Христо Тепавичаров

 Неоосманизмът и мястото на България на Балканите

Почти едновременно на българския книжен пазар тази година се появиха две книги, всяка от които заслужва специално внимание: превод на книгата „Стратегическа дълбочина: мястото на Турция в международните отношения“, от Ахмед Давутоглу, премиер на Турция и изследването на посланик Любен Петров „Неоосманизмът – новата геополитическа доктрина на Република Турция“. Книгата на Давутоглу бе определена от посланика на Турция в България като „философия“ за формиране на отношенията на Турция със съседите, „архитектура на бъдещето“ според министъра на образованието Тодор Танев, програма за възстановяване на Османската империя, според трети. Свалянето на руски самолет над Сирия на 24 ноември т.г., от турски изтребители без никаква реална или потенциална заплаха за турската държава, в район на Сирия, населен от туркменски племена, които във въображението на неоосманистите продължават да обитават Османската империя, е нагледен пример на неоосманизма в действие.

Целта на изследването на Любен Петров е да ни запознае и да привлече вниманието на т.н. българска политическа върхушка върху неостаряващата „нова“ геополитическа доктрина на Турция и опасностите, които крие за България, за нейната, териториална цялост, независимост и суверенитет. Трябва да признаем, че авторът се е справил блестящо с тази задача. Но има нещо не по-малко важно, според нас.

Въпреки сложността на темата, чието осмисляне изисква широки исторически познания и политическо прозрение, изследването е завършено, езикът е достъпен, тезите са изложени ясно и там където фактите позволяват това, те са разгледани в необходимия политически и исторически контекст. За това трябва да благодарим на автора.

В предговора авторът обяснява причината, поради която се е наел с тази изключително трудоемка, високо професионална и национално отговорна задача – а тя е необходимостта спешно да се изработи национална доктрина за отношенията ни с Турция за следващия период от 15 – 20 години в отговор на предлаганата от Давутоглу експанзионистична външнополитическа доктрина за връщане към неоосманизма. Това е достатъчно основание за всеки, изкушен от тази материал, да прочете написаното до последния ред и да осъзнае какви изпитания предстоят на България.

За целите на изследването, авторът разглежда, от една страна турските доктрини за външно и вътрешно политическо утвърждаване като Кемализъм, Неоосманизъм, наследството от имперското минало на страната и от друга страна мястото на балканските държави и по специално на България в политическата карта на района под управлението на неоосманска Турция.

По мое скромно мнение от главата Кемализъм заслужава да се възприеме и да се приложи изцяло и в България кемалисткото разбирането за вътрешно-националния характер на миролюбивото понятие национализъм, съдържащо се в два елементарни текста на турската конституция от 1924 година, а именно: член 66: „Всеки свързан с Турция, посредством връзките за гражданство е турчин“; и член 42: „Освен турски език, никакъв друг език не може да се преподава в учебните и възпитателни учреждения на турския гражданин в качеството му на майчин“. Тези текстове са изключително важни, тъй като имат отношение към всичко което се обсъжда и предлага в изследването и би имало неоценима полза при изясняване смисъла и съдържанието на понятия, с които боравим доста безотговорно и неуместно понякога, понятия като български гражданин, български турци, турско малцинство, турци, граждани от турски произход, етнически турци, български граждани с турско самосъзнание, турцизирани българи и т.н. В България, връзката на едно лице с българската държава е гражданството и единствено гражданството, а не религията, която изповядва, езика, на който общува, името, което носи или чувството за етническа принадлежност, което го гъделичка. Не може да има български турчин или турски българин, както не може да има дървено желязо. Член 66 на турската конституция от 1924 година е ясен и дава недвусмислен отговор на въпроса – що е то турчин!

Когато Давутоглу поставя знак на равенство между „Pax Ottomanica“ и неоосманизма и ни убеждава, че „Османските векове са успешна история, която сега трябва да възстановим“ се налага ясно и недвусмислено, не само да отхвърлим подобен извод, но и да изработим доктрина за национална сигурност, в която да се набележат мерки тези времена за България никога да не се повтарят, защото времето на робството трудно може да се нарече „успешно“ за българския народ.

