МИГРАЦИИТЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ ОТ ЗАПАДНА И ИЗТОЧНА ТРАКИЯ В ХАСКОВСКИЯ РЕГИОН- ЕДНА ОТ НАЙ-ТЪЖНИТЕ СТРАНИЦИ ОТ НАЦИОНАЛНАТА НИ ИСТОРИЯ

Д-р Красимира Узунова

 

            Историко-географската област Тракия обхващаща част от Южна България, Североизточна Гърция и европейската част от Турция, с плодородието, добрия климат, и стратегическо значение, винаги е заемала важно място в политическия и стопански живот на Балканите. Споровете за нейната принадлежност към териториите на балканските държави избухват след Руско-турската война от 1877-1878 г., когато според клаузите на Берлинския договор (1878 г.),  Северна Тракия придобива статута на автономна област към Османската империя под името Източна Румелия, а Източна и Западна Тракия остават в пределите на империята.¹ Населена с християни и мюсюлмани, сред които чувствително преобладава българският етнически елемент, тя се превръща в една от най-оспорваните  територии на Балканите. Местното българско население, което се занимава основно със земеделие и животновъдство, както и със занаяти и търговия,  живее в тези земи десетилетия наред, обитава своите селища, обработва и предава по наследство земи и други имоти. То развива своя стопански и духовен живот, изгражда църкви и училища, с които съхранява и предава от поколение на поколение българския дух и култура. Това население, през всичките години когато територията е в рамките на Османската империя се чувства като част от българския народ и българската територия.

            В края на ХІХ в. с разпадането на Османската империя, Тракия се превръща в център на тежки спорове, решенията за които се търсят повече със силата на военния натиск, отколкото с дипломация. Активната намеса на Великите сили създават условия през следващите десетилетия тази плодородна област и нейното население да се превърне в заложник на политиката на балканските държави и европейски държави.        В началото на ХХ в. българските политици и българският народ са особено чувствителни към тракийския проблем. Санстефанският мирен договор, основан на базата на определените и признати от империята граници на Българската екзархия дава надежди и основание българите да очакват, Източна и Западна Тракия да бъдат включени в пределите на възстановената българска държава след 1878 г. След като това не се случва, българският народ, обявявайки Съединението, поема отговорността и последиците, но успява да наложи обединяването на териториите, заемащи Северна Тракия, получила името Източна Румелия с Княжеството.²

             След Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. и особено признаването на независимостта на българската държава през 1908 г., спорът за владеенето на Източна и Западна Тракия избухва с нова, още по-голяма сила.  През второто десетилетие на ХХ в., в годините на балканските войни 1912-1913 г. и Първата световна война 1914-1918 г. българската политическа класа предприема стъпки към решаването на тракийския въпрос по пътя на войната, като се надява и на подкрепата на своите християнски съседи, но страната преживява големи разочарования и две национални катастрофи. Като последица, правителствата на Турция и Гърция  започват да прилагат твърда политика на обезбългаряване на тези области. Това предизвиква поредица от вълни на етнически размествания, при които българското население в Тракия насилствено е изтласкано в пределите на България, а на неговото място са заселени гърци и турци. Едновременно с това върви и процес на насилствено преселване на българското население от Мала Азия. Настъпва един от най-мъчителните и тъжни периоди от националната ни история, през който хиляди българи, принудени с жестоки насилия от страна гръцките и турските власти да напуснат родните си места и изоставяйки домовете си, имотите си, а в много случаи и децата си да потърсят спасение в пределите на България.

            Изселническият процес, който засяга многохилядното българско население, живеещо в компактни селища в Източна и Западна Тракия и Мала Азия, след Освобождението е важен и за съжаление все още не напълно проучен момент от националната ни история. Миграционните движения на този огромен поток от хора към пределите на България засяга чувствително и територията на Хасковския район, който е разположен в непосредствена близост до границата с Турция, а част от неговите селища остават в пределите на Турция чак до 1912 г. Това е основната причина, поради която в различните години преди и най-вече в периода между 1912-1925 г. през неговата територия да преминат големи бежански потоци от Тракия и Мала Азия и част от тези хора остават в района и се заселват трайно в него. Изясняването на селищата, от които идват бежанците, техният брой, селищата в Хасковския район, където се заселват, свързаната с миграцията промяна на демографската структура на района и проявата й в различните моменти от историята, бита и културата  на местното население са все още недостатъчно изследвани. Проучвания по тази тема са правени през годините и едно от първите е  изследването на Анастас Разбойников “ Обезбългаряването на Западна Тракия 1919-1924”, издадено от Тракийски научен институт,  Тодор Браянов също разглежда този проблем в “Българи бежанци от Тракия”, публикувано още през 1965 г. в Известия на Тракийския научен институт, в което авторът разглежда разселването на бежанците в цялата страна, изследването на Стоян Райчевски -“Източна Тракия ХV-ХХ в., отпечатано през. 2002 г. През тази година /2011/ бе издадено изследването на Д. Шалапатов -“Българските християнски селища в Западна /Беломорска Тракия/, което също е сериозен опит да се допълни огромната празнота по темата. Предложеното на Вашето внимание съобщение е съкратен вариант на по-подробно проучване, което има за цел да изясни миграционните процеси и заселването на хиляди бежанци от Тракия в Хасковския регион, да уточни селищата и районите от където са пристигнали бежанските потоци през различните години, броя на пристигналото и установено население в отделните селища, начина по който то е прието, неговото вписване в живота на местното население   и пр.

            Миграционният процес, който обхваща българското население в Тракия е продължителен във времето, с известни прекъсвания, и с върхови моменти. Първата изселническа вълна се надига по време на Освободителната война /1877-1878/ и най-вече  след подписването на Берлинския договор, по силата на който територията на Тракия е върната в пределите на Турската империя. Движението на населението продължава и след Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г., в резултат на което северната част на Тракия е приобщена към Княжеството. Миграционните движения от този период почти не се усещат в Хасковския регион. Той не е засегнат чувствително и от следващата по-голяма изселническа вълна, която е предизвикана от жестокото потушаване на Преображенското въстание през 1903 г,. поради отдалечеността му от центъра на въстаническите действия.

             През 1912-1913 г. много българи от Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини се отправят на големи бежански потоци към България. За мащабите на този процес може да се съди по данните, събрани от Дирекцията за настаняване на бежанците, където са регистрирани преминали в страната общо 55 780 бежански домакинства с 252 370 души. От тях 25 438 домакинства с 62 998 души прииждат само от Тракия, което представлява около 41 % от общия бежански поток.³  Трябва да се отбележи, че броят на  влезлите в страната бежанци е много по-голям от посочените цифри, тъй като част от пристигащите хора не търсят съдействие и помощ от тази служба и не получават статут на бежанци. Огромният поток от тракийски българи, който за кратко време се стича в южните предели на България, е следствие на провежданата от турското правителство особено твърда и последователна политика на насилствено обезбългаряване на тракийския регион. В изпълнение на тази цел, то си служи по-малко с дипломация и много повече с жестоки изстъпления и кланета. Подгонено не толкова от решенията на клаузите от мирния договор, колкото от ужасите на масовите насилия и кланета, извършвани от турските цивилни и военни банди, мирното българско население търси спасение в пределите на България. Многолюдни потоци от нещастни хора, изгубили близките и имотите си, се отправят към България и само през есента на 1912 г. в страната влизат 708 семейства с 3011 души.⁴ 

             Като се възползват от избухването на Междусъюзническата война, през 1913 г. турските войски нарушават Лондонския мирен договор и преминават линията Мидия-Енос. Те реокупират Тракия и подлагат българското население, което до този момент не е напуснало домовете си отново на жестоко, безмилостно унищожаване. Една част от местните българи са избити, други, ужасени от кървавите насилия, бързат да потърсят спасение в пределите на България, изоставяйки по пътя си покъщнината, добитъка, дори и децата си. Тези трагични събития, изпълнени с ужасни преживявания и страдания, оставят у спасилите се бежанци тежки незаличими спомени, които те предават и на своите потомци. Скоро след погрома над българското население, проф. Л. Милетич посещава засегнатите места, събира факти, доказателства и впечатления, които публикува в своята книга “Разорението на тракийските българи 1912-1913 г.” Тази книга се превръща в обвиняващо доказателство за зверствата, извършени над българското население, като документира по един безспорен начин турската правителствена политика на пълно обезбългаряване на района, унищожаване и прогонване на местното християнско население отвъд пределите на страната.

