ЛИПСАТА НА ЗАКОНОВИ ОСНОВАНИЯ ЗА ЗАПАЗВАНЕ СТАТУС НА БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ НА ИЗСЕЛИЛИТЕ СЕ НА ТЕРИТОРИЯТА НА РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ И ПРИДОБИЛИ ТУРСКО ГРАЖДАНСТВО ЛИЦА ОТ НЕБЪЛГАРСКИ ПРОИЗХОД

СДРУЖЕНИЕ „ХЕЛЗИНКСКИ  НАБЛЮДАТЕЛ- БЪЛГАРИЯ“

С  Т  А  Н  О  В  И  Щ  Е

ОТНОСНО ЛИПСАТА НА ЗАКОНОВИ ОСНОВАНИЯ ЗА ЗАПАЗВАНЕ

СТАТУС НА БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ НА ИЗСЕЛИЛИТЕ СЕ НА ТЕРИТОРИЯТА НА РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ И ПРИДОБИЛИ ТУРСКО ГРАЖДАНСТВО ЛИЦА ОТ НЕБЪЛГАРСКИ ПРОИЗХОД

Позовавайки се на правото на свобода на изразяване бихме искали от името на сдружение „Хелзинкски наблюдател - България“ да привлечем Вашето внимание върху неспазването на международните договорености, на конституционните норми и националното законодателство със запазване на българското гражданство на изселили се от нашата страна през периода след 1912 година лица от небългарски произход, които са се установили по своя воля на територията на Република Турция и са придобили на основата на свободен избор турско гражданство. 
Вследствие на незачитане законовите изисквания относно българското гражданство, на реда за издаване български документи за самоличност и други нормативни актове не само е нарушаван суверенитета на държавата ни с допускане външна намеса при провеждане на национални избори, но и за неправомерно изплащане на български пенсии в чужбина и на други престъпни деяния, които са в разрез с интересите на народа и държавата ни. Преднамерено са създавани предпоставки в полза на турската страна за неизпълнение договорно установените задължения по изплащане компенсациите за отнетото имущество на българските бежанци от Източна Тракия. Освен това, като  външна граница на Европейския съюз, България е задължена да провежда стриктно общностната политика за сигурност. Със “запазване” на предишно българско гражданство е направена широка пробойна в системата за външен граничен контрол, предоставяща възможности на лица от трети страни да проникват с български документи за самоличност в Европейския съюз, което представлява реална заплаха за националната сигурност и вътрешния ред на всяка от държавите - членки. 

Това наше становище се основава на международните правни стандарти на Организацията на Обединените нации, Съвета на Европа и Европейския съюз, на двустранните договори и на националното ни законодателство - включително действащите по време на окончателното напускане границите на страната от въпросните лица. Аргументите ни са посочени последователно и по-конкретно в съответствие с изложените факти и документи.

Международният съд в Хага е главен съдебен орган на ООН, чиято обща компетентност включва спорове по правото на гражданство. Произнасяйки се през 1955г. по делото „Nottebohm“, Съдът дефинира гражданството и като правно отношение и като статус на личността. В решението то е формулирано еднозначно: “юридическа връзка, имаща за основание един социален факт на привързаност, на действителна солидарност на съществуване, на интереси и на чувства, свързани с реципрочност на права и задължения”. Юридическата връзка на гражданина трябва, следователно, да съвпада с ефективната връзка на лицето с държавата. В случая е редно да се изтъкне, че тълкувателната част от решенията на международните съдилища като източник на право, повелява определена съвкупност от действия и институции за осигуряване посоченото съответствие, което се счита индиректно задължително за всяка държава.

Европейската конвенция от 1963г. за намаляване случаите на множество гражданства е ратифицирана или се прилага фактически от повечето страни  на Европейския континент. Според нейния чл.1 ”Граждани на договаряща се страна, които са пълнолетни и които придобиват по собствена воля чрез натурализация, избор или възстановяване гражданство на друга страна, губят предишното си гражданство. Те нямат право да запазват предишното си гражданство.” Конвенцията се базира на становището, че притежаването от едно лице на повече от едно гражданство не е желателно, защото предизвиква трудности в междудържавните и между-личностните отношения. Съвместните действия в тази насока отговарят на целите и укрепват европейското единство. Впрочем, Конституционният съд застъпва аналогично виждане, отразено в тълкувателната част на Решение № 15 от 1995г. по дело № 21.  В него се казва: “Наличието и на друго гражданство означава публично-правна връзка на лицето с чужда държава. Тази връзка се изразява в права и задължения, които могат да бъдат в конфликт със задълженията към българската държава.”.

