ЛИПСАТА НА ЗАКОНОВИ ОСНОВАНИЯ ЗА ЗАПАЗВАНЕ СТАТУС НА БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ НА ИЗСЕЛИЛИТЕ СЕ НА ТЕРИТОРИЯТА НА РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ И ПРИДОБИЛИ ТУРСКО ГРАЖДАНСТВО ЛИЦА ОТ НЕБЪЛГАРСКИ ПРОИЗХОД

СДРУЖЕНИЕ „ХЕЛЗИНКСКИ  НАБЛЮДАТЕЛ- БЪЛГАРИЯ“

С  Т  А  Н  О  В  И  Щ  Е

ОТНОСНО ЛИПСАТА НА ЗАКОНОВИ ОСНОВАНИЯ ЗА ЗАПАЗВАНЕ

СТАТУС НА БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ НА ИЗСЕЛИЛИТЕ СЕ НА ТЕРИТОРИЯТА НА РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ И ПРИДОБИЛИ ТУРСКО ГРАЖДАНСТВО ЛИЦА ОТ НЕБЪЛГАРСКИ ПРОИЗХОД

Позовавайки се на правото на свобода на изразяване бихме искали от името на сдружение „Хелзинкски наблюдател - България“ да привлечем Вашето внимание върху неспазването на международните договорености, на конституционните норми и националното законодателство със запазване на българското гражданство на изселили се от нашата страна през периода след 1912 година лица от небългарски произход, които са се установили по своя воля на територията на Република Турция и са придобили на основата на свободен избор турско гражданство. 
Вследствие на незачитане законовите изисквания относно българското гражданство, на реда за издаване български документи за самоличност и други нормативни актове не само е нарушаван суверенитета на държавата ни с допускане външна намеса при провеждане на национални избори, но и за неправомерно изплащане на български пенсии в чужбина и на други престъпни деяния, които са в разрез с интересите на народа и държавата ни. Преднамерено са създавани предпоставки в полза на турската страна за неизпълнение договорно установените задължения по изплащане компенсациите за отнетото имущество на българските бежанци от Източна Тракия. Освен това, като  външна граница на Европейския съюз, България е задължена да провежда стриктно общностната политика за сигурност. Със “запазване” на предишно българско гражданство е направена широка пробойна в системата за външен граничен контрол, предоставяща възможности на лица от трети страни да проникват с български документи за самоличност в Европейския съюз, което представлява реална заплаха за националната сигурност и вътрешния ред на всяка от държавите - членки. 

Това наше становище се основава на международните правни стандарти на Организацията на Обединените нации, Съвета на Европа и Европейския съюз, на двустранните договори и на националното ни законодателство - включително действащите по време на окончателното напускане границите на страната от въпросните лица. Аргументите ни са посочени последователно и по-конкретно в съответствие с изложените факти и документи.

Международният съд в Хага е главен съдебен орган на ООН, чиято обща компетентност включва спорове по правото на гражданство. Произнасяйки се през 1955г. по делото „Nottebohm“, Съдът дефинира гражданството и като правно отношение и като статус на личността. В решението то е формулирано еднозначно: “юридическа връзка, имаща за основание един социален факт на привързаност, на действителна солидарност на съществуване, на интереси и на чувства, свързани с реципрочност на права и задължения”. Юридическата връзка на гражданина трябва, следователно, да съвпада с ефективната връзка на лицето с държавата. В случая е редно да се изтъкне, че тълкувателната част от решенията на международните съдилища като източник на право, повелява определена съвкупност от действия и институции за осигуряване посоченото съответствие, което се счита индиректно задължително за всяка държава.