Въпросът, на който в  книгата на Любен Петров не се предлага готов отговор е: в състояние ли е България да се противопостави на турския неоосманизъм, в който тя е основна мишена за овладяване на Балканите? От предложения анализ трудно бихме могли да направим окуражаващ извод. Като основание за този песимизъм ще отбележа следните няколко момента.

За Турция неоосманизмът е кауза, за преследването на която тя се чувства достатъчно силна, не се нуждае от съюзници, а единствено от ясно идентифицирани географски граници за експанзия. И в тези граници, когато проектираш да завладееш съседите си, да обявиш за ръководен принцип във външната си политика правилото „нула проблеми със съседите“ би могло да означава само едно: че проблемите на съседите ще се превърнат в проблеми на самата Турция със съседите на съседите. Гответе се!

България, през по-голяма част от ХХ век, се опитваше да се противопостави на неоосманизма чрез собствена теория за просветения необългаризъм, усилия, които можеха да приключат успешно с т.н. възродителен процес,  но жадни за власт и пари, бедни духом, но богати и щедри в преследване на личните си егоистични интереси за сметка на националните и духовни постижения на българската нация български граждани спряха процеса на еманципация на българския народ с останалите балкански народи.

За разлика от Турция, България няма сили сама да се противопостави на външната заплаха, затова са й необходими съюзници, от каквито в момента сама се е лишила. Единственият естествен съюзник на България на Балканите е Русия. Същото е вярно и за Русия. Единственият естествен съюзник и съсед на Русия на Балканите е България. Осъзнаването и ясното дефиниране на националните интереси на всяка една от двете държави в тази взаимна зависимост на интереси предстои, а оценката за успех би могла да се измерва единствено с успеха на съюзника.   

България се нуждае не от един съюзник. Нуждае се от съюзници като Франция на Шарл дьо Гол, Америка на Удроу Уилсън, Обединеното кралство на Уилям Гладстон. Но къде да ги търсим днес?

Естествени съюзници на България в отношенията с Турция биха могли да бъдат кюрдите, Иран, Сирия, Ирак, Кипър, до колкото конюнктурата позволява – Гърция. България е длъжна да следи процесите в Азербайджан, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан и в борбата за влияние в този район между Русия и Турция да подкрепи руската политика. Защитата на българските интереси в Черноморския район налагат това.

Давутоглу определя Османската империя като балканска държава, за да легитимира експанзионистичната политика на запад, реинтеграцията на Балканите в неоосмонския проект като регион и като естествен и необходим път към Европа.

Тезата на Давутоглу, че „мюсюлманските малцинства, останали в наследство от Османската държава (в балканските държави) са фундаментът на политиката на влияние на Турция на Балканите“ е вярна, но е абсолютно неприемлива за държава като България. Давутоглу дори не е в състояние да осъзнае, че историческият успех на Османската империя за Турция е исторически провал за останалите балкански държави. На основата на това минало е невъзможно общо бъдеще.

 Именно този дефицит на интелектуална достатъчност при оценка на миналото и при провеждане на външна политика от турските държавници по отношение на България бе основната причина за т.н. възродителен процес, както посочихме и независимо от печалния резултат по вина на демократизирали се след 1989 година български властогонци, този процес не е приключил. Все по-ясно се очертават възможните алтернативи: или България трябва да ликвидира турското влияние чрез мюсюлманските малцинства в българската вътрешна и външна политика, или България ще приключи своето свободно съществуване като част от възродената Османска империя.

Другият проблем, който налага сериозна преоценка на българската регионална външна политика в контекста на неоосманизма е Македония. Възстановяването на Османската империя в Западните Балкани е в ход. Неоосманският проект вече се реализира в Босна и Херцеговина, в Косово, в Албания с амбициите за изграждане на Велика Албания чрез присъединяване на Косово и голяма част от Македония. През 2012 г. не друг, а Ердоган заявява: “Турция ще помогне на албанската общност в Македония ако трябва и военно“. Не е трудно да си представим през каква територия ще бъде осъществена сухопътната връзка между „неосманска Македония“ и метрополията Турция. Ще приемем и позволим ли това?

