За една дълго неочаквана визита на Константинополския/Цариградски патриарх Вартоломей в България

Христо Тепавичаров

 За една дълго неочаквана визита на Константинополския/Цариградски патриарх Вартоломей в България

„Вселенският“ патриарх Вартоломей гостува в България от 7 до 10 ноември т.г. по покана на българския патриарх Неофит, на председателя на БАН акад. Стефан Воденичаров и на президента Росен Плевнелиев.

Кой всъщност му беше домакин така е не стана ясно.

Ако домакин по право би трябвало да бъде патриарх Неофит, необяснимо и обидно бе конското, което гостът му прочете по повод 143 годишнина от наложената от Вселенска патриаршия по време на гръцки църковен събор схизма на българската православна църква на 16 септември 1872 година и 70 годишнината от вдигане на схизмата на 19 февруари 1945 година от същата Вселенската патриаршия. И двете събития доказаха единствено правото на Българската православна църква да отстоява еманципацията си с останалите източно православни църкви, независимостта си, принципа на автокефално и суверенно водене на собствените си църковни дела.

Ако домакин беше председателят на БАН, който удостои Вартоломей с почетното звание „Doctor Honoris Causa“, остава загадка в качеството си на какъв е поканил вселенския патриарх и по правилата на кой протокол бе проведено гостуването? А покана е имало, тя е била връчена от председателя на инициативния комитет за удостояване на Вартоломей с почетна титла на БАН, г-жа Ренета Инджова. Съзнаваме, че въпросът е без възможен отговор, но със сигурност ще станем свидетели на събития, които ще предложат поне логично обяснение не в бъдеще, а в най-близкото настояще.

Ако домакин е бил президентът на България, който награди Вартоломей с най-престижния български орден „Стара планина“ І степен (достатъчно основание да го покани) то обяснения не очакваме от него, тъй като той оцени визитата на Вартоломей като „знакова“. В цивилния живот, лица проявяващи подобно несъответствие между мисъл и действие обикновено се поставят под настойничество в техен собствен интерес. По-скоро президентската администрация би трябвало да обясни защо не предпази своя работодател и не предвиди последиците от предоставянето на най-високата държавна трибуна на гост, който вместо да благодари за оказаното му гостоприемство и почит, отправи искания за възстановяване правата и духовното влияние на Патриаршията и на гръцката православна църква по българските земи от времето на Отоманската империя, земи понастоящем под юрисдикцията на самия президент.

Какво поиска Вартоломей от домакините си и лично от президента Плевнелиев?

-  Връщане на някои икони, църковна утвар и ръкописи на Северна Гърция!

-  Демонтиране на паметника-бюст на Екзарх Антим І, издигнат в двора на българската църква „Св. Константин и Елена“ в Одрин през 2010 година, от Тракийските дружества;

-  Въвеждане на богослужение и на гръцки език в храмовете по южното българско Черноморие;

-  Българската църква да се откаже от използването на почетните титли „Адрианополски“ и „Траянополски“, които носят български епископи, тъй като се използвали на територии под контрола на патриаршията; заслужава да се припомни, че „Траянополската“ титла се използва от Александруполския митрополит т.е. на българския Дедеагач;

-  Отказ на разрешения български свещеници да служат в няколкото останали българските църкви на турска територия, попадащи в диоцеза на Цариградския патриарх.

Как домакините на височайшия гост отговориха на отправените искания? Никак. С мълчание по същество и лозунги за разбирателство и призиви за диалог между религиите те се превърнаха в негови активни съучастници, на което разчиташе и Вартоломей. С какво оправдаха високите отличия, които му бяха връчени? Според акад. Воденичаров – израз на благодарност за действията и подкрепата на Вартоломей за преодоляване на разкола в БПЦ през 90-те години на миналия век по повод спор кой да управлява свещоливницата! А според президента Плевнелиев „за опитите му да се справи с редица предизвикателства на нашето съвремие като борбата със социалните неравенства и климатичните промени“, оставащи чужди и до сега за човечество!

Вартоломей не бива да се вини за това което казва и прави за утвърждаване на мегали идеята, на която служи по убеждение. Той е грък по произход, турски поданик по рождение, „вселенски“ патриарх по стечение на обстоятелствата и чирак по дипломатическа етика в езуитската школа по изграждане на висши кадрови духовници. Известно е, че византийците никога не са се вълнували от въпросите на морала и етиката, тъй че не бихме искали да бъдем излишно придирчиви. Поставяме прилагателното „вселенски“ в кавички, тъй като през 2007 година Върховният касационен съд на Турция, по жалба на отлъчения българския свещеник Константин Костов, забрани на Константинополския патриарх да се нарича „Вселенски“. Според мотивите на решението тази титла нарушава равнопоставеността на религиите в Турция. Съдебните решения трябва да се уважават и да се изпълняват!

 А сега ще се опитаме да дешифрираме подбудите и останалото неизказано от патриарх Вартоломей в отправените искания.

На първо място искането за връщане на някои икони, църковна утвар и ръкописи на Северна Гърция!

До 20-те години на ХХ век понятие Северна Гърция можеше да се използва за земи единствено някъде на юг от Солун. След Освобождението през 1878 г. Българската екзархия управлява три диоцеза (църковна териториална единица под управлението на епископ): Княжество България, Източна Румелия, Македония (цяла Западна Тракия с Беломорието)  и Одринска Тракия, намиращи се административно и териториално в пределите на Османската империя.  Седалището на екзархийското управление е в Цариград, управлява се от Екзарх Йосиф от 1877 до смъртта му през 1915 година и се финансира от държавната хазна на Българското Княжество.

Екзарх Йосиф определя своята мисия като дълг да обедини българското население в и извън пределите на княжеството и особено в Македония, където живеят до милион и половина българи.

До Балканската война през 1912 г. в екзархийския диоцез са включени 8 епархии от Македония, които се управляват от екзархийски наместници в Костур, Лерин (Мъглен), Воден, Солун, Полена (Кукуш), Сяр, Мелник и Драма. В двата диоцеза извън Княжеството, българското население е изградило, поддържа и стопанисва около 1600 енорийски храма и параклиса, 73 манастира и 1310 свещеници. Екзархията, която е единствената българска власт по онова време по тези земи, открива и поддържа в Западна Тракия (Беломорието) и Одринско 1373 български училища, гимназии и прогимназии, с 2266 учители и 78,854 ученици.

През 1913 година по време на Междусъюзническата война гръцки войски окупират за кратко българското Беломорие, но престоят им е ликвидиран с Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 година. Беломорска Тракия, териториално, а не само духовно става част българската държава и административно формира Гюмюрджински окръг с десет околии.

За да бъде пределно ясно  бихме искали да обобщим казаното.

Ако до Освобождението през 1878 години икони, ръкописи и църковна утвар са преминавали от една българска църква към друга, това е ставало без държавно участието, поради липса на българската държава.

Ако между 1878 и 1913 година една икона е можело да се премести от Созопол в Трявна или от Дедеагач в София това е било изцяло в юрисдикцията на българската Екзархия, със седалище в Цариград, в условията на схизма и без каквото и да е общение или дори теоретични права на Константинополския патриарх да се меси в делата на българската православна църква.

В периода 1913 – 1919 година Беломорска Тракия е част от българското княжество, административно образува Гюмюрджинска област, която е неразделна част от духовното и културно наследство по българските земи, под юрисдикцията на българската екзархия, образуваща Маронийската епархия с главен център Гюмюрджина. 