Според съвременните виждания, множеството гражданства има за неизбежна последица конфликта на лоялност, който по своята същност противоречи на функциите на гражданството. Когато интересите на две държави се различават и политиките им се противопоставят, трудно би могло лице с гражданства на една и друга държава да служи на два диаметрално противоположни интереса.

Основно положение в Хагската конвенция от 1930г. (регулираща някои въпроси, свързани с колизия на законите за гражданството) урежда всяка държава сама да определя, в съответствие със своето законодателство, кои лица са нейни граждани. В същия смисъл чл. 20/1 от консолидирания текст на Договора за функционирането на Европейския съюз (2008г.) постановява: “Гражданството на Съюза се добавя към, а не измества националното гражданство.”. Изключителната компетентност на отделната държава по въпросите на гражданството е израз на принципа за национален суверенитет!

В направената на 24.08.1951г. от Република Турция при подписване на Конвенцията за статуса на бежанците декларация се подчертава, че нейните разпоредби трябва да се прилагат към определените от турското правителство за бежанци лица от турски произход, които са напуснали България през целия период след 1912 година. Наред с това се счита, съгласно разпоредбите на упоменатата Конвенция, че бежанецът не желае да се ползва от закрилата на държавата по своето предишно гражданство. А според чл. 1-А и чл. 1-Б на Конвенцията и чл. 6-А от Протокола към нея, тя прекратява действието си върху всяко лице, придобило ново гражданство. В допълнение на това, в Конвенцията за статуса на апатридите от 1954г. се посочва, че поначало бежанците са също апатриди (лица, които не са граждани на нито една държава). В т. 33 на Разяснителния доклад към Европейската конвенция за гражданство се изтъква, че разпоредбите на нейния чл. 4 “се прилагат към бежанците, доколкото те също се считат лица юридически без гражданство.” Уместно в случая е да се направи сравнение с изискванията по признаването на статуса на бежанци към прогонените от Източна Тракия и Мала Азия и оцелели по време на военните действия през 1912-1913г. и след това българи. Според дадената в чл. IХ на Протокола на Обществото на народите от 8.09.1925г. по условията за получаване бежанския заем “дефиниция за бежанците” и съответстващите на нея закони от 24.12.1920 и 18.12.1925г., за такива се смятат всички лица от български произход от Македония, Тракия, Добруджа, от Западните покрайнини и от Мала Азия, които са забегнали или ще забегнат в пределите на България вследствие политически събития и промени, настъпили след 1912г.  Качеството на бежанец следва да е доказано с документи и декларации по дадени от Обществото на народите образци. Зачитайки изискванията на споменатия протокол, за бежанци не са признати лицата, които са имигрирали в царството за да намерят по-добър поминък или по-големи удобства. За разлика от третираните от турска страна като изселници български бежанци от Източна Тракия и Мала Азия (подложени на геноцид, който е засвидетелстван и от Международната Карнегиева комисия – 1914г.), Тъкмо обратното! Турското правителство неправомерно обявява за “бежанци” напусналите безпрепятствено, свободно заселели се в Турция и придобили по своя воля и избор друго гражданство изселници от турски произход, за да  могат те - без оглед на едно или друго качество, да “запазват” предишното българско гражданство и по такъв начин да могат да използват в добавка и привилегировано съответните граждански, политически и социални права, без фактически да се считат обвързани с конституционно установените задължения на българските гражданин.

Според чл.”Б” на Протокола към Договора за приятелство между България и Турция, сключен на 18.10.1925г. в Ангора, българското правителство признава на реципрочна основа качество на турски поданици на всички мюсюлмани, родени в границите на България от 1912г., които са се изселили в Турция. Турската страна, обаче, си е запазила пълната свобода да даде или да откаже във всеки отделен случай своето съгласие, ако някои от изселилите се българи биха поискали да се установят отново на европейската територия на Турция. Такива случаи не са ни  известни. Според чл. “В” на споменатия Протокол, недвижимите имоти, принадлежащи на българи, които са се изселили по своя воля в България през времето от октомври 1912г. до октомври 1925г., както и недвижимите имоти на принадлежащи през казания период на изселилите се по своя инициатива в Турция мюсюлмани, остават в  собственост на държавата, на която те се намират. За привилегированото отношение към напусналите по време на “голямата екскурзия” през 1989г. мюсюлмани с турско самосъзнание свидетелстват създадените от българските власти най-благоприятни условия. Три месеца преди въвеждането за другите български граждани на либерален паспортен режим, емигрантите получиха своите лични книжа. Разрешено им бе да пренесат многократно повече валута, да извозят цялото закупено междувременно имущество, да продадат или да преотстъпят по свое лично усмотрение недвижимите си имоти. Тяхното придвижване до границата е ставало при осигурен ред и охрана, дори на  подследствени за извършени от някои изселници противодържавни деяния.