            Твърдата и безкомпромисна политика на турската държава, поставила си за цел прогонването на българското население от територията на Тракия, предизвиква най-голямата изселническа вълна, в резултат на която в пределите на България влизат само през 1913 г. 19 851 семейства с 88 919 души. Според данните на тогавашната Дирекция за настаняване на бежанците в България, най-много са бежанците от Източна Тракия, в чиито 17 околии има 150 селища, населени с 20 187 български семейства. И това е напълно естествено, тъй като тези хора се озовават в самия център на военните действия.  По-голямата част от населението на най-многобройните български селища в двете околии - Одринска и Лозенградска и района на Чорлу, Силиврия, Чаталджа и Цариград, преминава в България и регистрирано, или не остава в южните крайгранични райони заради близостта до родните му места. По тази причина Хасковският район се превръща в едно от най-големите убежища на тракийските бежанци. По броя на приютените хора той се нарежда на второ място след Бургаския район. В резултат на голямата бежанска вълна от 1912-1913 г. в Хасково и околните му селища се настаняват 1374 семейства от Източна Тракия, регистрирани в Дирекцията за настаняване на бежанците. Наред с тях тук се настаняват много бежанци, които не се регистрират затова данните на Дирекцията се приемат като приблизителни и неточни. Основната част от прииждащото население се изселва от януари до ноември 1913 г., но този процес продължава до 1923 г., когато в страната пристигат последните семейства от Одринско и Узункюприйско.⁵

            Съпоставянето на данните на службите по настаняване на бежанците със спомените и сведенията на самите бежанци и техните потомци дава възможност за съставяне на  една приблизително по-точна информация за местата от където идват тези хора в Тракия и в кои селища на Хасковския регион се настаняват. Цифрите, които отбелязват броя на населението, участващо в преселването показват огромния размер на бежанската вълна, която залива южните крайгранични райони на страната. В селищата на Хасковския регион идват и се настаняват хора от различни краища на Източна Тракия, които се стремят в повечето случаи да се установяват в компактни маси, формирани на принципа на общото родно място, по родове, семейства, или съседи и пр. Например от района на Бабаески, в който живеят 493 български семейства, 383 напускат домовете си и пристигат в България, от тях 62 семейства се насочват към Хасково и някои от тях по-късно се настаняват в с. Левка. Българските семейства, които живеят в района на Бунархисар, наброяват 1 560  семейства. От тях 1 183 напускат домовете си и 50 семейства се настаняват в Хасковско. От района на Виза, от общо 583 български семейства 478 напускат домовете си, но в Хасковско пристигат едва 5 семейства. В Енос живеят 250 български семейства, но само 43 напускат домовете си, като повечето от тях – 37 се установяват в Харманлийско. Българските семейства от Кешан са много повече на брой – 528 семейства, от които 337 потеглят за България, но в Хасково идват само 9 семейства.

            Най-многобройно е българското население в Лозенградския район. От всичките 3 989 български семейства, които живеят там, 2 702 се изселват, но към Хасковския район се насочват едва 59 семейства, които се установяват в селата Генералово и Пашово, а в Свиленград се настаняват 40 семейства от с. Ениджия. Значително по-многобройни са заселниците, идващи от Малгара, които се установяват в Хасковския район. От всичките 1 346 български семейства, 964 напускат домовете си и 85 от тях се установяват в селата Раковски, Черноконево и Пашово.

            Голяма част от българската общност в Одрин и района напуска през 1912-1913 г. родните си места и се отправя към България. От тях 1 427 семейства, се установява в Бургас, а 720 остават в Хасково, 30 от тях, които идват от с. Каяджик, се установяват в с. Генералово. Там се настаняват и 120 семейства от с. Кемал, и 90 от с. Кадънкьой. В Симеоновград се настаняват бежанци от Одрин и с. Испитли, от Ново село – 10 семейства, от с. Адъраа – 50 семейства . 30 семейства от с. Ахъркьой се настаняват в с. Орешец, а 8 - в с. Капитан Андреево. 20 семейства от с. Испитлии отиват в Свиленград, 8 - в с. Капитан Андреево и 4 семейства в с. Димитровче.

             Многобройни са бежанските семейства и от Узункюприйско. От всичките  1 716 семейства в този район, заселени в 10 селища, по-голямата част – 1 643, напускат родните си места и от тях 142 се настаняват в Хасково и в близките му села. В селата Раковски и Черноконево  се заселват 15 семейства от Еникьой, Узункюприйско, от същия район има настанени бежанци и в Свиленград, и Харманли. От Чопкьой 20 семейства са настанени в с. Раковски, 30 – в с. Васково.

            798 български семейства от района на Хавса, живеещи в 12 селища се изселват. От тях едва 14 са настанени в Хасково, а повечето се насочват към Бургас. От района на Чорлу и Цариград, 47 селища са с българско население, разпределено в 2 200 български семейства. От тях 2 184, т.е. почти всички, напускат родните си места и преминават в България, като 1 325 се насочват към Бургас, а в Хасково се установяват 57 семейства. Повече на брой са бежанските семейства от Софлу, настанени в Хасково и района. От всичките 100 семейства, 97 напускат домовете си, пристигат и се заселват в Хасковско. Една голяма част от 120 домакинства от Кадънкьой се настаняват в с. Генералово и в с. Капитан Андреево, където са по-малко, само 12 семейства ⁶.

            Изселването на българското население през 1913 г. от Източна Тракия фактически обезбългарява района, а с Ангорския договор от 1925 г. това  положение се узаконява.

            Първата голяма бежанска вълна отшумява с началото на световната война, която събужда у българското население, а още повече у управляващите среди, надежда за промяна на несправедливите решения на Лондонския и Букурещкия мирен договор. Но развитието на фронтовите събития през 1916 и 1917 г. отново поставят страната на ръба на погрома. България излиза от световния военен конфликт победена, което води до нови териториални загуби. Ньойският мирен договор откъсва от страната области, населени с българи, с което я поставя в особено тежко положение. Най-болезнено се усеща загубата на Западна Тракия и предаването й на Гърция. Несправедливите за българския народ решения на Ньойския договор надигат нова бежанска вълна. Прииждащият поток от стотици бедстващи семейства, прогонени от родните им домове, изпълва улиците и площадите на селищата в южните крайгранични райони и се разпространява и във вътрешността на страната. Прокудените от родните им места, българи от Беломорска Тракия са превърнати в бежанци по силата на подписаната по настояване на гръцкото правителство на 27 ноември 1919 г. Конвенция за взаимно изселване на населения между България и Гърция. Чрез нея се създава “правна” основа, Югоизточна  Македония в района между българо-гръцката граница и Егейско море, а по-късно и Западна Тракия да бъдат обезбългарени. Този документ узаконява за първи път практиката на международното право за размяната на инородно население между две съседни страни. В своето съдържание той създава условия за насилие и почти изключва доброволността при взаимна размяна на населенията. На 5 януари 1920 г. ХVІІІ ОНС одобрява Ньойския договор и Конвенцията за взаимно изселване, която влиза в сила на 4 октомври 1920 г. след ратифицирането й и нейните решения започват да се прилагат за Западна Тракия от 26 октомври 1923 г.⁷

            През 1920 г. малко преди френското командване да предаде “Междусъюзническа Тракия” на Гърция е извършено преброяване на населението. Районът на Беломорска Тракия, в който живее многобройно българско население, е разделен на шест околии. В тях има 110 селища, със 7 311 български семейства. Най-много българи има в Гюмюрджинска околия - 14 794 от всичко  64 951 души население. Следващата околия по брой на българското население е Дедеагачката с 11 543 души население от всичко 16 317, което показва, че районът е с преобладаващо българско население. В района на Софлу живеят 10 998 души българи от всичко 21 250 души население, т.е. 50% от населението на околията е българско. Най-малоброен е българският етнически елемент в Димотика където българите са 4 956 души от всичко 26 313 души население и Ксанти – населен с 1 591 българи от всичко 48 666 местно население. Посочените данни са от преброяването на населението на Западна Тракия, извършено под контрола на Главния щаб на населението на Западна Тракия, 22 април 1920 г.⁸