Европейската конвенция от 1963г. за намаляване случаите на множество гражданства е ратифицирана или се прилага фактически от повечето страни  на Европейския континент. Според нейния чл.1 ”Граждани на договаряща се страна, които са пълнолетни и които придобиват по собствена воля чрез натурализация, избор или възстановяване гражданство на друга страна, губят предишното си гражданство. Те нямат право да запазват предишното си гражданство.” Конвенцията се базира на становището, че притежаването от едно лице на повече от едно гражданство не е желателно, защото предизвиква трудности в междудържавните и между-личностните отношения. Съвместните действия в тази насока отговарят на целите и укрепват европейското единство. Впрочем, Конституционният съд застъпва аналогично виждане, отразено в тълкувателната част на Решение № 15 от 1995г. по дело № 21.  В него се казва: “Наличието и на друго гражданство означава публично-правна връзка на лицето с чужда държава. Тази връзка се изразява в права и задължения, които могат да бъдат в конфликт със задълженията към българската държава.”.

Според съвременните виждания, множеството гражданства има за неизбежна последица конфликта на лоялност, който по своята същност противоречи на функциите на гражданството. Когато интересите на две държави се различават и политиките им се противопоставят, трудно би могло лице с гражданства на една и друга държава да служи на два диаметрално противоположни интереса.

Основно положение в Хагската конвенция от 1930г. (регулираща някои въпроси, свързани с колизия на законите за гражданството) урежда всяка държава сама да определя, в съответствие със своето законодателство, кои лица са нейни граждани. В същия смисъл чл. 20/1 от консолидирания текст на Договора за функционирането на Европейския съюз (2008г.) постановява: “Гражданството на Съюза се добавя към, а не измества националното гражданство.”. Изключителната компетентност на отделната държава по въпросите на гражданството е израз на принципа за национален суверенитет!

В направената на 24.08.1951г. от Република Турция при подписване на Конвенцията за статуса на бежанците декларация се подчертава, че нейните разпоредби трябва да се прилагат към определените от турското правителство за бежанци лица от турски произход, които са напуснали България през целия период след 1912 година. Наред с това се счита, съгласно разпоредбите на упоменатата Конвенция, че бежанецът не желае да се ползва от закрилата на държавата по своето предишно гражданство. А според чл. 1-А и чл. 1-Б на Конвенцията и чл. 6-А от Протокола към нея, тя прекратява действието си върху всяко лице, придобило ново гражданство. В допълнение на това, в Конвенцията за статуса на апатридите от 1954г. се посочва, че поначало бежанците са също апатриди (лица, които не са граждани на нито една държава). В т. 33 на Разяснителния доклад към Европейската конвенция за гражданство се изтъква, че разпоредбите на нейния чл. 4 “се прилагат към бежанците, доколкото те също се считат лица юридически без гражданство.” Уместно в случая е да се направи сравнение с изискванията по признаването на статуса на бежанци към прогонените от Източна Тракия и Мала Азия и оцелели по време на военните действия през 1912-1913г. и след това българи. Според дадената в чл. IХ на Протокола на Обществото на народите от 8.09.1925г. по условията за получаване бежанския заем “дефиниция за бежанците” и съответстващите на нея закони от 24.12.1920 и 18.12.1925г., за такива се смятат всички лица от български произход от Македония, Тракия, Добруджа, от Западните покрайнини и от Мала Азия, които са забегнали или ще забегнат в пределите на България вследствие политически събития и промени, настъпили след 1912г.  Качеството на бежанец следва да е доказано с документи и декларации по дадени от Обществото на народите образци. Зачитайки изискванията на споменатия протокол, за бежанци не са признати лицата, които са имигрирали в царството за да намерят по-добър поминък или по-големи удобства. За разлика от третираните от турска страна като изселници български бежанци от Източна Тракия и Мала Азия (подложени на геноцид, който е засвидетелстван и от Международната Карнегиева комисия – 1914г.), Тъкмо обратното! Турското правителство неправомерно обявява за “бежанци” напусналите безпрепятствено, свободно заселели се в Турция и придобили по своя воля и избор друго гражданство изселници от турски произход, за да  могат те - без оглед на едно или друго качество, да “запазват” предишното българско гражданство и по такъв начин да могат да използват в добавка и привилегировано съответните граждански, политически и социални права, без фактически да се считат обвързани с конституционно установените задължения на българските гражданин.