На 18.10.1925г. е подписана Конвенция за установяване между България и Турция. Тя може да бъде характеризирана като хуманен договор, който зачита правата на гражданите на двете държави. В разпоредбите на Конвенцията е прокаран  принципа за единственост на гражданството, без което тя би загубила смисъл. В сключената през 1969г. Спогодба за изселване от НР България в Р. Турция на български граждани от турски произход, чиито роднини са се установили в Република Турция до 1952г., е залегнал също принципът за единственост на гражданството. При все, че всеки от тези договори има обособен предмет и определен срок на валидност, възприетите в тях принципни положения би следвало да се прилагат индиректно като взаимно установени норми на поведение. Такава е спазваната от българска страна разпоредба в подписания на 6.05.1992г. Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност, с която се декларира: “България и Турция изразяват своята решимост да съблюдават всички двустранни документи и споразумения, подписани от тях”.
Като се позовава на предоставен през юли 1994г. в Анкара от българска делегация, но без знанието на МнВР и в нарушение на Закона за държавния протокол пакет с неидентифицирани и вероятно с престъпна цел подвеждащи служебни документи, турското правителство незабавно е разпоредило с писмо изх.№ В.№2.0.14/401.784 от 8.07.1994. на своето Министерство на вътрешните работи да предприеме всички необходими мерки за уреждане използването на българско гражданство от напусналите България – било преди първи юни 1989г., било след тази дата лица,  които вече са се установили в Турция и са приключили процедурите по получаване на турско гражданство. Веднага турското МВР с писмо-нареждане № 055917/15.07.1994г. до всички валийства в страната, позовавайки се на несъществуващо “решение” на Министерския съвет на Р. България от 15.06.1993г., за наличието на официален документ на българското правителство, че българското гражданство на споменатите лица не е отнето. На това основание се твърди, че се признават за валидни и могат да бъдат подновявани или продължавани притежаваните от турски граждани български задгранични паспорти и/или лични карти. На същото основание те можели да получават социални осигуровки и пенсии и да ползват своите материални и морални права в България. Освен това, те са освободени от изходна гранична такса и такса за изходна виза. Съгласно правителствено решение от май 1994г,, поделенията на турската Държавна сигурност са издирили и предали на „запазилите“ българското си гражданство лица над 300 хиляди съхранявани от тях български паспорти и лични карти за да бъдат надлежно употребявани. В случая, тези действията на турското правителство   би следвало да бъдат определени като явно нарушение на Хагската конвенция от 1930г., на съществуващите международни стандарти, на договореностите между двете страни и принципите на турското законодателство по отношение единствеността на  гражданството.

На 7.06.1995г. Междилисът е приел закон, според който всяко напуснало България и установило се в Турция преди 1993г. лице, което е самоидентифицирало турския си произход,  получава безпроблемно турска гражданство.
За доказване на фактологичната и правна несъстоятелност на използваните от турска страна твърдения за наличие на решение на нашето правителство е наложително да се вземат под внимание и следните документи:

- Протокол №54 от заседанието на Министерския съвет от 15 юни 1993г.

- Писмо на Главна прокуратура № 21911/94.III от 7.02.1995г., в което се казва: “Главна прокуратура на Република България във връзка с непубликувано решение на Министерския съвет от 15.06.1993г. относно статута на изселилите се лица от Република България за Република Турция се извърши щателна проверка, при която се установи:

- В системата за правна информация, както и в поверителния архив на Министерския съвет няма решение от 15.06.1993г. относно въпроси, свързани с изселилите се лица в Република Турция”. Прокуратурата не намира основания за по-нататъшна намеса.

В писмо на Министерството на външните работи КУ 602-00-13/94 от 10.01.95г. се изтъква: ”В Министерството на външните работи не бе открита преписка, от която да е видно, че по молба на турската страна или по инициатива на българското външно министерство на официалните турски власти са предоставени документи, касаещи проблемите, които Вие дискутирате. Министерството не разполага с каквато и да е било информация и за разпространения документ от турското вътрешно министерство до окръжните валийства, копие от който сте приложили към Вашето писмо. Предвид на изключителната важност на въпроса, чийто отговор търсите, Ви уверявам, че всяка информация, която достигне до министерството по този проблем ще Ви бъде предадена своевременно.”. 21 декември 1994г. (п.)  министър.

Статусът на българския гражданин е формиращ държавността основен конституционен елемент. Неправомерното притежаване, обаче, на български документи за самоличност често се използва от придобили друго гражданство лица, като единствено основание за използване на права, без те да са обвързват със задължения към нашето общество и страната ни. Такива привилегии би следвало да се считат за престъпни на основание на чл.1 от Международната конвенция за премахване всички форми на расова дискриминация, както и на утвърдени от Великата френска революция принцип на егалитет пред закона.

