ЗА ЗЕМИТЕ, ЧИИТО ОБИТАТЕЛИ СПОРЯТ НЕ ЗА ПАРИ И ГРАНИЦИ, А ЗА СВЕТИИ

Когато Македония получи статут на една от Съюзните републики в Югославия при основаването на СФРЮ през 1945 г., тя възкръсна от битието си на южносръбска провинция, след окупацията от Сърбия, не на македонски, защото такива нямаше, а на български земи по време на  Междусъюзническата война през 1913 г. Окупация, потвърдена с Ньойския договор през 1919 г., за да се превърнат земите край Вардара - вече през 1991 г., в Бивша югославска република Македония, като резултат на разпадането и заличаването от политическата и географската карта на света на субекта на международното право, познат като СФРЮ.

Член 37 на Ньойския договор е жестоко недвусмислен и красноречив: „България се отказва в полза на Сръбско-Хърватската-Словенската държава от всички права върху териториите на българската монархия, които се намират извън границите на България, както е посочено в член 27, част II (граници на България)“, т.е. България се „отказва“ от „териториите на българската монархия“, окупирани от Сърбия и оставащи на запад от новоочертаната гранична линия, и които се придават на прогласеното на 1 декември 1918 г. Кралство на сърбите, хърватите и словенците от приблизително същите повече или по-малко „велики сили“, които ликвидираха през 1991 г. правоприемника на Кралството по същия начин, по който го създадоха – със сила.

За Декларацията и Договора за добросъседство и сътрудничество между България и БЮРМ? 

Кому са нужни

През 1999 г. министър-председателите на България и Македония подписаха съвместна Декларация, която не подлежи на пряко приложение, тъй като не поражда правни задължения за страните, а ефектът от подписването й не подлежи на оценка, поради липса на механизъм за отчитане на резултата от изпълнението й и липса на ясни поети ангажименти и отговорности. Декларацията се оказа никому ненужна.

Но българската страна в продължение на години настоява Декларацията да се трансформира в Договор за добросъседство и сътрудничество, което  превърна отношенията с Македония в заложник на политическа игра, която може и да се окаже печеливша за политици, неразбиращи от политика, но не и в инструмент за решаване на проблеми в отношенията между двете страни.

Декларацията се състои от две части: Първата част съдържа 11 точки, формулирани като диспозитив под формата на пожелания и намерения, които без никакво изключение са част от общите принципи на международното право за добри и лоялни отношения между държавите. Без да се включват в декларации, те са част от общоприетите принципи и норми на етично-правния кодекс на междудържавните отношения. Няма никакво обяснение кое налага да се възпроизвеждат и в двустранен договор, без да се предвидят мерки, формат и начини за постигане на евентуалните добри пожелания.

Ето и самите формулировки, от които нищо не следва без конкретни механизми за приложение и отчитане на евентуални резултати. Декларира се готовност и общо желание:

• за развитие на всестранни отношения;

• за сътрудничество в рамките на Организацията на Обединените нации и други международни организации и форуми (не са посочени теми от общ интерес за сътрудничество);

• за поддържане на контакти и провеждане на срещи за развитието на приятелските отношения и сътрудничество (липсва формат);

• за осигуряване на безпрепятствено движение на стоки, услуги и капитали;

• за туристически обмен;

• за разширяване и усъвършенстване на транспортните връзки и комуникациите;

• за сътрудничество в областта на културата;

• за свободно разпространяване на информация;

• за защита на авторските и интелектуалните права;

• за сътрудничество в правната и консулската област и по-специално по граждански, наказателни и административни въпроси, както с цел улесняване на пътуванията и посещенията на своите граждани, така и за решаване на техните хуманитарни и социални проблеми;

• призовава се да не се предприемат, подтикват и поддържат действия, насочени срещу другата страна.

Втората част на Декларацията съдържа четири заключителни изречения, без ясен нормативен статут, в които се конкретизират някои от пожеланията и препоръките, формулирани в диспозитива, като например:

• страните да не допускат територията им да бъде използвана от организации и групи за извършването на подривни, сепаратистки или застрашаващи спокойствието и сигурността на другата страна действия;

• страните заявяват, че нямат и няма да предявяват териториални претенции една спрямо друга;

• Република Македония заявява, че нищо от нейната Конституция не представлява основание за намеса във вътрешните работи на Република България с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония.

