МЕЖДУ НЕВЪЗМОЖНОТО И НЕСЪСТОЯТЕЛНОТО

Христо ТЕПАВИЧАРОВ                                        в-к "Нова Зора" бр. 31, 32, 33, 34, 35, 36

• Принос към предстоящите разисквания за ратификация на Договора за добросъседство между България и Македония 

На 2 август 2017 г. в Скопие бе подписан Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония от министър-председателите на двете страни Бойко Борисов и Зоран Заев. Договорът подлежи на ратификация от законодателните органи на двете държави.

Във вече подписания текст на Договора, без изключение, са възпроизведени идеите и формулировките, които анализирахме в първата част от настоящата поредица, публикувана в брой 29 на „Нова Зора“ от 25 юли 2017 г. Обстоятелството, че заглавието „Декларация“ в документа от 1999 г. е заменено с „Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония“ през 2017 г. не променя бланкетния и пожелателен начин на определяне на дейностите, които двете страни се ангажират да насърчават и развиват, за да съхранят статуквото в областта на добросъседството, приятелството и сътрудничеството.

Както вече отбелязахме, частичното възпроизвеждане на норми и принципи на международното публично право в един двустранен договор не ги прави нито по задължителни, нито по-разбираеми от държавници, които ги използват като смокинов лист, за да прикрият неспособността си да идентифицират проблемите, които историята им е завещала да решават, и да посочат начините и средствата за преодоляване на политическите различия.

Договорът още в първия си член е сбъркан, тъй като се предвиждат две неща: едното - невъзможно, а другото - несъстоятелно.

Невъзможно е „всестранните отношения“ между двете държави да се развиват „в съответствие с основните принципи на международното право“, тъй като в тези принципи са заложени правилата на възможното и допустимо поведение в отношенията между държавите, а не преследваните цели от един или друг субект на международното право. Несъстоятелно е, защото няма общоприети принципи и правила на добросъседство, от които двете страни да се ръководят.

Принципите и нормите на международното право не се прилагат пряко за регулиране на отношенията между държавите, тъй като те определят рамката, в която тези отношения се смята за нормално и цивилизовано да се развиват и се използват в процеса на тълкуване и прилагане на правните норми при определяне право-съобразното поведение на държавните власти в случай на различия в оценката на конкретна политическа обстановка или спор.

Принципите на международното право се прилагат от международните съдилища и арбитраж при решаване на спор между две страни, тъй като основно правило, наложено от практиката, гласи, че „никой не може да бъде съдия в своето собствено дело“.

При условие, че подписаният Договор не предвижда независима институция за решаване на спорове, задължителна за двете страни, нито една от разпоредбите, по които биха могли да се появят различия по тълкуването и приложението им не би могла да се приложи. И тя ще остане мъртва буква. А такива са почти всички разпоредби.

Само за пример: нима е възможно развитие на резултатно сътрудничество, съгласно чл. 3 на Договора, „в процеса за създаване на единна Европа“, при липсата на съгласувано или общоприето съдържание на понятието „единна Европа“?

Заслужават коментар и няколкото нови разпоредби, включени в Договора.

В член 8, в който се декларира желание за насърчаване сътрудничеството „в областта на културата, образованието, здравеопазването, социалните грижи и спорта“, дейности, които са изцяло зависими от приоритетите в националната политика на всяка от двете страни в тези сфери, са добавени две алинеи, в които се предвижда създаването на „Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия на паритетен принцип по исторически и образователни въпроси“ и „по взаимна договореност съвместни чествания на общи исторически събития и личности“.

С ал. 2 на чл. 8, по силата на Договора, се създава Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия, без фиксиран брой на членовете, без срок на съществуване - може би за срока на договора - безсрочна, със задача да допринесе за научно тълкуване на историческите събития. Кои и какви събития – на съществувалата 1300 години българска държава, на съществувалата 47 години Югославска република Македония или на съществуващата 26 години Бивша Югославска Република Македония (БЮРМ)? Или за произхода и приноса на българския народ, завоювал земите и отстоявал правата си на Балканите от Аспарух до Румен Радев; или за македонския народ, търсещ с Аладинова лампа следи от своята история в летописа на съседните държави?

Предвижда се за работата си Комисията да представя на правителствата ежегодни доклади! Горките правителства! Какво ново още им предстои да научат?

Съгласно алинея 3 на член 8 на Договора, правителствата си вменяват задължение взаимно да се договорят за съвместни чествания на общи исторически събития и личности, насочени към укрепване на добросъседските отношения в духа на европейските ценности! И това бе обявено като истински принос на българи и македонци към обогатяване на европейската ценностна система с правила за добросъседство, понятие, което в отношенията между две съседни държави се приема за нормално и естествено състояние, а не за изключение, което се нуждае от корекция, промяна или подобряване. Погледнато през тази призма задачата на Комисията ще бъде по-скоро да филтрира и предотвратява чествания на събития и личности, по които двете страни запазват различията си в оценката на мястото и приноса им в историята на техните народи. Когато се борави с произволни, научно и политически недефинирани категории, резултатите неизбежно са противоположни на очакваните и преследвани, а в случая именно това е постигнато.

Нова формулировка се предлага в член 11, ал. 4 на Договора, която е

забележително постижение в областта на некомпетентността

Двете договарящи се страни заявяват, че всяка една „има право да защитава правата и интересите на своите граждани на територията на другата страна, в съответствие с международното право“.

Всеки гражданин, на която и да е държава, черпи права не от международното право, което регулира отношенията между държавите, а от правната система на собствената си държава. На територията на държавата единствено националните власти могат да упражняват юрисдикционни права и могат да защитават както правата на собствените си граждани, така и тези на чужденците, независимо дали са от съседна или несъседна държава. Една държава не може да упражнява юрисдикция на територията на друга държава, защото ще наруши суверенитета й. Именно затова тя не може да „има право да защитава правата и интересите на своите граждани на територията на другата страна“, а по-скоро има задължението да защитава „правата и интересите на своите граждани, на територията на другата страна“ с допустимите от международното право, от състоянието на политическите отношения и дипломацията средства и способи.

Някой може да твърди, че страните са имали предвид именно това, което казваме. Не, в договорите има значение не това, което си имал предвид, а това което си записал, а то в случая противоречи на основен принцип на международното право - за суверенното равенство между държавите.

Нова е и разпоредбата на член 12, с която се създава Съвместна междуправителствена комисия с цел ежегоден „преглед на ефективното прилагане на този Договор“, както и за „приемане на мерки за подобряване на двустранното сътрудничество“ и „решаване на възникнали по време на изпълнението на Договора въпроси“.

Разпоредбата всъщност създава впечатление, че основната цел на договора е формирането именно на тази Съвместна комисия за разглеждане на всички залежали спорни въпроси, като постоянно действащ междуправителствен орган. Що се отнася до останалите разпоредби на Договора те само очертават кръга от проблеми, без да ги изчерпват, които биха могли да послужат като основание за сезиране на Комисията със спорен въпрос по инициатива на всяка от страните.

Но с Договора на практика се създават две комисии – по чл. 8, ал. 2 - Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия и по чл. 12, ал. 1 - Съвместна междуправителствена комисия, с приблизително еднакъв предмет на дейност, но без ясни правила за взаимодействие и без предвиден механизъм за намиране на приемливо решение по разгледан, но останал спорен въпрос. Резултатът от подобно двувластие и размита компетентност между комисиите може да бъде само един - взаимно блокиране или прехвърляне на отговорността за незадоволителния или липсващ краен резултат. Именно това е постигнато с договора за добросъседство и добронамереност.

Да живее статуквото!

Със заключителната клауза на чл. 14 македонската страна получи това, с което оправдава подписването на самия договор - признание на език и нация. Но разпоредбата включва текст, който не е част от заключителна клауза и буди недоумения с алогичността си. Казва се, че „Този Договор по никакъв начин няма да бъде тълкуван така, че да противоречи на двустранни или многостранни договори, по които двете Договарящи се страни са страни“, което по правилата на елементарната логика означава, че дори и да се открие противоречие между „този Договор“ и друг договор, по който една от държавите е страна, това противоречие не може да бъде обявено или констатирано по пътя на сравняването и тълкуването на текстовете като съществуващо! Браво!

Но е възможно и друго обяснение и тълкуване на текста, а именно, че ако се констатира противоречие между текст от Договора за добросъседство и всеки друг двустранен или многостранен договор, по който една от договорящите се държави е страна, текстът на договора за добросъседство между България и Македония  ще има предимство. Нещо, което международното право не търпи и не допуска, тъй като всяка разпоредба, която една държава е подписала и по която е поела задължения подлежи на изпълнение независимо от ангажиментите, поети по други договори.

Очевидно е, че така формулирана, тази разпоредба от заключителната клауза в чл. 14 остава неприложима. А защо е включена, едва ли и този, който я е предложил, би могъл да обясни.

Така или иначе, Договорът е факт. Предстои ратификация, която е толкова сигурна от македонска страна, колкото и подписването на договора преди 2 август т. г. За формиране на комисиите по членове 8 и 12 са предвидени срокове, които ще се задействат след влизане на договора в сила. По останалите текстове няма нищо конкретно за изпълнение.

Но не можем да подминем и оставим без коментар текста на член 2 от Договора, съгласно който двете договарящи се страни си обещават да развиват сътрудничеството „насочено към успешната подготовка на Република Македония за присъединяването й към Европейския съюз и НАТО“. Дори и нищо да не направи България в изпълнение на това добро намерение, присъединяването на БЮРМ към въпросните структури зависи изключително от желанието, възможностите, интереса, готовността и изпълнението на критериите за членство. България не е фактор, от който зависи или ще зависи това. България би могла геройски да каже „не“ на членството със и без член 2 на Договора, по силата на правилата на ЕС и НАТО, но движещите фактори в двете структури не биха и позволили по този начин да отстоява интересите си. Членството на Македония в двете структури засега се блокира от Гърция и никой не се интересува от добрите намерения на България.

Това, което смущава в този текст, е ясно изразената позиция на България без никакви резерви да подкрепи членството на Македония в ЕС и НАТО, като по този начин подмени договорно-правната база на отношенията между двете страни, включително и Договора за добросъседство, с т.нар. Съюзно и Евро-Атлантическо право, замислено и наложено в защита правата и интересите на „Учредителите“, на „Силните“ в двата съюза.

Така въпросите за единението на народа от двете страни на Осогово, за отстояването на националната идентичност и общо минало ще бъдат принесени в жертва на „свободното“ движение на стоки, услуги и капитали, на туризма, на добрата пропаганда и други полезни и доходни евроатлантически ценности!

Но за това, в следващите редове!

Република Македония. Има ли такава държава?

Няма спор, че Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония е част от веригата събития, плод на усилията на българския народ за освобождението на Македония от общото турско, а впоследствие – сръбско-югославско и робството на македонизма.

В този смисъл Договорът е успех, тъй като с него България потвърждава признаването като субект на международното право на държавата Република Македония, каквато държава всъщност официално призната няма. В ООН членува Бившата Югославска Република Македония – БЮРМ, с всички произтичащи от това последици.

Засега с това бихме могли да приключим и разказа за македонската държава, като бележка под линия към летописа на историята на българската държава и нация.

Уместно е да припомним, че Егейска Македония не е по-малко Македония от Вардарската част, както и че Западна Тракия не е престанала да бъде Българска Беломорска Тракия, каквато беше до 27 ноември 1919 г.

