ИСЛЯМЪТ И УНИВЕРСАЛНИТЕ ЧОВЕШКИ ПРАВА

Милко Николов Бояджиев

През 1969 г. в Казабланка — Мароко, е учредена Организация Ислямска конференция (ОИК). Развитието на интегрираните в тази световна верска общност държави и конфесионални формации утвърждава исляма като мощно, всепроникващо, тясно обвързано с изграждането на обособена държавност религиозно учение, като строго догматичен начин на живот и най-вече като политика, неотклонно насочена към глобално господство. 25 години по-късно, през декември 1994 г., на същото място се проведе юбилейната седма конференция на високо равнище на 49-те държави, членки на ОИК, които са разположени в пояса от Индонезия на Тихия океан, Киргизстан на север, Мозамбик на юг, та до Мавритания на Атлантика. На нея присъстваха наблюдатели от Босна, Кипър, Казахстан, гости от Словения, Хърватска, Македония, Косово, Санджак, Кашмир, както и представители на някои обвързани институции и религиозни фондации и организации.

В декларацията, приета от държавите глави, е изразена общата решимост на участниците да положат всички усилия за укрепване солидарността на страните членки да провеждат съвместни действия за постигане на всички ислямски стремежи, да закрилят светостта на ислямското учение, да осъществяват колективна защита на правата на мюсюлманските групи и малцинства в другите страни. В тази връзка конференцията утвърди с Резолюция 39/7-Р Каирската декларация по човешките права в ислямския свят, приета през 1990 г. на XIX сесия на външните министри. Декларацията се позовава на ценности, основани на върховенството на исляма като осъществител на абсолютната воля на Аллах на земята и изисква повсеместно повишаване усилията на световната ислямска общност (умма) и прилежащите й организации на национално, регионално и международно равнище за прокламиране и защита на човешките права единствено на основата на ислямското догматично право — шериата, без да се допуска чужда намеса в делата на общността.

Посочва се, че неотменните предписания, дадени свише на правоверните мюсюлмани, ръководните принципи, критерии, определения и понятия, утвърдени от ислямското учение, се различават по своята същност и са несъвместими с утвърдените в съвременния свят християнски нравствени ценности, превъплътени в свойствените на демократичното гражданско общество универсални права, норми и традиции. При това понятието ״права на човека" няма аналог в шериатската правна терминология и не би могло от самосебе си да стане част от ислямското правно съзнание. Още повече че това съзнание е подчинено единствено на волята на Аллах, която всеки правоверен е длъжен винаги и навсякъде да следва и изпълнява.

Изясняването и доколкото е възможно — преодоляването на съществуващите различия между ислямските догми и християнските разбирания налагат извършването на коректен анализ и конструктивна съпоставка на съществуващите обстоятелства и тенденции в областта на човешките права като условие за провеждане на толерантни обсъждания, от заинтересованите страни.

Човешката същност е била винаги в основата на европейската нравствена философия. Според християнските религиозни вярвания Всевишният е създал човека по свой образ и подобие. Поставяйки в светото триединство своя земен син редом до себе си, Той утвърждава отделната човешка личностq като най-висока морална ценност. С присъщите си етико-нравствени постулати християнската религия създава духовни предпоставки всеки човек да бъде възприеман за носител на божествения образ на земята.

Дълбоко присъща за християнското учение е възможността всеки човек сам да оценява постъпките си и с това да поеме отговорността за деянията си пред Бога и собствената си съвест. Идеята за свободата се е вграждала и налагала в европейските културни традиции във взаимодействие и противоборство на духовното със светското начало, относителното разделение, на които виждаме още в евангелското ״Божието Богу, кесаревото кесарю".За християнина Божиите закони са нравствен императив. Човек сам определя своя избор. Но какъвто и да е изборът, християнинът не губи възможността да поправи лошите си постъпки и никога не престава да бъде подобие Божие.

В съответствие с осъвременените разбирания Френската декларация за правата на човека и гражданина (1789 г.) определя свободата като възможност да се върши всичко, което не вреди на останалите. Упражняването на неотменимите и принадлежащи по рождение човешки права няма граници, освен определените със закон, което осигурява на другите членове на обществото същите тези права. Прокламираните от Великата френска революция права на човешката личност, формулирани в рационалните принципи на съвременните правни доктрини, са въплътени в националните законодателства на модерните държави.