През 1919 г., с Ньойския договор, Българска Западна Тракия с територия 8712 кв. км. и население от 180,000 българи е отнета от България, окупирана е от френски войски и остава под контрола на съюзниците от Съглашението с управител френският генерал Шарпи. Преди да се договори бъдещия й статут, както е предвидено по следвоенните договори, управляващите я французи не само позволяват, но съдействат за окупацията й от Гърция.

Периодът 1920 – 1941 година, е не дълъг по време, но е безкраен и безпрецедентен в историята на човечеството по варварското унищожаване на  хилядолетната история и следите от българско присъствие по тези земи.

В периода 1941 – 1944 е възстановено българското управление в Западна Тракия с административен център Ксанти и 11 околии: Тасоска, Дедеагачка, Гюмюрджинска, Ксантийска, Саръшабанска, Кавалска, Драмска, Серска, Демирхисарска, Зиляховска и Правишка. Ако в този период българската администрация е успяла да открие някои оцелели от пожарите и геноцида над българските тракийци, създадени от самите тях,  български културни, религиозни и духовни ценности и ги съхранява в българските музеи, като част от миналото на нацията, за това трябва да сме само благодарни на държавниците и държавата от онова време. Изнасянето на Паисиевата история зад пределите на отечеството е не „гаф“, както учтиво го наричат някои възпитани хора, а престъпление срещу българската нация, за което не може да има давност. Византийците надушват мършата отдалеч и продължават с издевателствата.

От така очертаващите се факти биха могли да се направят следните изводи по това „нагло“ искане, както го характеризираха будни българи:

-  Съхраняваните в българските музеи артефакти и културни ценности, с произход Западна Тракия, са част от българска история, създадени са в течение на столетия от и принадлежат на българските тракийци, никога не са били собственост на друга държава или нация, от която да са отнемани;

-  Вартоломей не е представител, нито е пълномощник на която и да е автокефална източно-православна църква, в това число и на гръцката църква или на гръцката държава, за да предявява искания от тяхно име; очевидно той изпълнява не поръчение, а преследва собствени амбиции – да създаде прецедент за възстановяване правата на Цариградската патриаршия на територии извън турската граница, но в непосредственото обкръжение;

-  Ако Вартоломей наистина държи някои културни ценности или църковна утвар да бъдат преместени в Западна Тракия, където са били създадени, би било редно преди това да призове гръцката държава, с чиито интереси очевидно се идентифицира, да върне на наследниците на избитите и прогонени тракийски българи заграбените къщи и собственост, да възстанови хилядите български църкви и манастири, изградени от българите и изгорени, разрушени и оставени да се рушат от светските гръцки и духовни власти. Само тогава нещата ще си дойдат на място.

Искане за демонтиране на паметника-бюст на Екзарх Антим І, издигнат в двора на българската църква „Св. Константин и Елена“ в Одрин:

Паметникът е дело на скулптура проф. Валентин Старчев, поставен е  през 2010 година по инициатива на Съюза на тракийските дружества в България, с разрешение на и в присъствие на официални турските власти, като свидетелство на стремежа на двете държави за сътрудничество в областта на културата и опазване на общото наследство.

-  Църквата е българска, поддържа се от българската държава и българската патриаршия, намира се по исторически причини в диоцеза на Константинополската/Цариградска патриаршия, но тя няма никакви права да се меси в управлението й, съгласно църковните канони, от автокефалната българска църква, в чиято духовна юрисдикция се намира.

-  Вартоломей знае много добре, че не той, а турските власти следят и са отговорни за съблюдаване на турската конституция и на гарантираното равноправие на всички вероизповедания на турска територия, затова настоява българският синод сам да свърши тази мизерна и недостойна работа – да премахне паметника, в израз на свободната си воля за самоунижение.

-  Отмъщението на Цариградския „благороден“ старец се изрази в отказано разрешение тази година на белоградчишкия епископ Поликарп да служи в българския храм „Св. Георги“ в Одрин по повод патронния му празник. Остава да честитим победата на цариградското величество, комуто някакво българско величество оказа „заслужен“ прием по време на посещението на Вартоломей в София. Всеки прави каквото може!

-  Не сме сигурни дали Българският синод е изказал мнение, че не той е поставил паметника, поради което не би могъл да го демонтира и е посъветвал своя гост да се обърне към Тракийските дружества. Ако това е вярно,  е най-малкото недостойно.

Въвеждане на богослужение и на гръцки език в храмовете по южното българско Черноморие:

Искането изглежда фриволно, на пръв поглед несериозно, дори неосъществимо, но целта изобщо не е да се удовлетворят някакви несъществуващи очаквания на български граждани с гръцки корени, установили се по българското Черноморско крайбрежия векове преди създаването на съвременната гръцка държава. Както отбелязахме по-горе това е опит на патриаршията за разпространяване властта си на територии, останали извън пределите на съвременната турска държава след разпадане на Османската империя.

С България нещата отиват доста по-далеч от случая със Западна Тракия. В българския контекст се търси прецедент за разпространение юрисдикция на Цариградската патриаршия на север върху територии и държави, останали извън юрисдикцията на Руската православна църква след разпадането на Съветския съюз. В тези си стремежи Вартоломей вече не е сам, затова си позволява да бъде груб, нахален, безцеремонен в отношенията си със зависимите партньори, каквито са българите. Но когато се намесва в геополитиката Изток – Запад, Вашингтон-Москва, той преследва целите си с всички прийоми на фанариотската дипломация, обслужвайки интересите на Вашингтон, често дразнейки дори домакина си - Турция. Срещу услугите си, Вартоломей разчита на съдействието на Вашингтон и на американското масонството, за да съхрани влиянието и духовния контрол върху гръцката диаспора в САЩ, основен източник на доходи за Фенер.

Отказ от страна на българската църква от използването на почетните титли „Адрианополски“ и „Траянополски“.

За българската православна църква това е въпрос на история и престиж, израз на равенството между автокефалните църкви и на суверенно право да решава, в съответствие с канона, всички свои административни и служебно-църковни дела. В историята завоюваното се отстоява с всички средства, а който претендира за права – е свободен да се доказва във времето.

Отказ на разрешения български свещеници да служат в няколкото останали българските църкви на турска територия, попадащи в диоцеза на Цариградския патриарх.

Считаме, че това е злоупотреба с власт и права и този въпрос би трябвало да се постави на предстоящия събор на православните църкви. Цариградският патриарх не носи никаква отговорност за състоянието на българските църкви, оставил е в продължение на век редица български църкви да се разрушат, да бъдат заличени или да променят предназначението си, но претендира да има правото да забрани други да ги поддържат и използват по предназначени в интерес на диаспората, която ги е изградила.

В заключение бихме искали да отбележим, че  ако 143 след налагане на схизмата от Цариградската патриаршия на БРЦ, Патриаршията продължава да се държи като покровителстваща, а не като равноправна институция към автокефалната българска църква, време е на „Вселенския“ патриарх да му се даде ясно и недвусмислено да разбере, че източноправославните автокефални църкви могат без Цариградската патриаршия, но тя не може без тях! Те просто не се нуждаят от него и всяка една автокефална църква е в състояние да управлява своите национални църкви на всякъде по света самостоятелно и без посредници! На нас втори Рим не ни е необходим!

12 ХІ 2015 

КАМПАНИЯТА ЗА ПРИЗНАВАНЕ ГЕНОЦИДА НАД БЪЛГАРИТЕ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ

1.         КНИГИ, ОТКРИТИ ПИСМА, ДЕКЛАРАЦИИ И ПЕТИЦИИ ДО НС, ПРЕЗИДЕНТСТВОТО И ДР.     