Желанието ни е не да припомняме историята, която е добре известна и документирана, а да се опитаме да очертаем външните влияния, тенденциите и закономерностите в развитието на района на Балканите, с надеждата, че ще успеем да извлечем някакви поуки от неблагополучията в миналото, за да не допуснем повторението им и доколкото това е възможно, да поправим стореното зло. И тъй като за бъдещето обикновено се говори за вероятности и очаквания, доколкото се налага от изискването за яснота и достоверност, при формулиране на националния интерес на България и на съседите, за които ще става дума, ще се позоваваме единствено на фактите от миналото, от които бихме могли да черпим основание за нашите изводи.

Червената нишка, която ще се опитаме да не напускаме в това изследване, е търсенето на отговор на въпроса: на македонската земя, която в продължение на хилядолетия е област в центъра на Балканския полуостров, има ли функционираща македонска държава, какъв народ я населява и възможно ли е да съхрани историческия си ареал.

През двайсети век възникнаха и изчезнаха от политическата карта на света Източна и Западна Германия; Южен и Северен Виетнам; Южен и Северен Йемен. Останаха разделените Южна и Северна Корея; Китай и Тайван; България и Македония; Ирландия и Северна Ирландия, но пътят към бъдещето е проправен. Епохата на обособяването на две държави от един народ приключи с ликвидирането на причината, поради която възникна този феномен - първо колониализма, а след това политическото разделение на света на два противостоящи лагера, изповядващи различна идеология, за да легитимират съществуването си.

В продължение на пет века - от края на 14 до втората половина на 19 век, българите водят борба за освобождение срещу нашествениците османлии, период, останал в българската история като турско робство. Сред първите прояви на уважение и признание на някаква легитимност на тази борба от вековния поробител е ферманът на султан Абдул Азис от 28 февруари 1870 г. за признаване съществуването и официално очертаване границите на Българската Екзархия в рамките на Османската империя със седалище Цариград или Константинопол. Ръководен принцип за признаване духовната власт на Екзархията върху османски поданици е християнското вероизповедание и етническа принадлежност към българската нация на лицата, обитаващи земите, включени в границите на Екзархията. Седалището на Екзархията се премества в София от Екзарх Йосиф след Междусъюзническата война, през 1913 година, и просъществува до 1953 г., когато е провъзгласена Българската Патриаршия. Предлагаме за илюстрация и потвърждение на казаното, географска карта, издадена във Германия, на която са оцветени в розово териториите под духовната власт на Българската Екзархия в периода 1870-1912 г. Видно от очертаните междудържавни граници, почти половината от земите, населени с българи към онзи момент, са все още част от Османската империя, а останалата половина са част от Княжество България. Включените в Българската Екзархия земи, населени с българи, са: България, Македония и част от Турция. Към онзи период Албания е на границата на българското землище, разположено на север от линията Солун - Бер - Кожани посока Корфу, като Гърция остава на юг от тази линия; Сърбия е в естествените си граници на Белградския санджак, а отоманските поданици мюсюлмани обитават земите около Константинопол и на изток и югоизток от Проливите.

Няколко случили се едно след друго събития през втората половина на 20 век налагат днес да се върнем към темата Македония, мотивирани единствено от грижата за съхраняване целостта и характера на земите, наследени от нашите праотци, подложени на обезбългаряване. Земите на днешната македонска държава, са част от това землище. В течение на пет века османските турци не успяха да свършат това, което сърбите и гърците сториха за век - обезбългаряване до степен на геноцид на Македония и Западна Тракия. Шансът, който събитията предлагат от време на време на някои народи, е в обстоятелството, че сръбската алчност доведе до крах и разпад на Югославия, а обособилата се самостоятелна македонска държава, известна като БЮРМ, теоретично е в правото си да претендира и за законен правоприемник на Егейската част от Македония, окупирана и предоставена на Гърция след Междусъюзническата война с Букурещкия мирен договор, по същата матрица, по която Сърбия завладя Вардарската част.

Съгласно Лондонския мирен договор от 1913 година Турция се оттегля зад линията Мидия-Енос, но не задълго. Възползвайки се от Междусъюзническата война, Турция окупира Тракия, а България, съгласно Букурещкия мирен договор, губи почти половината си територия във всички географски посоки. Границата между България и Османската империя се установява с Цариградския договор от 16 септември 1913 г., като България губи Одрин и Източна Тракия, но съхранява Егейското крайбрежие между Марица и Места.

В навечерието на Първата световна война Македония продължава да е географско понятие на картата на Балканите, но за землището й вече претендират три държави - България, Сърбия и Гърция. България се опитва да възстанови суверенитета си върху територията, населена с българи, в границите на юрисдикцията, предоставена на Българската Екзархия от Абдул Азис, докато Сърбия и Гърция се включват във войната, за да съхранят и по възможност да разширят заграбеното в Междусъюзническата война. И успяват! Във Вардарско Сърбия прогонва българските владици и свещенослужители, арестува, репресира и прочиства българското население.

Според Ньойския договор, подписан на 27 ноември 1919 г., към загубите на България от Междусъюзническата война, се прибавят 11 278 кв. км, от които „Великите“ сили „подаряват“ на Сръбско-Словенско-Хърватското кралство, (съществуващо към датата на подписване на договора de jure все още само на книга, тъй като Сен-Жерменският мирен договор, с който се създава ССХ Кралство, е подписан на 10 септември 1919 г., но влиза в сила година по-късно - на 16 септември 1920), 660, 8 кв. км в Кюстендилска околия, 417, 9 кв. км в Царибродска, 277, 9 кв. км в Трънска, 171, 9 кв. км в Кулска и 16, 7 кв. км във Видинска околия.

Според Ньойския договор, подписан на 27 ноември 1919 г., към загубите на България от Междусъюзническата война, се прибавят 11 278 кв. км, от които „Великите“ сили „подаряват“ на Сръбско-Словенско-Хърватското кралство (съществуващо към датата на подписване на договора de jure все още само на книга, тъй като Сен-Жерменският мирен договор, с който се създава ССХ Кралство, е подписан на 10 септември 1919 г., но влиза в сила година по-късно - на 16 септември 1920), 660, 8 кв. км в Кюстендилска околия, 417, 9 кв. км в Царибродска, 277, 9 кв. км в Трънска, 171, 9 кв. км в Кулска и 16, 7 кв. км във Видинска околия.

Създадена е Международна комисия, която, в изпълнение на Ньойския договор, има задължението правно да регламентира откъсването на териториите от България. Но преди Комисията да се произнесе, Кралството на сърбите, хърватите и словенците (КСХС), на 6 ноември 1920 г. окупира 1545 кв. км българска територия в горепосочените общини, известни и до днес като Българските Западни покрайнини, и 1028 кв. км българска територия в Струмишко.

Днес субектът на международно право, който заграби Западните български покрайнини, не съществува, бе заличен от правния мир, а самите територии1, след разпадането на Югославия, се оказаха извън пределите на обособените шест републики и на практика Западните покрайнини понастоящем имат статут на окупирана от Сърбия българска територия, тъй като тя никога не й е била предоставяна и понастоящем я владее без правно основание.

В продължение на много десетилетия няколко български правителства са повдигали въпроса за съдбата на българите в окупираните територии както в двустранните отношения с КСХС, така и на международни форуми като ООН, но за съжаление ударението е поставяно главно върху признаването на малцинствени права на българското население, а не върху същността на проблема, който се състои в провеждане на политика на денационализация и геноцид срещу българското население от окупационните власти.

За включването на българска територия в състава на КСХС Кралството теоретично би могло да се позовава на две правни основания – разпоредбите на Ньойския договор, по който България е страна, и фактическата военна окупация на въпросната територия от КСХС.

Ако приемем, че Ньойският договор е валидно правно основание за откъсване на Западните покрайнини и Струмишко, което днес е част от Вардарския край, от България и включването им в състава на КСХС, след окончателното разпадане и заличаване от правния мир на правоприемника на КСХС - СФРЮ, в периода 1991– 2006 г. (разделяне на държавния съюз Сърбия и Черна гора) субектът на международното право, носител на правата, произтичащи от Ньойския договор, изчезва от правния мир и изпълнението на поетите от него задължения по договора остават без субект, който да ги изпълнява. В такъв случай, за България, като заинтересована страна, възникват права по силата на чл. 61 от Виенската конвенция за правото на договорите (ВКПД), съгласно който се открива правото „да се позовава на невъзможност за изпълнение на договор като основание за прекратяването му или за излизане от него, ако тази невъзможност е следствие на безвъзвратното изчезване или унищожаване на обекта, необходим за изпълнение на договора“.

В случая понятието „обект“ се отнася до правото на притежание на земите, откъснати от България и предоставени на държава, която престава да съществува и престава да е страна по Ньойския договор, по силата на който е получила права и поела задължения. Не става въпрос за прекратяване или излизане от Ньойския договор, тъй като той е произвел своето действие по отношение на България. Не става въпрос и за прекратяване на договора или спиране на изпълнението му по силата на чл. 60 от ВКПД, тъй като липсва субект по отношение на който България да прекрати договора – Сърбия никога не е била и не би могла да бъде страна по Ньойския договор. Именно по тази причина към случая остава неприложима разпоредбата на член 62, ал. 1. б) от ВКПД, съгласно която се допуска прекратяване на един договор на основание „коренна промяна на обстоятелствата“, при условие, че те „преобразуват обхвата на задълженията, които предстои да бъдат изпълнени съгласно договора“. Сърбия не е страна по договора и за нея никога не са възниквали задължения по него, нито права, които да упражнява. Неприложима по тази причина е и алинея 2. а) на чл. 61, който изключва от основанията за прекратяване или излизане от договор коренната промяна на обстоятелствата „ако договорът установява граница“. Ньойският договор установява граница с КСХС, в районите отнети от България, а не със Сърбия, а две от тези територии в района на Струмишко и Кюстендилско дори днес не граничат със Сърбия.

Разпадането на КСХС не става по силата на договор, а вследствие на фактическо отделяне,при което въпросите за правоприемството на нововъзникналите държави от заличената от картата на света Югославска федерация останаха неуредени. Поради тази причина териториите, извън границите на шестте републики, откъснати от съседни държави и предоставени с международен договор на заличената федерация, автоматично възстановяват суверенитета на държавата, от която са били отнети по същата логика, по която шестте републики възстановиха националния си териториален суверенитет.

Фактическа военна окупация като правно основание за откъсване на територия от България и присъединяването й към КСХС

Военната окупация никога не е била самостоятелно законосъобразно основание за придобиване на територия, но по някога, с годините, се е превръщала в такова. Проблемът е, че не Сърбия, а Кралството окупира българските земи, евентуално то би могло да претендира за придобити права, но то се разпадна de facto без de jure да учреди правоприемство на включени в Кралството чужди територии в полза на която и да е от нововъзникналите държави. Предоставените в миналото на КСХС Западни покрайнини, днес са окупирани от Сърбия и продължаващото им задържане е в грубо нарушение на международното право. България е в правото си, с всички средства, включително със сила, да възстанови суверенитета си върху Западните покрайнини и Струмишко, и ако тези, които днес управляват страната, не го правят, те извършват престъплението национално предателство и следва да носят отговорност съгласно приложимите разпоредби на българския наказателен кодекс.

С Ньойския договор на Гърция бе харизано цялото българско Беломорие със Западна Тракия.

Заслужава да се припомни, че понятието Македония, нито в държавно конституиращия му, нито в древно географския му смисъл, не фигурира в нито един от договорите, познати като Версайската система, сътворена след Първата световна война, нито в териториите, включени в преименуваното през 1929 г.

