СДРУЖЕНИЕ “ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ-БЪЛГАРИЯ“
ДЪРЖАВИТЕ СА СТУДЕНОКРЪВИ ЧУДОВИЩА!
ген. Де Гол
СКВЕРНИ ВНУШЕНИЯ ЗА ТУРСКО
МАЛЦИНСТВО В БЪЛГАРИЯ
При османското нашествие в границите на
Европа и след поробването на християнското население по българските земи никога
не е провеждана турско-анадолска колонизация! Била е неосъществима фактически
и логически абсурдна поради ограничените демографски ресурси на
разпространилата се на три континента
империя. Въпреки посочените обстоятелства обаче, продължават
преднамерените твърдения за наличие у
нас на „етнически турци“, както и преобръщането на мохамедани от българска народност в „помаци“, принадлежащи към
някаква ислямска нация. Наред с това, системно и упорито са пренебрегвани
сведенията за асимилационните процеси на Балканите в резултат на ислямизиране и
абсорбиране на коренното население чрез османската данъчна, административна и
военна система, а най-вече посредством извършвания през XIV-XIX век с
всякакви средства и с неимоверни жестокости геноцид над българския народ. Умишлено се потулва публикацията на Великия
везир на Османската империя Митхад паша във френското списание “ La revue scientifique
de la France et de L, etranger ”
от 8 юни 1878 г., в която се изтъква: “Първо, трябва да се има предвид, че между българите
има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татари, нито
черкези. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия за да се установят в България,
както се вярва повсеместно. Те са
наследници на потурчени българи, приели исляма по времето на завоеванието и
след това. Синове са на тази страна, на същия този народ, излезли са от същите
социални слоеве. Между тях има и такива, които говорят само български език.“
Продължават, обаче, напълно опроверганите, въз основа
на исторически паметници, автентични документи и научни сведения на политическите
спекулации с т. нар. „етнически турци“. Съвременни
безродни политикани налагат под натиска на съседни и по-далечни сили и на техните
петоколоннци и измекяри, а и в разрез със международното право, на престъпни
внушения за наличие у нас на турско, помашко, ромско, македонско и какви ли не още
“малцинства“, както и недопустимото признаване на колективни права по общностен
признак. Заедно с това се пренебрегват
действащите и понастоящем многостранни и двустранни договори, които утвърждават правата на принадлежащите
към български национални малцинства наши сънародници на основата на сключените
след Първата световна война конвенции от
Антантата с Османската империя (Севър, 1920г.) и заменилият го Лозански
договор от 1923г. с Република Турция, с Кралство Гърция (Севър,
1920г.), със Сърбо - Хърватско - Словенското кралство - бившата СФР Югославия (Сен Жармен, 1920г.),
които са действащи и понастоящем.
Подложеното на манипулации в продължение на
десетилетия и по всякакъв начин обществено съзнание, както и вследствие подмяната
на представителното управление с изродена
олигархическа управа от колониален тип, са обезверили и лишили българския
народ от желанието да изявява своите граждански права и свободи,като и да се
противопоставя открито на чуждите стратегически стремежи. Особено настойчиви в това отношение се оказват
несекващите усили на турските управници и тяхната пета колона у нас,
подпомагани от непоследователните и във вреда на нашите национални интереси
действия на властващата партийна прослойка.
През целия период от Освобождението до наши дни, в
българо - турските отношения в областта на човешките измерения се очертават
ясно две основни политически тенденции. Разграничаването им се предопределя от
множество приети в световната общност принципни договорености, като Уставът на Организацията на обединените
нации, Заключителния акт от Хелзинки на Съвещанието за сигурност и
сътрудничество в Европа, Виенската конвенция за право на международните
договори, Декларацията за приложение на международното право относно
приятелските отношения и сътрудничество между държавите и други споразумения. Като съставни части на залегналите в тях
положения са включени - наред с това всяка държава да изпълнява добросъвестно
задълженията по общопризнатите принципи и норми на международното право, да признава и зачита действащите договори, да се съобразява с изявяващото техния суверенитет
национално законодателство, да се спазват
забраните за участие в действия срещу тяхната политическата независимост и
териториална цялост.