            Подложено на репресии от страна на гръцкото управление, българското население от Западна Тракия започва масово да се изселва в пределите на България по легален и нелегален път. Под ударите на решенията на Конвенцията  в района на Западна Тракия попадат общо 54 092 българи от всичко 204 690 души население, според данните на преброяването. От тях  5213 семейства с 24 557 души напускат  родните си места и преминават в България. Според същите данни на френските власти, във времето  след октомври 1919 г. до 1 март 1920 г. от Западна Тракия, се изселват 20 000 българи към България, 22 000 турци, които се отправят към Турция, а в района влизат 23 000 гърци.⁹

            В своето изследване “Обезбългаряването на Западна Тракия”, Ан. Разбойников посочва:” ... Едновременно с това са ставали и масовите размествания и заточавания на българите. Така по-лесно е ставало ограбването на цялата им стока, покъщнина и завземане жилищата им. Българите са били заточавани главно в следните беломорски острови: Крит (в градовете Канея и Ретимо и в изоставените казарми на пристанището Суди), в Милос (от Цикладските острови има само 162 кв. км., с 6—7 хил. ж.), в Китера (Цериго), в Митилин, в Хиос. Други са били изпратени в градеца Каламата, южния Пелопонес. Но най-големи маси са били заточени в селата на околиите Волоска, Лариска, Фарсалска и Велестиноска, в северна Гърция, или на остров Крит. По изчисления, близу 25 хиляди души българи от Западна Тракия са били изпратени на заточение. Това прави половината от останалото българско население в страната, след гръцката окупация. Най-много са изстрадали околията Гюмурджинска, Дедеагачка и Суфлийска, понеже от другите околии на Западна Тракия българите по-лесно избягали още в надвечерието на гръцката окупация. Много от заточениците са измрели от глад и мизерия, особено старците и децата. В Лариска околия от с. Домуздере са умрели около 200 души, само на 147 души научихме имената. Най-много жертви са дали масово изселените и заточени села Домуздере, Доганхисар, Еникьой, Чобанкьой, Калайджидере. Дервентъ и др. Има измрели цели семейства. Смъртта, е косила българите и след завръщането им по родните огнища в Западна Тракия, особено през зимата на 1924 год. Селата си намерили разграбени и опустошени. Понеже ги подпомагали с брашно, предполагат, голямата смъртност, след завръщането, се е дължела на недоброкачественото или дори на отровното брашно, по подобие на ярма, което им раздала гръцката власт....”¹⁰

                    Географското местоположение на Хасковския район го прави най-големият приемателен пункт за бежанците от Западна Тракия. Харманли и Свиленград са залети от бежански семейства, които се стремят да се установят в този район. Хасковският край се превръща в убежище за бежанци от всички краища на Западна Тракия и от селата в Свиленградския и Ивайловградския край, останали извън пределите на страната. През този период се изселват 7 311 семейства с над 11 800 души, които представляват 32 % от всички бежанци, дошли от Западна Тракия. От тези околии според сведенията на българските служби в селищата на Хасковския край, се установяват различен брой бежански семейства, разпределени съответно:

          - от района на Гюмюрджина, от всичко  2529 изселени семейства, 282 са настанени в хасковско;

          - от района на Дедеагач, от всичко 2237 семейства, 914 са настанени в хасковско;

          - от района на Димотика, от 1424 бежански семейства, 382 се заселват в хасковско;

          - от района на Софлу, от всичко изселени 368 семейства, 197 се установяват в Хасковско.

            Бежанците от Беломорска /Западна/ Тракия преобладават в Хасковския район и повечето от тях се заселват тук в по-големи групи. Най-много от тях, около 1 360 семейства, се установяват в Свиленградско, в Ивайловградско те са около 100, в Харманлийско – около 600, в Хасковско – около 399 семейства. Те се заселват разпръснато с преобладаващо мнозинство на семействата  от едно или друго селище от Западна Тракия. В Хасково се заселват предимно бежанци от 37 села на Беломорска Тракия, между които са: Гюмюрджина, Калъждере, Каракурджали, Карачкьой, Кушлаки, Къзлар, Манастир, Сарджа, Софулар, Чадърли, Шапчихане, Бадома, Балъкьой, Дамето, Дедеагач, Дервент, Доганхисар. 56 семейства от Еникьой дедеагачко, както и от  Хаджилар, Голям Дервент. Голяма част от семействата, дошли от Сачанли, се настаняват в с. Димитровче, което тогава е към Хасковски окръг. В същото село се настаняват и семейства от гюмюрджинските села Бейкьой, Домуздере. В с. Дъбовец пристигат 20 семейства от Караклисе и 50 семейства от Голям Дервент.

            В Харманлийския район, в селата Ефрем и Турско поле, и в Харманли се заселват много семейства от Сачанли. В Харманли се настаняват заселници от Еникьой, Мерхамли, Окуф, Фере, Софлу, Янюрен. В селата Ефрем и Орешец повечето семейства са от най-голямото село в Беломорснка Тракия – Дервент. В с. Костур са настанени 18 семейства от Пишманкьой, 30 семейства от Мерхамли, 4 – от Балъкьой и Доганхисар, в с. Кочаш са настанени изселници от Доганхисар, в с. Костиево – от Голям Дервент. В Харманли се заселват основно бежанците, дошли от Домуздере. В Любимец са настанени бежанци от Дервент и Домуздере, в Симеоновград се приютяват семейства от селата Дамето и Еникьой Дедеагачко, в с. Маслиново са настанени заселници от  Бейкьой, Дедеагачко, в с. Маджарово са заселени 15 семейства от Доганхисар, Домуздере и Пишманкьой.

            В Свиленградския район в града и селата Щит, Бисер, Димитровче най-многобройни са заселниците от Домуздере. В Свиленград са заселени семейства от Мерхамли, Окуф, Чамерен, Чобанкьой, Фере, бежанци от Димотика и Софлу. Бежанците от Башклисе почти изцяло се заселват в Свиленград и околните села. В Свиленград и с. Сива река са заселени семейства от Караклисе, Каяджик, Крушево и Теке. В Свиленградския регион се заселват и бежанци от одринските села намиращи се западно от р. Марица, влизащи в Караагачка околия. Преселници от Делиелес и Испитли се заселват в с. Щит. Там се настаняват и бежанци от Караагач, Кадъкьой, Мараш, Чермен.¹¹

            През 1924-1925 г. по спогодбата “Моллов-Кафандарис” нов поток от 10 840 прокудени от домовете им в Западна Тракия бежански семейства с 48 700 души се заселват главно в Кърджалийско, Пловдивско и Хасковско, по-близо до родните места, с надеждите да се завърнат отново по домовете си. Това е последното голямо масово изселване на българите от Беломорска Тракия и включва не само местното българско население, но и тези, които са се заселили там през 1913 г., идвайки от Мала Азия. С тези действия на гръцките власти, всички българи, живеещи в района на Беломорието са прогонени и районът е напълно обезбългарен.

            Сравнително по-малко са пристигналите в Хасковски окръг българи от Мала Азия. Те са 1626 души от около 24 населени места в пет околии. Всички напускат домовете си и тръгват на север към България. Повечето се заселват в Момчилградско и Бургаско. В Хасковски район се настаняват 311 бежански семейства. Най-многобройни са бежанците от района на околия Бален, от с. Тюйбелен – всичко 204 семейства. От тях 103 се настаняват в Хасковско. От Сююк – от всичко 125 семейства, 82 се настаняват в Хасковско, а от 75 семейства от Ташклисе, 42 се установяват в Хасковско. От 472 семейства от Коджабунар в района идват 37, от всичките 56 семейства от Аладжабаир 17 се установяват в Хасковско. По-малко на брой са установените бежанци от околия Бален, по 8 семейства са от Кубаш и Мандър, от Юрен са 4, а от Киллик и Читалтепе, което се намира в околия Лойса – по три семейства. Бежанците от Мала Азия, които пристигат в района се установяват предимно в Свиленградския район. За времето от 1913 до 1927 г. в окръга са настанени по официални данни 8 219 семейства с над 41 095 души, от които 1 250 семейства с над 6 000 души са настанени в селата.