Кралство на сърби, хървати и словенци в Кралство Югославия, в което Вардарската провинция е наречена Вардарска Бановина (провинция на хърватски) с централен град Скопие.

На европейската политическа карта идеята за македонска държава се появява за първи път през август 1944 г., когато т.нар. антифашистко събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ), проведено в манастира „Прохор Пчински“, решава да се провъзгласи Народна република Македония, като съставна федерална единица на Югославия и се обявява за ръководен орган на републиката. Решенията са „самоинициатива“ на участниците в събранието, включително и това за признаване на официален македонски език и предоставяне на равни права на всички граждани, без видима връзка с управлението в Белград. Но Тито бързо поема юздите на новото управление и видни българи, оцелели като борци срещу германската окупация на Югославия и несъгласни с продължаващото сърбизиране на областта, през годините до 1960-а, са преследвани, прогонени или избити.

Както вече отбелязахме през 1991 г. започна разпадането на СФРЮ, Македония, напускайки федерацията, се обяви за Република Македония, а в списъка на държавите-членки на ООН се появи никога несъществувалата Бивша югославска република Македония.

С настоящия анализ ще се опитаме да потърсим отговор на въпроса, какво все още предстои в близките 5 до 10 години на тази земя, която през 1396 г., като основополагаща част на Българското царство, бива завоювана от Османската империя, оцелява 5 века под османско владичество като част от поробеното българско царство, през 1912 г. е „освободена“, а през 2017 г. е на прага на своята най-сериозна криза на идентичност!

Вирусът на македонизма и българската държавна политика в периода на възникването на БЮРМ

Българската вътрешна и външна политика по македонския въпрос в периода 1944–1953 г. е част от историята на българо-югославските отношения във време, когато България излиза от Втората световна война победена, когато до подписване на Парижкия мирен договор през 1947 г. не е равноправен субект на международното право, когато външнополитическите й отношения се определят от Съюзните сили на победителите и съгласно вече проведените разговори за следвоенното устройство на света в Техеран през 1943-та, Ялта и Потсдам през 1945-а, попада в съветската сфера на влияние и управление.

Югославия излиза от войната като победител и се опитва да разговаря в клуба на победителите като с равни.

Това е стартът и конюнктурата, в условията на която се е случило онова, което се е случило, което някои безотговорно наричат предателство на продажната българска върхушка, а други оценяват като умело лавиране в условията на историческа предопределеност.

В такава обстановка силният човек в Югославия, Йосип Броз Тито, се опитва да създаде Южнославянска федерация, да пришие към нея България като поредната съюзна република, подчинена на доминиращата във федерацията Сърбия, ликвидирайки самостоятелността й и създавайки условия да се разпорежда със свещената българска земя.

Тезата, че Георги Димитров, след завръщането си в България през 1946 г., по указание на Сталин провежда политика на денационализация на Пиринския край, е спекулативна, тя е клеветническа, противоречи на фактите и има стойност единствено на антибългарска пропагандна кампания, организирана за легитимиране на т.нар. демократични сили чрез опитите за дискредитиране дейността на комунистическата партия и нейни дейци, подменяйки реалните резултати от случилото се с идеология.

Денационализиран бе Вардарският край чрез налагане идеологията на македонизма, който бе използван като инструмент за геноцид срещу българската нация и бе практически наложен от белградските идеолози. Денационализиране бе извършено чрез прогонване от родните места и избиване на българите, обитаващи Егейска Македония от гърците, което е класическа форма на геноцид. Но опитът за обединение на македонските земи на основата на обитаващия ги от хилядолетие български етнос, не може да се нарече денационализиране. Ако не беше така, в онези условия, не би настъпила и 1948 г., когато опитът за обединение, без отказ от македонизма, бе преустановен и отхвърлен.

Управлението на България под ръководството на Георги Димитров и неговите съратници успява да лавира, да печели време, да докаже пагубността на Титовите домогвания за бъдещето на българската държава и умело използвайки посредничеството и арбитража на Сталин и напрежението в отношенията Сталин-Тито, да предотврати създаването на балканска федерация под югославско управление, узурпирането и откъсването на допълнителни части от Западна България.

Именно на този фон, като инструмент на агресивната югославска политика към България, бе създадена Югославската република Македония, заразена с вируса на македонизъм. Но историята не свършва с това.

Днес въпросът е съществува ли македонска държава – какво е БЮРМ? БЮРМ има претенции да е държава, но притежава ли всички атрибути на държавност? Според нас - не, тъй като не успява и няма признаци, че ще успее да изгради единна образователна система и единна армия на цялата територия, нито единна църква, независима от акушерите в Белград и от реминисценциите на Вселенската патриаршия, чието духовно робство продължава в някои части на Егейска Македония.

Изхождайки от така очертаната действителност, българските политици през 1948 г. достигат до логичното заключение, че би било исторически необосновано и незащитимо да се обособява независима македонска държава извън пределите на българското историческо землище в конкуренция с България, която е единственият легитимен носител на народностната идентичност на населението на македонските области, под чиито флаг, химн и герб се е мислело за обединение на Македония.

Фаворизирането в определени исторически периоди от съветското и руско ръководство на Сърбия като удобен и верен съюзник на Балканите в провеждането на политика, съобразена с конюнктурата и геополитиката в района, а не с трайните интереси на участващите в събитията регионални и световни сили, се изкушаваме да мислим, че е по-скоро следствие на дълго пренебрегваните и нарушавани права на балканските народи на „етническо самоопределение на териториите“, съгласно „исторически установените признаци на поданство и националност“, прогласени и защитавани от американския президент Удроу Уилсън, за съжаление, също безуспешно, в края на Първата световна война, отколкото на политическа концепция за предефинирани граници между балканските държави.

В подкрепа на казаното, заслужава да припомним някои от основанията за поддържане на обвинения за денационализация на Пиринския край от правителството на Георги Димитров в периода 1946–1947 г., за да оценим тяхната правна и политическа стойност и състоятелност.

Между основните документи, поставящ началото на процеса на „денационализация“ на Пиринския край, се сочи „Решение на Политбюро на БКП от 15 март 1947 година по македонските институти и организации“, документирано в Протокол № 135А от 17 март 1947 г. от заседание на Политбюро, в който се възпроизвежда текста.

Встъпителните слова на „Решението“ са логично и безспорно доказателство, че не става дума за решение, а за препоръки: „Политбюро препоръчва:“ и следват седем препоръки към неопределени субекти, държавни институции и самите македонски братства, без да са предвидени механизми, или да се указва източникът на правомощията, които биха направили възможно настъпването на предвидените в препоръките последици.

От документа „препоръки“ преки правни последици нито са настъпили, нито са могли да настъпят.

Що се отнася до самите препоръки, те са така формулирани, че смисълът им продължава и до днес да вълнува специалистите в областта с това, което е останало неизказано.

Между основните документи, поставящ началото на процеса на „денационализация“ на Пиринския край, се сочи „Решение на Политбюро на БКП от 15 март 1947 година по македонските институти и организации“, документирано в Протокол № 135А от 17 март 1947 г. от заседание на Политбюро, в който се възпроизвежда текста.

Встъпителните слова на „Решението“ са логично и безспорно доказателство, че не става дума за решение, а за препоръки: „Политбюро препоръчва:“ и следват седем препоръки към неопределени субекти, държавни институции и самите македонски братства, без да са предвидени механизми, или да се указва източникът на правомощията, които биха направили възможно настъпването на предвидените в препоръките последици.

От документа „препоръки“ преки правни последици нито са настъпили, нито са могли да настъпят.

Що се отнася до самите препоръки, те са така формулирани, че смисълът им продължава и до днес да вълнува специалистите в областта с това, което е останало неизказано.

Анализът на фактите показва, че идеята не е била Пиринският край да се откъсне от България и да се предаде на Югославия, а македонските земи да се обединят под ръководството на по-надеждния съюзник на Съветския съюз, който към онзи момент е България, а не Тито. Това доказват документите.

Ето и препоръките на Политбюро с наш кратък коментар:

1. „Македонският научен институт заедно с етнографския македонски музей, да бъде прехвърлен в Скопие“. Отговорността за бъдещата му дейност и цел на съществуване остава да бъдат определени от  българска „комисия от юристи, която конкретно да проучи този въпрос и да направи предложения“.

А какво прави един научен институт? Изследва процесите, обществените явления и нагласи, за да установи истината и да посочи пътя за отстояването й, а не да я подмени с лъжата на македонизма. Ако физическото и административно прехвърляне на Македонския научен институт в Скопие е било възможно на практика в неопределено бъдеще, то функционирането му в условията на македонизма, т.е. на антибългарска основа, го обезсмисля и обрича на провал реализирането на замисъла, което всъщност се случва.

2. „Македонските емигрантски братства, като отживели времето си  да бъдат разформировани“. За съжаление това се случи и македонските братства бяха разформировани по един криминален начин, но духът на братствата остана жив. Времето показа, че той не може да бъде унищожен и е въпрос на време да се възродят и кукушани, охридчани, дебърчани, стружани, костурчани (списъкът наброява над 210 братства) от двете страни на т.нар. българо-македонска граница, да се прегърнат като родни, а не като доведени братя, каквито не са.

3. „Националният македонски емигрантски комитет, като ръководен център на емигрантските братства, да се саморазпусне“. С ликвидиране на самите братства се обезсмисля съществуването на ръководен център. Но не функционирането или липсата на подобен център придава статут на емигранти на родените във Вардарска Македония, станали жертва на македонизма и потърсили спасение в България. Те са прогонени от родните си места българи и ще останат такива докато условията позволят те или техните наследници да се завърнат като правоимащи българи, а не като сърби във Вардарския край. Нито българите от Егейска Македония са емигранти в България. Те са бегълци от гръцкия геноцид, с последиците от който техните наследници нито ще се примирят, нито ще приемат някога грабежа на дом и имот или заличаване на имената им от надгробните плочи и историята на тези земи. Обетът към предците за връщане по родните места е сила, която превръща дълга в свещена повеля на времето.

4. „Списание „Македонска мисъл” и вестник „Македонско знаме” да престанат да излизат“. Тази препоръка показва единствено липсата на яснота досежно българската държавна политика и националните приоритети по възстановяване на историческата истина и реалност във Вардарския и Егейски край. Специализираните вестници и списания, ако не съдействат за постигането на общонационални политически цели, биха могли, при умела манипулация, да станат проводници на завоалирани, а понякога и директни, сепаративни, антинационални тенденции, което е недопустимо.

5. „Да се вземат мерки за всестранно подобрение на вестник „Пиринско дело”, като се осигури най-широко популяризиране на делото на Македонската народна република. Във вестника да се дават статии не само на български език, но и на македонски език, като официален език на Народна република Македония. Да се издават серии от брошури на македонски език“. Тази препоръка е колкото скандална, толкова и забавна и обезсмисляща първоначалния замисъл. Провъзгласява се съществуването на македонски език, като официален език на несъществуваща, по нормите на международното право към 1947 г., международно призната, самостоятелна държава, наречена Югославска република Македония. Език създават народите, които говорят на него.

Народът в областта Вардарска Македония общува на диалект на българския език. Това е извод на българското и световното езикознание. Ако това не беше така, няколкото десетилетия, през които областта бе обявена за Южна Сърбия, трябва да приемем, че същите тези хора са общували по ежду си на южносръбски. На несъществуващ език статии не се пишат; отклонения от книжовния език чрез използване на диалекти е възможно, но това не означава създаване на нов език.