2.         ЗАЩО СЕ БАВИ ПРИЗНАВАНЕТО НА ГЕНЦИДА?                                                                6 стр.

3.         ОСНОВАНИЯ ЗА ПРИЗНАВАНЕ ГЕНОЦИДА НАД БЪЛГАРИТЕ                                            8 стр.

4.         ГЕНОЦИД Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ СРЕЩУ ЧОВЕЧЕСТВОТО                                                     9 стр.

5.         БЪЛГАРСКИЯТ ГЕНОЦИД                                                                                                   10 стр.

1. КНИГИ, ПЕТИЦИИ, ОТКРИТИ ПИСМА И ДЕКЛАРАЦИИ ДО НС, ПРЕЗИДЕНТСТВОТО

            Българските историци и интелектуалци, както и редица учреждения и общини признаха геноцида над българите. Следвайки пътя на еврейския, арменския и други народи постигнали признание за извършено срещу тях престъпление геноцид. Очакваме всички български и международни политици и общественици също да признаят геноцида над българския народ.

            По случай 100 годишнината от събитията заваляха открити писма, декларации и петиции до НС, президентството министър-председателя на република България, международната демократична общност и цялата световна общественост. На основание приетата от ООН и ратифицирана от България и Турция конвенция за преследване и наказване престъплението срещу човечеството ГЕНОЦИД, десетки организации, партии, сдружения, общини и НПО написаха собствени документи и/или осъдиха Османската империя. Десетки български общини и Общински съвети, стотици учени и интелектуалци от Българската академия на науките (БАН), ПП Атака, НФСБ, БНС, ВМРО, Патриотичен съюз, ПП Нова Зора, Съюза на Тракийските дружества в страната (СТДБ), Общобългарска фондация „Тангра Танакра”, Сдружение на българските футболни привърженици, Фондация Заедно, Сдружение Хелзингски наблюдател – България, Българска академия на науките и изкуствата (БАНИ) Сдружение „Юношеска спортно-творческа организация Български юнак” (БЮ), Организация на обединените българи – ООБ, Общобългарски парламент – ДБП, Международна Академия по Българознание иновации и култура – МАБИК, Сдружение форум българска наука и над милион българи, потомци на жертвите почетоха паметта на предците си като се присъединиха към кампанията за признаване геноцида над българите.

            Българският представител в ООН, още на 3-ти октомври 1989 г., както е записано в протокол А/448РV 17 (стр 97-103) на Общото събрание на ООН, официално осъжда Османската империя в извършване на геноцид, като заявява:

            „Специално внимание заслужава да се отдели на това как пантюркизмът третира проблема за малцинствата, който е официалната държавна политика на геноцид. Не се забравя геноцидът на 1,5 милиона арменци, над гърците, от които са останали само 5000 от общо 1 милион и половина, и останалите хиляди българи от 450 000. Днес срещу 15 милиона кюрди се води истинска война на физическо и етническо унищожаване.”

            След възстановяването на СТДБ през 1990 г. Стоян Райчевски пръв поде кампания за окачествяване на събитията от 1913 година като престъплението геноцид. След падането на желязната завеса на студената война, много от потомците на жертвите на геноцида извършен от Османската империя, започнаха да търсят родните си корени в Мала Азия, Одринско и Беломорието. Почти всички тракийски регионални дружества започнаха да организират експедиции. От 1993 г. ежегодно Божана Богданова реализира национална инициатива „По обратния път на дедите”. Мероприятия изпълнени свълнуващи срещи с днешните кметове на родните места на предците ни. Много хора откриха гробове на свои роднини и се снимаха с останките, които откриваха.

            Въпреки всички съпротивителни сили, Стоян Райчевски успя да издаде на английски и на български книгата „Геноцидът  над българите през ХХ век”, Български бестселър, 2005, София.

       Усилията на Стамат Апостолов и Стайко Трифонов днес са потулвани от противниците на кампанията - многото пипала на ДПС (Движението на Престъпниците в Страната) задушава и СТДБ. Дискусиите по съвременната терминология за „разорението от 1913”  на редица научни конференции не намираше никакви отзиви от управляващите. Учебникът по история (Стайко Трифонов, История на България (1878–1944), за 11 клас на СОУ, Просвета, София 1991;) бе спрян по нареждане на Ахмед Доган. Няма друг учебник, който да отразява тракийската орис.

            "Атака" поведе кампания за международно признаване на геноцида над българите още по време на кампанията за евро-вота. Лидерът Волен Сидеров призова европейските институции след арменския да признаят и българския геноцид. Партията дори издаде специална брошура на основните европейски езици. Патриотите настояват Турция да се признае престъпленията извършени от Османската империя и да изплати обезщетения за не по-малко от 50 млрд. евро не само за заграбените земи от Източна Тракия през 1913 г., но и за всички щети, нанесени на нацията в периода 1363-1913 г., както и да се обяви 17 май за ден в памет на геноцида над българите.

            На 07 Август 2009 в-к Сега публикува статия, в която Премиерът Бойко Борисов убедено подкрепя идеята на "Атака" за Ден на геноцида над българите в Османската империя.

            Лекцията на Проф д-р Делчо Порязов „Погромът над тракийските българи през 1913 г.” изнесена на тракийската научна конференция в Кърджали през 2009 година бе издадена под формата на научно изследване.

        През 2010г. националната инициатива на Божана Богданова се превърна в традиционна среща „Завръщане към Корените” на потомците на жертвите от геноцида над българите.

            Преиздадени бяха спомените за село Булгаркьой на Димитър Шумаров в книгата „Низ ужаса на пламъците”.

   Димитър Вандов публикува книгата „Двубоят между разузнаването и контраразузнаването на България и Турция”.

            Любомир Шопов, написа „Отдел трети”.

       Петра Мечева, издаде Памет за Тракия чрез издателство „Опонент”, 2011.     Неделното предаване на Стоян Райчевски "Прокудени от Бащин край" по ТВ СКАТ от 15.00 ч. вече 6 години се радва на нарастващ интерес и все повече различни гости говорят по темата.

            Едва през 1913 г по случай 100 годишнината от събитията се отприщи лавина от самодейни изяви на потомците жертвите от геноцида през 1913г. Със съдействието на Чешкия културен център бяха преиздадени някои от книгите на Владимир Сис, които доказват геноцида над българите. Сред тях е книгата „Гробовете на Трикери”, ред. Димитър Мишев, изд. Народ и Армия, София 1914;

           В началото на април 2013 г. издателство „Изток-Запад” издаде хронологическия сборник съставен от Георги Илиев, „Лятото на 1913 година, документирани свидетелства за геноцида над българите”. Петра Мечева публикува втората си книга „Родени от Тракия, родили за Тракия”. Две книги събрали десетки сърцераздирателни лични спомени за съдбите на жертви на геноцида над българите, както и историята на Тракийския женски съюз и множество негови изяви. ,Веднага последваха книгите „Етническото прочистване на българите в източна и западна Тракия и Мала Азия (1903-1913-1923)” от Стоян Райчевски и издателство „Захарий Стоянов”. Отново бе преиздадена книгата на акад. Любомир Милетич, „Разорението на тракийските българи”. Веселин Божков издаде „Петвековният геноцид” чрез издателство „Пропелер”. Делчо Балабанов написа „Тракия в пламъци (1912 - 1913 и 1919 - 1923 г.)”. Издателство "Либра Скорп" издаде "За свободата на Тракия" от Стамат Апостолов, "Линията Мидия-Енос" от Стефан Апостолов, "Деркоските български села" и др. 