            Бежанската вълна, обхванала Хасковския регион променя в голяма степен етнодемографската му характеристика. Само в Свиленград се заселват повече от 1 360 семейства. В свиленградска околия се изграждат нови бежански квартали в 5 селища с общо 305 къщи. Бежанците в свиленградско са главно от селата на Софлийска и на Караачка околия. Те се стремят да се заселват групово и да не се пръскат много на различни места. Тъй като в тези райони, обработваемата земя не е много, обикновено се установяват бежанци от две до три, и най-много четири селища, например в Синапово – от Еникьой, Узукюприйско (120 семейства), Кърсърджа и Сачанли, Гюмюрджинско ; в Орешник – от Дервент, Дедеагачко, Сачанли и Караачкьой, Гюмюрджинско ; в Орешец – от Голям Дервент, Доган Хисар, Домуздере, Лъджакьой, и Кадънкьой, Одринско ; в Момково – от Домуздере (3) и Доганхисар (2), в Щит – от Испитли, Одринско (40), Балъкьой (50), Хасърли (3), Инджекьой, Дедеагачко (1) ; в Левка – от Крушево, Димотишко (5) ; в Йерусалимово – от Пишман , Западна Тракия ; в Мрамор – от Дервент. Недостигът на обработваема земя, която да осигури нормален поминък на прииждащите бежанци създава условия за нарастване на конфликта както между бежанците, така и между тях и местното население. Държавата е изправена пред огромни трудности, които трябва да преодолее и да даде подслон и прехрана на тези български семейства. Опитите й да  подпомогне тези хора не са успешни и за дълги години напред се създават трудности и стотици хора са обречени на глад и недоимък, макар и приютени в България. Затова селата от Харманлийския, Ивайловградския, Свиленградския и Хасковския район години наред битуват в недоимък.  В същото време с установяването си в Хасковския район бежанците обогатяват местната култура и бит и внасят влиянието на своите традиции, съхранявани векове наред. Това създава условия за запазване на техния автентичен бит и култура, които се предават и на сегашните поколения.

 

 Бележки:

 

¹   Българските държавни институции 1879-1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987.

     с. 14-15.

²   Генов, Ц., Освободителната война 1877-1878 г., Изд. "Наука и изкуство", София

   1978, с. 262-263

³  Браянов, Т. Българи, бежанци от Тракия. – В: Известия на ТНИ, 1965, с.122. 

⁴  Пак там

⁵  Пак там с. 138

⁶  Пак там

⁷  ДВ, бр. 68 от 28.VІ.1922.

⁸  Браянов, Т., Цит. съч. с. 139; Божинов, В. Западна Тракия в дипломатическите борби

   /1918-1924/.-Изсл. По българска история, т. ІІІ. Външна политика на България /1878-

  1944/. С., 1978, с. 252

⁹ Браянов, Т. Цит. съч., с. 141; ТДА-Хасково, ф. 64 к, оп.1, а.е. 70.

¹⁰ Разбойников, Ан.Обезбългаряването на Западна Тракия 1919-1924,  Тракийски

    научен институт , библиотека “Тракия” № 12, С. 1940, с.132.

¹¹ Браянов, Т. Цит. съч. с.207-300

 КОНФЕРЕНЦИЯ 2-3 ДЕКЕМВРИ 2011-11-21

 

 

 

 

 

до Европейския парламент

до Българският парламент

до Международният наказателен съд (МНС) (на френски: Cour pénale internationale, CPI; на английски: International Criminal Court, ICC) - постоянен съдебен орган, който се занимава с геноцид, престъпления срещу човечеството, военни престъпления и престъпления на „агресия“.

Декларация за българският геноцид

• като взе предвид член 2 от ратифицирана с Указ № 300 от 23.06.1950 г. от България и Приета на 9.12.1948 г. с резолюция 260 A (III) на Общото събрание на ООН,  Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от 1948 година, а именно че под "геноцид" се разбира всяко едно от следните действия, извършени с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:

а) убиване на членове на групата;
б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;
в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;
г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;
д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.  

•  като взе предвид Устава на Организацията на обединените нации

•  като взе предвид Римския статут на Международния наказателен съд от 1998 г. и неговите разпоредби относно компетентността по отношение на престъплението геноцид, престъпленията срещу човечеството, военните престъпления и агресията като престъпление,

• като взе предвид доклада на МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ на Карнегиева фондация за международен мир (Carnegie Endowment for International peace, REPORT OF THE INTERNATIONAL COMMISSION тo Inquire into the causes and Conduct OF THE BALKAN WARS, PUBLISHED BY THE ENDOWMENT WASHINGTON, D.C. 1914)

• като взе предвид “кървавият данък”  (девширме) от законодателството на Османската империя за отнемане не даца  на възраст 7 – 10 години и до 12 години от български семейства и предаването им за нуждите на еничарския корпус и други служби на Османската империя, прилаган насилствено на българското население от около 1400 година до 1705 г, който съответства на чл. 2 от конвенцията за преследване  наказване и преследване на престъплението геноцид...... 

• като взе предвид жертвите на Априлското въстание (изпепелени 17 български села)

• като взе предвид жертвите от Илинденско преображенското въстание 1903 г,  (опожарени  над 200 български села, 5000 убити българи, 30000 бежанци в България, 70 000 българи останали без покрив )

• като взе предвид Заличените чрез геноцид през лятото на 1913 г около 1200 български села документирани в стотици книги

•  като взе предвид член 135, параграф 5 и член 123, параграф 4 от правилника на Европейския парламент

• като взе предвид Резолюция 2253 (2015) на Съвета за сигурност на ООН

• като взе предвид, че жестокостите, извършени от Османската империя по систематичен и широкоразпространен начин, са били насочени и са имали за цел да унищожат българите; като има предвид, че съобразно международното право, по-специално в съответствие с член II от Конвенцията на ООН от 1948 г. за преследване и наказване на престъплението геноцид, такива жестокости представляват геноцид;

• като признава, че жестокостите, извършвани от османските башибозуци срещу религиозни и етнически (арменски, християнски, български) малцинства на Балканския полуостров включват военни престъпления, престъпления срещу човечеството и геноцид;

• като взе предвид, че Османската империя на 4 юли 1913 г нарушава окончателно одобрения от всички Велики сили и подписан на 17 май 1913 г от съюзени държави, включително и от Османската империя Лондонски  мирен договор, в който Османската империя отстъпва на съюзените държави (България, Сърбия, Гърция и черна гора) всички земи на запад от линията Енос-Мидия;

• като взе предвид, че на след 4 юли 1913 г Османската империя без предизвестие преминава установената от Лондонския мирен договор граница Енос-Мидия и окупира стотици български села и десетки градове избива мъжкото население на село Булгаркьой и изгаря труповете, край Бородиновия мост, до селото.;

• като взе предвид, че на 22 септември 1913 г. насилствено прогонва българското население от частните му имоти, без компенсация, като събира откуп за живота на всеки човек в размер на 70 турски лири за човешки живот в селата Османли, Татарлар, Ениджия, Еникьой, Търново, Башклисе, Ейлягюню, (българите от село Каваклия успяват да избягат преди окупацията на турците без откуп за живота си, но оставят недвижимата си собственост). ;

• като взе предвид, че Османската империя използва Джихад за ислямизирането на българите, проповядван от ходжи, придружаващи извършителите на геноцида. Българите приели да сменят християнската вяра с ислямска, са оставени да владеят имотите си и не са принуждавани да плащат откуп за живота си;

•  като има предвид, че през август 1913 г. Османската империя премества отвлечени жени, старци, деца от град Дедеагач / Александропулис към Фере и Мала Азия; като има предвид, че за някои от тези жени има информация, че са „разпределени“ между бойци на башибозука, докато на други е казано, че ще бъдат използвани да придружават конвоя;

• като има предвид, че роднините-потомци на жертвите следва да получат психологическа и логистична подкрепа;

• като има предвид, че няколко местни организации са документирали престъпления на Османската империя, Кралство Сърбия и Кралство Гърция срещу българската общност, но те имат само ограничен капацитет; 

• като има предвид, че според международни организации за правата на човека, като „Хюман райтс уоч“, международни съдебно медицински експерти не са осъществили работа в тази област;

