст, не е свещен. Разбира се, ние ще го обсъждаме, ще правим опити да постигнем по-добро решение. Ние ще оспорим всички условия“. „Турция ще построи по-голяма от себе си държава с помощта на Аллаха.“

        През 2010 година Ердоган заявявав духа на свещенните писания (суна): „Няма значение дали сме турци или кюрди. Ние сме мюсюлмани.“

МАКГАХАН – в репортажа „ПЕРУЩИЦА ГОРИ“ пише следното:

„Никой не би могъл да разбере хладнокръвния, любезния, съзнателния начин по който един турчин може да лъже, докато не види това, което аз видях по време на моето пътуване из България. Аз бях пътувал много и видял немалко неща по света, но искам да призная, че до моето идване тук аз нямах представа до каква степен може да стигне човешката двуличност. Честният и открит начин по който турците ви лъжат, надминава всяко убеждение и се налага и на най-недоверчивия и скептичен ум.... Но само когато човек види със собствените си очи как хладнокръвно, обсъдено и с предумисъл, по най-безсрамен начин те лъжат, тогава започва да вниква в дълбочините на тяхната двуличност...“