Според чл.”Б” на Протокола към Договора за приятелство между България и Турция, сключен на 18.10.1925г. в Ангора, българското правителство признава на реципрочна основа качество на турски поданици на всички мюсюлмани, родени в границите на България от 1912г., които са се изселили в Турция. Турската страна, обаче, си е запазила пълната свобода да даде или да откаже във всеки отделен случай своето съгласие, ако някои от изселилите се българи биха поискали да се установят отново на европейската територия на Турция. Такива случаи не са ни  известни. Според чл. “В” на споменатия Протокол, недвижимите имоти, принадлежащи на българи, които са се изселили по своя воля в България през времето от октомври 1912г. до октомври 1925г., както и недвижимите имоти на принадлежащи през казания период на изселилите се по своя инициатива в Турция мюсюлмани, остават в  собственост на държавата, на която те се намират. За привилегированото отношение към напусналите по време на “голямата екскурзия” през 1989г. мюсюлмани с турско самосъзнание свидетелстват създадените от българските власти най-благоприятни условия. Три месеца преди въвеждането за другите български граждани на либерален паспортен режим, емигрантите получиха своите лични книжа. Разрешено им бе да пренесат многократно повече валута, да извозят цялото закупено междувременно имущество, да продадат или да преотстъпят по свое лично усмотрение недвижимите си имоти. Тяхното придвижване до границата е ставало при осигурен ред и охрана, дори на  подследствени за извършени от някои изселници противодържавни деяния.

На 18.10.1925г. е подписана Конвенция за установяване между България и Турция. Тя може да бъде характеризирана като хуманен договор, който зачита правата на гражданите на двете държави. В разпоредбите на Конвенцията е прокаран  принципа за единственост на гражданството, без което тя би загубила смисъл. В сключената през 1969г. Спогодба за изселване от НР България в Р. Турция на български граждани от турски произход, чиито роднини са се установили в Република Турция до 1952г., е залегнал също принципът за единственост на гражданството. При все, че всеки от тези договори има обособен предмет и определен срок на валидност, възприетите в тях принципни положения би следвало да се прилагат индиректно като взаимно установени норми на поведение. Такава е спазваната от българска страна разпоредба в подписания на 6.05.1992г. Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност, с която се декларира: “България и Турция изразяват своята решимост да съблюдават всички двустранни документи и споразумения, подписани от тях”.
Като се позовава на предоставен през юли 1994г. в Анкара от българска делегация, но без знанието на МнВР и в нарушение на Закона за държавния протокол пакет с неидентифицирани и вероятно с престъпна цел подвеждащи служебни документи, турското правителство незабавно е разпоредило с писмо изх.№ В.№2.0.14/401.784 от 8.07.1994. на своето Министерство на вътрешните работи да предприеме всички необходими мерки за уреждане използването на българско гражданство от напусналите България – било преди първи юни 1989г., било след тази дата лица,  които вече са се установили в Турция и са приключили процедурите по получаване на турско гражданство. Веднага турското МВР с писмо-нареждане № 055917/15.07.1994г. до всички валийства в страната, позовавайки се на несъществуващо “решение” на Министерския съвет на Р. България от 15.06.1993г., за наличието на официален документ на българското правителство, че българското гражданство на споменатите лица не е отнето. На това основание се твърди, че се признават за валидни и могат да бъдат подновявани или продължавани притежаваните от турски граждани български задгранични паспорти и/или лични карти. На същото основание те можели да получават социални осигуровки и пенсии и да ползват своите материални и морални права в България. Освен това, те са освободени от изходна гранична такса и такса за изходна виза. Съгласно правителствено решение от май 1994г,, поделенията на турската Държавна сигурност са издирили и предали на „запазилите“ българското си гражданство лица над 300 хиляди съхранявани от тях български паспорти и лични карти за да бъдат надлежно употребявани. В случая, тези действията на турското правителство   би следвало да бъдат определени като явно нарушение на Хагската конвенция от 1930г., на съществуващите международни стандарти, на договореностите между двете страни и принципите на турското законодателство по отношение единствеността на  гражданството.