1, осъжда безрезервно кръвопролитията, асимилациите и явните нарушения на международното хуманитарно право и правата на човека, извършени от Османската империя, Кралство Сърбия и Кралство Гърция ; отбелязва с голяма тревога настоящите разкрития, които са доказателство за терор, извършен от Османската империя, Кралство Сърбия и Кралство Гърция; изразява своите съболезнования на всички българи, които са изгубили свои роднини в резултат на престъпления срещу човечеството и военни престъпления, извършени от Османската империя, Кралство Сърбия и Кралство Гърция и свързаните с него;

2. настоятелно призовава международната общност, и по-специално Съвета за сигурност на ООН, да считат докладваните масови гробове в Трикери и при изкопа на основите на сиропиталището спонсорирано от Нисин Азис като допълнително доказателство за геноцид и да изправят Османската империя, Кралство Сърбия и Кралство Гърция пред Международния наказателен съд (МНС);

 3. Турция следва да се разграничи от Османската империя и да осъди Османската империя за всички престъпления срещу човечеството извършени от Османската империя или да поеме отговорност за тях.  Да върне на България и на Европейския съюз областите Лозенград и Одрин ;

4. призовава ЕС, неговите държави членки и други потенциални международни донори да улеснят и предоставят пълната си подкрепа за правителството на  България при организирането на човешките ресурси и инфраструктурата, необходими за съхраняване и анализ на доказателства, които могат да бъдат от съществено значение за бъдещи национални и международни процеси по отношение на военни престъпления, престъпления срещу човечеството и геноцид;

5. настоятелно призовава Турция и Македония, да станат членове на Международния наказателен съд (МНС), за да се даде възможност за наказателно преследване на Османската империя, Гърция и Сърбия за военни престъпления, геноцид и престъпления срещу човечеството;

6. призовава българските, гръцките, турските, македонските и сръбските органи да поканят международни съдебно-медицински експерти, включително тези с опит в наказателните съдилища, да идентифицират всички масови гробове на Трикери и да помогнат за запазването и анализирането на доказателствата,

 

ГОДИШНИНА, КОЯТО МОЖЕМ И ДА НЕ ЧЕСТВАМЕ, НО НЕ БИВА ДА ЗАБРАВЯМЕ

Христо Тепавичаров

Още незасъхнало мастилото върху подписания Лондонски мирен договор през юни 1913 г., българските войски се опитаха да защитят и отстоят завоюваното на терен, като изтласкат сръбските и гръцки войски от оспорвани територии в Македония. Това се оказва достатъчно, за началото на нова война, която остана в историята с името Междусъюзническа или Втората Балканска война. Младотурското правителство не закъсня да се възползва от обстановката, наруши установената с мирния договор гранична линия Мидия-Енос и окупира Люлебургас, Лозенград и Одрин. Така България, няколко месеца след освобождението й, губи Източна Тракия като задържа Западна Тракия и излаза на Егейско море между Марица и Места. През юли 1913 г., управляващият България в качеството на цар – Фердинанд, моли Великите сили за помощ за възстановяване на статуквото, според Лондонския мирен договор, което той самият наруши. Русия заплашва да изпрати войски в Армения, все още в границите на Османската империя, ако не прекрати агресията срещу България. Конфликтът на западния фронт в Македония приключва с подписването на Букурещкия договор на 28 юли (10 август по нов стил) 1913 г., без участието на Османската империя. България е принудена да отстъпи на бившите си съюзници по-голяма част от Македония, а на Румъния – Южна Добруджа. Сърбия и Гърция запазват придобивките си от Балканската война и почти удвояват територията си. През август 1913 г., по покана на османското правителство, в Цариград се провеждат преговори с представители на България, които приключват на 16 септември 1913 г. с подписването на Цариградския договор. България губи по-голяма част от Източна Тракия, като задържа Свиленград, Малко Търново и Царево. Заема отново Западна Тракия и градовете Гюмюрджина, Ксанти и Дедеагач, като се оттегля и отстъпва на Османската империя Одрин, Лозенград, Бунархисар и Люлебургас. България задържа Пиринска Македония.

Съгласно разпоредбата на член 11 на Цариградския мирен договор, териториите, останали в Турция, собственост на подложените и станали жертва на геноцид българи, са конфискувани и стават собственост на турската държава още през 1913 г.

По време на Междусъюзническата война от 1913 г. Източна Тракия е обезбългарена почти изцяло. При подписването на Цариградския мирен договор на 16 септември 1913 г., над 300 000 от коренните тракийски българи, са били вече насилствено прогонени от родните им къщи, като 20% от тях са избити. По сведения на църковни служители, дипломати, чужди и български наблюдатели и летописци, голяма част от българското християнско население, живеещо компактно в Одринско, Лозенградско, Бабаескийско, Визенско, Малко търновско, Кешанско, Еноско, Малгарско, Узункюприйско, Чорленско, Диливрийско, е избито. Свидетели и изследователи на събитията и последиците от Балканските войни, между които Карнегиевата комисия, Любомир Милетич, Папани Козарева, Сп. Трифонов, Любчо Шопов, Любен Петров, Красимира Узунова, Георги Митринов и много други съобщават, че българите, останали под турско робство в Тракия и Македония след Освобождението и конституирането на трибутарното* Княжество България и васалната Източна Румелия, възлизали на стотици хиляди (християни и мюсюлмани). През 1912–1913 г. от Източна Тракия бягат и намират убежище в България 55 780 български домакинства с 252 370 души. Според Карнегиевата комисия, която провежда анкета по Балканските войни през 1913 г., турската армия е унищожила или прогонила от домовете им над 15 960 души само в две кази - Малгарска и Айроболска. Край с. Булгаркьой са събрани и избити повече от 300 мъже от местното население. През 1913 г, в селото са избити или безследно изчезнали повече от 1100 жители. Обобщени данни за жертвите на геноцида български тракийци в цяла Тракия, за съжаление липсват, тъй като основната грижа на турската армия, на башибозука, на представителите на централните и местни власти, е била да обезбългари Тракия като избие до крак и прогони българските тракийци, а не да ги брои и обгрижва. Изкушаваме се да припомним свидетелствата на проф. Любомир Милетич, публикувани в забележителния му труд „Разорението на тракийските българи през 1913 година“, стр. 327: „През декември 1913 г. в Одринска епархия са останали 3071 българи, в 512 къщи само в два града: Одрин и Лозенград, което в някои случаи е по-малко от жителите на едно село преди разорението на Източна Тракия от турците. Числеността на българите преди началото на геноцида в шестте санджака (окръга) само на Одрински вилает, възлизал на 298 727 българи, от които 176 445 екзархисти, 24 970 – патриаршисти, 1700 униати и 95 502 помаци. Към тях трябва да се прибавят и десетина хиляди българи от Чорленско и Цариград“. Според Милетич, съдействал на работата на Карнегиевата анкетна комисия, само през 1913 г. в Източна Тракия жертва на геноцида са станали над 349 621 български тракийци. В изследването си той идентифицира над 50 селища в Източна Тракия като информира за точния брой на избитите и прогонени български тракийци, унищожените къщи, разграбените имоти и имущество.

По свидетелства на други летописци в периода 1912- 1925 г. са убити и прогонени от Тракия около половин милион български тракийци. Пораженията, нанесени на тракийските българи в резултат на двете Балкански войни, са толкова опустошителни, че пътят към възстановяване на нормалност и справедливост в отношенията на балканските държави, в резултат на подписаните мирни договори, се оказа павиран с две световни войни, избухнали в период по-малък от четвърт век; десетки локални конфликти и очакващи своите решения обединителни процеси на разделени национални общности, разкъсани семейни връзки и заграбени земи.

Първата световна война започва през 1914 и продължава до 1918 година между две коалиции – Антантата (Франция, Руската империя, Великобритания, Сърбия и на по-късен етап – САЩ и други държави) и Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България). България се включва във войната като обявява война на Кралство Сърбия, на 14 октомври 1915 г. Избира страната на Централните сили, които обещават връщане на Вардарска Македония, окупирана от Сърбия през 1912 г. по време на Балканската война. В края на войната, вместо освободена Македония, България получава Ньойския договор като част от Версайската система, наложена от силните на деня.