Нашето законодателство има традиция по въпроса за “запазване” на българското гражданство. Чл. 54 на Търновската Конституция от 1878г. постановява, че българско поданство притежават всички родени в България лица, които не са приели друго поданство. За отказ от него се счита приемането на чуждо поданство на каквото и да е основание. Този принцип е залегнал във всичките седем издания на Закона за българско гражданство до 1999г.  Меродавният по време на “голямата екскурзия” закон от 1968г., който съответства на европейските стандарти, изключва запазването на българско гражданство. Чл.16 от него  урежда: “Български гражданин може да придобие чуждо гражданство, само ако предварително бъде освободен от българско гражданство.”. При това, всяко правоспособно лице е задължено по принцип да предвижда и да се съобразява с правните последици от своите действия.

На 24 юни 1993 под №РД-08-17 Министерството на правосъдието и Министерството на териториалното развитие и строителството са изпратили, без да посочат правно основание, съвместно окръжно, което урежда процедура по установяване на гражданството на лица, напуснали или изселили се от страната. Целта е била единствено да се установи доколко конкретното лице е запазило българското си гражданство.“

В писмо на Министерския съвет до Народното събрание“ № 01.00.106/ 30.06.1995г. се посочва, че не са постъпвали нито устни, нито писмени искания за вземане на становище, издаване на решение или друг документ по въпроса за гражданския статут на изселилите се в Република Турция лица. В този смисъл няма и издаден акт на правителството по въпроса. „Държа да отбележа изрично - се казва в писмото, че специални разпоредби, отнасящи се до отделни категории лица и по-специално до изселилите от България в Република Турция лица няма.” По-нататък министър-председателят заявява: “мога да Ви уверя, че Министерският съвет и другите компетентни държавни органи  стриктно прилагат и ще прилагат българските закони и другите нормативни актове като цяло, в това число и тези, които са относими към материалните права на лицата, изселили се от страната в Република Турция и свързани с определени процедури за тяхното осъществяване.”

      Необходимо е за редовност да бъде отбелязана залегналата в съвместно писмо на Министерството на правосъдието и правната евро-интеграция под №96-00-12 и на Министерството на регионалното развитие и благоустройството №90-04-56 от 12.11.1997г. до всички общини в страната сходна на тази от 1993г разпоредба. Отново без да е посочено нормативно основание, в т.5 на текста се казва: “Всички български граждани, напуснали страната след 1 юни 1989г. и постоянно живеещи в чужбина, запазват българското си гражданство независимо, че са придобили и друго гражданство, освен в случаите, когато са изрично освободени или лишени от българско гражданство по реда, предвиден в Закона за българското гражданство.”. Тази противоправна разпоредба не само е в разрез със международните правни стандарти, но и с основния конституционен принцип за върховенство на закона – респ. на чл.16 от действащия Закон за българското гражданство, който гласи:  “Български гражданин може да придобие чуждо гражданство само ако предварително бъде освободен от българско гражданство.”. По споменатата причина, положението в т.5 на цитираното писмо е поначало нищожна. Издадена е очевидно в изгода на незачитащата в случая международните стандарти на изискванията за добросъседски отношения и в нарушение на националния ни суверенитет позиция на турското правителство, водеща до значителни отрицателни за българския народ държава последици.

Според консолидираната версия от 2008г. на Договора за Европейския съюз с измененията на Амстердамския договор от 2.10.1996г. и на Договора от Лисабон, Европейската Общност се утвърждава като уникална организация на независими държави, която се вдъхновява от културното, религиозното и хуманистично наследство на европейските народи. Въвежданите ограничения за граждани на трети държави, които на дело отричат ценностите на съвременната християнска цивилизация, както и продължаващите подривни действия по осъществяване на засилен контрол по външните граници на Съюза умишлено се прикриват посредством продължаващото прилагане на незаконосъобразното положение, криминално заложена в т. 5 на цитираното  циркулярно писмо от 12.11.1997г.