През десетилетията след Втората световна война надеждите на човечеството бяха окрилени от прокламираната в Общото събрание на Организацията на обединените нации Всеобща декларация за правата на човека и приемането на поредица от пактове, конвенции, договори, протоколи и други международни инструменти, с които последователно се прокарва основополагащото начало за развитие, насърчаване и гарантиране на равни и неотменни права и свободи, правен субект на които е всяка човешка личност — без оглед на раса, цвят на кожата, пол, народност, етнически произход, език, вероизповедание, политически убеждения. социално положение, и които могат да се осъществяват индивидуално или съвместно (солидарно). Създадената в рамките на ООН система отразява изискванията за зачитане достойнството на отделната личност, съответстващи на разбиранията на заелите почетно място в световната история велики мислители.

Духовните и държавните ръководители на, страните, членки на ОИК, които според Корана са изразители на волята на Аллах — ,,абсолютният повелител на света и хората", отричат универсалната валидност на приетите от Общото събрание на ООН международни договорености. Още при обсъждането на Всеобщата декларация за правата на човека (1948 г.) в световната организация делегациите на Саудитска Арабия, Египет и Ливан не гласуват за нейното приемане.

Мотивира се дипломатично със становището, че тя ״се основана в голяма степен на западните концепции за култура, които често се разминават с концепциите за култура на източните държави". През изминалите десетилетия това становище получи широка подкрепа на всички ислямски форуми и се утвърди като основна насока в тяхната дейност. Ето защо XX конференция на външните министри на страните, членки на ОИК (Истанбул 1991 г.), взе решение за продължаване на съвместните усилия на секретариата и държавите от организацията за ускоряване признаването на ислямските ценност в областта на човешките права и ги задължи да координират позициите си в тази насока.

Отношението на ислямските страни към международно-правните договори се определя от обстоятелството, че двата основни документа в хуманитарната сфера: Международният пакт за граждански и политически права и Международният пакт за икономически, социални и културни права, не са ратифицирани от близо половината държави, членки на ОИК, включително Турция, Индонезия, Пакистан, Бангладеш, Саудитска Арабия, Кувейт, Малайзия и 14 други, населението, на които обхваща преобладаващата част от правоверните по света. По текста на малкото общо взето други ратифицирани международноправни документи са изразени резерви и са направени декларации — примерно от Бангладеш, Египет, Ирак за неприложимостта на съдържащите се в тях положения, които противоречат на шериата, Свещения Коран и Суна. На вътрешните им разпоредби опонира Турция. Поначало ислямските държави не допускат приоритет на международните норми, които не съответстват на вътрешното законодателство — било то религиозно или светско. Защото основна повеля на Аллах, която подлежи на повсеместно и безусловно изпълнение, е целият свят да бъде уреден съобразно неговата неотменна воля. Западните представи за държавно устройство, демокрация, гражданско общество, човешки права и свободи не отговарят на залегналите в шериата единствено меродавни правни и морални разпоредби, които уреждат отношението на духовната и държавната власт, към отделната личност. Според ислямските политико-религиозни схващания правата на човека се считат за привилегии, предоставени свише на правоверните. Те се подчиняват на теократичното разбиране за върховенство на световната ислямска общност (умма) и са по същество по-скоро задължения, отколкото права. Всеки мюсюлманин изгражда своето самосъзнание преди всичко като член на тази общност, на чието съществуване, благосъстояние, разширяване и развитие той е длъжен да се отдаде изцяло. Поради това западните идеи за правата на човека не могат да бъдат възприети от политическата мисъл в ислямския свят. Залегналият във философията на съвременната държава принцип за суверенитета на народа и осъществяването на тази основа на представа за права и индивидуални свободи, гарантирани от светската държава, поставя под съмнение съвместимостта им със същността на ислямското схващане за човешки права — предоставяни в съответствие с шериатската правна система само на пълноправни правоверни мюсюлмани. Според Корана[1] римската правна система, на която се основават правните доктрини на съвременните държани, се определя като ״потънала в блатото на духовен формализъм, догматизъм и изключителна арогантност". Това означава, че като божи атрибут ислямското правосъдие стои по-високо от правосъдието по римските закони или някой друг човешки закон. То докосва вътрешни мотиви, защото ״правоверните трябва да действат в присъствието на Бога, за когото всички неща и мотиви са известни".