На тази основа, предмет на настоящото изложение са
подходите, становищата и интерпретациите на правителството на Република
България и на правителството на Република Турция относно приетите на състоялата
се във Виена на 9-10 октомври 1993 г. среща на ръководителите на държавите-членки
на Съвета на Европа решения за сътрудничество, включващи изработването на Рамкова конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ),
както и на други многостранни правно задължителни европейски стандарти за
нейното реализиране. Конвенцията не
съдържа определение на понятието „национално малцинство“ поради невъзможността на този етап да се намери
консенснусно съгласие. Възприет е обаче един прагматичен подход в съответствие
с Декларацията (Анекс II) от
споменатата Виенска среща (1993г.), според която националните малцинсва са
образувани при присъединяване на територии вследствие исторически превратности към
друга държава ведно с коренното им население. Тяхното конституционно уреждане се възприема
като изключителен акт на национален суверенитет. Видно от самото наименование и
изложените във въведението й принципи, Конвенцията юридически и логически не третира
етнически, расови, религиозни, езикови и други общности, „самопределили“ се въз
основа на аритметично-количествен признак. В тази връзка би било уместно да се
изтъкне, че след Освобождението, от начертаните от Великите сили
(посланическата конференция в Истамбул 1876г., Сан-Стефанския договор 1878г.) граници
на населените с българи територии, към съседните държави на пет пъти са присъединявани изконни
български земи. Няма и действащ международен договор или конституционен текст,
който да урежда статут на каквото и да е малцинство в България. Нашата страна ратифицира
през 1999г. РКЗНМ в знак на солидарност и в подкрепа на залегналите в нея
принципни положения, които би следвало да гарантират защитата на признатите с
действащите международни договори статут на българските малцинства и правата на
принадлежащите към тях наши сънародници. Трябва да се изтъкне и обстоятелството,
че Република Турция не е ратифицирала РКЗНМ! Тук би могло да се вметне, че в
препоръки на ПАСЕ 1492 (2001г) и 1623 (2003г) се набляга на ратифицирането на
РКЗНМ, като абсолютно необходима предпоставка за равнопоставено сътрудничество
в общността на европейските нации. А съгласно
договореностите в Европейския съюз, всяка
кандидатстваща за членство в Общността държава е длъжна да ратифицира
РКЗНМ, като интегрална част от защитата
на правата на човека.
РКЗНМ не предполага признаване на общностни колективни
права. Наблегнато е на защитата на лицата,
принадлежащи към притежаващи статут национални малцинства, които могат да
упражняват своите права самостоятелно или съвместно с други. При това, не
всички етнически, културни, езикови или религиозни различия водят обезателно до
създаване на национални малцинства. Според РКЗНМ, изучаването на малцинствени
езици не предполага позитивни действия от държавата, особено такива от финансов
характер. Знанието на официалния език обаче е задължително за всички граждани и
се счита фактор за социално интегриране. При това, Конституционият съд в Решение
2/1998г. констатира, че съществува определено несъответствие между използваното
в РКЗНМ понятие „малцинствен език“ на принадлежащо към малцинство лице и
понятието „майчин език“в чл.36 от Конституцията. Съгласно разпоредбите на РКЗНМ,традиционите практики следва
да са ограничавани в съгласие с изискванията на обществения ред. Принадлежащите
към малцинства граждани са длъжни да спазват националната Констиуция и законодателството на
страната, както и да уважават без дискриминационни привилегии правата на
другите граждани.