Като се позовава на споменатите международно-правни норми, на двустранните  договори между Република България и Република Турция, както и на разпоредбите на националното законодателство, сдружение “Хелзинкски наблюдател-България” застъпва следното

С  Т  А  Н  О  В  И  Щ  Е

Напусналите Република България през периода след 1912г., установили се по собствена воля на постоянно местоживеене на територията на Република Турция, свободно избрали и придобили турско гражданство лица от небългарски произход – независимо дали са определяни за изселници, бежанци или емигранти, са загубили предишното българско гражданство. Те не могат да използват конституционно утвърдените права на българските граждани. Притежаваните от тях български лични карти и задгранични паспорти са придобити в нарушение на разпоредбите на националното  ни законодателство – включително на Закона за българското гражданство и Закона за българските документи за самоличност. Въведеното от турските власти “запазване” на предишно българско гражданство на такива лица е вследствие преднамерено интерпретиране на българското законодателство и неправомерни от гледна точка на утвърдените международни стандарти нормативни уредби и актове.
    Убедени сме в необходимостта и предлагаме предприемането на съответни законодателни мерки въз основа на изложените съображения и становище.
Сдружение „Хелзинкски наблюдател – България“ има готовност да представи

за случая наличната си документация и да участва в евентуални обсъждания„

и.д. ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                              (п) Милко Бояджиев
        СЕКРЕТАР:
                                              (п) Румен Воденичаров
                     

НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНОТО ИЗПЛАЩАНЕ НА БЪЛГАРСКИ ПЕНСИИ В РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ

СДРУЖЕНИЕ „ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ-БЪЛГАРИЯ“ 
С  Т  А  Н  О  В  И  Щ  Е

ПО НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНОТО ИЗПЛАЩАНЕ НА

БЪЛГАРСКИ ПЕНСИИ В РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ

     Важна предпоставка за продължаващата икономическа и социална криза е създадената илюзорна представа за демократично избрано управление на страната, което при съществуващите политически условия у нас е изродено в незачитаща върховенството на закона управа на партийно–олигархичните прослойки. Основната грижа на доведените от действията на някои политици до отчайваща нищета и унижения български граждани сега е сведена предимно до тяхното физическо и духовно оцеляване.