6. „Ликвидирането на досегашните македонски организации да се извърши от самите тях, като тяхна собствена инициатива“.

Подобна препоръка, ако се превърне в осъзнато решение, прието в рамките на закона, правото, реда и моралните норми на поведение и националния интерес, не би срещнала възражения. В случая се касае за внушения, които не са били споделяни от тези, към които са били отправени, а на мястото на „саморазпусналите“ се братства се появяват квазидържавни образувания със сходен предмет на дейност на самозаличените.

7. „Да се препоръча на Софийския общински съвет да ревизира сам нотариалния договор с македонския научен институт; имотите, построени на общинско място, засега могат да останат (според нашите закони) собственост на Софийската община, но тя веднага да се задължи да ги даде, особено кино-салона, срещу минимален наем, на българо-югославското дружество“. Подобна препоръка, ако бъде изпълнена, от правна гледна точка представлява подбудителство към извършване на престъпление, погазване на закона и действие, което би могло да бъде насочено пряко срещу националния интерес на България. Разпореждането с имот е предмет на сделка между оправомощени страни, а не административен акт, обслужващ политическа целесъобразност. Подобни препоръки са неизпълними или ако бъдат осъществени, правните последици са нищожни или оспорими.

Настоящето изложение би било непълно или би могло да се оцени като подвеждащо, ако не припомним накратко фактите и предубежденията, свързани с

т. нар. Бледски споразумения

Разговорите между Г. Димитров и Тито от 30 юли до 2 август 1947 г. бяха наречени от официалната пропаганда на деня „Исторически решения в Блед“. Изявени български историци и специалисти упорито внушаваха мнението, което битува и до днес, че Георги Димитров бил подписал споразумения, които предвиждали Югославия да погълне България по внушение на Коминтерна и вездесъщата Москва! Не изключваме възможността подобен извод „обосновано“ също да се поддържа от заинтересовани среди и лица, но тях трябва да търсим сред югославските политици, които доведоха Югославия до разпад, както и сред българите, поставили се умишлено или неволно в услуга на югославски политически или разузнавателни централи, или сред невежите пишман български политици, оцветили облика на т. нар. преход към българската демокрация в цветовете на продажност и лицемерие.

Визираният в чл. 4 на Бледските положения съюзен договор между Федеративната народна република Югославия и Народната република България, с който e било предвидено да се уредят отношенията между двете страни по въпроса за Пиринския и Вардарския край,

никога не се подписва, и то неслучайно

Единственият договор, имащ отношение към западната граница на България с Югославия след Втората световна война, под който фигурира и подписа на югославски представител, е Договорът за мир между България и Съюзените и Сдружени сили, съставен през февруари 1947 година и Ратифициран с Указ № 40 на Председателството на Народна Република България от 26.08.1947 г. (обн., ДВ, бр. 201 от 30.08.1947 г.), в сила за България от 15.09.1947 г., или месец и половина след договарянето на т. нар. Положения от Блед.

Ако нещата не са се случили съгласно югославските планове и намерения, то е защото българските управляващи среди не са искали това да стане. И това е ясно изразено и записано за историята в документи от онова време:

• На 2 август 1947 г., след приключване на посещението и края на преговорите, във влака между Белград и Младеновац, на път за София, Георги Димитров прави изявление пред кореспонденти от местни и световни медии и телеграфни агенции, в което дословно заявява: „двете правителства единодушно поддържат гледището, че въпросът за създаването на федерация на южните славяни не е актуален“.

• В дневника си, който се съхранява в ЦДА, на 1 август, Георги Димитров записва: „Договорихме се с Тито и председателя на македонското правителство върху една обща линия по македонските работи. Няма да се действа за непосредствено присъединяване Пиринския край към Македонската република“.

Председателят на Македонското правителство Лазар Колишевски е участвал при изработването на „Положенията“ на Бледската конференция, записано като „съвършено секретно“ приложение № 1 към останалите договорки.

В т. 4 на документа, съхранен като изработен в Блед, под приложение № 1 – „Положения“ от югославския и българския министър-председатели Й. Б. Тито и Г. Димитров с участието на македонския министър-председател Л. Колишевски за Пиринска Македония, приети по време на Бледската конференция на 1 август 1947 г., ясно е записано намерението на участващите: „4. Двете правителства се споразумяват върху това, че обединението на македонския край с Македонската народна република ще стане въз основа на бъдещия съюзен договор между Федеративната народна република Югославия и Народната република България и едновременно с възвръщането на Западните български покрайнини към България. Засега не се поставя въпросът и не се води пропаганда за незабавното присъединение на македонския край в България към Македонската народна република“.

Нормалният прочит на тази разпоредба, ако приемем, че тя има някаква правна стойност, в документ, наречен „Положения“ (между познатите правни документи, обвързващи държавите, такъв документ не е познат), показва, че обединението на Пиринския, наречен македонски, с Вардарския край е бил и остава български външнополитически приоритет, при условие, че се  очисти от вируса на македонизма и се признае върховенството на българската идентичност на населението.

Решение по въпроса за обединение на двата края няма. Реализацията на подобно намерение е отложено sine die и остава обвързано с настъпването на две бъдещи несигурни събития: подписването на съюзен договор между Федеративната народна република Югославия и Народната република България, в който да се договорят условията на евентуалното обединение и едновременното възвръщане на Западните български покрайнини на България,

с което е признато тяхното неправомерно заграбване

Основание за подобно тълкуване на текста и за извода, който предлагаме, черпим и от разпоредбата на т. 1 на „Положенията“, в която още в първото изречение ясно са посочени два факта, от които зависи евентуалната  промяна на статуквото в посока преговори за обединение: признаване равнопоставеността на Пиринския/македонски край в България с Македонската народна република, и на второ място, признаване изключителната юрисдикция на България върху собствената си територия в този край, изключвайки всякакво външно вмешателство, под какъвто и да е претекст.

Разпоредбата на т. 2 на Бледските „Положения“ предвижда пълен паритет и равнопоставеност в информационната дейност, която всяка държава провежда на своя територия досежно събития от другата страна на границата.

Единствено разпоредбата на т. 3 на „Положенията“, ако се чете и тълкува изолирано от останалите три разпоредби, поради използването на спорна терминология по чувствителни теми като „културно сближаване“, „македонско население“, „македонски край“, „македонски литературен език“, „история на македонския народ“ позволява тълкувания, стигащи до пълно противопоставяне и отричане на изказани мнения и становища по един и същи въпрос.

Възможно е да се твърди, но не може да се обоснове, а се прави теза, че когато български представители при преговори с представители на Югославия, използват термина „македонско население“, нямат предвид цялото население в България, а единствено населението на Пиринския край! Едва ли има по логично обяснение от това, че се

имат предвид бежанците от Вардарския и Егейския край

заселили се във всички краища на страната.

Македонски край с определени граници в България няма. Към 1947 г. няма и никой не е чувал за македонски литературен език и използването на подобно словосъчетание в един документ на практика е пропагандно-политически, а не научен факт.

А що се отнася до „историята на македонския народ“, тя е неразделна част от историята на България винаги, както и сега, се е изучавала именно като такава в българските училища.

Отношенията между България и Югославия и след Блед остават в изключителната компетентност на централната власт на двете държави, а не на местни фактори, колкото и някои неграмотни юристи международници да се опитват да злепоставят България и нейните ръководители, оставили незаличима следа в българската и световната история на работническото и комунистическото движение.

За македонските братства

За реализиране на някои от препоръките на Политбюро, без намеса на държавата, обществените организации на диаспората от Вардарския и Егейския край в България се самоорганизираха и през май 1947 г., на втория свободен конгрес на братствата и други организации и институти, се саморазпускат и на тяхно място незабавно се създават културно-просветни дружества за постигане на същите цели. Опитите за надлъгване между Димитров и Тито продължават около година, до юни 1948-ма, когато настъпва разривът между Тито и Сталин. Югославската комунистическа партия е изключена от Коминтерна, а последвалият хаос в организационните и имуществените отношения след самоликвидирането на братствата налага да се вземат мерки за възстановяване на реда и структурите до състояние, позволяващо да провеждат българската национална политика по т.нар. македонски въпрос.

Министерството на правосъдието издава Окръжно № 2185 на 05.11.1949 г., с което предвижда съдебна процедура по ликвидиране на саморазпусналите се две години по-рано македонски братства. Целта е да се възстанови редът и организационните структури отпреди „препоръките“ на Политбюро от 1947 г., като това се прави със създаването на нов хаос. Ликвидирането на братствата се узаконява постфактум с „резолюции“ на съда, без участие на заинтересованите страни.

Така едно решение на обществена организация, какъвто е актът на саморазпускане на братствата, получава силата на съдебен акт, издаден без участие на страните. От последвалите действия става ясно, че целта е да се узакони разпореждането от страна на държавата с чуждо имущество. Със съдебните „резолюции“ се възлага на Министерството на комуналното стопанство, служба „Държавни имоти“, да издири, приеме и се разпореди с имуществото на ликвидираните братства.

Темата е обширна, все още е актуална и заслужава специално внимание и изследване, което възнамеряваме да предложим в бъдеще, защото анализът показва, че заличаването на братствата е противозаконно, актовете на разпореждане с имотите им е нищожно поради което статутът им следва да бъде сега и незабавно възстановен към датата на т.нар. „съдебни резолюции“, с всички права и законни последици по възстановяване на активите им.

За целите на настоящето изложение ще се ограничим да припомним, че с Указ № 130 на Президиума на Народното събрание, издаден на 17 март 1951 г. и публикуван в брой 23 на Известия на Президиума на 20 март 1951 г., са прехвърлени на Македонското културно-просветно дружество “Гоце Делчев” в град София правото на собственост върху имуществата на саморазтурилите се бивши македонски благотворителни братства и други македонски организации. Сред тях са Илинденската организация, Македонското женско благотворително дружество “Битоля”, Македонският младежки съюз и фондациите и ефориите при тях. Тези имущества включват налични суми, ценни книжа, влогове в разни кредитни учреждения, инвентарни предмети, както и множество поименно посочени и идентифицирани недвижими имоти. Що се отнася до недвижимия имот на улица “А. А. Жданов” (днес “Пиротска”) № 5, той е прехвърлен на Съюза на македонските културно-просветни дружества в България, вместо на Македонското културно-просветно дружество “Гоце Делчев” в София, за което е образувано Ф.Д. № 1/1953 на СГС и ф. д. 1974/1990 г.

Поддържаният хаос с този и други имоти на македонските братства продължава до днес под флага на новорегистрираното сдружение ВМРО – обществена организация в частна полза, и учредената от него фондация „ВМРО“, регистрирана в Пазарджик, на която безвъзмездно са прехвърлени имоти за управление!

С указа от 1951 г. се задължава нотариусът при Софийския околийски съд да снабди новоучредените правоимащи с нотариални актове за „придобитите“ имоти, като изпълнението му се възлага на министъра на финансите. Става въпрос за недвижима собственост, отнета от ликвидираните с незаконосъобразни съдебни резолюции Скопско благотворително братство, Паланечко благотворително братство „Осогово“, Крушевско благотворително братство, Македонско женско благотворително дружество „Битоля“, Дебърско благотворително братство, Демирхисарско благотворително братство, Прилепско благотворително братство и Кичевско благотворително братство, както и за т.нар. Македонски дом на ул. „Пиротска“ № 5 в София.