    СТДБ възложи на междуведомствената комисия да излезе със становище по въпроса и Любомир Шопов отговори с книгата „Геноцид”. Още в предходната си книга „Отдел трети” Л. Шопов информира за разпоредбите на Наказателния кодекс на Турция. Всяка дейност на националните малцинства е третирана като расистка като се изтъква нетурския им произход. Културните и езикови права в Турция в продължение на последния век се определят както следва:

      Чл. 26 от Наказателния кодекс на Турция гласеше – „никакъв език, забранен от закона, не може да се използва за изразяване на мисли”.

     чл. 42 алинея 9 – „никакъв език, освен турския, не може да се преподава като майчин език на турските граждани в учебните и просветни заведения”.

     чл. 66, ал. 1 – „който е свързан чрез гражданство с турската държава е турчин”. Така с една алинея се потурчваха, араби, черкези, тюркмени, асирийци, българи, кюрди, гърци, евреи, арменци, и др. нетурски и немюсюлмански малцинствени групи.

   Законът за политическите партии от 1983 г. доразвиваше постановките на членовете 52, 53 и 54 от Конституцията на Република Турция по начин, който забранява:

          - политическите партии да твърдят, че в Турция има малцинства по национален, верски, расов, или езиков признак;

          - да си поставят за цел да накърняват единството на нацията чрез формиране и развитие на езици и култури, различни от турския език и култура.

        Аналогична бе ситуацията с националната именна система в Турция. Фамилните имена се поставят по силата на „Закон за фамилните имена”, влязъл в сила на 2 януари 1935 година. Съпровождаха го „Регламент за фамилните имена” под №1720 и „Инструкции за фамилните имена”. В тези нормативни документи се предвиждат редица ограничения при избиране на фамилно име. То не може да отразява връзка с номадско племе, не може да е от чужда раса или чужд народ и т.н. Имената задължително трябва да са на турски език. Приелите по различни причини турско гражданство лица се задължават да приемат нови турски фамилни имена.

      Собствените имена в Турция се определят от „Закон за гражданските въпроси” №1587, и от „Ръководство по устройството, задълженията и дейността на гражданските услуги” № 1587. Член 16, параграф 4 от Закона гласи, че „не могат да се поставят имена, които не отговарят на националната култура, на моралните норми, на обичаите и традициите, които притесняват общественото мнение”.”

     На 26-28 септември 2014 за шеста поредна година фондация "Д-р Димитър Щерев" организира поход под надслов "По стъпките на тракийските мъченици през есента на 1913 г." В тазгодишния поход-поклонение участваха потомци на жертвите от София, Пазарджик, Пловдив, Стара Загора, Нова Загора, Ракитница, Горно Ботево, Варна, Бургас, Хасково и Кърджали, потомци на тракийски бежанци.

   Сградата на фондацията на Азис Нисин в Чаталджа е построена върху масов войнишки гроб. При изкопа на основите на сградата се откриват кости, български войнишки колани, токи и униформи. Не заслужават ли те паметник поне?

     Сключеният през 1992 г. Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между Р България и Р Турция потвърждава отстояваната от България позиция, решаването на реципрочна основа на въпроса за двустранните имуществени претенции да става в договорения хронологичен ред. А именно, докато не се върнат отнетите чрез геноцид през 1913 година имоти на принудително изселените от Османската империя българи, да не се пристъпва към решаване претенциите на Турската страна. Турция все още не е реституирала на жертвите на геноцида неправомерно отнетите от Отоманската империя през 1913 г. частни имоти. Въпреки че Турция не спазва поетите договорни отношения за хронологично решаване на проблемите си с България, през 1984 г. на предпочелите по своя воля да напуснат България бе дадена възможност да продадат имотите си. Те дори и до днес получават неправомерни пенсии от България, наред с тези от Турция. В нарушение на Българо-турския договор от 1992г,  през 1998 г. правителството на Иван Костов задоволи неправомерно претенциите на турската страна за изплащане на пенсии на изселниците в Турция, без да реши имущественият въпрос на българите, жертви на геноцид от 1913 г. Изплащането на въпросните пенсии освен това нарушава закона за българското гражданство и международното право, защото тези хора са се лишили по своя воля от българско гражданство. Българските власти неправомерно им издават документ за самоличност, въпреки че те не могат да запазват предишното българско гражданство. Нещо повече, България им осигурява членство в Европейския съюз, докато Турската държава поначало не допуска двойно гражданство и насилствено принуждава изселниците да се откажат от свои родни обичаи, традиции, права и т.н. вкл. предишни турски имена. Крайно време е управляващите да спрат изплащането на тези пенсии, да бъдат върнати имотите на тракийските българи и не бъдат компенсирани десетките хиляди насилствено отнети животи на самоопределилите се като българи мирни жители на Одринско, Мала Азия и Беломорието.

        Днес, когато няма живи оцелели свидетели на геноцида, единствено краеведски книжки за отделни села, заличени чрез това престъпление през 1913 година могат да се издирят из архивите и то само на български, като в тях се набляга на поминъка, традициите, обичаите, песните, носиите и хората от спомените. Издавани в малки тиражи, много пъти и с лични средства. Така днес успях да издиря книги едва за 30-тина от стотиците села, документирани на десетки страници в труда на акад. Милетич.: Събраните 14 тома с къртовския труд от историка Иван Орманджиев спомени на очевидци все още стоят непубликувани под формата на ръкопис в Народната библиотека. Дори много от потомците са принудени днес да плащат на ДА „Архиви” за да получат информация за декларациите на техните предци.

     На оцелелите потомци на жертвите от геноцида над българите, останали да живеят на балкански територии извън пределите на България бяха отнемани човешки права в продължение на десетилетия след 1913 година. В Гърция им се забраняваше да говорят български.а в Турция освен това със закон им е забранено да носят български имена.

2. ЗАЩО СЕ БАВИ ПРИЗНАВАНЕТО НА ГЕНЦИДА???

            Днес науката за престъплението геноцид е извлякла редица общи закономерности при извършването на такова мащабно престъпление срещу човечеството:

            виновниците винаги вземат мерки да прикрият следите си;

•          жертвите се страхуват или срамуват да дадат показания;

•          много малко от оцелелите са грамотни и се съгласяват да дадат показания;

•         животът на оцелелите всъщност се превръща в борба за оцеляване, в която много от тях загубват живота си, а останалите нямат нито време, нито средства да оставят писмени следи.

•     Нарежданията се дават от империята или армията, която служи за инструмент на държавата и действа в неин интерес;

•          жертвите, цивилните, мирните селяни и граждани не са в състояние да организират защита на своя живот, семейство и имот;

•         жестокостите са от мащаби, които сочат очертанията на добре организиран план за цялостно изтребление на населението или на определена порядъчно голяма част от него, определени или самоопределили се като различна народност или социална група;

•         цели се трайна промяна на демографските характеристики и състав на определена географска територия;

•          всичко описано дотук става мигновено или в кратък времеви интервал

            При българския геноцид:

• Имената на засегнатите от геноцида селища са сменени няколкократно.
• Днес те са разположени на територията на различни държави.
• Много от селищата не съществуват, защото се били заличени чрез геноцид.
• Вече няма живи свидетели.
• Дори календарът е променен година по-късно, така днес различните източници, в зависимост от това дали следват Грегорианския или Юлианския календар се разминават с 13 дни, когато говорят за едно и също събитие.
• Вече 100 години след събитията още не са преведени оскъдните свидетелски спомени.
• Фактите за Геноцидът над българите са потулвани, преиначавани и оставяни на забрава предимно, но не само от виновниците. Ужасите са последвани от ужасите на първата световна война, войнишкото въстание, белия терор, множество преврати и въстания и втората световна война.