Според архивите и статистиката на балканските държави, Македония от Ньой, е населена от българи, турци, гърци, албанци, румъни, цигани, евреи и други малобройни групи. Единствено сръбски и по-късно югославски изследователи правят „епохално откритие“ , като съобщават за над 350 000 „македонци“, населявали Егейска Македония. Така започват родилните мъки на съвременна Северна Македония и на северомакедонския етнос, които продължават и до днес! България капитулира и подписва Солунското примирие с Антантата на 29 септември 1918 г. Първата световна война приключва на 11 ноември 1918 г. с капитулацията на Германия и с подписването на примирие между Германия и Антантата.

Ликвидирането на последиците от войната продължава следващите две десетилетия до началото на Втората световна война на 1 септември 1939 г., в която се изправят една срещу друга отново две съпернически коалиции от познати „Велики сили“: Съюзниците (Антихитлеристка или Антифашистка коалиция, чието начало е положено от Великобритания, Франция и Полша) срещу Тристранния пакт (Германия, Италия и Япония, към които се присъединяват Унгария, Румъния, България, Словакия и Хърватия). С края на Първата световна война се поставя началото на преговорите по установяването на Версайската система от пет договора за мир договорени на Парижката мирна конференция през 1919–1920 г., първият от които е Версайският договор с Германия подписан на 28 юни 1919 г., а касаещият България е Ньойският. Раздел 3 на Ньойския договор, подписан в Ньой сюр Сен, Франция, на 27 ноември 1919 г., е озаглавен „Тракия“, а встъпителното изречение на чл. 48, ал. 1 гласи: „България се отказва в полза на Основните Съюзнически и Асоциирани Сили от всички права върху териториите в Тракия, които са принадлежали на българската монархия…“ Така формулирана разпоредбата е политически подвеждаща, тъй като България не е питана, за да е била в състояние да изрази своето мнение и никога не се е отказвала от Тракия. Формулировката е и правно несъстоятелна, тъй като отказ от територия е възможен в полза на държава, която има територия, а не в полза на съюз зовящ се „Основни Съюзнически и Асоциирани сили“ без обща територия и ясен международно признат правен статут. На фона на последвалите събития разпоредбата се оказва и неизпълнима, тъй като Съединените Щати, като една от Основните сили на конференцията (останалите са Британската империя, Франция, Италия и Япония) подписва, но не ратифицира Ньойския договор, напуска конференцията в Сан Ремо през 1920 г. и не участва в решенията по отнемане на Тракия от България и завземането ú от Гърция. След приключване на военните действия през Първата световна война, българска Беломорска Тракия е окупирана от френски войски и остава под мандат на Антантата (1919–1920). В т.нар. „Междусъюзническа Тракия“ се установява автономен режим под ръководството на френския генерал Шарпи. На 2 юни 1920 г. Шарпи, без решение на Антантата, напуска областта, а Гърция незабавно я окупира! На проведена конференция на 22 април 1920 г. в Сан Ремо, Главните съюзни сили от Антантата, без САЩ, решават „Междусъюзническа Тракия“ да се предостави под управление на Гърция при редица условия, включително и осигуряване на излаз на България на Бяло море. Опитите за предоставяне на излаз на България на Бяло море са неуспешни и Гърция де факто окупира и завзема Западна/Беломорска Тракия, през 1922 г.

Що се отнася до Одринска Тракия, на среща в Париж на 23 септември 1922 г., лорд Кързън и граф Сфорца-Поанкаре решават да я харижат на Турция, след победата й във войната с Гърция 1920–1922 г. През 1923 г. с Лозанския договор се легитимира това решение. Така, за период от десет години – 1912–1922 г., Турция и Гърция си поделят Тракия и замразяват сбогуването с Османската империя, за дълго време!

Връщаме се към въпроса за Тракия над век след освобождението ú от петвековно османско робство, за броени дни от българската войска и повторното й заграбване от Гърция и Турция, след извършен геноцид над българските тракийци, геноцид, който по правилата на международното право, е признат за престъпление срещу човечеството, тъй като извършителите на това престъпление, за което не тече давност, до ден днешен остават ненаказани, а жертвите на геноцида и техните наследници – не възмездени. Периодично в българските средства за масова информация се появяват писания припомнящи събитията в Тракия от 1913 г. и апели за обезщетение на наследниците на избитите и прогонени от Източна и Западна Тракия собственици на областта – българските тракийци.

През 2012 г. българският делегат в Европарламента, Евгени Кирилов, при обсъждане доклада за напредъка на Турция, внесе поправка, която бе приета, към допълнителния протокол на Ангорския договор между България и Турция от 1925 г. Турция бе задължена да изплати компенсации на българските бежанци от Източна Тракия, без да се определя естеството на компенсациите, както и без да се регламентира процедурата, която да се следва при изпълнение на приетото решение. Неуспехът бе заложен в самата формулировка – компенсации, а не възстановяване на собствеността на тракийските българи, поради което инициативата остана в протоколите като поредния неуспешен опит за търсене на справедливост. Положително е, че въпросът за тракийските българи попада в дневния ред на Европарламента. За съжаление не получи развитие, нито вниманието, което заслужава.

Пледирайки за справедливост ние вярваме, че тя би изиграла ролята на възмездие за извършените престъпления и стимул за преодоляване на последиците. Разбираме че restitution ad integra (statuesque ante) при извършено престъпление срещу човечеството и избиването на стотици хиляди български тракийци, е невъзможно. Никакво разкаяние или осъждане на палачите не е в състояние да възкреси избитите тракийци или да реабилитира престъпниците. Но това, което можем и трябва да сторим, и няколко поколения българи го дължат на жертвите на геноцида, е да настояваме ясно и недвусмислено да се признае от международната общност извършения от Турция геноцид, да се идентифицират и осъдят извършителите на това престъпление срещу човечеството, а на наследниците на избитите и прогонени български тракийци, да се разреши да се завърнат в родните къщи и земи на своите родители, като им се възстанови собствеността върху имотите и бъдат възмездени за преживените морални и физически страдания и за нанесените материални и морални вреди. Престъплението срещу човечеството, на което станаха жертва българските тракийци, бе извършено от Османските власти пред безучастните погледи на „Великите сили на деня“, които с бездействието си насърчаваха престъпниците, споделиха част от вината за извършените злодеяния и дължат разкаяние и изкупление.

Тъй като фокусът на настоящето изследване е Източна Тракия, която и понастоящем остава в границите на Турция, бихме искали да я идентифицираме като земя, разположена между Черно, Бяло и Мраморно море, граничеща с река Марица и Странджа планина – имена отдавна познати. Площта на тази територия е около 20 500 кв. км., а заедно с прилежащите Галиполски и Цариградски полуострови – 23 000 кв. След 200 години византийско владичество, 500 години османско „присъствие“ и над век турско робство, е уместно също да си припомним времето на Хан Крум и цар Симеон, управлявали областта през 9 и 10 век като част от българското землище, с преобладаващо българско население. Тракийската земя и днес принадлежи на собствениците на земята и техните наследници, обитавали я в различни исторически периоди; до обезбългаряването на местността и извършения от Турция геноцид срещу мнозинството от коренното население, както отбелязахме, тя е била българска. И днес тези имоти, по право принадлежат на собствениците и техните наследници, а не на заграбилите ги чрез престъпления узурпатори.

Според Договора за приятелство с Турция от 18 октомври 1925 г. (Ангорски договор), на всички българи напуснали Източна Тракия в периода от 5/18 октомври 1912 г. до деня на подписване на договора, 15.X.1925 г., т.е. периода на Балканските и Първата световна войни, когато българите и арменците са подложени на геноцид, на физическо унищожение и прогонване от Източна Тракия, недвижимите имоти са заграбени от властите и стават собственост на турската държава. Според доц. Георги Митринов, през 1903 г., по време на Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одринско, са опожарени 205 български села, а броят на загиналите е над 5000 души. Над 30 000 са намерилите убежище в България. През 1913 г. по голяма част от тракийските българи са избити, 161 български села с близо 16 000 къщи са опожарени, над 200 000 души са прогонени и намират убежище в България. По изчисления на изследователи, заграбените земи възлизат на 3 248 281 декара земя и 42 802 броя сгради.