На 7.06.1995г. Междилисът е приел закон, според който всяко напуснало България и установило се в Турция преди 1993г. лице, което е самоидентифицирало турския си произход,  получава безпроблемно турска гражданство.
За доказване на фактологичната и правна несъстоятелност на използваните от турска страна твърдения за наличие на решение на нашето правителство е наложително да се вземат под внимание и следните документи:

- Протокол №54 от заседанието на Министерския съвет от 15 юни 1993г.

- Писмо на Главна прокуратура № 21911/94.III от 7.02.1995г., в което се казва: “Главна прокуратура на Република България във връзка с непубликувано решение на Министерския съвет от 15.06.1993г. относно статута на изселилите се лица от Република България за Република Турция се извърши щателна проверка, при която се установи:

- В системата за правна информация, както и в поверителния архив на Министерския съвет няма решение от 15.06.1993г. относно въпроси, свързани с изселилите се лица в Република Турция”. Прокуратурата не намира основания за по-нататъшна намеса.

В писмо на Министерството на външните работи КУ 602-00-13/94 от 10.01.95г. се изтъква: ”В Министерството на външните работи не бе открита преписка, от която да е видно, че по молба на турската страна или по инициатива на българското външно министерство на официалните турски власти са предоставени документи, касаещи проблемите, които Вие дискутирате. Министерството не разполага с каквато и да е било информация и за разпространения документ от турското вътрешно министерство до окръжните валийства, копие от който сте приложили към Вашето писмо. Предвид на изключителната важност на въпроса, чийто отговор търсите, Ви уверявам, че всяка информация, която достигне до министерството по този проблем ще Ви бъде предадена своевременно.”. 21 декември 1994г. (п.)  министър.

Статусът на българския гражданин е формиращ държавността основен конституционен елемент. Неправомерното притежаване, обаче, на български документи за самоличност често се използва от придобили друго гражданство лица, като единствено основание за използване на права, без те да са обвързват със задължения към нашето общество и страната ни. Такива привилегии би следвало да се считат за престъпни на основание на чл.1 от Международната конвенция за премахване всички форми на расова дискриминация, както и на утвърдени от Великата френска революция принцип на егалитет пред закона.

Нашето законодателство има традиция по въпроса за “запазване” на българското гражданство. Чл. 54 на Търновската Конституция от 1878г. постановява, че българско поданство притежават всички родени в България лица, които не са приели друго поданство. За отказ от него се счита приемането на чуждо поданство на каквото и да е основание. Този принцип е залегнал във всичките седем издания на Закона за българско гражданство до 1999г.  Меродавният по време на “голямата екскурзия” закон от 1968г., който съответства на европейските стандарти, изключва запазването на българско гражданство. Чл.16 от него  урежда: “Български гражданин може да придобие чуждо гражданство, само ако предварително бъде освободен от българско гражданство.”. При това, всяко правоспособно лице е задължено по принцип да предвижда и да се съобразява с правните последици от своите действия.

На 24 юни 1993 под №РД-08-17 Министерството на правосъдието и Министерството на териториалното развитие и строителството са изпратили, без да посочат правно основание, съвместно окръжно, което урежда процедура по установяване на гражданството на лица, напуснали или изселили се от страната. Целта е била единствено да се установи доколко конкретното лице е запазило българското си гражданство.“

В писмо на Министерския съвет до Народното събрание“ № 01.00.106/ 30.06.1995г. се посочва, че не са постъпвали нито устни, нито писмени искания за вземане на становище, издаване на решение или друг документ по въпроса за гражданския статут на изселилите се в Република Турция лица. В този смисъл няма и издаден акт на правителството по въпроса. „Държа да отбележа изрично - се казва в писмото, че специални разпоредби, отнасящи се до отделни категории лица и по-специално до изселилите от България в Република Турция лица няма.” По-нататък министър-председателят заявява: “мога да Ви уверя, че Министерският съвет и другите компетентни държавни органи  стриктно прилагат и ще прилагат българските закони и другите нормативни актове като цяло, в това число и тези, които са относими към материалните права на лицата, изселили се от страната в Република Турция и свързани с определени процедури за тяхното осъществяване.”