Хаосът, за който споменахме, че е бил създаден в правния мир с гореспоменатите актове на изпълнителната и законодателната власт, произтича от обстоятелствата, че възлагайки изпълнението на указа на министъра на финансите остава загадка какво се очаква от него, след като въпросът за прехвърляне на активите на ликвидираните обществени организации е решен в самия указ, без да се сочи правното основание, от което произтичат правомощията на Президиума на НС и на министъра на финансите за предприетите и указани действия. И без да се определя по силата на каква сделка и между какви субекти се задължава нотариуса да издаде нотариални актове на новообразувани неправителствени организации – дарение, покупко-продажба, придобиване по давност, замяна, кражба, изоставен имот, безстопанственост, договор?

Така в период от 70 години (1947-2017), идеята, заложена в създаването на самите македонски братства за взаимопомощ и опазване на родовите корени, е компрометирана, а намирането на удовлетворително решение за родените и обитаващи македонските земи – забавено с десетилетия.

Ако през 1948 г. се намериха сили и форми да се спре разпространението на вируса на македонизма извън пределите на Вардарската област, днес повече от всякога е необходимо да се посочат пътищата за окончателно излекуване на нацията от това заболяване и всеки трябва да намери своето място в търсенето на жизнени и исторически възможни решения. Лесно е да се отричат факти, действия и бездействия от позиция на невежество и злонамереност. Трудно е да се идентифицират и проведат решения, приемливи и полезни за пряко заинтересованите, на фона на натрупаните през годините подозрения и предубеждения.

Въпросът е не в употребата на думата македонец от някои граждани на Вардарска Македония, а в смисъла, с който македонизмът натовари това понятие.

Македонизмът е не само сръбска идеология, чиято основна цел бе промяна и ликвидиране на българската идентичност на населението, но тя е и инструмент за подмяна на българското със сръбско присъствие, за узурпиране на областта, за мек геноцид срещу българите в освободените от османско робство, но попаднали в ново робство български земи. Македонци във Вардарската част понастоящем са единствено сърбите и сърбоманите. Македонизмът е с потенциал не само да сътвори от Македония БЮРМ, но и да я ликвидира като държава на „македонците“, за да се превърне в част от пъзела „Велика Сърбия“- „Велика Албания“.

България, основно под влияние на външни фактори, изживява една от най-сериозните си кризи на политическо безсилие от освобождението от турско робство и се нуждае от свежи идеи и енергия, които македонските българи биха могли да предложат. Кой как нарича себе си в България и Македония, е въпрос на личен избор, а не на национална идентичност.

Належащо е незабавно да се ликвидира с аматьорството, авантюризма и безотговорността на яхналите държавното управление политически евнуси, които не притежават дори елементарен животински инстинкт за оцеляване в конкурентна среда. Да не говорим за интелектуален капацитет да осъзнаят какво рушат и на какво обричат страната.

За съжаление горчивата истина не се осъзнава и от претендентите-партократи за управители на Македония!

Как се стигна дотук и без какво не можем да прогнозираме бъдещето на Македония?

Най-общият отговор на този въпрос е - без да се отчетат всички реалности, съотношението на силите между общностите, населяващи Вардарска Македония, аспирациите на съседните държави и интересите на геополитическите играчи на Балканите.

Какво сочат фактите за възможното и невъзможно с оглед моделиране бъдещото развитие на политическата обстановка в района и какво би било приемливо за България?

Възможно ли е да се търси решение и стабилизиране на политическата обстановка в Македония чрез преговори и съгласуване на общи позиции за бъдещето на страната с и между съседите? От опита в миналото можем твърдо да заключим, че това никога не се е случвало досега и днес повече от всякога вероятността съседите да се договорят за бъдещето на Македония, граничи с нула. Би било наивно и безсмислено да се правят опити. Всеки от съседите е доказал, че преследва единствено свои егоистични интереси, в резултат на което през последния един век турското робство бе заменено със сръбско и гръцко, етническият състав – променен, коренното българско население - прогонено и подложено на геноцид от новите окупатори. Основното убежище на репресираните в Македония българи в продължение на век е България, където и понастоящем живеят техните наследници, а значителна част са разпилени по света, главно на Американския континент.

Албанският фактор – избор между неизбежното и възможното

В състояние ли са двете основни общности във Вардарска Македония, така както се самоопределят - македонци и албанци, - да се договорят за общо бъдеще въз основа на критерия гражданство, изключвайки критерия етнос? На този етап това изглежда невъзможно, а с оглед съхраняване целостта на територията - е задължително.

На масата на преговорите македонците имат статут на господстваща етнонация, докато албанците са само граждани с различна идентичност и неравнопоставен партньор. На терена, в случай на силови действия, албанците могат да разчитат на помощ отвън, от Албания и Косово, ще надделеят при въоръжен сблъсък и затова „управляващата“ част от обществото би трябвало да си дава сметка.

„Македонският етнос“ е изолиран, в продължение на век бе подложен на сръбска асимилация и изкуствено отдалечаване от историческите си български етнически корени. Егейската част на македонското землище продължава да е окупирано от Гърция, която в продължение на век, с лостовете на държавната принуда, изгражда гръцка нация чрез колонизация, провежда политика на деетнизация на областта, поради което, по обективни причини, не би могла да бъде партньор на властите в Скопие в усилията за утвърждаване на македонизма.

Пред управляващата върхушка в Македония стои нелеката задача разумно да анализира възможните алтернативи и закономерно да достигне до единствения безспорно възможен и спасителен извод, а той е, че България е единственият естествен съюзник, който е в състояние да гарантира съхраняване на етническата идентичност и единственият възможен гарант за териториалната цялост в перспектива, в познатите исторически граници.

Без какво не може да се търси решение? Без договарянето на приемлива форма на задоволително функциониращ механизъм за съжителство между двата етноса - македонски и албански, в рамките на сега очертаните граници на Вардарска Македония. Алтернативата би била разделяне на държавата на етнически принцип и нейното неизбежно разпадане.

Опит за регулиране на отношенията между двете общности бе направен с Охридското споразумение от 2001 г., с което бе сложен край на въоръжения сблъсък между албанци и македонци. Съпътстващият ефект бе de jure обявяване на два официални езика - македонски и албански, а де факто - поставяне начало на процес на федерализация на държавата, засега на местно ниво. Да се мисли за етническо прочистване на сегашния етап, е късно. Албанците, македонски граждани, под натиска на сръбските македонисти, методично заемаха земите на прогонените българи. Днес албанците съставят 25 % от малко над двумилионното население на Вардарска Македония и са разположени основно в няколко общини – Тетово, Гостивар, Струга, части от Скопие и Куманово. Според някои прогнози към 2025 г. албанското население ще се изравни с онази част, която се обитава от „македонци“. Спирането на този процес не е по силите на управляващите в Скопие, въпреки че историческата отговорност за съхраняване целостта на Вардарска Македония пада изцяло върху тях в настоящия исторически момент. Необходими са сизифови усилия, за да успеят. И първата, но безусловна крачка, която следва да направят, е да се освободят изцяло от пагубния македонизъм. Пътят, който продължават да следват белградските възпитаници в Скопие, придържайки се към сръбската идея за македонска нация, е път към самозаличаване. Девизът на македонизма “Македония не е ваша (българска), но няма да е и тяхна (сръбска, гръцка или албанска)” е пагубен, защото превръща македонската земя в спорна територия между всички съседи в навечерието на кардинални промени, каквито предстоят в Западните Балкани. Тази идея превръща македонската земя в ничия земя, където никой не се чувства у дома си и наднича в двора на съседа.

В България някои от изповядващите исляма се наричат български турци, но македонизмът не позволи появата на понятия като македонски албанци, македонски гърци, дори македонски сърби или македонски българи, македонски мюсюлмани или македонски християни или славяни, защото целта бе да се подмени и заличи българският облик на областта. Албанците, обитаващи и родени във Вардарска Македония, са нейни граждани, но тяхното бъдеще е свързано по-скоро с Тирана и Прищина и идеята за Велика Албания, отколкото с аспирациите на Скопие.

Що се отнася до населението на Вардарска Македония, тяхната легитимност е в историческата идентичност, а не в разпадащото се настояще. Македония, като държава, няма нито исторически нито политически основания да изключва или фаворизира една етническа група за сметка на друга. Такова историческо право има само България, от която в продължение на векове тази земя е била неразделна част и великите сили, или т. нар. външен фактор, не само добре знаят това, но в критични моменти активно са настоявали за съобразяване на действителността с историческата истина като единствен залог и гарант за стабилност в района.

Ако според американските планове „Източен фар“ и “Домино 2“(вж. Исая Константинидис, „Нова Зора“ бр. 2, 10 януари 2017 г.), възникването на независим Кюрдистан е стратегически необходимо и тактически неизбежно, въпросът за бъдещето на Турция, за политическата й ориентация и използването на военния й потенциал срещу „общия“ враг - Русия, се превръща във фактор не само на регионалния, но и на световния мир и стабилност. В края на ноември 2015 г. турски изстребители свалиха над Сирия руски бомбардировач, при което загинаха руски пилоти. Президентът Путин нарече инцидента „удар в гърба“, обвини Турция в съучастие на терористите, замрази руско-турските отношения до прединфарктно състояние, като обеща сериозни последици...

Последиците не закъсняха. През април 2016 г. се разигра опит за заговор срещу президента Ердоган, който той нарече „заговор срещу бъдещето на Турция“, обвини своя съперник Фетхуллах Гюлен и приютилите го в изгнание САЩ за организатор и отговорни за опита за преврат и със съвършено чужд за неговата природа жест се извини в писмо до руския президент Путин за свалянето на самолета, като обеща да удовлетвори руските искания като компенсация за стореното зло. Чудо? Не, сметка.

Източният фронт се сви в съществуващите граници на доминиращите интереси в района, а стратегическата дълбочина на Ахмет Давутоглу се разлисти и разля на запад.

Така Балканите отново се превърнаха в главна мишенаи геополитически гръмоотвод на руско-американското съперничество.

През февруари т.г. американският конгресмен Дейна Рорабакър, в интервю за албанска телевизия, обяви, че Македония не е държава, че с оглед етническия състав на населението трябва да се подели между Косово и България или друга съседна държава. Конгресменът е председател на Комисията по външни работи в Камарата на представителите, Долната камара на Американския конгрес. В политиката и дипломацията подобно изявление трудно може да се определи като лично мнение и макар да звучи като шега, не е случайно. Преследва се някаква цел, има адресати, от които се очаква мнение или действия, свързано е със събития, които се считат за неизбежни, засягащи националния интерес на визираните държави.

За целите на настоящето изложение бих добавил, че даването на гласност на подобна идея чрез албанските медии налага заключението, че това е част от съгласуван мащабен план най-малкото между двама участника – САЩ и Албания.

• Принос към предстоящите разисквания за ратификация на Договора за добросъседство между България и Македония

През февруари т.г. американският конгресмен Дейна Рорабакър, в интервю за албанска телевизия, обяви, че Македония не е държава, че с оглед етническия състав на населението трябва да се подели между Косово и България или друга съседна държава. Конгресменът е председател на Комисията по външни работи в Камарата на представителите, Долната камара на Американския конгрес. В политиката и дипломацията подобно изявление трудно може да се определи като лично мнение и макар да звучи като шега, не е случайно. Преследва се някаква цел, има адресати, от които се очаква мнение или действия, свързано е със събития, които се считат за неизбежни, засягащи националния интерес на визираните държави.

За целите на настоящето изложение бих добавил, че даването на гласност на подобна идея чрез албанските медии налага заключението, че това е част от съгласуван мащабен план най-малкото между двама участника – САЩ и Албания.