         Докато в разпадналата се Османска империя, Кемал Ататюрк успява да обедини сили и да прогони гръцките окупатори, съучастници при извършването на българския геноцид и да създаде днешна Турция. Лозанският договор от 1923 г. признава малцинства в Турция, но не връща границата Енос Мидия, нито Беломорието на окупираната от френски съглашенски войски България. През 1925 г. се подписва така оспорвания, валиден и до днес двустранен „Ангорски” договор между България и Турция, който така и не допринася за решаването на Одринско-тракийския имуществен проблем на българите, нито компенсира България за убийствата, кланетата и насилственото етническо прочистване.

           След белия терор в България, оцелелите патриоти стават жертва на червения терор, като междувременно преживява през няколко преврата и диктата.

     След такива десетки години гонения и убийства, цензура, преследване, изселвания, бежански емиграции, предателства трудно може да оцелее човек, камо ли документ или спомен. Много от жертвите намират спасение на други континенти и държави. Някои от българските жени остават за постоянно отвлечени в Мала Азия. Много българи насилствено са били принудени да приемат чуждо гражданство, език, култура, за да оцелеят. Българите останали до живеят на територията на чужди държави биват насилствено асимилирани чрез погазване на човешките ми права и принудително откъсване от род и родина.

        Къде може да се намери днес книгата „Престъпното Безумие” от Иван Ев. Гешов, въпреки че той е дарил цялото си имущество и фондът създаден от Петър Берон, поддържан от Братята Христо и Евлоги Георгиеви и от самият Гешов на българския народ. Инфлацията и девалвацията след първата световна война продължават геноцида над българите под чужда окупация. Та дори преиздаваната десетки пъти книга на акад Любомир Милетич, „РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ ПРЕЗ 1913 ГОДИНА” от Българска Академия на Науките, през последните години бе изчерпана и все още не е изцяло преведена на нито един език, макар и да е единодушно призната за „тракийска библия”. Много ръкописи, книги и хора са изчезнали. При бомбардировките на София е унищожени домът и архивът на  акад Любомир Милетич. Къде може да се намери книгата на Кирил Пърличев, Сръбските жестокости в Македония (1912-1915), София, 1918г или книгата Любомир Милетич, Гръцките жестокости, София, 1913 г;

     През 50-те и 60-те години на 20-ти век режимът в България върви към ограничаване и закриване на политическите партии и движения. Преди появата на термина геноцид са ползвани изразите „масови кланета” и „разорение” при потушаването на повечето въстания в Османската империя. Преди 100 години термините геноцид, малцинство и ООН не са съществували. Масовите убийства на цели народи понякога, но не винаги са документирани. При бясната колонизация след откриването на новия свят, коренните народи на цели континенти биват заличени. Понякога престъпленията са възхвалявани, като победи, друг път осъждани или подминавани и забравяни. Никой и до днес не зачита жертвите на българския геноцид, а именно липсата на осъдителна присъда след първата световна война за кланетата на малцинствените народности в Османската империя доведе и холокоста през годините на втората световна война.

          В България въпреки съществуването на Тракийски научен институт, Македонски научен институт, БАН, БАНИ и десетки университети, все още не е учреден Център за проучване и изследване на геноцида над Българите по аналогия на центъра „Яд ва шем” в Йерусалим и Арменския Национален институт (АНИ).

          За съжаление 100 години след геноцида над българите свидетелствата все още чакат да бъдат събрани, картотекирани, систематизирани, анализирани и преведени на чужди езици. Над 1 милион българи, потомци на жертвите от геноцида над малцинствата в Османската империя нямат център-средище, което да ги представлява и да запознава световната общност и българската общественост и власт-имащите. Те не могат да намерят достоен свои представител, които от тяхно име да лобира и защитава светлата памет на жестоко поруганите свои предци.

3. ОСНОВАНИЯ ЗА ПРИЗНАВАНЕ ГЕНОЦИДА НАД БЪЛГАРИТЕ

        Авторът на термина «геноцид» Рафаел Лемкин започва да се занимава с юридическата отговорност при унищожаването на етнически групи, още докато учи в Лвовския университет. През 1937, Лемкин е избран за член на полската делегация за 4-тия конгрес по Наказателно право в Париж, където предлага мирът да се защитава от наказателното право. Написва Prawo karne skarbowe (1938) и La réglementation des paiements internationaux, (1939 по международно търговско право).

          ООН (Организация на обединените нации) е създадена на 24 октомври 1945 г.. Уставът на ООН е приет на 26 юни 1945 г. ООН разглежда и решава най-различни дипломатически ситуации. За ООН правата на човека се отнасят до права на отделната личност, а не за малцинствени общности, групи и др. Единствената „колективна” норма в тези права е „правото на самоопределение на народите”.

          Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид приетата от Общото Събрание на ООН е ратифицирана от Н.Р.България с Указ № 300 от 23 юни 1950 г. и от Р.Турция на 31 юли 1950 г. Член 2ри на конвенцията гласи: В настоящата Конвенция под "геноцид" се разбира всяко едно от следните действия, извършени с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава: а) убиване на членове на групата; б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата; в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти; г) мерки за предотвратяване ражданията на групата; д) насилствено предаване на деца от групата на друга група. Това ни задължава решително да осъдим Османската Империя за извършения геноцид над религиозните и народностни общности в империята.

         България ратифицира всички основни международни договори в рамките на ООН по правата на човека по тази тема:

        През 1976 година Съюзът на Тракийските дружества в България е претопен в редиците на останалата единствена ОФ организация. Няма кой да се застъпи за жертвите, и потомците на българския геноцид.

4. ГЕНОЦИД Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ СРЕЩУ ЧОВЕЧЕСТВОТО

        Немският военен началник Адриан фон Трота провежда първият за 20-ти век геноцид срещу народа Хереро през 1904-1907 г. на територията на днешна Намибия. Там през 1908г основателя на доктрината за расова чистота немски доктор Ойген Фишер (5/7/1874-9/7/1967) провежда генетични експерименти с деца, а по-късно в Берлинския университет сред студентите му е известния др. Менгеле.

          Още от средата на 19 век Германия предоставя на Отоманската империя свои военни експерти. Един от тях е военният теоретик, генерал-фелдмаршал, барон Вилхелм Леополд Колмар фон дер Голц. Наричаният също Голц паша е автор на военната доктрина, изложена в книгата му Das Volk in Waffen, 1883. Приетата от Отоманската империя доктрина гласи „Един поданик никога няма да е добър войник, нито би защитавал родината си, ако не я счита за своя.” Тя е в зародиша, както на шовинистичната „Турската историческа теза“ (Türk tarih tezi), така и на Холокоста и се прилага при изпълнението на Арменския и Българския геноцид.

От свидетелските разкази на оцелелите от геноцида българи, се вижда, че при провеждането етническото прочистване в Одринско през 1913г, над българите в Мала Азия през 1914 г., а по-късно през 1915 г. и над арменците Енвер Паша се явява пряк приемник на въпросната доктрина. На много места немски офицер е стоял до турския си колега при даване на заповедите за разстрел и изгаряне на труповете. Преведена испански през 1887 г книгата на ген Голц повлиява и на групировката Grupo de Oficiales Unidos (GOU), която управлява Аржентина през периода от 1943-1946 г.