Една съпоставка между подходите на правителството на
България и на правителството на Турция по признаване статут на съответно
малцинство в своята страна и правата на принадлежащи към тях лица показва
наличие на две различаващи се на дело политики. Би могло обосновано да се
констатира,че българската държава
изпълнява стриктно постигнатите между страните договорености. В тази връзка България потвърди с
Интерпретиращо заявление към Заключителния доклад на ОССЕ по човешките
измерения (Копнхаген 1990г) становището, че е недопустимо, при отсъствие на дефиниция
на термина „национални малцинства“ и разпоредби за правата на лица,принадлежащи
към такива малцинства, те да бъдат тълкувани по начин, който да освобождава от
спазване принципите на суверенно
равенство, ненарушимост на границите и
териториална цялост на която и да е държава. В Интерпретиращото заявление България потвърди
готовността си да осъществява на равноправна основа изцяло и на дело
договорените положения и това не може да накърнява правото на свободно и
демократично избран парламент да определя подходящите правни и други средства
за тяхното осъществяване.
След сключването на 18.10.1925г. в Ангора на Договора
за приятелство между България и Турция, нашата страна последователно провежда (поне до
влизането й в НАТО) политика в съответствие с международните стандарти, постигнатите
двустранни договорености, разпоредбите на Конституцията и националното
законодателство, по силата на които на територията на страната няма регламентиран
статут на турско национално, етническо или друго „малцинство“. Уместно е по
този повод да се вземе под внимание изразеното на 7 април 1950 г. по поръчение
на ИКОСОС становище на ген. секретар на ООН, в което се
казва: „Решенията и позициите на авторите на Парижкия мирен договор (1947 г.)
означават, че разпоредбите на договора от Ньои относно закрилата на малцинствата
следва да се считат за невалидни.“
Фрапиращи примери за оказвания в разрез със тези
положения натиск продължават и понастоящем. С нота от 25 юни 1956 г., МВнР заяви
благосклонността на българското правителство за разглеждане на поставени от турска страна искания. С Решения от 20 юли и 11 септември 1957 г. ПБ
на БКП одобри по принцип започването на преговори за събиране на разделени
семейства посредством заминаване на „български граждани от турски произход“,
които не са считани нито за бежанци, нито преселници, а са били винаги
български граждани. Воденето на успешни преговори тогава се е оказало
невъзможно поради поставеното предварително условие - България да признае
наличие на „турско малцинство“ на своя територия, а също на негови дискриминационни
привилегии.В отговор на наново предявените на 28.10.1961 г. претенции и
изискванията за приложението им като „правила на поведение“ и условие за
развитието на двустранните отношения, българският министър-председател е
предупредил, че „ние, като самостоятелна
държава, няма никога да позволим да се
предизвикват проблеми отвън, които
представляват намеса в нашите вътрешни работи.“На проведена на 6 ноември 1986г.
във Виена среща на външните министри на държавите от ОССЕ, турският
представител Вахид Халефоглу поставя
като условие за воденето на преговори признаване на „турско малцинство“ в
България и на неговите (колективни) права. И ако това не бъде сторено, ще
продължи провеждания от Турция курс на натиск. В отговор е заявено, че няма да бъде
допуснат диктат и намеса във вътрешните работи на суверенната българска
държава. Припомнено е, че в нито един международен и двустранен документ не се
говори за „турско малцинство“ в България.
На разговори през 1986г. в Женева със зам. министър Иван Ганев, пом. министъра
Нюзхет Кандемир е поставил същото условие – признаване на „турско малцинство“ и изложил
девет искания, от изпълнението на които зависело турската страна да предприеме стъпки за нормализиране на отношенията между
двете държави. Българската страна
категорично е отклонила искането за признаване на „турско малцинство“ и „правото“
на Турция да се меси в нашите вътрешни работи. На последвалата през 1987г. в
Женева среща на двете делегации, турската страна е поставила искане за
признаване този път на „турско мюсюлманско малцинство“. В отговор е изтъкнато,
че през изминалите сто години в нито един договор не се споменава и е
неприемливо да се говори за „турско малцинство“в България.В предложен на
срещата сценарий за по-нататъшен ход на турско-българските отношения, на
българската страна е поставено ултимативно искане да реши поставените въпроси, като
в противен случай Турция ще анулира двустранната
търговска спогодба. От българска страна е заявено, че така поставените искания
са неправомерни и нито една суверенна държава не може да ги приеме. През януари 1989г., на Конференция в Париж за премахване
на химическите оръжия, е проведена по искане на турската страна среща на
външните министри П. Младенов и Месут Йълмаз. Още от самото начало турският
министър агресивно развива тезата, че България не решава основния въпрос за статут
на „турско малцинство“. В отговор П. Младенов изтъква, че в нито един
българо-турски документ не се говори за „турско малцинство“в България.