Ярък пример в това отношение е незаконосъобразното изплащане на български пенсии на територията на Република Турция от крайно ограничения държавен бюджет и пенсионни фондове. Щетите за изминалите 14-15 години се разчитат по проверени данни на директно приведени 700 милиона лева и загуби от ДДС, измами поради липса на контрол, валутни разлики и пр. на други около 300 милиона. Общата сума възлиза на близо един милиард лева!
В писмо № 08.10-133 от 18.10.2011г. на Министерския съвет се твърди, че този определян за „акт с политическо значение“ е бил „условие за членство на нашата страна в НАТО“, на „израз на решимостта на България да се разграничи от т. нар.  “възродителен процес“ и за да „компенсира нарушенията на човешките права, извършени през този период.“. Наред с това обаче, управляващите продължават упорито да премълчават осъществявания по време на петвековното османско владичество геноцид над българския народ, който факт е изтъкван пред ОС на ООН през 1989г. Не се проявява решимост при отстояване договорените между двете страни компенсации за насила отнетите от турската държава имоти, както и за имуществото на българските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия.
Особено неблагоприятни са последствията от подписаното на 4.10.1998г. в Анкара „Споразумение между правителството на Република България и на правителството на Република Турция за изплащане на български пенсии в Република Турция“. Споразумението е било утвърдено от премиера Ив. Костов и министър М. Тагарински (без Министерския съвет да е бил упълномощаван) с Решение № 39 от 1.02.1999г. и с указанието МВнР да уведоми турската страна, че изискването на българското законодателство за влизането му в сила е изпълнено Това е направено с нота № 54.66-257/8.2.1999г. с позоваване на чл. 11 на Виенската конвенция за право на договорите, който урежда съгласието на държавата, да се дава по начина, по който е договорено. В чл. 9 на Споразумението е съгласувано това да се извърши според порядъка, посочен в националното законодателство. Споразумението обаче не е одобрено съгласно изискванията преди неговото подписване с оглед финансовите последици от приложението му, както и в нарушение на изискванията по чл. 5 (4), чл. 85 (1) т.т. 1, 4, 6, 7 и § 3 (1) на Конституцията. То не е внасяно по законно-установения ред за ратификация от НС и не е обнародвано. Поради това то е юридически нищожно, не е влязло в сила като част от вътрешния ред на страната и поначало не подлежи на изпълнение.
Уместно в случая е да бъде зачетено и становището на Конституционния съд, изразено в мотивите по неговото Решение № 9/1999г. относно иска за обявяване за противоконституционен Закона за ратификацията на Спогодбата между двете страни за сътрудничество в областта на енергетиката и на инфраструктурата. На основание чл. 149 (2) т. 2 от Конституцията, Съдът е направил по този повод  два  основни извода, които са приложими към всички международни договори, по които България е страна. Според първия, всеки договор с клаузи, които уреждат участие на българската страна в финансирането на предвижданите дейности, подлежи на ратифициране от Народното събрание. Защото ратификационният закон инкорпорира утвърдения международен договор във вътрешното право и задължава Народното събрание да осигури средствата за неговото изпълнение. Необходимите за целта финансови средства не са залагани целево в държавния бюджет, а заделянето им става за сметка и в ущърб на българските пенсионери! Съдът е приел за основа разбирането, че „противоконституционността на договора прави противоконституционен и акта за ратифицирането му.“
Вторият извод касае правомощието на Констуционния съд да се произнася по съответствие с Конституцията на съдържащи финансови задължения международни договори - както преди, така и след тяхната ратификация. Този извод потвърждава тезата, че Споразумението за изплащането на български пенсии в Република Турция не е отнасяно умишлено „по политическа целесъобразност“ за разглеждане и утвърждаване в Конституционния съд.
При това, въпросното Споразумение е в колизия с утвърдените в рамките на ООН и Съвета на Европа правни стандарти, с действащите двустранни договори и националното ни законодателство – включително по отношение „запазването“ на българско гражданство на лицата от небългарски произход, напуснали България след 1989г.,  установили се на постоянно местоживеене в Р. Турция и свободно избрали турско гражданство. Остава под въпрос доколко МВР спазва Закона за българските документи за самоличност (прим. на чл.чл. 2, 7, 9 (1) и (2), чл. 18, 27 (3)т.5, 28, на чл. 12 (1) и 5 от Правилника), издавайки им противно на действащи по време на изселването и понастоящем разпоредби лични карти и задгранични паспорти при положение, че са загубили по своя воля и инициатива предишното българско гражданство и прилежащите му права. Включително по изплащане на пенсии в чужбина, и то щом не изпълняват реципрочни задължения към нашата държава. Още повече при наличие на двустранни спогодби за установяване или изселване, при които спазването на принципа за „единственост на гражданството в съответствие с произхода“ е задължително. В противен случай те нямат смисъл!
Следва да се поясни, че България е ратифицирала и Европейската социална харта (ревизирана), но не се е обвързала с нейния чл. 12, част III т.е., социалното  осигуряване да се допуска само при наличие на сключени двустранни договори, които да уреждат то да става на реципрочна основа. Уместно е да се поясни, че съгласно ДЕО и Регламент 1408/71, законодателството на ЕС се прилага само на територията на Общността и не може да се прилага в трета страна. България не е приела също да предоставя право на социално осигуряване през периоди, когато даденото лице е работило на българска територия. По въпроса за сумирането на периоди на осигуряване в двете страни, взаимно-приемливо решение не може да бъде постигнато, въпреки настойчивите искания и закани от турски изселнически организации. Следва да се изтъкне обстоятелството,че въпросното Споразумение урежда дискриминационни предимства за изселниците в Турция, но без да дава каквито и да са аналогични възможности в полза на българската страна. С това се обезсилва чл. 2 на подписания в 1992г. Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между България и Турция и утвърдената хронология за водене на преговори: имуществени, социални и хуманитарни въпроси, както и изразената обща решимост да съблюдават всички двустранни и многостранни договори, в които участват.

Съществуват опасения и явни основания за това, че стремежите на турските управници в областта на социалното осигуряване се прокарват години наред във вреда на българските данъкоплатци и пенсионери, и то не без съпричастието на ниво от висши държавни функционери до служители на МТСП, НОИ, както и други ведомства. Съвсем убедително това се изразява в замисъла, същността и текста на разпоредбите на въпросното споразумение.

Според чл. 1, негов субект са всички преселили се след 1.05.1989г. лица, без оглед на тяхното гражданство и основанията за претендиране на един или друг вид пенсии. Това определение фиксира не само притежаващите без законно основание български документи за самоличност турски граждани, но и други лица, чиито брой и „полагащи“ се суми не могат да бъдат точно определени, но които могат да се възползват от права по Закона за пенсиите или на Кодекса за задължителното обществено осигуряване. Не се прави нужното разграничаване между различните видове пенсии, по който въпрос съществуват противоречия. Нашата страна счита, че чл.12 на Изселническата спогодба от 1969г. важи само до компенсации за трудови злополуки, а турската - че касае всички видове пенсии. Тъй като съгласие не е постигнато, преговори не са водени и няма решение по същество. Споразумението от 4.10.1998г. обаче отразява изцяло исканията на турската страна за изплащане български пенсии за прослужено време и старост, за инвалидност и трудова злополука или професионално заболяване, както и на  наследствени пенсии. Следва да се изтъкне също и обстоятелството, че според съдържанието на чл. 2 и чл. 6, Споразумението не засяга някакви си „технически въпроси“, а се отнася до решаването на условия по отпускането на пенсии! Наред с това, чл. 7(3) изисква от получаващия пенсия или упълномощено от него лице, да изпраща всяка година през м. януари и м. юли на компетентния български орган–НОИ, заверена от дипломатическото ни представителство декларация, че правоимащият е жив. Чл.8 изисква турските компетентни органи да уведомяват за всички промени на фактически обстоятелства: смърт, смяна на името, адреса и др. Би могло уверено да се твърди, че посочените лица и органи не изпълняват тези договорни задължения. Същевременно МТСП и НОИ не проявяват нужната  настойчивост за изпълнението им. Друг сериозен проблем е липса на навременна обратна информация за изплатените суми. Би трябвало Турският осигурителен институт да изпраща ежемесечно на НОИ документалния списък на извършваните плащания. А ако съответното лице не се е явило, българската страна трябва да бъде уведомена и сумите възстановени. Това фактически не става, а разликите до преведените суми не се връщат и остават блокирани.