Целта на САЩ е от базата “Бондстийл” в Косово да разширят контрола върху политическите събития на Балканите, подкрепяйки силите, стремящи се към промяна на границите и политическата ориентация на балканските държави в полза на САЩ.

Буди недоумение, че никоя от заинтересованите страни не посмя да заяви позиция и да даде вид, че се интересува от проблема или има резерви към поставянето му от Рорабакър, макар да няма и сянка от съмнение, че подобен демарш, по всички правила на политиката и дипломацията, може да бъде квалифициран като вмешателство във вътрешните работи на суверенна държава.

В уводната статия на в. „Нова Зора“ от 1 август 2017 г., под наслов „Изгрява ли звезда морава“, схематично са посочени събитията, мотивирали американската дипломация чрез Рорабакър да постави въпроса за бъдещето на Македония с такава брутална откровеност. Затова на тях няма да се спираме, но не бихме могли да не припомним извода, който се налага, а именно за решаващото значение на външния фактор в моделиране на събитията на Балканите.

Безспорно е, че американските научни и политически среди никога не са поставяли под съмнение българските корени на Македония и народа й. Не вярвам тази ясна и обоснована позиция да претърпи промяна по конюнктурни съображения и изявленията на конгресмена Рорабакър засилват тази наша увереност.

От Русия българският народ очаква, както винаги досега, черпейки основания от историята и справедливостта, да преоцени проявеното в някои периоди в миналото пренебрежение към правото и териториална цялост на България, като потърси вдъхновение в позициите, които отстояваха граф Игнатиев и княз Черкаски при изработване на Санстефанския договор през 1877 г., като се върне към становището, което поддържаше по Добруджанския въпрос в края на 30-те години на 20 век. Отнемането на Северна Добруджа от България, предоставянето й на Румъния и обезлюдяването й, срещу възстановяване статуквото в Бесарабия отпреди Кримската война, е отживелица и не е актуално към днешна дата. Днес Крим е отново в границата на Русия, но не и Бесарабия. Не е тайна, че Северна Добруджа, с площ от 15 500 кв. км, е част от българското землище, очертано със султански ферман през 1870 година, определящо границите на Българската екзархия, т.е. на българската диаспора. Що се отнася до бъдещето на Македония, Русия едва ли би могла да споделя или подкрепя сръбските тези, тъй като те са исторически закъснели и несъстоятелни, а политически - незащитими и обречени.

Що се отнася до значението на основния регионален фактор - албанския, българският шанс е в обстоятелството, че исторически албанците не са оспорвали българския характер на Македония както в борбата срещу Турция, така и срещу Сърбия.

За тях македонизмът е сърбизация. За да ликвидира българщината в Македония, Сърбия насърчи албанизацията на земите, населени с българи. В резултат се оформи Косово, което окупира и откъсна чисто сръбски земи и замени българите в почти половин Македония. Албанците са хора на думата и честта, а Албания е единственият естествен съюзник на България в района. Това е историческа и политическа предпоставка българската държава да съдейства за запазване целостта на Вардарската част в рамките на историческия й езиков и народностен ареал, като се договори с Албания за предоставяне на приемлив за двете държави статут съответно на албанската и на българската общност в границите на двете държави, както и за приемливи териториални компенсации в полосата от Медведжа, Буяновац, Прешево до Северен Епир.

Политическа криза в Македония

има и тя се стимулира от два фактора – вътрешен и външен. Вътрешният фактор се определя от борбата за надмощие между политическите сили, силно зависими все още от Сърбия, и силите, които се опитват да еманципират страната в международната общност, по примера на останалите бивши югорепублики. Външният фактор е свързан с все още силното влияние на Сърбия в македонската вътрешна и външна политика, интересите на останалите съседи на Македония към събитията в страната и променящите се геополитически обвързаности.

Почти половин година след провеждането на парламентарни избори през декември 2016 година, спечелилата мнозинство политическа формация на Никола Груевски - ВМРО-ДПМНЕ не успява да формира македонско правителство. Груевски е сръбски възпитаник, продукт на македонизма, същият македонизъм, който след разпадането на Югославия се оказа пречка за независимостта, суверенитета и териториалната цялост на Македония.

 Нагледно доказателство бе добилото гласност месец по-късно участие на Горан Живалйевич, съвместяващ длъжностите на съветник в сръбското посолство в Скопие и офицер от сръбската Агенция за сигурност и информация (БИА), оказал се сред щурмувалите македонския парламент на 27 април 2017 г., което бе определено в медиите като погром срещу законодателната власт в държавата. Като повод за размириците послужи избирането на албанеца Талат Джафери, за председател на Македонското народно събрание.

Инцидентът приключи с невиждана досега публичност и гласност на влошаването на македоно-сръбските отношения. Горан Живалйевич, бе изгонен поради грубо вмешателство във вътрешните работи на Македония. Това предизвика светкавична реакция на Белград, довела до споразумение между Скопие и Белград за преустановяване сътрудничеството между специалните служби на двете страни и „доброволното“ отзоваване на Ирена Бужаровска, служителка на македонските специални служби в посолството в Белград. По информация на македонската страна, временно е преустановен и договорът за сътрудничество между специалните служби на Македония и Сърбия.

Трудно е да не се свърже този инцидент със сравнително бързото преодоляване на вътрешнополитическата криза в Македония, продължила половин година.

Въпреки очевидното безсилие на Никола Груевски да състави правителство, в течение на месеци президентът Георге Иванов отказваше да връчи мандат на втората политическа сила СДСМ (Социалдемократически съюз на Македония), водена от Зоран Заев, под предлог, че се поставя в зависимост от албанските партии и т. нар. тиранска платформа, която застрашавала целостта и суверенитета на Македония. Министър-председателят на Албания, Еди Рама, бе набеден, че се меси във вътрешните работи на Македония. На 17 май т.г., под натиска на вътрешни и геополитически фактори, президентът Иванов връчи мандат за съставяне на правителство на Зоран Заев. Оказа се, че единствено възможна конфигурация за формиране на управляващо мнозинство в 120-местния парламент е прагматична договорка между Социалдемократите на Зоран Заев с 49 депутата, ДСИ на Али Ахмети - с 10, и Албанският алианс на Зиядин Села с 3 места. Засега пряко участие във властта отказва третата албанска партия движението „Беса“ на Билал Касами, под предлог, че Заев не е приел да подпише договор за съвместно управление, в който да залегнат принципите за защита на албанците и държавата, каквото и да означава това.

Така правителствената криза в Македония бе временно замразена

с привидно нормално действащи институции, в които всеки от участниците изчаква своя шанс да издърпа килимчето изпод краката на партньора.

На този фон съвършено естествено се задейства другият полюс на геополитическото равновесие в района. В края на май т.г. Георге Иванов се озова на работно посещение в Москва. Дали и от какво се изплаши Георге Иванов, не бихме искали да спекулираме с догадки, но какво го застави спешно да консултира евентуален стратегически съюзник, не е трудно да се досетим – политическото оцеляване.

В светлината на гореизложеното и открито заявените цели, които си поставя американо-албанската ос, ролята на другия геополитически играч в района - Русия, нарасна до степен на безалтернативна необходимост. Склонни сме да допуснем, че инициативата за посещението в Москва е на македонската страна, макар за резултатите от разговорите да знаем твърде малко за съжаление. Едва ли замяната на Груевски със Зоран Заев и евентуалните възможни последици в международен план са достатъчен повод за разговори в Кремъл. Македония не е фактор, накланящ везните в съотношението на силите на Балканите, от значение за Москва, нито би могла да играе решаваща роля като транзитен и разпределителен център на въглеводороди от Русия и Азия към Европа или от САЩ през Полша за Европа!

Двете ключови държави са България и Турция, а пък транзитът през България е по-евтината, по-естествената, по-надеждната и по-перспективна алтернатива, поне от гледна точка на доставчиците. Потребителите са пазарът, а за него от решаващо значение са надеждността на доставките и цената. Всичко останало е политика. И за да е успешна, се изисква здрав разум, знания, опит и умения дори и от президентите.

Едва ли някой се съмнява, че в Турция предстоят събития, които ще сравняваме все по-често с 11 септември 2001 в Ню Йорк, 13 ноември 2015 в Париж, 22 май 2017 в Манчестър, 17 август 2017 в Барселона и много други. Ежедневно нарастващото напрежение е красноречиво доказателство!

Европейският съюз ограничи интереса си в Македония до настояването за скорошно решаване и преодоляване на правителствената криза. Докато в подхода на ЕС към трети страни доминира лицемерната грижа за съблюдаване правата на човека. Но решение на етно-религиозните конфликти в многонационални общества, каквото е това в Македония, е невъзможно. В общества с доминиращ етнически елемент, критериите за съблюдаване правата на човека на доминиращия етнос и на малцинството не са и не могат да бъдат едни и същи, и да бъдат гарантирани в еднаква степен от държавата. Въпросите за езика, сигурността, отбраната, инфраструктурата се решават с предимство в интерес на онази част от обществото, от която се очаква повече. В България – от българите, в Русия – от руснаците, в Сърбия - от сърбите, в Македония - от македонците. Единствено в Съединените американски щати се очаква повече от контролиращите парите, поради липса на нация със самобитна идентичност, а дали богатите са мнозинство или малцинство – от това никой не се интересува и няма да се интересува, докато американската държавна машина очаква, и им гарантира правото за това да се отнасят към останалия свят като към частна собственост, охранявана, за да обслужва американския имперски интерес.

За буквите и македонската земя

По време на посещението на Георге Иванов в Москва на 24 май 2017 г., Путин бе цитиран да казва: „Днес в Русия е празничен ден – Денят на славянската писменост, писмеността дойде при нас от македонската земя“. В отговора си Иванов бе сдържан: “Братята Кирил и Методий са наши духовни учители“.

Как реагираха българите?

Медиите - неадекватно, с възмущение – ограбват ни?

Проф. Божидар Димитров мъдро похвали екипа на президента Путин, подготвил т. нар. опорни точки, внимавайки да не се свързва произхода на азбуката с „Македония“ или с „македонския народ“.

Не остана безмълвен и националният космоатлантик Соломон Паси, който прецени, че поводът е подходящ, за да напомни на заблудените, че Русия иска да разбие Запада и ЕС, от които България е органическа част, че България трябва да развива отношения с Русия и те не трябва да зависят от едно изказване (дори на Путин) и най-сетне, че в борбата със световния тероризъм Западът трябва да работи с Китай, Израел и Русия! Според „експерта“ източникът на сила не са славянската писменост, цивилизационният принос или националната идентичност, те са само повод. От значение е източникът на подаяния и чуждият полог, в който снасяме яйцата - Запада!

Най-образно реагира Явор Дачков, който в „Галерия“ от 31 май-6 юни 2017 г., написа, че вместо да хленчим, можехме „да отиграем артистично и щедро, потупвайки по рамото и руснаци, и македонци, защото на първите сме дали езика, а на вторите народ“. Невярно, но добре казано!

Путин не е учен, а политик, и използва събитията, за да илюстрира и подкрепи посланията си

съобразно интереса и целите, които преследва и предстои да решава руската външна политика. Ако събеседникът му не възрази, значи е бил прав и е постигнал целта си. Всъщност Путин не само че нищо не каза на македонския президент, но му постави нерешима загадка – да се опитва да открие какво е това „македонска земя“, къде се намира, каква писменост и какви букви са създали Кирил и Методий и техните ученици и за кого. Кодираното между буквите послание на Путин  към Иванов би могло да се резюмира и така: общото наследство, ако разделя, чие бъдеще ползва?