         Пантюркизмът е държавна политика на ГЕНОЦИД и насилствена асимилация на нетурските народи в Османската империя, политика на експанзия и агресия спрямо съседните страни. В републиканска Турция нетурските малцинствени групи бяха подлагани на унищожение в прекия смисъл на думата, Подобно е отношението на турските власти и към другите етнически малцинства. Важна роля има държавна расова доктрина „Турската историческа теза“. Нейна специфична проява е теорията за ״външни турци" и претенциите, че те населяват части от територията на редица страни: Румъния, България, Югославия, Гърция, СССР, Иран, Ирак, Афганистан, Сирия, Кипър, Китай, Индия — общо над 150 милиона души. Нахлуването н окупацията на Кипър от Турция най-добре показват какво се крие зад подобни теории.

        Междувременно по света се създадоха редица центрове за изучаване и проучване на престъплението ГЕНОЦИД. Написаха се десетки книги, сборници и енциклопедии. С проблематиката се занимават множество университети и организации на международно национално ниво по страните на света.

            Рамковата конвенция за защита на националните малцинства става реалност през 1995 г. България я ратифицира през 1999 г. заедно с 37 европейски държави.

         Но в Българската държава не се намират средства, нито ресурси за това, което съвестта и паметта към жертвите ни задължава

5. БЪЛГАРСКИЯТ ГЕНОЦИД

    На 18.02.1914 г. Карнегиевата фондация за мир оповестява Доклад на Международната комисия за причините и воденето на Балканските войни. Значимостта на този забележителен документ (496 стр., 5 гравюри и 8 карти) се предопределя както от обстоятелството, че проучванията са извършвани по местата на военните действия непосредствено след събитията, така и от представителния състав на Комисията.

Историческите причини за възникването на Балканските войни 1912 – 1913г. са много, но се дължат главно на две обстоятелства. Преди всичко трябва да се изтъкне незачитането на демографските граници на България. Още при очертаване границите на българската екзархия, с ферман Султана включва Македония, Беломорието, Одринско до Дарданелите и Добруджа до устието на р. Дунав. Същите демографските граници на България са посочени съвместно от Русия и Турция в договора от Сан-Стефано и са били преди това очертани от Цариградската конференция (1876г.). Както е известно, те са доуточнени и потвърдени в Берлинския договор, който обаче разделя тази единна етнографска България на три части: Княжество България, васална провинция Източна Румелия и турска провинция Македония (стр.31 от Карнегиевата комисия). Втора причина и повод за възникване на Първата балканска война е нарушаването от Османска Турция на чл. 23 на Берлинския договор (1878г.), който изисква предоставянето на пълна автономия на православното християнско население в балканските вилаети на империята. Неизпълнението на това изискване е предизвикало съюзяването на четирите балкански държави срещу вековния поробител.

Трябва да се изтъкне, че военните действия са водени в очертаните от Цариградската конференция земи в границите на Османо-турската империя, които са били населени преобладаващо от българи. Това обстоятелство означава, че главно българското население е било подложено на ужасни страдания и геноцид. То е било прокудено от родните си места и да търси спасение в пределите на Княжество България. Неговото имущество е било разграбено или унищожено.

         Подписаният на 17.05.1913г. в Лондон мирен договор задължава Турция да отстъпи на балканските съюзници всички земи на запад и север от линията Мидия – Енос. В нарушение на Лондонския договор, на 1 юли 1913, Османската войска преминава установената граница. Още при струпването на войските на границата, Григор Начович, когото българското правителство е пратило в Цариград, след подписването на Лондонския мирен договор, повежда разговори за двустранно споразумение, но бил укорен: „Как смее българското правителство да влиза в преговори с Цариград и да се бърка в една европейска работа? Европа ще накара турците да почитат дадените от нея гаранции. България няма какво да се меси в спора”. Българското правителство му нарежда да не влиза в никакви разговори с турците. (из речта на Л. Милетич на 16 май 1920 г. пред български интелектуалци)

            При отсъствието на български войски, и без съпротива от българското население Османската армия отново окупира стотици български селища, отнема добитъка и движимото имущество, на места избива мъжкото население и опожарява десетки селища, църкви и училища. Румънският крал Карол изпраща телеграма лично до султана, с която го съветва да оттегли Османските войски от границата Енос-Мидия.

          Един войник арабин-католик е признал на Карнегиевата комисия, че по специална заповед трябвало най-напред да ограбят и изгорят имотите, след това да избият всички мъже, а след тях и жените. Що се касае лично до него, той изпълнявал точно заповедта на началството (стр. 133). Въз основа на притежаваните от нея сведения, Комисията е абсолютно уверена, че се касае за “съвършено изтребване на българското население от военните власти съгласно един систематично изпълнен план.“ (стр. 130). Истинските кланета започват когато турската армия среща български селяни при тяхното бягство (стр. 130).

            На 7-ми юли 1913 г. край граничното село Булгаркьой под командата на немски и турски офицери е събрано цялото мъжко население включително свещеници и учители, под предлог да чуе слово от командирите. Чува се залп от няколко картечници. После ранените са доубити с щикове, а труповете събрани и залети с газ биват запалени.

            По пътя към Одрин стотици български села са унищожени. В с. Османлийци 114 християнски български къщи, заедно с църквите в селото били изгорени и сринати до земята.(документира Карнегиевата комисия). Същото се случва и в Хаскьой и в Хавса. В Сиври Тепе и Пич Бунар събиран населението с уверения, че нищо няма да им се случи, отвеждат ги до някоя клисура и съща както в Булгаркьой ги разстрелват. Всичкият добитък е реквизиран от османската армия. Овчарите масово са избивани. По-големите чисто български селища с над 2000-но население в областта са Търново, Еникьой, Ениджия, Лозинград. Каваклия.

         Десетките унищожени по най-коварен и жесток начин "Български Християнски селища в Западна (Беломорска) Тракия" са подробно документирани от Димитър Шалапатов в едноименната му книга.

         Съгласно Букурещкият мирен договор от 28 юли / 10 август 1913 България се задължава да разпусне своята армия. Същевременно Османската империя е окупирала всички земи до старата граница с България и заплашва да я пресече. Този факт обрича  беззащитното цивилно българско население в Османската империя на безнаказан геноцид.

            На 22 септември 1913 г, в нарушение на принудително подписания на 16-ти/29-ти септември 1913 г. (несправедлив за България) Цариградски договор, след като отнема събраната от населението реколта и цялото движимо и недвижимо имущество на българите в Одринско, Османската армия насилствено прогонва българското население от родните му имоти. Процесът е съпроводен с обири, изнасилвания и убийства, В десетки български селища останали извън днешната територия на България, населението е събрано и изгорено живо в църквите и училищата. Населението на десетки други селища е насилствено отвеждано в Мала Азия. Само списъкът с имената на пострадалите селища заема 10-ина страници. Няма да влизам в подробности за безбройните нечовешки ужаси и издевателства.

        Тук няма да се спирам в подробности на ужасите, гаврите, изтезанията и обирите. За това няма да стигнат и хиляди страници. Ще се спра на фактите и статистиката.

            До 1913-та година над половин милион българи са официално регистрирани в селищните регистри на Одринския и Цариградския вилает на Османската империя. Днес там, такова присъствие се отрича от  Р Турция. Изчезването на половин милион българи от Източна Тракия става насилствено, за броени дни, чрез геноцид!