Поначало пенсии в чужбина не се изплащат, когато пенсионерът работи. Несъстоятелни са и твърденията (п. МС/29.12.2000г., п. МТСП/27.11.2001г.), че „Споразумението е с ограничен срок на действие, тъй като важи до влизането в сила на Спогодба за социално осигуряване“.  Вече минават 15 години от този „ограничен срок“. Липсва и всякакво намерение на турската държава да изпълни предикативното си задължение по изплащането на компенсации за отнетите имоти на българските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия. От смисъла на чл. 10 е видно, че споразумението е с отворен край. Срокът му на действие зависи от едно несигурно бъдещо събитие, което може изобщо да не се случи, а през това време българската страна все трябва да плаща и да плаща! Римското правило, че „договорите се сключват за да бъдат изпълнявани“ има и изключения.  Съгласно чл. 56 от Конвенцията за право на договорите,  щом споразумението не съдържа клауза за денонсиране или за оттегляне, както е в случая, българската страна има право едностранно да стори това.

Споразумението е подписано при условията на действащото законодателство – респ. на Закона за пенсиите. Съгласно неговите разпоредби, пенсии в чужбина се изплащат само въз основа международна спогодба в областта на социалното осигуряване със съответната държава. Видно обаче от чл. 10, такава спогодба между България и Турция няма! Сключването й, без да се спазва договорената последователност по отношение на българските искания за имуществени компенсации е нарушение на принципа за равнопоставеност, реципрочност и непоемане на задължения, които няма да се изпълняват.

Проблемите по изплащането на български пенсии в Турция съобразно националното ни законодателство е поставян многократно. По този повод, в писмо до Народното събрание № 01.00.106 от 30.06.1995, подписалият го председател на Министерския съвет заявява: „Държа да отбележа изрично, че специални разпоредби, отнасящи се до отделни категории лица и по–специално до изселилите се от България в Република Турция няма“. А в приложената към писмото юридическа справка е пояснено: „Последното изменение на Закона за пенсиите е направено със Закона за изменение на Закона за пенсиите, обнародван в „Държавен вестник“ бр. 49 от юни 1994г.  и се отнася до режима на работещите пенсионери,  уреден в чл. 50 от Закона за пенсиите в сила от 1 юни 1994г.  В ал. 3 на изменения чл.50 е уредено, пенсионерите на работа в чужбина да не получават пенсиите си, освен в случаите когато в спогодба, по която страна е Република България е предвидено друго. Република България няма сключена спогодба за социалното осигуряване с Република Турция.“ И нататък: „Съгласно чл. 21, буква „г“ от Правилника за прилагане Закона за пенсиите, на пенсионери – български граждани, които пребивават зад граница повече от шест месеца, пенсиите се спират с разпореждане на ръководителя на пенсионно осигуряване.“ В писмото се пояснява също, че съгласно чл. 22 от Правилника, пенсията се прекратява от органа по социално осигуряване и когато пенсионерът загуби българското си гражданство и не живее в страната.

Впрочем, Главно управление Социално осигуряване, с окръжно писмо под №224-00-21/10.08.1991г., разяснява прилагането на ПМС № 83/10.08.1991г. във връзка с изменение и допълнение Правилника по Закона за пенсиите. В него също се посочва, че изплащането на пенсии на български граждани – пенсионери, пребиваващи зад граница, се спира при изтичането на 6-тия месец от заминаването. Спряната пенсия се възобновява след завръщане в страната, но до 3 години ако лицето е пребивавало там за по-дълъг период. В писмо до председателя на НС № 02165/9.04.2001г., министърът на  МТСП изтъква, че „правото на пенсия се преценява изцяло и само по действащото българско законодателство при наличие на условията, предвидени до 2000 година по действащия Закон за пенсиите и от 1.1.2000 година по Кодекса за социалното осигуряване.  Предвид това, при отпускането на пенсиите се зачита само българският стаж.“!