Що се отнася до буквите, писмеността, глаголицата, кирилицата и родените в Солун братя Кирил и Методий, историческите източници дават ясен отговор на въпроса за какъв език братята създадоха азбука? За собствения си майчин, български език!

Разбира се, освен да поласкае самочувствието на Георге Иванов, за Путин в случая  е бил не по-малко важен вторичният ефект, предназначен за наблюдаващите и оценяващите събитията. По отношение на Македония посланието не е нито подарък, нито признание на нещо несъществуващо. Дори Путин не може да премести едно събитие от българската в нечия друга история, но може да си позволи да каже на обитаващите „македонската земя“ вие сте наследници на Кирил и Методий, а ние им дължим уважение. Ако някой претендира за това наследство – корените са в историята, а не в политиката.

Същият Путин, през 2015 г. заяви, и досега не сме чули да се е отрекъл от думите си: „Ние имаме много общи неща с България. Близки сме по род, език, култура, ценности, традиции и т.н. Ние сме им дали свободата, те са ни дали азбуката“.

Другият страничен ефект е предупреждението, отправено към българските управляващи: заигравайки със съперниците на собствения си род, нищо не налага да го правите за сметка на спомена и паметта на българския народ за произхода си, за жертвите, паднали в борбата за оцеляване и освобождение на България. Дори и проявите на неблагодарност е добре да останат в рамките на приличието. Рискът при смяна на орбитата е тялото да поеме към безкрая!

Историята продължава, неизживяното от едно поколение страдание винаги може да споходи следващите поколения, с къса памет, както арогантно напомня Ахмет Давутоглу  в „Стратегическа дълбочина“. Но кой да чете?

„Македонските земи“ по време на създаването на азбуката и налагането на славянската писменост са в центъра на българската държава, каквито са и тракийските, добруджанските, мизийските земи.

„Денят на славянската писменост“ е ден на българските букви, преди да стане ден на руската, сръбската, македонската писменост.

Мисля, че от името на осъзнатата част от българския народ е редно да се отнесем с необходимото уважение към казаното от Путин и да не оставяме съмнение, че както сме против търговията със славянски земи, така и презираме продажните политици с притъпени инстинкти, които, яхнали силата, смесват достойнство с коварство, обслужвайки единствено първичния си интерес.

Македония – миналото приключва с настоящето; а има ли бъдеще?

Какви са възможните алтернативи за бъдещето на Македония?

1. Да продължи да преследва самостоятелен път на развитие, върху една четвърт от географската територия на исторически познатата македонска земя, опитвайки се да се освободи от името БЮРМ, под което възникна и доби известност, но да запази марката - Македония. Това означава да заложи като основна цел във външната си политика обединение „освобождаване“ на останалите части и предявяване на  перманентни териториални претенции към своите съседи.

В обстановка на пълзяща ескалация на нестабилност в съседните Косово, Сърбия и оформящите се мюсюлмански анклави на територията на бивша Югославия и на Балканите в цялост, както и нарастващото значение на албанския фактор в самата Македония, за който стана въпрос, перспективата за успешно самостоятелно развитие е нереалистична.

2. Втората възможност е да търси съюз, общо управление, кондоминиум или друга форма на съвместно съжителство с някоя от съседните държави: Сърбия, Албания, Гърция или България с утвърдени традиции и международно признати граници, статут и идентичност.

На управляващите в Македония предстои тежък избор и историческа отговорност да съхранят териториалната цялост на Вардарска Македония и да решат накъде и с кого ще продължат, за да оцелеят.

На настоящия етап на развитие отношенията със Сърбия са най-близки, тъй като продължават да са в плен на югославския синдром.

Предвид сянката на близкото минало, от която БЮРМ се опитва да се освободи, ново обединение между двете страни изглежда неперспективно – липсват исторически предпоставки, липсва и общ враг обединител, който да формира общ интерес.

Югославският експеримент беше конфедерация под сръбско управление и той се провали. Македонизмът от инструмент за провеждане на антибългарска политика от Белград, се превърна в заплаха за съществуването на самата Македония, по причини, на които подробно се спряхме.

Обединяването с Албания е малко вероятно, тъй като това би  означавало ликвидирането на Вардарска Македония. Но откъсването на части от Македония, плътно населени с албанци и присъединяването им към Албания или към Косово, е реална перспектива.

Обединение с Гърция би означавало тя да поеме отговорност за елинизиране на Вардарската част и заличаване на нейната идентичност, по примера на Егейска Македония. Ако това не се случи, рискът българо- и „македоно-“ говорещата Вардарска област да застраши почти вековните  опити за изграждане на гръцки идентитет на Егейска Македония, е голям.

Готова ли е Гърция за това? Ако съдим  по подкрепата за сръбското присъствие и противопоставяне на естествените процеси по възстановяване на българщината и българския облик в областта, логичният отговорът е не!

От друга страна, в самата Македония липсва гръцки елемент, който да се стреми към присъединяване към Гърция. Егейска Македония е силно прочистена от българи и възстановяването на коренното население в областта ще бъде бавен и продължителен процес. На този етап по-скоро Македония би трябвало да предложи план и да предприеме действия - с всички позволени средства - за връщането на окупираната от Гърция македонска територия в пределите на македонското землище. Искането за установяването на кондоминиум – съвместно административно управление на областта, е задължителна първа стъпка, но това е невъзможно с настоящия статут на БЮРМ.

България, която единствена в хилядолетната си история е отстоявала независимостта на македонската земя, като част от българската държава, това е единствената жизнена алтернатива, която е в състояние да съхрани нравите, бита, езика и относителната самостоятелност на областта и да предложи перспектива за благоденствие и развитие не само на Вардарска, но и на Егейска Македония. Както и да я предпази от настъпващата подмяна на народностния състав и езика. От подобно развитие ще спечели целият македонски народ и ще загуби една нищожна част от т.нар. управленски елит, чиято единствена легитимация е защита на чужди интереси в интерес на оцеляване и лично облагодетелстване.

България разчита на историческата истина, а съседите й създават истина, която превръщат в история

Това е причината днес България да граничи с всички съседи с български земи. А процесът не е приключил!

Уверенията на българския министър-председател, че България няма по-близък народ от македонския, и на Заев, че България е „пръв съсед“, са поредната стъпка на скопената номенклатура към разделение на двата народа, към обсебване на онова, което може да се отдели от стадото, за да се принесе курбан на управляващите гарнитури.

Ако са толкова близки, защо им е тогава договор за добросъседство? Кого ще обслужва той и с какво? Македонски народ и македонски език не могат да съществуват, освен ако България не обяви това и научно не го обоснове за пред света, за да опровергае собствената си история, писана с кръв в продължени на векове, доказваща, че Македония е част от България и от борбите за освобождението й.

Ако се тръгне по този път, утре ще се наложи да признава и доказва съществуването на самостоятелна шопско-турлашка нация и език, каракачано-помашка нация и език и така до ликвидирането на самата България.

Време е да се сложи край на жалките напъни и обвинения срещу управляващите в Скопие, че ограбват българската история. Историята е една и съща за народите от Вардара и Егея до Дунава и кражба на собствената история е невъзможна. Нещо, което не може да се върне, не би могло да е било откраднато или присвоено! Именно това изисква, от „държавите“ от двете страни на границата, да се договорят за обявяване на единни външни граници, чиято защита да бъде дълг на цялото население, обитаващо тези земи, а не на НАТО, Европейския съюз, Русия или която и да е съседна държава.

Това е Договорът, от който България и Вардарска Македония се нуждаят, а не от лозунги за добросъседство и сътрудничество. С подписването на договор за общи граници, въпросите за членство в международни организации, отбранителни или европейски съюзи ще намерят своето естествено решение. Но преди споразумение за границите, което е първостепенен български външнополитически приоритет, всякакви проекти за премахването им чрез членство в ЕС при замразяване на тлеещите конфликти, в резултат на антибългарските национални политически доктрини на някои от съседите, следва да бъдат отхвърляни.

Какви практически действия би могла и следва да предприеме България

с цел промяна на климата и улесняване общуването между хората от двете страни на българо-македонската граница? Ще споменем някои, тъй като засега не се налага да бъдем изчерпателни:

• Превръщането на Благоевград в административен център с ролята и потенциала на столица за населението на цяла Македония;

• Откриване и оборудване на болница, без алтернатива на настоящия етап, от каквато се нуждаят българите, обитаващи цяла България и цяла Македония;

• Издигане нивото на безплатното образование и разширяване на образователната мрежа в граничните райони, достъпни и необходими на всички българи, обитаващи земите от двете страни на западната граница;

• Спешно изграждане на всички комуникации, свързани с коридор № 8 – жп и автомобилен транспорт до албанско пристанище;

• Предприемане на политически, дипломатически, правни административни и други подходящи действия, необходими за съдействие на правоимащите и техните наследници, където и да живеят, за възстановяване отнетата им собственост на територията на Вардарска и Егейска Македония чрез всички позволени от закона правни средства;

• Българската политика по отношение на Македония да се пропагандира по всички значителни световни форуми като част от българската вътрешна и външна политика; да се пледира навсякъде за интересите на Македония!

• Да се предложи на македонското правителство да посочи приемливи за България представители на Скопската администрация, които да се включат във всички български делегации, участващи в структурите на ЕС и други международни организации, за да набират опит и генерират идеи;

• Да се договорят общи научни разработки по отделни въпроси на историята, имащи отношение към генезиса на нацията и нейното развитие, които да се превеждат и чрез каналите на БАН да се довеждат до знанието на учените от цял свят;

• В българския държавен бюджет да се предвиди перо „Македония“, с подробни тематични разбивки за насоките, по които да се работи;

• Да се проучи и използва потенциалът на българската емиграция в САЩ за информиране и завоюване на позиции в американската администрация в подкрепа на българската политика;

• Да се информира по всички двустранни и многостранни канали обществеността, професионалните, научните и политическите среди и кръгове в Русия за българската политика към Македония, наред с търсенето на подкрепа от Русия на официално междудържавно ниво; действащият български президент е в изгодна позиция официално да съдейства за промяна в отношенията на България с Русия след катастрофалното пребиваване на Плевнелиев на този пост;

• Българското правителство незабавно, без никакво отлагане, да предложи механизъм за възстановяване на македонските братства, ликвидирани след края на Втората световна война, и включване на гражданите във възраждането на връзките между двата народа! Без признаване на общия корен, общото минало и единното наследство отношенията между България и Македония нямат бъдеще.

Вярваме, че двете ведущи сили – САЩ и Русия, и третата организираща се общност – Европейският съюз, ще оценят стабилизиращата роля, която българо-македонското единно географско и политическо пространство би могло да играе в този район. Само то е в състояние в центъра на Балканите, след провала на сръбския експеримент, да се превърне в онази балансираща сила, която да спре и ограничи експанзията на мюсюлманския фундаментализъм и подмяната на изконните ценности, към които се придържа коренното население от векове.

ЗА ЗЕМИТЕ, ЧИИТО ОБИТАТЕЛИ СПОРЯТ НЕ ЗА ПАРИ И ГРАНИЦИ, А ЗА СВЕТИИ

Когато Македония получи статут на една от Съюзните републики в Югославия при основаването на СФРЮ през 1945 г., тя възкръсна от битието си на южносръбска провинция, след окупацията от Сърбия, не на македонски, защото такива нямаше, а на български земи по време на  Междусъюзническата война през 1913 г. Окупация, потвърдена с Ньойския договор през 1919 г., за да се превърнат земите край Вардара - вече през 1991 г., в Бивша югославска република Македония, като резултат на разпадането и заличаването от политическата и географската карта на света на субекта на международното право, познат като СФРЮ.