Ислямът поначало не признава наличието на принадлежащи по рождение и неотменими за всеки индивид права, а в най-добрия случай приема съществуването на общи за всички задължения. Божественият характер на ислямската правна и държавническа мисъл, Залегнала в моралните разпоредби на Корана, са неотменни за обществено-държавния живот и не могат да се осъществяват на основата на универсални международни правни норми. Отделният мюсюлманин има стриктно определени задължения към Всевишния, към природата и към своите правоверни събратя, върху които единствено могат да се разпростират права и свободи. Тези. които не приемат посочените в шериата задължения, нямат никакви права, а всякакви техни искания са лишени от правно основание.

Ислямската теория за държавата, основана на схващането за неделимостта и всеобхватността на Божията същност, никога не е възприемала разделението на светската и духовната власт, разграничаването между законодателната, изпълнителнатa и съдебната институция, не е признавала суверенитета на народа. Защото според ислямските разбирания върховен суверен е само Аллах, комуто са подчинени човечеството и цялата природа.

Предопределението е друга основна догма на ислямското вероизповедание, която има отражение върху всички аспекти на живота на мюсюлманина. В Корана е казано: ״Всичко, което сте преживели, е било писано, преди да ви е постигнало."    

Докато съвременните традиции утвърждават правото на отделнатa човешка личност на юридическа закрила от произвола на властта, ислямската теория за държавата никога не е приемала съществуването на независими юридически институции в рамките на общността на правоверните (умма). При това в неизменната ислямска представа претенциите за човешки права са излишни, защото всеки е длъжен навсякъде и винаги да следва волята на Аллах. Според Корана ״не е допустимо за истинския правоверен — бил той мъж или жена, когато Бог и неговият Пророк са повелили нещо, да има свободата да избира Друго на своя собствена глава" И тъй като изпълнението на неговата воля е най-високо задължение на всички институции в държавите, членки на ОИК. немислими са всякакви противоречия между тях и народа, между властниците и подвластните, а независимостта на отделната личност е подчинена на принадлежността към мюсюлманската религиозна предопределеност. Ислямската религия изключва възможността правоверни мюсюлмани да се договарят помежду си за това, какво може да се счита за истина и какво не, а още по-малко с неверниците. В този смисъл договореностите в рамките на Организацията на обединените нации, Организацията за сигурност и Сътрудничество в Европа или Съветът на Европа по правата на човека и основните свободи имат стойността на къс хapтия. отклоняващ от правия път и волята на Аллах. Ислямът задължава всеки мюсюлманин да печели неверниците, да го обръща в "единствено правата вяра". към ״единствено спасителния път". Абсолютизирането на това задължение обуславя една важна особеност, залегнала в догмите на Корана — експанзионистичния дух. който е прокаран и в религиозно-правната му надстройка — шериата. Шериатът — създаден през VII—X век. е сбор от произхождащи направо от Бora предписания, които насочват всички действия на хората. Нищо в частния и обществения живот на мюсюлманите не може да се допусне, ако то е противно на шериата. Ръководните правила в обществения живот на мюсюлманската общност (умма) са декретирани и узаконени като религиозно откровение, съхранено в свещените книги. Кораньт е първият и главен източник на ислямското право, което утвърждава неразривното сплотяване и обвързването в едни ръце на светската и духовната власт.

Каирската декларация по човешките права в исляма, утвърдена през декември 1994 г. на най-високо равнище от седмата конференция на ОИК, се счита за неделима част от ислямската религия и е предназначена да служи като главно ръководство на държавите членки във всички аспекти на живота.

В увода на декларацията се изтъква изключителната роля на световната ислямска общност (умма) като колектив, извън който отделната личност няма никаква стойност. Ислямското схващане утвърждава, че само извън човека съществува абсолютната даденост, съвпадаща със силата, която може да прекрати неговото съществувание със смъртта му. Става ясно. че човешкият живот представлява една прашинка на везната на абсолютното мирозрение.