Двете страни ще предприемат ефикасни мерки за предотвратяване на недобронамерена пропаганда.

Така формулирани, тези едностранни уверения и заявления, независимо в какъв документ са включени - Декларация или двустранен договор, остават абстрактни, съдържат идеи, заимствани от нормите на международното право, но са извадени от контекста, в който са предназначени да бъдат приложени и са откъснати от действията, които следва да се предприемат, за да се постигне обещания или желан резултат.

В една декларация те биха могли да се приемат като израз на политическа позиция, относима към даден момент! Но ако бъдат включени в международен или двустранен договор, те престават да изпълняват функцията на правило за поведение на международно правна норма, към която субектите на международното право са призовани да се придържат и се превръщат в изпразнено от съдържание и нескрепено със санкция за неизпълнение на обещание или задължение, каквито в случая са формулираните задължения за непредоставяне на собствената територия за враждебни действия срещу трета страна, за въздържане от враждебна пропаганда и т.н.

Що се отнася до едностранните декларации за липса на териториални претенции или за невмешателство във вътрешните работи на съседна държава чрез конституционни или други разпоредби на националното законодателство, това са също текстове, съдържащи идеи на публичното международно право, задължителни за всички държави и не се нуждаят от възпроизвеждане в двустранен договор, за да станат по задължителни!

Очевидно е, че нито България, нито БЮРМ се нуждае от подобен документ, за да поддържат нормални добросъседски отношения по силата на нормите на общото международно право. Историята на отношенията между двете страни през изминалите 18 години от подписването на Декларацията трудно би могла да се характеризира като безпроблемна. Възниква логичният въпрос кое е наложило подписването на Декларацията? Какво е очаквала всяка една от двете страни? Със сигурност, не едно и също.

За България

Декларацията няма никакво правно или политическо значение, затова текстовете й в продължение на 20 години остават мъртви и неприложими. Но България от векове е в плен на надеждата и желанието за освобождение и обединение на българските земи, от които Македония е не само съставна, но основополагаща част. В други периоди българските правителства са решавали да воюват в преследване на надеждата и идела за обединение. За съжаление, интелектуалният капацитет и кураж на съвременните управляващи е да следват събитията, тласкани може би от същата надежда, но без ясна визия за условията, крайната цел и средствата за постигането й. Затова са подписали една декларация, която, противно на преследваната цел, не приближава, а отдалечава Македония от България.

За Македония

Декларацията също няма никакво правно или политическо значение.

Това наше мнение по нищо не се различава от изявленията на македонския министър на външните работи, Никола Поповски, който смята, „че договорът за добросъседство не е необходим, защото добрите отношения не се градят и гарантират на хартия, а с конкретни действия“.

Това, което е имало значение са последните 5 реда на заключителната клауза, в която четем:

„Подписана в София на 22.02.1999 г. в два оригинални екземпляра, всеки от които на официалните езици на двете страни - български език, съгласно Конституцията на Република България, и македонски език, съгласно Конституцията на Република Македония, като двата текста имат еднаква сила“.

Така България, в официален, макар и необвързващ документ, приема за исторически факт, с който да се съобразява, обявяването на югозападните български  говори за македонски език и всички квалификации за този език, които се съдържат в Конституцията на Република Македония!

Български политици, невежи и жалки клоуни, ежедневно ни облъчват от телевизионния екран в опит да ни убедят, че използването на термина „официален македонски език“, чрез позоваване на македонската Конституция, не било признание на съществуването на македонски език.

А какво е?

Със заравяне на главата в пясъка, в израз на гостоприемство, фактите на повърхността не се променят.

За да улесним подписването на ненужен договор за добросъседство, остава да внесем поправки в Българската конституция, като обявим, че наред с официалния български език, в България неофициален език е македонският, и да смаем целия свят, който от хилядолетие знае, че по тези земи се говори български.