Член 37 на Ньойския договор е жестоко недвусмислен и красноречив: „България се отказва в полза на Сръбско-Хърватската-Словенската държава от всички права върху териториите на българската монархия, които се намират извън границите на България, както е посочено в член 27, част II (граници на България)“, т.е. България се „отказва“ от „териториите на българската монархия“, окупирани от Сърбия и оставащи на запад от новоочертаната гранична линия, и които се придават на прогласеното на 1 декември 1918 г. Кралство на сърбите, хърватите и словенците от приблизително същите повече или по-малко „велики сили“, които ликвидираха през 1991 г. правоприемника на Кралството по същия начин, по който го създадоха – със сила.

За Декларацията и Договора за добросъседство и сътрудничество между България и БЮРМ? 

Кому са нужни

През 1999 г. министър-председателите на България и Македония подписаха съвместна Декларация, която не подлежи на пряко приложение, тъй като не поражда правни задължения за страните, а ефектът от подписването й не подлежи на оценка, поради липса на механизъм за отчитане на резултата от изпълнението й и липса на ясни поети ангажименти и отговорности. Декларацията се оказа никому ненужна.

Но българската страна в продължение на години настоява Декларацията да се трансформира в Договор за добросъседство и сътрудничество, което  превърна отношенията с Македония в заложник на политическа игра, която може и да се окаже печеливша за политици, неразбиращи от политика, но не и в инструмент за решаване на проблеми в отношенията между двете страни.

Декларацията се състои от две части: Първата част съдържа 11 точки, формулирани като диспозитив под формата на пожелания и намерения, които без никакво изключение са част от общите принципи на международното право за добри и лоялни отношения между държавите. Без да се включват в декларации, те са част от общоприетите принципи и норми на етично-правния кодекс на междудържавните отношения. Няма никакво обяснение кое налага да се възпроизвеждат и в двустранен договор, без да се предвидят мерки, формат и начини за постигане на евентуалните добри пожелания.

Ето и самите формулировки, от които нищо не следва без конкретни механизми за приложение и отчитане на евентуални резултати. Декларира се готовност и общо желание:

• за развитие на всестранни отношения;

• за сътрудничество в рамките на Организацията на Обединените нации и други международни организации и форуми (не са посочени теми от общ интерес за сътрудничество);

• за поддържане на контакти и провеждане на срещи за развитието на приятелските отношения и сътрудничество (липсва формат);

• за осигуряване на безпрепятствено движение на стоки, услуги и капитали;

• за туристически обмен;

• за разширяване и усъвършенстване на транспортните връзки и комуникациите;

• за сътрудничество в областта на културата;

• за свободно разпространяване на информация;

• за защита на авторските и интелектуалните права;

• за сътрудничество в правната и консулската област и по-специално по граждански, наказателни и административни въпроси, както с цел улесняване на пътуванията и посещенията на своите граждани, така и за решаване на техните хуманитарни и социални проблеми;

• призовава се да не се предприемат, подтикват и поддържат действия, насочени срещу другата страна.

Втората част на Декларацията съдържа четири заключителни изречения, без ясен нормативен статут, в които се конкретизират някои от пожеланията и препоръките, формулирани в диспозитива, като например:

• страните да не допускат територията им да бъде използвана от организации и групи за извършването на подривни, сепаратистки или застрашаващи спокойствието и сигурността на другата страна действия;

• страните заявяват, че нямат и няма да предявяват териториални претенции една спрямо друга;

• Република Македония заявява, че нищо от нейната Конституция не представлява основание за намеса във вътрешните работи на Република България с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония.

Двете страни ще предприемат ефикасни мерки за предотвратяване на недобронамерена пропаганда.

Така формулирани, тези едностранни уверения и заявления, независимо в какъв документ са включени - Декларация или двустранен договор, остават абстрактни, съдържат идеи, заимствани от нормите на международното право, но са извадени от контекста, в който са предназначени да бъдат приложени и са откъснати от действията, които следва да се предприемат, за да се постигне обещания или желан резултат.

В една декларация те биха могли да се приемат като израз на политическа позиция, относима към даден момент! Но ако бъдат включени в международен или двустранен договор, те престават да изпълняват функцията на правило за поведение на международно правна норма, към която субектите на международното право са призовани да се придържат и се превръщат в изпразнено от съдържание и нескрепено със санкция за неизпълнение на обещание или задължение, каквито в случая са формулираните задължения за непредоставяне на собствената територия за враждебни действия срещу трета страна, за въздържане от враждебна пропаганда и т.н.

Що се отнася до едностранните декларации за липса на териториални претенции или за невмешателство във вътрешните работи на съседна държава чрез конституционни или други разпоредби на националното законодателство, това са също текстове, съдържащи идеи на публичното международно право, задължителни за всички държави и не се нуждаят от възпроизвеждане в двустранен договор, за да станат по задължителни!

Очевидно е, че нито България, нито БЮРМ се нуждае от подобен документ, за да поддържат нормални добросъседски отношения по силата на нормите на общото международно право. Историята на отношенията между двете страни през изминалите 18 години от подписването на Декларацията трудно би могла да се характеризира като безпроблемна. Възниква логичният въпрос кое е наложило подписването на Декларацията? Какво е очаквала всяка една от двете страни? Със сигурност, не едно и също.

За България

Декларацията няма никакво правно или политическо значение, затова текстовете й в продължение на 20 години остават мъртви и неприложими. Но България от векове е в плен на надеждата и желанието за освобождение и обединение на българските земи, от които Македония е не само съставна, но основополагаща част. В други периоди българските правителства са решавали да воюват в преследване на надеждата и идела за обединение. За съжаление, интелектуалният капацитет и кураж на съвременните управляващи е да следват събитията, тласкани може би от същата надежда, но без ясна визия за условията, крайната цел и средствата за постигането й. Затова са подписали една декларация, която, противно на преследваната цел, не приближава, а отдалечава Македония от България.

За Македония

Декларацията също няма никакво правно или политическо значение.

Това наше мнение по нищо не се различава от изявленията на македонския министър на външните работи, Никола Поповски, който смята, „че договорът за добросъседство не е необходим, защото добрите отношения не се градят и гарантират на хартия, а с конкретни действия“.

Това, което е имало значение са последните 5 реда на заключителната клауза, в която четем:

„Подписана в София на 22.02.1999 г. в два оригинални екземпляра, всеки от които на официалните езици на двете страни - български език, съгласно Конституцията на Република България, и македонски език, съгласно Конституцията на Република Македония, като двата текста имат еднаква сила“.

Така България, в официален, макар и необвързващ документ, приема за исторически факт, с който да се съобразява, обявяването на югозападните български  говори за македонски език и всички квалификации за този език, които се съдържат в Конституцията на Република Македония!

Български политици, невежи и жалки клоуни, ежедневно ни облъчват от телевизионния екран в опит да ни убедят, че използването на термина „официален македонски език“, чрез позоваване на македонската Конституция, не било признание на съществуването на македонски език.

А какво е?

Със заравяне на главата в пясъка, в израз на гостоприемство, фактите на повърхността не се променят.

За да улесним подписването на ненужен договор за добросъседство, остава да внесем поправки в Българската конституция, като обявим, че наред с официалния български език, в България неофициален език е македонският, и да смаем целия свят, който от хилядолетие знае, че по тези земи се говори български.

В Македония определени среди се противопоставят на превръщането на Декларацията в Договор. Защо – и те не знаят. В текстовете, така както са формулирани, няма нищо конкретно за изпълнение. Проблемите за езика, за националната идентичност, за историята не се решават с международни договори. Затова договор на Македония не й е нужен и допускам, че с готовност би подписала само заключителната клауза на празен лист.

А на България и празен лист ще й дойде в повече. Защото днес, повече от всякога, не Вардарска Македония е нужна на България, а България е нужна на Вардарска Македония, за да съхрани своята идентичност и да оцелее не само като територия, но и като народ.

Ако се съди по политическата и медийна полемика във връзка с проектирания договор за добросъседство, нито една от двете страни не предлага решаването на спорни или въпроси на трансграничното сътрудничество.

България свързва евентуален договор с развитие на сътрудничеството в района, повтаряйки мантрата ЕС и Западните Балкани, без да сочи какво й пречи сега и по какъв начин договорът ще съдейства за развитие на двустранните отношения. Настоява се за възстановяване и опазване на българските военни паметници в Македония – нещо важно и необходимо, но по македонската Конституция поддържането им не е нито право на България, нито задължение на Македония, а съдбата им зависи единствено от оценката на двете страни за значимостта на тези мемориални символи и от отношението на обикновения човек към тях. Настоява се за присъединяване на Македония към НАТО и ЕС! Нима това е български интерес и защо България трябва да е по-заинтересована от самата Македония? Подобно развитие по-скоро би обезсмислило договора за добросъседство, тъй като отношенията между двете държави ще бъдат поставени в много по-широка правна рамка, приложима към т.нар. европейско семейство (ЕС), споделящо ценности, които свикнахме да наричаме  евроатлантически, а не общочовешки.

Високопоставен член на българското правителство оцени резултатите от разговорите Борисов – Заев като положителни поради очертаващата се вероятност да се постигне някакво съгласие за съвместно честване на исторически събития, празници и личности.

Какви събития и какви личности? 1 май, установяването на дипломатически отношения, признаването на България от Македония? Нова година или Илинденско-Преображенското въстание, края на Междусъюзническата война, Ньойския договор, Кирил и Методий, Борис Сарафов, Яне Сандански, Никола Вапцаров, Венко Марковски, Иван Михайлов или Аспарух и Александър Македонски?

В София едва ли ще се намери подходящ декор за честване на Александър Македноски, а историческата сцена е твърде голяма за театралната постановка, която се опитват да играят край Вардара без подходящ изпълнител на главната роля.

В отговор македонската страна подреди своите приоритети, защото знае какво иска да постигне и то е противоположно на онова, което мотивира и към което се стреми България. Македония се интересува от регионални инициативи от значение за Европа, а не за България или Балканите. От България се очаква единствено да признае официално македонска нация, език и култура, без каквото признание, честването на съвместни празници и личности би било невъзможно.

Българският национален интерес налага

България да спре да търгува с езика, с идентичността си, с историята си, с европейската си уникалност и изключителност.

Договор с Македония, при пълна липса на взаимно доверие, уважение към общия корен и обективна оценка на историческите факти, свързващи народите от двете стани на българо-югославската граница, би бил ненужен, вреден и пагубен за бъдещето на Вардарския край.

Крайно време България да се прости с илюзиите, да изработи политическа доктрина, отговаряща на трайните й национални интереси и да я следва последователно и неотклонно. Но за да стане това, трябва да се започне незабавно с чистка и подмяна на фалшивата политическа върхушка, узурпирала властта! Всички, без изключение! Само така, както уместно отбелязва Иван Петрински в своята статия „Трябва ли да се избиват българите?“ (в. „Сега“ от 13 юли 2017, стр. 14), може да се води и спечели битката „за нашата идентичност, битка срещу диващината на овластените, срещу войнстващото невежество на небългарите, окопали се в Софийската община, срещу варварството – тяхното и на дежурните професионални патриотари...“.

Ние не смятаме, че Софийската община е изключение, а по-скоро е лице на узурпаторите на всички етажи на централната и местна власт и партокрацията.

Христо ТЕПАВИЧАРОВ вестник Нова Зора- Брой 29 (2017)