Колективното начало е очертано в декларацията още в нейния чл. 1: „Всички човешки същества образуват едно семейство, членовете на което са обединени чрез преклонението пред Бога." Истинската вяра е гаранцията за спазване на човешкото достойнство по пътя на съвършенството. С други думи, неговото зачитане е възможно в стремежа към изпълнение на божествените предписания и само в общността на правоверните. В Корана е указано: „Нека мюсюлманите се държат заедно в единство и дисциплина..., мюсюлманите трябва да бъдат верни на собственото си братство. Те трябва да търсят помощ и приятелство от своите единоверци и да стоят твърдо в постоянство и мълчаливо търпение." Понастоящем ако умма е символът, то Организация Ислямска конференция е практическата реализация на единството на мюсюлманите — независимо от граници, народностен произход, език. Присъщият за ислямските разбирания колективизъм и рамките на общността (умма). „която Бог направи най-добрата нация", се изразява в допускането на обща вина и обща отговорност — чл. 3 на декларацията.

Важна особеност на ислямското учение е пренебрегването на етническата принадлежност на мюсюлманите и отъждествяването и е религията. Стремежът е насочен към създаването на единна ислямска държава на основата на мюсюлманската общност. „В лоното на исляма народности няма" — казва се в пророческите откровения („хадиси"). В увода на декларацията се утвърждава също принципът, че поначало никой няма право да отменя изцяло или частично, да нарушава или пренебрегва прокламираните от исляма основни права и всеобщи свободи, тъй като те са обвързани с Божиите заповеди, съдържащи се в писаните от Бога в книгите откровения, предадени чрез неговите пророци. Неизпълнението и дори пренебрегването им се счита за непростим грях, за който всеки е отговорен лично за спасението си, а ислямската общност (умма) е отговорна колективно за тяхното съхранение. Този принцип преминава като червена нишка през цялата декларация и намира окончателен израз в чл. 24 и 25. В тях се урежда еднозначно, че всички споменати права и свободи са обект на ислямския шериат, който е единственият източник за тълкуване или изясняване на всички съдържащи се в Каирската декларация положения. Това са Божиите заповеди, превърнати и норми на позитивното право. Същата мисъл намира потвърждение и в чл. 19-д; „Не може да има престъпление или наказание освен както е предвидено в шериата!"

Прокарваният в декларацията релативизъм създава неприемлива Йерархия на правата, като се отдава приоритет на ислямските религиозни предпочитания над другите не по-малко основни и важни права. Нормативното утвърждаване на ислямската религия и култура — особено в по-трайните им форми, подкопава постигането на равенството пред закона, справедлива демокрация и действително гражданско общество. И нещо твърде симптоматично за нашето време. В Каирската декларация по човешките права в исляма се прокарва стремеж към игнориране на светското законодателство, възприето в някои от държавите, членки на ОИК. и насочването им изцяло към шериатските норми. За това свидетелства обстоятелството, че от текста, приет от външните министри на страните, членки на ОИК. през 1990 г. е отпаднал чл. 26, който ги задължаваше да предприемат необходимите постъпки за прилагане на принципите на декларацията, само ако те не влизат в противоречие с вътрешното им законодателство"! А чл. 11-а на декларацията, след като обявява всяко човешко същество за свободно по рождение и утвърждава, че никой не може да го заробва, унижава, гони и експлоатира, допуска едно единствено ״изключение" — робското подчинение на всевишния Бог, т. е. на неговите земни наместили.

Още в чл. I на Каирската декларация е прокламирано равенство без всякаква дискриминация на всеки човек (мъж), но само по отношение на човешкото достойнство и по задълженията и отговорностите. Според съшия член всички човешки същества принадлежат на Бога и никое не може да има превъзходство над другите с изключение на най-обичаните от Него, съобразно проявяваното от тях милосърдие и извършените добри дела.

Впечатляващо е присъщото на Ислямските догми юридическо утвърждаване единствено на задълженията на всички хора към Всевишния (Аллах) и към общността на правоверните с произтичащите от това предимства за нея. Следователно никакви права, основани на равенството пред светските закони — включително при различия по пол, религиозни вярвания, език, политическа принадлежност, обществено положение или други признаци, не са и не могат да се считат гарантирани на основата на шериатските норми. Защото ислямската етическо-правна доктрина поначало урежда изключителни привилегии и върховенство на правоверните — както над атеисти и идолопоклонници, така и над хората на писанието — християни и юдеи. И нещо повече — светът на християните и юдеите може да бъде подчинен по пътя на морално унижение и икономическа принуда. За да им бъде запазен животът и да им се разреши да изповядват своята религия, те са длъжни да плащат поголовен данък (джезие). Коранът повелява: „Воювайте с този, които не вярват у Аллах и неговия Пророк и не се подчиняват на истинската вяра. а на тези, които е изпратено свише писание — докато не дадат откуп със своята ръка, бидейки унизени."