Ст. Трифонов, в своя труд „Тракия“ съобщава, че по сведения, предоставени на генералния консул Т. Недков от Одринската българска митрополия, общият брой само на българските села в Източна Тракия, жителите на които са били принудени от турските власти да ги напуснат, възлизал на 108 с 10 934 къщи и население от 51 427 души. По признания на турски официални представители направени на 19 октомври 1913 г., към тази дата в селата в Турция не е останал нито един българин. Единствено в градовете са останали отделни търговци и занаятчии. През декември 1913 г., в Одринска епархия, в градовете Одрин и Лозенград, българите са 3071, в 512 къщи, брой по-малък от жителите на едно село преди разорението на Източна Тракия. Турция забранила връщането на прогонените българи. Едва ли са необходими допълнителни признания и доказателства за отговорността на турските власти за извършения над тракийските българи геноцид на фона на съхранените факти и събития. Ако се връщаме почти век назад в историята на Балканите от онази епоха, то е за да напомним за отговорността на т.нар. „велики сили на деня“, които и днес са същите, които допуснаха това да се случи срещу два от най-цивилизованите народи в европейския район, и които не потърсиха отговорност и до днес от престъпниците-извършители и не направиха и опит за възстановяване на справедливостта и възмездяване на жертвите на геноцида!

Източна Тракия и днес остава в границите на Турция, чиито национален интерес е да запази владенията си и наложения политически порядък в държавата, която наследи от Османската империя. Българският национален интерес по отношение на Източна Тракия е наследниците на прокудените и избити тракийски българи да се завърнат по родните си места, да получат обратно заграбените бащини имоти и да им се осигури правен и административен ред, който да гарантира ползването на притежаваната от тях частна и лична собствеността за интелектуалното и културно развитие и благоденствие на семействата им и на националната общност, към която принадлежат. Международната комисия „Карнеги“ констатира в своя доклад: Одринска Тракия е напълно опустошена. Бихме добавили опустошена умишлено, по предварително подготвен и безскрупулно изпълнен план на турското военно командване.

Националният интерес изисква България да получи гаранции и права, които да й позволят да обезпечи сигурността и благоденствието на източно тракийските българи в свой интерес и в интерес на цялата източно тракийска общност. Възможно ли е да бъдат удовлетворени националните интереси на България и Турция по отношение на бъдещето на източно тракийските българи? Смятаме, че е възможно при едно условие, а именно: Турция да поеме отговорността за извършените от нея престъпления срещу човечеството - геноцид срещу тракийските българи и да прояви готовност да изчисти името си от вековния позор и срам, с които съжителства в съвременния цивилизован свят. Отричането на геноцида и периодичното подхранването на неоосманизма чрез турските медии и турския политически и обществен живот не е път към приобщаване на Турция към Европа, която започва от България, нито път към бъдещето, към което са устремени и съвременните турски политици. Ако трябва да дешифрираме преследваните от Турция с политиката на неоосманизма цели в отношенията с България и в частност по въпросите на тракийските българи, нашият прочит разкрива тенденция към утвърждаване и оправдание на резултатите на извършения геноцид. От една страна противопоставяне на връщането на наследниците на прогонените и избити тракийски българи по родните им места в Източна Тракия. От друга страна опит за легитимиране на евентуално възстановяване на османската власт и порядки на територията, която понастоящем обитават прогонените тракийци – съвременна България! Копнежът на Анкара към неоосманизма не може да не провокира у всеки българин спомена за турското робство, за освобождението, което остава недовършено без окончателното ликвидиране на турското присъствие в България под всички възможни форми – административно и народностно, език и бит, правно и политическо, изкуствено поддържани рецидиви от имперското присъствие по българските земи, останали да накуцват след изтеглилите се със силите на поробителя проводници на реваншизъм и разделение.

Няма българин, който би могъл да остане равнодушен пред твърденията на Ахмет Давутоглу, бивш министър-председател, академик, лидер на политическа партия, поставящ знак на равенство между „Pax Ottomanica“ и неоосманизма и убеждаващ ни, че „Османските векове са успешна история, която сега трябва да възстановим“!

Въпреки мегаломанията на съвременните турски управници смятаме, че не мюсюлманите, български граждани, родени и живеещи в България са проблем във взаимоотношенията между България и Турция. Онези, които са останали след оттеглянето на османския поробител от българските земи, са останали като български граждани, идентифициращи се като българи, освободени от вековно робство, получили правото да се наричат български граждани, български поданици, принадлежащи към българската нация, а не към разпадащата се под натиска на цивилизования свят Османска империя. Но мюсюлманите, останали в България и не последвали изтеглящите се османски административни и военни сили, наричащи себе си до днес „български турци“, живеят и страдат от раздвоение на идентичността. Все още им предстои да се самоопределят – по какви критерии се считат за турци и по какви критерии се наричат българи?

България е унитарна държава, обитавана от българи по етнос, рождение, съзнание, самоопределение, език, нрави и обичаи. България не владее нито и педя чужда земя, завоювана със сила от друга държава, с обитаващото тази земя население, което би могло да претендира за статут на малцинство, насила отделено от етническото или верско мнозинството, останало в границите на съседна държава. Мюсюлманите, които се самоопределят като турци, на никакво правно основания не биха могли да претендират за право да обитават възстановената след Освобождението от турско робство през 1878 г. държава България, в качеството си на османски поданици или турски граждани. Онези, които се самоопределят като турци, независимо от религиозната им принадлежност, припознават де факто, както етноса, към който принадлежат, така и държавата, чиито поданици или граждани са и, която по право могат да обитават като своя родина. По силата на българското законодателство и приложимото международно право, т.нар. „етнически турци“, пребивават в България в качеството си на български граждани, не благодарение на етническия си произход или на изповядваната мюсюлманска религия, а в резултат на болезнения спомен и все още не изживените последици от насилствената ислямизация на стотици хиляди етнически българи в продължение на векове османско робство, известни като помаци и възприемани от голяма част от българската общественост като продукт на османската „цивилизация“, а не на българското Възраждане.

България продължава да проявява търпимост към двойното гражданство на лицата, определящи се като турци, пренебрегвайки ясните разпоредби на турското законодателство, дефиниращо понятието турчин! Според действащото турско законодателство, единственият критерий предоставящ право на дадено лице да се нарече турчин е, да има качеството на турски гражданин. Според член 66 на турската Конституция от 1924 г., „Всеки, свързан с Турция, посредством връзките за гражданство, е турчин“. Съгласно тази правна разпоредба, български гражданин не може да бъде турчин. Турското законодателство по гражданското състояние, проявява търпимост към двойното гражданство на преселниците „български турци“, възлизащи на десетки, а може би и на стотици хиляди лица, решили да съхранят и българското си гражданство след окончателното си установяване в Турция с цел, да запазят привилегиите, които гражданството им предоставя. Но проявата на търпимост към двойното гражданство не ни дава основание да направим извод, че Турция счита т.нар. „български турци“ за турци или, че ако ги счита за турци, те биха могли да бъдат и българи по някакъв признак! Българското гражданство не е достатъчно основание за определяне на етническата принадлежност на дадено лице. Както отбелязахме, останалите в България мюсюлмани след изтеглянето на османските сили, са могли да останат единствено като български граждани, но не и като български турци или като турски българи! Незабавната отмяна на двойното гражданство и отнемане на българското гражданство на лица, притежаващи и турско гражданство, е целесъобразно и необходимо, за да се сложи ред и яснота в правата и задълженията, произтичащи от връзката гражданин-държава. Основната причина за това е лоялността, която гражданите на всяка държава дължат на страната, която им предоставя гостоприемство и закрила на тяхната лична и имуществена неприкосновеност. Освен лоялност гражданинът или поданикът има и задължения към държавата, чиито гражданин е, едно от които е да участва и да е на разположение, в случай на нужда, в опазване и защита на националната ú сигурност. Турците с двойно гражданство, по недвусмислен начин са изразили своите предпочитания и избор в живота кому са лоялни и чия национална сигурност ще охраняват в случай на нужда – тази на Турция. Определили са и ценностната система, към която са решили да се придържат и, която са превърнали в основна характеристика на начина си на живот и елемент на идентичността: изповядване на ислямската религия с целия ритуал, наследен от Османската империя; заявена и изповядвана принадлежност към турския етнос, съхранил паметта на многовековното поробване на българските земи; идентифициране с турската нация и османско духовно и политическо наследство, съсед по територия на България, проявяваща и днес нескрити амбиции към възстановяване, под някаква форма на Османската империя; деклариране на лоялност и готовност за защита на сигурността, политическия и социален порядък на Турция в отношенията и споровете със съседите, включително с България.