Напротив, става дума за българското малцинство в Турция. В последвало публично
изказване, Месут Йълмаз изнася с бейско самочувствие и менторски тон лекция за „провиненията“
на България и дава съвети как нещата трябва да се решават. В отговор П. Младенов
заявява:„Г-н министър, най-напред трябва да кажа, че съм дълбоко възмуте от
речта Ви на сутрешното заседание, от нейната антибългарска насоченост. Досега не съм присъствал на международен
форум, на който да се е произнасяла такава реч срещу която и да било страна.
Такива квалификации и оценки, каквито използвахте, не се използват и между
воюващи страни. Те не се използваха и в най-мрачните периоди на Студената
война. Повтарям, аз съм най-искрено и дълбоко възмутен.“.
Успоредно с провежданото в международните регионални организаци
неприязнено отношение на турската дипломация спрямо основаната на действащи
двустранни договори позиция на българското правителство, то продължава в
рамките на ООН. На състоялата се през юни 1988г. специална сесия е проведена
среща на министър-председателите на двете държави. На нея Тургут Йозал
откровено е заявил, че т. нар. „български турци“ са български граждани, а
загрижеността на Турция е изцяло по хуманитарни съображения. От своя страна Петър
Младенов е изтъкнал, че това наистина са български граждани и никоя друга страна,
нито Турция, няма право да говори от тяхно име, освен ако иска да се меси във вътрешните
работи на България. И допълва: „Ако Турция продължи да претендира, че тези
български граждани съставляват национално малцинство в България, това ще
означава само едно – че Турция има териториални претенции спрямо България“. На 3
октомври 1989г. на сесията на ОС на ООН, Месут Йълмаз отново ултимативно е настоял
България да признае „турско национално
малцинство“. В право на отговор, българският делегат е заявил:“България
отхвърля като безпочвени обвиненията на Турция. В двустранни споразумения и
договори е ставало дума за български мюсюлмани в България и за български
малцинства в Турция, но никога за „турско малцинство“в България. В резултат на
приетия от Народното събрание нов закон, много български мюсюлмани решиха да
заминат за Турция. Обаче последната на
22 авгус 1989г. затвори границата си за български граждави.“. В отговора е обърнато и специално внимание на пантюркизма относно
геноцида над българите, след който са останали хиляда от общо 450000.
Във връзка със споменатите факти к обстоятелства,
както и с оглед на позициите и действията на двете страни е наложително да се
упомене Интерпретиращото заявление на турското правителство по Заключителния
доклад на Конференцията на ОССЕ по човешките измерения (Копенхаген юни 1990г.),в което се твърди: „Според схващането на
Турция, терминът „национално малцинство“ обхваща само групи население, чийто
статус е предмет на двустранни или многострнни международни инструменти.