Жената е поставена и особено силно изразено неравенство пред закона. В много страни, членки на ОИК, тя дори не се зачита за човек. Според преданието Бог първо е сътворил мъжа от пръст, оформил го с в подходящ образ и само нему е вдъхнал своя дух. От мъжа е създал жената. След това е направил тяхното потомство от ״екстракт от отвратителна течност". Ислямската правна доктрина поначало не допуска равенство на жената с правата на мъжа. Равнопоставеност би могло да има — както е посочено в чл. 1-а на Каирската декларация, само в задълженията и отговорностите. В Корана е указано „Мъжете да имат първенство над жените поради ония предимства, с които Бoг е направил едните да превъзхождат другите и затова, което те изживяват от имота си, за да издържат жените си. Честните жени биват покорни, внимателни в отсъствие на мъжете си, защото БОГ ги пази, като ти предоставя на грижите и защитата на мъжете." При наследяване жените получават съответно по-малко oт имуществото на наследодателя в сравнение с мъжете, като отношението в различите страни и периоди е от половината до 1/8 или 1/9 част. Неравенството на жената, неравнопоставеността й като субект на правото я превръщат в отделните случаи в правен обект и тя може да бъде третирана като вещ. Това отношение не може да бъде оправдано с позоваване на религия, култура, традиции или други приоритети. Наред с всичко това съществуват и други форми на насилие, които не са толкова видими, но са не по-малко опустошителни и представляват съществени нарушения от гледна точка на универсалните човешки права. Това се отнася предимно за насилието и семейните отношения, които са традиционно обкръжени с мълчание.

Според чл. 7 на Каирската декларация родителите и настойниците определят възпитанието, интересите и бъдещето на своите деца (считано до 18-годншна възраст), които трябва да осъществяват съобразно моралните ценности и принципите на шериата. Тези уредби изключват възможността детето да може да формира свои собствени възгледи, да изразява свободно мнения по всички отнасящи се до него въпроси, като им се отдава съответстващо на неговата възраст и зрелост значение. Така се създават предпоставки за произвол или намеса в личния живот на детето, на посегателство срещу неговата чест и достойнство.

В чл. 2 на Каирската декларация е записано: „Животът е божий дар и правото на живот е осигурено на всяко човешко същество." Ислямското право му дава статут на вещ, дадена от Бога във временно владение на човека. В този смисъл човешкият живот не може да бъде произволно отнеман освен по предписаните в шериата причини.

Вяратa в задгробния живот, подхранвана от надеждата за вечно, блажено и безгрижно съществувание, води до пренебрежително отношение на мюсюлманина (мъжа) към земното битие, както и до радостна готовност то да бъде жертвано без всякакви задръжки в името на Аллах, който напътства: „Не мислете за онези, които са убити по Божия път, като за мърши..." В Корана е казано още: „Не може душа да умре освен с разрешение на Бога. Защото Той е този, който дава живот и смърт." Но ако правоверния го заколят или умре по посочения oт Бога път, прошката и милостта Му са далеч по-добри от всичко друго. В мюсюлманските представи за рая „благочестивите ще пребивават между градини и удоволствия, наслаждавайки се на онова, което техният־Бог ще им даде... И ние ще ги оженим за девици, имащи големи черни очи.... Избрани младежи дa им служат, да бъдат около тях, красиви като бисери, скрити в своите черупки."

Животът на неверниците обаче е без всякаква стойност. За тях там се отбелязва: „... убивайте идолопоклонниците, където и да ги намерите, и не ги вземайте за пленници..." „Когато срещнете неверниците, режете техните глави, докле направите едно голямо клане между тях..:"

В чл. 10 на Каирската декларация ислямът се въздига за единствената религия, произхождаща от ненакърнената природа, т. е. от Аллах. Посочено е, че не бива да се допуска материалната нищета или ниската образованост на човека да бъдат използвани за обръщането му в друга вяра или за подтик към атеизъм.