        Прокудените от бащин край жертви не осъзнават какво ги е сполетяло. До последните си дни те вярват, че ще се върнат по родните места.

            В името на добросъседските отношения и укрепването на мира на Балканите в бъдеще всички балкански страни би трябвало да осъдят престъпленията срещу човечеството извършени от Османската империя. Ватикана, Гърция и Кипър, Армения, Франция, заедно с още десетки държави вече официално признаха Арменския геноцид и криминализираха отричането му. Тази година отбелязване на 100-годишнината от арменския геноцид.

       Рано или късно геноцидът над религиозните и етнически народности в Османската империя ще бъде световно признат. Това е въпрос на време! Факт днес е че българската национална идентичност в Одринско бе унищожена чрез организирано етническо прочистване, което по днешната терминология отговаря на престъплението срещу човечеството наречено геноцид. Днес, ние потомците на онези, които боси ходеха, но тежко стъпваха, изгубиха имот, но не загубиха честта си, които поругани, никога не поискаха мъст, днес, ние, потомците им, заявяваме:

Никой няма право да обрича на забрава кървавите събития от 1913!!!

Българската памет няма цвят, няма партии, няма разделение – тя е с цвета на синовния дълг към пръстта, където са закопани костите на дедите ни.

Духът им не почива в покой, щото съдбата им тъне в забвение. Не искаме мъст, нито власт, нито разединение. Искаме просто истината за 1913–та. Такава, каквато изглежда днес с възможните различни гледни точки. Искаме ужасяващата истина за геноцида над тракийските българи през 1913, да бъде най-сетне призната! И тази истина да влезе и в учебниците, и в медиите, и в обществото. И в паметта на нацията, завинаги!!!

            Съвестта и правдата задължават всички български институции съгласно чл. 2 на конвенцията да признае документираните от акад. Любомир Милетич, Карнегиевата комисия и ДА "Архиви", свидетелски показания и декларации, и исторически източници, за геноцид организиран и изпълнен от Османската империя над признатите в Лозанския договор народности  като българското, арменско, сирийското, кюрдско и гръцко население. Престъпленията са признати и в двустранния договор между България и Турция от 1925 г известен като Ангорски договор.

            Десетки хиляди невинни български деца в Одринско стават жертва на масово етническо прочистване в нарушение на Лондонския Мирен договор през лятото на 1913 година. Защо се потулват тези факти?

        В подкрепа на кампанията за признаване геноцид над етническите и религиозните малцинства в Османската империя са публикувани и множество книги, които следва да станат настолно четиво за всеки.

Георги Илиев

ЧУЖДИ ПОЛИТИЦИ ПРАВЯТ ОТ ПРАВДАТА КУРБАН ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СИ СТРЕМЕЖИ

СДРУЖЕНИЕ ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ-БЪЛГАРИЯ

ЧУЖДИ ПОЛИТИЦИ ПРАВЯТ ОТ ПРАВДАТА КУРБАН ЗА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СИ СТРЕМЕЖИ  

           Публикуваното през м. декември 2014г. фактологическо изследване „Отношенията между България и Турция в ООН и ОССЕ в периода 1984 – 1989г.“[1] е повод за сериозни размисли и трезви оценки, основани на международни правни стандарти и договореностите между двете страни. При това авторът - посланик Иван Гарвалов, е свидетел и непосредствен участник в изследваните събития. В резултат на дългогодишна активна дейност и значимите изяви на автора в Организацията на обединените нации и на форуми на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, изследването впечатлява с обективност и коректност при излагане на фактите, тяхната валидност и значимост на фона на създаваните проблеми.

         Един от ултимативно налаганите от турска страна въпроси на срещите на делегациите на двете страни бе за признаване статут и колективни права на турско малцинство в България.

       Следва да се отбележи, че още от учредяването на ООН (1945г.) и приемането от Общото събрание на Всеобщата декларация за правата на човека (1948г), претенциите за нормативно уреждане в отделните национални държави на  малцинствен статут за определени групи от населението по общностно разделящи признаци, като раса, народност, език, религия, бяха превърнати в значим стратегически проблем на международните отношения. На такава основа, приемайки по презумпция съществуването на различия между  човешките индивиди, едни държави провеждат политика за юридическо утвърждаване и в защита малцинствените права на откъснати и живеещи в политическите граници на друга държава свои сънародници.  Други държави се стремят да наложат признаване малцинствен статут за определени групи,  като ефикасен инструмент за нарушаване суверенитета, териториалната цялост и разбиване националното единство, използвайки го за намеса във вътрешните работи на съседни страни и най-вече като основание за териториални претенции. При невъзможността за постигане на приемливо за всички становище по тези  взаимно изключващи се стремежи, Съветът на Европа прие на 9.10.1993г.на съвещание на  ОССЕ във Виена един прагматичен подход  с решението за изработване на Рамкова конвенция за защита на лицата, принадлежащи към национални малцинства, с оглед трансформиране постигнатите в тази насока от държавите политически решения в правни задължения. При това не са допуснати никакви заместващи понятието „национално малцинство“определения, като етнически, религиозни или други „малцинства“, общности, групи  и т.п. В основата на приетата на същото съвещание Виенска декларация е залегнало изискване за признаване статут на национално малцинство само при наличието на две принципни положения. Едното се отнася до обстоятелството, че то е образувани вследствие на историческите превратности т.е. насилствено присъединяване на чужди територии ведно с тяхното коренно население към друга държава. Второто е, че признаването на наличие на статут на национално малцинство е изключителен прерогатив на национален суверенитет. В тази връзка е постановено разпоредбите на РКЗНМ да бъдат претворени като част от вътрешното право посредством националното законодателство на ратифициралите я държави. Някои държави се присъединиха към Рамковата  конвенция в знак на принципна подкрепа и/или за защита на сънародниците си в чужбина (България), Други посочиха поименно общностните групи и основанията си за предоставяне статут на национално малцинство в своите граници. Трети - отказаха  категорично да я ратифицират като декларираха, че не признават наличие на малцинства на своята територия (Турция). Провеждащите непримиримо тази едностранчива политика държави превърнаха проблема с неговата стратегическа същност в дълбок разлом по отношение решаването по принцип на проблема с националните малцинства, както и относно въпроса за малцинствата изобщо.

      Известно е, че след Освобождението от турско робство (1878г), от България на пет пъти са откъсвани исконни български земи заедно с коренното им население и присъединени към чужди държави. Известно е също, че на Балканите османо-турска колонизация е била невъзможна по демографски причини, а т.нар.„етнически турци“,помаци, читаци и лица с туркоезични прякори са българи по народност, потомци на насилствено ислямизирани и потурчени през вековете наши сънародници. Бидейки български граждани те следва да бъда третирани като българи по националност и никоя друга държава – включително Турция, не може да говори от тяхно име. Освен ако умишлено иска да се меси във вътрешните работи на България. Ето защо, както е посочено в изследването, при подписването през 1989г.  на Рамковата конвенция, българската делегация е направила официално изричната уговорка, че „В България никога не е имало и няма турско национално малцинство.“! А със закона за  ратификация на РКЗНМ (26.02.2005г.) Народното събрание прие Придружаваща декларация в която се подчертава обстоятелството, че: "...Ратификацията в никакъв случай не дава право на дейност, нарушаваща териториалната цялост и суверенитета на единната българска държава, нейната вътрешна и международна сигурност“ и се изтъква (съгл.чл.21) важността на основните принципи на международното право. Крайно уместно в случая е да се уважават препоръките на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа  №1492/2001 и№1623/2003, в които ратифицирането на РКЗНМ се определя като абсолютно необходима предпоставка  за равнопоставено сътрудничество в общността на европейските нации!  Следва още да се добави оповестеният през 1994г. от Комитета на ООН по правата на човека Общ коментар 26/50, с който изрично се отхвърлят всякакви интерпретации и стремежи от страна на някои етнически и религиозни групи за предоставяне на нелегитимното право на отцепване.