В Македония определени среди се противопоставят на превръщането на Декларацията в Договор. Защо – и те не знаят. В текстовете, така както са формулирани, няма нищо конкретно за изпълнение. Проблемите за езика, за националната идентичност, за историята не се решават с международни договори. Затова договор на Македония не й е нужен и допускам, че с готовност би подписала само заключителната клауза на празен лист.

А на България и празен лист ще й дойде в повече. Защото днес, повече от всякога, не Вардарска Македония е нужна на България, а България е нужна на Вардарска Македония, за да съхрани своята идентичност и да оцелее не само като територия, но и като народ.

Ако се съди по политическата и медийна полемика във връзка с проектирания договор за добросъседство, нито една от двете страни не предлага решаването на спорни или въпроси на трансграничното сътрудничество.

България свързва евентуален договор с развитие на сътрудничеството в района, повтаряйки мантрата ЕС и Западните Балкани, без да сочи какво й пречи сега и по какъв начин договорът ще съдейства за развитие на двустранните отношения. Настоява се за възстановяване и опазване на българските военни паметници в Македония – нещо важно и необходимо, но по македонската Конституция поддържането им не е нито право на България, нито задължение на Македония, а съдбата им зависи единствено от оценката на двете страни за значимостта на тези мемориални символи и от отношението на обикновения човек към тях. Настоява се за присъединяване на Македония към НАТО и ЕС! Нима това е български интерес и защо България трябва да е по-заинтересована от самата Македония? Подобно развитие по-скоро би обезсмислило договора за добросъседство, тъй като отношенията между двете държави ще бъдат поставени в много по-широка правна рамка, приложима към т.нар. европейско семейство (ЕС), споделящо ценности, които свикнахме да наричаме  евроатлантически, а не общочовешки.

Високопоставен член на българското правителство оцени резултатите от разговорите Борисов – Заев като положителни поради очертаващата се вероятност да се постигне някакво съгласие за съвместно честване на исторически събития, празници и личности.

Какви събития и какви личности? 1 май, установяването на дипломатически отношения, признаването на България от Македония? Нова година или Илинденско-Преображенското въстание, края на Междусъюзническата война, Ньойския договор, Кирил и Методий, Борис Сарафов, Яне Сандански, Никола Вапцаров, Венко Марковски, Иван Михайлов или Аспарух и Александър Македонски?

В София едва ли ще се намери подходящ декор за честване на Александър Македноски, а историческата сцена е твърде голяма за театралната постановка, която се опитват да играят край Вардара без подходящ изпълнител на главната роля.

В отговор македонската страна подреди своите приоритети, защото знае какво иска да постигне и то е противоположно на онова, което мотивира и към което се стреми България. Македония се интересува от регионални инициативи от значение за Европа, а не за България или Балканите. От България се очаква единствено да признае официално македонска нация, език и култура, без каквото признание, честването на съвместни празници и личности би било невъзможно.

Българският национален интерес налага

България да спре да търгува с езика, с идентичността си, с историята си, с европейската си уникалност и изключителност.

Договор с Македония, при пълна липса на взаимно доверие, уважение към общия корен и обективна оценка на историческите факти, свързващи народите от двете стани на българо-югославската граница, би бил ненужен, вреден и пагубен за бъдещето на Вардарския край.

Крайно време България да се прости с илюзиите, да изработи политическа доктрина, отговаряща на трайните й национални интереси и да я следва последователно и неотклонно. Но за да стане това, трябва да се започне незабавно с чистка и подмяна на фалшивата политическа върхушка, узурпирала властта! Всички, без изключение! Само така, както уместно отбелязва Иван Петрински в своята статия „Трябва ли да се избиват българите?“ (в. „Сега“ от 13 юли 2017, стр. 14), може да се води и спечели битката „за нашата идентичност, битка срещу диващината на овластените, срещу войнстващото невежество на небългарите, окопали се в Софийската община, срещу варварството – тяхното и на дежурните професионални патриотари...“.

Ние не смятаме, че Софийската община е изключение, а по-скоро е лице на узурпаторите на всички етажи на централната и местна власт и партокрацията.

Христо ТЕПАВИЧАРОВ вестник Нова Зора- Брой 29 (2017)