В потвърждение на гореказаното, представителят на ДПС в Българското Народно събрание, на 29 април 2021 г., в заседание, предавано по българската телевизия, декларира, че „в България няма български турци. Има турци, родени в България!“ Какво има предвид под понятието турци може би остава неясно за българските народни представители, присъствали на заседанието, тъй като никой не реагира и не запита – турци, по кой закон? По турския или по българския?

В България живеят хиляди арменци, гърци, евреи, като български граждани и лоялни българи-сънародници. Макар да се гордеят с етническата си принадлежност, на нито един от тях не би хрумнало да се назове български арменец, български грък, български евреин и т.н. Решаваща за тях е връзката със земята, държавата и народа, сред които са се родили и израснали, българското законодателство и правов ред, който съблюдават, нещо нормално за всеки български гражданин…

Бившият министър-председател на Турция, Ахмет Давутоглу, определя ролята на не изтеглилите се с Османския окупатор от освободените български земи лица, идентифициращи се като турци, по следния начин: „мюсюлманските малцинства, останали в наследство от Османската държава (в балканските държави), са фундаментът на политиката на влияние на Турция на Балканите“. В случая, с България фундамент за защита на турските национални интереси!

Нека припомним, че в България, връзката на едно лице с българската държава е единствено гражданството, а не религията, която изповядва, езика, на който общува, името, което носи или чувството за етническа принадлежност, което го гъделичка. Не може да има български турчин или турски българин, както не може да има дървено желязо. Член 66 на турската Конституция от 1924 г., както припомнихме, е ясен и дава недвусмислен отговор на въпроса – що е то турчин!

Приложението на закона към всички граждани трябва и може да бъде еднакво единствено, когато те са лоялни към държавата, чиито граждани са. Лоялността към друга държава е предателство и в такива случаи говорим за задължения и наказателна отговорност, а не за права.

Проблемите, с които България се налага да се съобразява във връзка със статута на т.нар. „български турци“, не са от категорията права на човека, а са част от провежданата от Турция външна политика, претендираща за право на турската държава да контролира, манипулира и насочва т.нар. „свое малцинство“ в България и да участва във всички политически процеси у нас, включително в политиката и управлението на държавата! Тази политика, ако трябва да очертаем основните насоки от Освобождението през 1878 г., до днес, според редица политически наблюдатели, се основава на следните неоосманистки принципи:

 • Българските турци са фундаментът на политиката на Турция към България;

• Проблемът с изселването на българските турци трябва винаги да стои на дневен ред и никога да не се решава окончателно;

• Изселването да се поддържа като не зарастваща рана;

• На българските мюсюлмани да се втълпява, че тяхната родина е Турция;

• Да се засилва верския фанатизъм;

• Да се предотвратяват всякакви опити на българските власти за издигане на културното и материално равнище на мюсюлманите; да се поддържа невежеството.

• Да се принуди България официално да признае наличието на турско национално малцинство на своя територия?

• Турската държава да получи право да се грижи за своето малцинство.

• Бъдещето да се изгражда с визия заложена в миналото – „Pax Ottomanica”.

 На фона на тези доброжелателни хищнически намерения от страна на управляващата върхушка на турската държава, шумът който предизвика т.нар. „възродителен процес” през 70-те и 80-те години на ХХ век бе израз на невежество и незрялост на случайно попаднали в политическите структури на властта, български претенденти за политици.

България е в дълг на своя български народ. И сега не е късно да образува наказателни производства и да лиши от упражняване на политически права всички, които злепоставят държавата по кръга въпроси, свързани с т.нар. „възродителен процес“, да отстрани, ако има все още участващи в политическия живот, всички одобрили по един или друг начин Декларацията на Народното събрание от 11 януари 2012 г. по повод т.нар. „възродителен процес“. По този въпрос има само една истина и тя е, че това бе необходим отговор на агресивната неоосманска турска политика на намеса във вътрешните работи на суверенна и независима, поне по конституция, България.

Трайните интереси на България в политиката си спрямо Турция изискват установяването, поддържането и развитието на добросъседски отношения в интерес на двете държави. От всички съседни държави Турция най-добре познава България, тя разполага със значителен потенциал за влияние и възможности за ползотворно сътрудничество. На фона на фактите и събитията, характеризиращи турската политика към българите и България, и трайно наложилите се управленчески рефлекси в продължение на няколко века, характерни за отношенията между сюзерен и васал, политиката и на двете държави следва да претърпи коренна промяна като бъде изцяло подчинена и съобразена с изискванията и принципите на равнопоставеност, взаимно уважение и доверие.

В отговор на принципите, от които се ръководи Турция във външната си политика спрямо България, на този етап е неизбежно България да заяви и да се придържа към адекватни правила на политическо поведение, които, до колкото това е възможно, да съдействат за провеждането на взаимно изгодна, балансирана политика.

Българските компетентни институции следва да предприемат законодателни и изпълнителни действия в следните области:

• промяна на закона за българското гражданство и незабавна отмяна на двойното гражданство за лица с българско и турско гражданство;

• преустановяване изплащането на обезщетение на изселващите се в Турция български граждани, независимо от етническия произход;

• да се стимулират наследниците на прогонените и избити български тракийци да заявят и предявят своите искания; да упражнят правото си на избор на обезщетение: да си получат обратно заграбените земи или да бъдат възмездени парично!

• да се настоява за изпълнение на Одринското съглашение от 2/15 ноември 1913 г., според което „българите жители на Лозенград, Бунар-Хисар и други градове могат безпрепятствено да се върнат в своите огнища“;

• да се преустанови незабавно изплащането на пенсии на лица, трайно пребиваващи в Турция, като се денонсира Споразумението между правителството на Република България и правителството на Република Турция за изплащане на български пенсии („Споразумение”), подписано на 4.11.1998 г. в нарушение на основния принцип приет от Договора за приятелство от 1992г , проблемите между България и Турция да се решават в хронологичен порядък и докато не се реши проблема на тракийските българи да не се изплащат пенсии.; Сумите, които понастоящем се превеждат в Турция по силата на това Споразумение, да се внасят в специално създаден фонд „Тракийски изгнаници” за посрещане на текущи разходи на наследниците на бежанците;

• Да се инвентаризират действащите между България и Турция договори и да се осъвременят, при необходимост;

• Всички преговори и разговори, по висящи между двете държави въпроси, да се подчинят на решаването на тракийския въпрос - връщане на отнетото по време на геноцида движимо и недвижимо имущество;

• Да се възстанови именника на българските имена, като по отношение на новородените деца на български граждани, с турско-арабски имена, се прилага на реципрочни начала именна система, с български имена, огледална на системата, която турските власти прилагат по отношение на новородените в Турция лица от турски граждани.

• Да се преустанови използването на термина „български турци“; 150 години след освобождението от турско робство в България няма турци, няма български турци, поради което не може да има и турско малцинство! Неприемливо е натрапваното разбиране на понятието идентитет на т.нар. „външни турци“, при който националната/етническа принадлежност се обуславя от изповядваната мюсюлманска религия! Турци, според турското законодателство, могат да бъдат само турски граждани и единствено в това си качество биха могли да пребивават в България.

• Да се анализират възможностите за възстановяване управлението на Тракия от европейски сили, подобно на мандата на Антантата и управлението на генерал Шарпи на Западна Тракия след Първата световна война;

• Спешно да се договори и построи скоростна магистрала от Кишинев през Северна Добруджа-България, Македония и Албания, до Адриатика!

• Да се осигури и изгради инфраструктура за директна доставка на газ и нефт от Русия и бившите съветски републики през Черно море и Молдова.

Предстоят избори и смяна на управлявалата България политическа върхушка. Ако някоя политическа партия или сила не споделя нашите виждания по приоритетите в българската външна политика, би било разумно и целесъобразно да се откаже от претенции да управлява страната! Тъй като нейното управление ще бъде в интерес на друга държава и чужди на българските граждани интереси!