Твърде пестеливият текст на Каирската декларация по въпроса за свободата на съвестта и религиозните убеждения налага няколко съществени извода. Преди всички с него се утвърждава изключителността на ислямското религиозно учение, неговата несъпоставимост и пълно превъзходство над всички останали "природонесъобразни" верски убеждения. И друго: нищо не може да оправдае обръщането на мюсюлманина и друга вяра или безбожие. Според Корана това е най-тежък грях, чието единствено наказание е отнемането на божия дар — живота. Това е очевиден призив за абсолютна нетърпимост на правоверните към всякаква свобода на съвестта и религиозните убеждения; подкрепа на всяка агресия спрямо иноверните, повеля за разправа и насилие под призива ״вярвай и воювай!" За мюсюлманина тези свободи се свеждат единствено до осъществяването всякога и на всяко място на повелите на правата вяра.

Зловещ пример за разправа с иноверци е отношението към изповядващите бахайската вяра, официалното признаване, на която е отказано във всички държави, членки на Организации Ислямска конференция. В Общото събрание на ООН е изнесена информация за жестоката участ на 330 хиляди нейни привърженици в Ислямска република Иран. Там е забранено избирането на духовните им наставници и всякаква проява на духовна дейност. Активистите й биват арестувани без предявяване на обвинение и в много случаи екзекутирани. Не им се дава възможност за защита или за обжалване на издадените от ислямските революционни съдилища присъди. В една от тях се казва: „Да бъде убит! Бог ще го накаже. Цялото имущество на осъдения се отема в полза на мюсюлманската съкровищница." Браковете между бахайци не се признават за легитимни. Те нямат достьп до по-високо образование В официален протокол на Комисия та по правата на човека на ООН /Е/СН.4/1995/55/ се отбелязва по повод доклада на специалния пратеник продължаващото нарушение на човешките права в Ислямска република Иран — включително големия и постоянен брой екзекуции, множеството случаи на мъчения и жестокости. нечовешкото третиране и наказание, дискриминационното отношение към религиозните малцинства и най-вече към изповяднащите бахайската вяра. В Мароко на изповядващите тази вяра се правят административни ограничения и не им се издават задгранични паспорти. Цялата световна общественост е шокирана непрекъснато от религиoзните гонения в Турция. Паметни остават събитията в Истанбул през 1977 г. извеcтни като ״Кървавата неделя", както и събитията в Караманмаран през 1980 г . В гp. Сивас на 2 юни 1993 г. — ,денят на шериата״ — изгориха живи 36 известни турски интелектуалци. Известно е вековното насилие над мюсюлманите адауити и т. н. В Бангладеш според постъпили в ООН официални сведения в района на Читагонг са осквернени будистките храмове, а хората от малцинството "джумма" са принуждавани насилствено да приемат исляма.

Религиозната дискриминация се прокарва дискретно спрямо иноверци в Обществените служби. учебни заведения, търговски обекти и т. и.

Според .мюсюлманските обичаи вероотстъпник не може да бъде погребан в мюсюлмански гробища. Не бива да бъде погребван дори и в гробища на иноверци. Той трябва да бъде хвърлен в някой трап като куче. Такава участ се полага и на тези правоверни, които са дръзнали да придобият или да си запазят присъщите на други вероизповедания имена. Бракът между мюсюлманка и неверник е недопустим. Неверникът родственик, бил той баща. син, майка, брат и г. н.. не може да наследи имущество на правоверен.

Всеизвестни са множеството случаи на издаване на смъртни присъди за „оскърбление на исляма" (Салман Ружди и друга). Мюсюлманин, който разговаря на езика на неверниците, без да има основателни причини за това, трябва да бъде порицан, заставен да иска прошка и ритуално да му се „прочисти езикът". Всеки правоверен е длъжен най-строго да спазва религиозните изисквания, тъй като в Корана е казано: „Защото решението на Бог трябва да бъде изпълнено!"