Положенията и документите от срещата в Копенхаген на Конференцията по човешките
измерения на ОССЕ ще се прилагат в съответствие с Конституцията и националното
законодателство.“ Всъщност, вложеният в този
документ смисъл не само е идентичен със заявлението на българското правителство
по същия Заключителен доклад на ОССЕ, но противоречи на исканията на Анкара за
признаване статут на „турско национално малцинство“в България! Така поставената
цел е не само поддържане на трайно съзнание за турска идентичност и
принадлежност на всички български мюсюлмани. Замисълът е и в дестабилизиране
обстановката в страната посредством противопоставяне на български граждани по
етнически и религиозен признак, както и регламентиране статут на турско
национално малцинство. Възприетият подход се състои в превръщането на унитарната
в мултиетническа нация, стимулирайки капсулираната „пета колона“ за завоюване
на политическа автономия и сепаратизъм в определени области на страната по т. нар.
„български етнически модел“. Призивът за приобщаването на всички „външни тюрки“
към Майката Родина (Ана Ватан) прикрива заветният на пантюркизма стремеж за
изграждане митичната държава Туран в границите между Адриатика и Урал. За това
свидетелства и изказването на президента Тургут Йозал през 1987г. на митинг в
Бурса, че Турция няма да престава да поставя въпроса за статут на „турско
малцинство“ в България. „Непрекъснато ще ги притесняваме и на края на крайщата
ще намерим решение на този проблем, както направихме в Кипър!“. Такива заплахи са не само в разрез със действащия от 1925г.
двустранен договор за приятелство (потвърден с договор от 1992г.).
Хамелионските еквилибристики на турските дипломати арогантно погазват и
утвърдените международни стандарти. Не случайно в приетата на 48-та сесия (1996г)
на Комитета за премахване на всички форми на дискриминация Препоръка ХХI се констатира, че някои етнически и религиозни групи
се позовават на правото на „самоопределение“, като основание за предявяване на
нелегитимни права за отцепване. В Резолюция 1514 на ОС на ООН се изтъква, че
„всеки опит за частично или пълно разрушаване
на националното единство и териториалната цялост на държавата е несъвместим с
целите и Устава на ООН.“ Отричането в наши дни на поетите двустранни задължения
и международни правни стандарти е очевидно присъщ елемент в изявленията на
външния министър Ахмед Давутоглу, както и на други изявени пантюркски и ислямистки
деятели.
Показателно за двоен политически стандарт е отказът на
Турция да ратифицира РКЗНМ. Причината е във възприетите в Конституцията и
законодателството принципи и норми, с които се отрича наличието на малцинства в страната. Всяка дейност – политическа,
културно-образователна или каквато и да е друга, изтъкваща нетурски произход,
се счита за расистка, за насочена към национален сепаратизъм и се наказва със
смърт. Никакъв език, освен турският, не може да се преподава като майчин език
на турски граждани в просветни и учебни заведения. Според нормативни актове от
2.01.1935, 1.09.1974, 8.03.1997г. не могат да се поставят имена, които не
отговарят на турската култура, обичаи и традиции.
В изявление на 95-та сесия на Комитета на министрите
на държавите от Съвета на Европа (Страсбург, 10.11.1994г.), на която се приема
проекта на РКЗНМ, турският представител декларира: „Турската Конституция провъзгласи унитарния
характер на държавата, неделимостта на нацията, както и равенството на всички
граждани пред закона. По исторически и културни причини терминът „малцинства“
не се използва в Турция, освен за означаване на немюсюлманските общности.“ Това
изявление разкрива юридическата
несъстоятелност и липса на искреност в турската политика спрямо България в
хуманитарната област и малцинствените въпроси. Впрочем, основните правила на
турската (балкапанската) дипломатическа школа са неизменни: доза двуличие,
щедрост в обещанията, които няма да бъдат изпълнени, позволено е всичко, което
няма да се узнае.
На нашите политици е наложително да се припомни изтерзаната
констатация на големия френски държавник ген.Де Гол:„Държавите са студенокръвни
чудовища. Между тях всичко се решава в жесток сблъсък на сурови интереси!
и.д.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
(п) Милко Бояджиев)
(п) Милко Бояджиев)
СЕКРЕТАР:
(п) Румен Воденичаров
(п) Румен Воденичаров
Няма коментари:
Публикуване на коментар