      Необходимо е за редовност да бъде отбелязана залегналата в съвместно писмо на Министерството на правосъдието и правната евро-интеграция под №96-00-12 и на Министерството на регионалното развитие и благоустройството №90-04-56 от 12.11.1997г. до всички общини в страната сходна на тази от 1993г разпоредба. Отново без да е посочено нормативно основание, в т.5 на текста се казва: “Всички български граждани, напуснали страната след 1 юни 1989г. и постоянно живеещи в чужбина, запазват българското си гражданство независимо, че са придобили и друго гражданство, освен в случаите, когато са изрично освободени или лишени от българско гражданство по реда, предвиден в Закона за българското гражданство.”. Тази противоправна разпоредба не само е в разрез със международните правни стандарти, но и с основния конституционен принцип за върховенство на закона – респ. на чл.16 от действащия Закон за българското гражданство, който гласи:  “Български гражданин може да придобие чуждо гражданство само ако предварително бъде освободен от българско гражданство.”. По споменатата причина, положението в т.5 на цитираното писмо е поначало нищожна. Издадена е очевидно в изгода на незачитащата в случая международните стандарти на изискванията за добросъседски отношения и в нарушение на националния ни суверенитет позиция на турското правителство, водеща до значителни отрицателни за българския народ държава последици.

Според консолидираната версия от 2008г. на Договора за Европейския съюз с измененията на Амстердамския договор от 2.10.1996г. и на Договора от Лисабон, Европейската Общност се утвърждава като уникална организация на независими държави, която се вдъхновява от културното, религиозното и хуманистично наследство на европейските народи. Въвежданите ограничения за граждани на трети държави, които на дело отричат ценностите на съвременната християнска цивилизация, както и продължаващите подривни действия по осъществяване на засилен контрол по външните граници на Съюза умишлено се прикриват посредством продължаващото прилагане на незаконосъобразното положение, криминално заложена в т. 5 на цитираното  циркулярно писмо от 12.11.1997г.

Като се позовава на споменатите международно-правни норми, на двустранните  договори между Република България и Република Турция, както и на разпоредбите на националното законодателство, сдружение “Хелзинкски наблюдател-България” застъпва следното

С  Т  А  Н  О  В  И  Щ  Е

Напусналите Република България през периода след 1912г., установили се по собствена воля на постоянно местоживеене на територията на Република Турция, свободно избрали и придобили турско гражданство лица от небългарски произход – независимо дали са определяни за изселници, бежанци или емигранти, са загубили предишното българско гражданство. Те не могат да използват конституционно утвърдените права на българските граждани. Притежаваните от тях български лични карти и задгранични паспорти са придобити в нарушение на разпоредбите на националното  ни законодателство – включително на Закона за българското гражданство и Закона за българските документи за самоличност. Въведеното от турските власти “запазване” на предишно българско гражданство на такива лица е вследствие преднамерено интерпретиране на българското законодателство и неправомерни от гледна точка на утвърдените международни стандарти нормативни уредби и актове.
    Убедени сме в необходимостта и предлагаме предприемането на съответни законодателни мерки въз основа на изложените съображения и становище.
Сдружение „Хелзинкски наблюдател – България“ има готовност да представи

за случая наличната си документация и да участва в евентуални обсъждания„

и.д. ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                              (п) Милко Бояджиев
        СЕКРЕТАР:
                                              (п) Румен Воденичаров