Свободата на словото според чл. 22 на Каирската декларация е ограничена и подчинена на принципите и нормите на шериата. Тежък грях, който при определени обстоятелства подлежи на смъртна казън, е разпространяването на „недобросъвестни" сведения, с които се накърняват светостта и достойнството на пророците, подкопават се моралът и етическите ценности или се разединява, подкупна или накърнява обществото, или се отслабва неговата вяра.

Така свободата на словото се вежда по своята същност единствено до възхвала на всевишния Аллах и свещените ислямски ценности.

В Каирската декларация за човешките права в исляма (чл. 13. 14, 15. 16. 17 и 18) социалните права са широко застъпени и еднопосочни с утвърдените в ООН. Според тях. държаната и обществото са задължени да осигуряват правото на труд, в съответствие, с което всеки може да избира работа, отговаряща на неговите и на интересите на обществото. Работещите не бива да бъдат пренатоварвани. принуждавани или експлоатирани. В декларацията се утвърждава правото на законна печалба — без да се допускат монопол, измами и причиняване на вреди. В рамките на ислямската общност вземането на лихва е изрично забранено и се счита за голям грях.

Придобитата по законен начин собственост — ако не вреди на другиго или на обществото, се ползва с особена защита. С такава защита се ползват и личният живот, домът, семейството, доброто име. Ако нe противоречи на шериатските принципи, всеки може да се ползва от резултатите на своя труд, да отстоява дългосрочните си финансови и морални интереси. Разпореждането обаче със собствеността чрез завещание е недопустимо!

Всеки мюсюлманин има право на медицински и социални грижи, да има достъп до обществените заведения, от които има нужда, в границите на своите възможности.

Ислямското учение и предписанията на Пророка задължават обществеността в лицето на държаната да гарантира социалните измерения в обществото, да уважава човешкото достойнство, да създава предпоставки за повишаване на материалното благополучие и духовната възвишеност на хората.

При това обаче според ислямските разбирания моралните постулати в социалната област не бива да се осъществяват чрез нормативни разпоредби. Това обстоятелство онагледява ислямската правна и държавническа мисъл. Социалните права се възприемат най-вече като проява на милосърдие. Всеки правоверен, на когото Аллах е предоставил благоденствие, е длъжен съгласно догмите да се грижи за намиращите се в нищета свои единоверци. Събраните и преразпределени чрез религиозните институции дарения (״зекат") се оформят като обществена (държавна) помощ. Така обаче се отрича социалното право на хората от по-бедните слоеве да придобиват част от създаденото и с техен труд богатство.

Изложеното дотук се основава на документи и обстоятелства — преди всичко на Каирската декларация за човешките права в исляма, които едва ли някой би отрекъл. Разсъжденията и произтичащите от тях изводи могат да бъдат направени от всеки, който е в състояние да мисли свободно съобразно гражданската си съвест и човешкото си достойнство. На такава нравствена преценка подлежи и становището, изказано в ״Ислямска декларация" (1991 г.) от президента на Босненско-хърватската федерация Алия Изетбегович: „Не може да има мир, нито съвместно съществуване между ислямската религия и социалните и политическите институции, които не са ислямски!" И по-нататък; ״Завоювайки правото сам да управлява своя свят, ислямът изключва правото на установяване на чужди идеологии на собствена територия. Държавата трябва да бъде въплъщение на моралните принципи на религията." "Внедряването на исляма в частния живот на личността, в семейството, чрез възраждане на ислямското мислене и създаване на единна ислямска общност от Мароко до Индонезия" под лозунга "вярвай и воювай!" е пътят, който според Изетбегович води към тази цел.

Вековният проблем, изнасянето на който в наше време става крайно наложително, се свежда до това, дали ислямът като религия, начин на живот и политика е в състояние да превъзмогне средновековната си философия, недопускаща мирно съвместно съществуване с другите световни цивилизации, или в момента, когато ще може да разруши съществуващата неислямска власт, ще се опита да изгради своето глобално господство.

Тази доктрина обяснява геноцида извършен над българи, арменци, кюрди и други народи. Извършителите вярват, че са изпълнили своя дълг пред Бог, като са избили невинните жертви. Убийците отричат извършване на престъпление срещу човечеството

---

[1] Приведените цитати са от преведените от английски и издадени на български език книга ,.Коранът — водител и разпознавач" и ,,Кораньт — текст, превод.и коментар" от А. Юсуф Али.