       Българските представители в структурите и форумите на ООН и ОССЕ последователно и коректно са проявявали стремеж за взаимно разбирателство при отстояване интересите на страната и стриктното съблюдаване изискванията на международното конвенционално и обичайно право. Това поведение е намирало конкретна подкрепа при провеждането на гласувания за участие на страната ни във важни за световната общност начинания. Това е от особена важност при преднамерено създаваните конфликтни ситуации, породени от агресивното и некоректно поведение на турската страна и нейните натовски съюзници във форумите на тези две организации през периода на Студената война  - от времето на терористичните актове на 30.08.1984 в Пловдив, Сливен и след това, провокирали твърди ответни мерки на властите – включително смяна имената на българските мюсюлмани (т.н.“възродителен процес“ 24.12.1984г.- май 1985г.) и предизвиканото от турската държава масово изселване през 1989г. През този период в нито един документ на ООН не е залегнало критично отношение към България по изложените във фактологическото изследване въпроси 

       Особена значимост при съществуващите по това време и впоследствие обстоятелства има фактът, че вследствие обвързаността на нашата държава с разпоредбите на РКЗНМ, България се намира в неравнопоставено т.е. дискриминирано, положение в отношенията си с другите държави – членки, които не са я ратифицирали. Това означава, както е споменато във фактологическото изследване, че българската страна може винаги да бъде подлагана на несправедливи критики и поставяна в крайно неизгодно положение, особено по време на периодичните разисквания в органите на ООН и ОССЕ, Същевременно страни, като Турция    например, са недосегаема за агресивното си и арогантно отношение по въпросите за правата  на ислямизирани и потурчени български граждани, каквото често е проявявано на множество форуми, конференции и срещи. Такъв пример е изразеното на Конференцията по човешките измерения на ОССЕ (Париж май-юни 1989г)искане България „да спре геноцида на турците( !), да им се възстановят не само индивидуалните, но и недопустими от международното право колективни общностни права. Също така, те да бъдат признати официално за „национално малцинство“, да се признае езикът,  той да се изучава в училищата и на него да се преподава. Най-остро е осъждана политиката за смяна на имената на българите-мохамедани и след това на българските мюсюлмани, каквато политика по закон е провеждана в самата Турция.

     При последователно отстояваните мотиви, отговарящи изцяло на международните правни стандарти, българската страна бе оставена без подкрепата на съюзниците си сама, за разлика от активната поддръжка на държавите от натовския блок и дори по противоречащите на  общо - приетите норми нестихващи турски аспирации. Сега това обстоятелство гузно се обяснява с провежданата от Михаил Горбачов  политика за разпадане на Съветския съюз и на всички еропейски социалитически държави.  

      Като важни аргументи в защита на българската теза могат да се посочат множество факти.       В декларация на правителството на Турция на 95-та сесия на Комитета на министрите  на Съвета на Европа (10.11.1994г.) се изтъква, че „по исторически и културни причини, терминът „малцинство“ не се използва в Турция, освен за означаване на немюсюлманските общности. Останалото население представлява мнозинство без разлика от етническо,  езиково или религиозно естество.“

       В текст “А“ на Протокола, съставляващ неразделна част от Договора за приятелство между Българи и Турция от 18.10.1925г., чието съблюдаване е потвърдено в договор от 1992г., обаче се казва: „Двете правителства се задължават помежду си да осигурят ....на българското малцинство в Турция... от разпорежданията, уговорени в Лозанския договор.“

       Според чл. 42(9) на турския Наказателен кодекс „никакъв език, освен турският, не може да се преподава на турски граждани в учебните заведения“.

      Чл. 66 (1) от същия кодекс постановява, че всеки, който е свързан чрез гражданство с турската държава е турчин“ (по народност). Така по действащия и понастоящем законов  ред са подложени на насилствена асимилация всички лица от различен на турския етнически произход – кюрди,сирийци, българи.

     Чл. 142 §3 на кодекса предвижда до 3 години затвор за извършване на пропаганда, коятo има за цел отслабване на националните чувства. За всяка дейност, насочена към  национален сепаратизъм, е предвидено смъртно наказание.

     Законът за политическите партии от 1983г. отразява разпоредбите на чл. чл. 52, 53 и 54 от Конституцията на Република Турция по начин, който забранява политическите партии да твърдят, че в Република Турция има малцинства по национален, расов или езиков признак. Също така да си поставят за цел да накърняват националното единство чрез формиране и развитие на езици и култури, различни от турския език и култура.

   Впечатлява изискването на Закона за фамилните имена (2.01.1935г.), съпровождан с Регламент за фамилните имена № 1720 и Инструкции за фамилните имена, с които се налагат ограничения при избиране на фамилно име. Според  закона те не могат да отразяват връзка с номадско племе, не могат да са присъщи на чужда раса, на чужд народ и т.н. Имената задължително трябва да са на турски език. Приелите по разни причини  турско гражданство лица са задължени да приемат нови турски фамилни имена! Личните имена в Република Турция се определят според  Закона за гражданските въпроси № 1587 и от Ръководството, задълженията и дейността по гражданските услуги, чл.16 (4) на който гласи: „Не могат да се поставят имена, които не отговарят на националната култура, на моралните норми, на обичаите и традиции, които притесняват обществото.“

     Посочените примери доказват незачитането на всякакви правни и морални норми през периода 1984 – 1989г., а и след това от турските държавници и  техните съюзници спрямо  България. И особено по отношение взетите от властите у нас мерки срещу постоянните провокации и терористичните акции на чуждата агентура – включително със смяната на небългарските имена по време на т.н.“възродителен процес“. Не бива да се пренебрегва и традиционно изразяваната в синтез със исляма пантюркска политика на т.нар „стратегическа дълбочина.“ за възстановяване на ролята на  турската държава на териториите на бившата Османска импeрия и на първо място в България. В този смисъл сегашният президент на Турция Ердоган заяви на 8.12.2012г. в някога населения от българи източно-тракийския град Кешан: „Когато говорим за Тракия в границите на Турция, това означава както Одрин, Такирдаг, Къркларели и разбира се Истамбул, така и Комотини, Солун, а също Кържали и Делиормана в Булгаристан, дори земите до Скопие и Босна“. Защо в град Кешан ли? Отговорът се намира в Доклада на Карнегиевата комисия (1914г.) стр.130: „...когато турската армия среща българи, събитията бледнеят в сравнение с това, което се е случило в Булгаркьой, отстоящо на няколко километра от Кешан.“ А тази провокация не бива нито да се пренебрегва нито забравя!

     Остава енигма как нашите управници на прехода отговарят според присъщата си природа на хамлетовската дилема: дали е по-благородно да се спотайват и примиряват с камшиците и стрелите на побеснялата съдба или с достойнство и твърдост да й се противопоставят.

                                                                    

                                                                                              (Милко Бояджиев)

                                                                                              (Румен Воденичаров)            

[1]) 2014. Български бестселър – Национален музей на българската книга и полиграфия

ISBN 978 -954-463-181-9