С писмо № 02/08 от 4.06.2008г. до председателя на НС министърът на  МТСП, позовавайки се на сведения от посолството ни в Анкара информира за направени в турското законодателство промени, даващи възможност на работили в държави, с които Турция няма съответни спогодби, да докажат с документи прослужено време и да внесат суми за осигуровки при условие, че са турски граждани и живеят в Турция. На базата на тези вноски, лицата придобиват право на пенсия за старост. Разпоредбата се определя за част от вътрешното законодателство на Турция, която никоя чужда държава не би следвало да взема отношение или да я тълкува. И още: „всяка държава решава суверенно как да структурира пенсионната си система, в това число условията, при които ще се придобиват и ползват пенсионни права“ Твърди се относно избягването на възможността за получаване две пенсии за един и същ трудов стаж, че  “не съществува принцип или норма в правото, който  забранява ползване социални права за един и същ период на осигуряване, предоставяни от различни социални системи.“ Следвайки разбиранията на турската страна, от НОИ е създаден „ред“ за удостоверяване на българския осигурителен стаж за лицата, подали заявление за това. На териториалните поделения на НОИ е наредено да издават документи за осигурителен стаж и доход въз основа на съхраняваните разплащателни ведомости и на други документи, като гражданството на лицето не е условие за издаване или за отказ на такъв документ. Впоследствие много хиляди изселници получиха безпрепятствено въпросните книжа. Те, обаче, не са използвани съобразно посочените в турското законодателство цели, а обратното - за предявяване на нови необосновани претенции към българската държава за изплащане на пенсии за частичен трудов стаж в България.

Данните сочат, че през 2001г. броят на облагодетелстваните с български пенсии лица на територията на Турция е бил 26134 д. и изплатени директно 46 мил. 354 х. лв. През 2007г. за изминалите шест години те са намалели до 23219 д., а сумата е 34 мил. и 855 хил. Претенциите на турската държава се разчитат по прогнозни данни към края на 2013г. на 74 мил. лева за пенсии на около 36 хил. пенсионери и други 16 мил. лева за краткосрочни обезщетения на над 40 хил. „правоимащи“лица или общо към 90 – 100 мил. лева/годишно.

При продължаващата финансова криза, когато много болезнени социални нужди остават открити поради бюджетни ограничения, е несправедливо и меко казано неразумно, българската държава да облагодетелства в разрез с нормите на международното право, националното законодателство и на двустранните договорености, чужди държави и граждани на други страни.

Освен всичко това, при проучване на предоставените от НОИ чрез МТСП данни по отношение на „българските пенсионери“ в Р. Турция, възникват някои основателни опасения за тяхната достоверност. Според анализа, делът им на възраст под 60 години е възлизал през 2000-та година на 61.6%, а през 2009г. – на  21%, т.е. те са придобили пенсионни права за прослужено време и старост без да имат необходимата минимална възраст. Изисква се проверка доколко местните териториални поделения на НОИ са издавали въпросните удостоверения в съответствие със закона. По статистически сведения, през 2000-та година в България са починали 115 х. д., което означава коефициент на смъртност общо 14.1%. По данни на НОИ, починалите през периода 1999г. - 2010г. в Турция облагодетелствани лица са 7731 – 3.7%, При еднаква продължителност на живота в двете страни през периода - в България тя е 8.24% за лица над 60 год. или 6.46% - над 70 год. Следователно смъртността на „българските пенсионери“ в Турция е два-три пъти по-ниска! Това води до предположението, че роднини на починалите безконтролно източват НОИ и присвояват парите на нашите пенсионери или, че голям брой от тях вече са на 100-130 години! При сравнение на данните на НСИ и НОИ за средно-месечна величина на изплащаните български пенсии е по-ниска в Турция отколкото средната в България, което може да означава, че е висок делът на лицата, които имат само частично прослужено време. Належащо е НОИ да установи и информира обществото дали и доколко турската страна добросъвестно съобщава имената и броя на починалите и отпаднали от отчетност лица, за редовно изпращане на ведомостите, на шестмесечни декларации както и по изпълнението на другите задължения.

Настоящото становище цели не само да обоснове неправомерността при определянето и изплащането на български пенсии в Р. Турция, но и да защити интересите на българския народ и държава – в частност на пенсионерите, както и да провокира обсъждане на проблема на държавно равнище при спазване на принципа за върховенство на закона.

                                                               и.д. ПРЕДСЕДАТЕЛ: (п)  Милко Бояджиев
                                                                    
                                                                                    СЕКРЕТАР:  (п)  Румен Воденичаров