За легитимиране на агресивната неоосманска политика в отношенията с останалите балкански държави Турция настоява за създаването на международни правни основания за разтварянето на чадър с право на директна намеса на Турция за защита на мюсюлманските малцинства в района по примера на Кипър. А тези райони са очевидни – те обхващат всички съседни на Турция държави.

Авторът на изследването, Любен Петров, достига до извода, че на Балканите: „съществува висока степен на съвпадение на интересите на САЩ и най-близките им западни съюзници с тези на Турция“. От изнесените факти тази констатация би могла да се конкретизира по следния начин: в геополитическия сблъсък на Балканите САЩ разчитат на Турция за реализиране на собствените си интереси.

В този контекст, според признанията на Давутоглу в отношенията с България, Турция, от Освобождението до днес се придържа трайно към следните принципи:

-  Българските турци са фундаментът на политиката на Турция към България;

-  Проблемът с изселването на българските турци трябва винаги да стои и никога да не се решава окончателно;

-  Изселването да се поддържа като не зарастваща рана;

-  На българските мюсюлмани да се втълпява, че тяхната родина е Турция;

-  Да се засилва верския фанатизъм;

-  Да се предотвратяват всякакви опити на българските власти за издигане на културното и материално равнище на мюсюлманите; да се поддържа невежеството.

-  Да се принуди България официално да признае съществуването на турско национално малцинство?

-  Турската държава да получи право да се грижи за своето малцинство.

-  Бъдещето да се изгражда чрез завръщане в миналото – Pax Ottomanica.

Едва ли в съзнанието и на най-непросветените български граждани би могло да се породи съмнение, че въз основа на така формулираните външнополитически принципи, които България никога не е приемала, е възможно да се търси и намери приемлива и за двете съседни държави основа за изграждане на добросъседски отношения. Тогава какво предстои и какво трябва да се прави?

За да потърсим отговор на този въпрос би трябвало да изясним следното:

- Балканските държави, потенциални мишени на турския нео-османизъм, в състояние ли са да осъзнаят заплахата и общия си регионален интерес и да съгласуват политика за общ отпор? По наше мнение - не!

- Присъединяването на Турция към ЕС съвместимо ли е с нео-османизма? По наше мнение - не!

- Европа на ЕС е ли в състояние да се противопостави на нео-османизма? По наше мнение - не!

- Може ли да се очаква съгласувана позиция между държавите, членки на ЕС и САЩ, в рамките на НАТО, по въпросите на турския нео-османизъм като действена доктрина за провеждане на национална външна политика от Турция в района на Балканите, Близкия и Среден изток и Северозападна Азия? По наше мнение – не!

В тази обстановка, българското правителство трябва ли да изчаква развитието на събитията и да приеме на края наложено й решение, или трябва да предизвиква събитията, като ясно очертае границите на приемливото и неприемливото във външната политика; мисля, че мнението на акад. Георги Марков, формулирано в предговора, че: „Националните интереси на българите изискват между двете държави да има граница, която да е външна граница на Европейския съюз“ трябва да се възприеме като пътеводен принцип в българската външна политика на Балканите и в Европа. 

Все по-тревожно се поставя въпросът е ли в състояние българското правителство да се справи с предизвикателствата на провежданата от Турция неоосманска политика? Подкрепата, която правителството обяви за създаването на обособена зона в суверенна и независима Сирия, под контрола на Турция, където да бъдат връщани и устройвани бежанците, по същество е принос към практическо осъществяване плановете на Анкара за възстановяване на Османската империя. Преди десетилетия „империята“ завладя северен Кипър и до днес е там. Сега предлагаме да се върне в Сирия. Ако продължим да се държим като обслужващ персонал, като теляци в обществен хамам, следващият ход ще бъде още по-естествен и непринуден – ще поканим империята да се върне в България!

В главата „България – Турция: партньорство или сблъсък“, авторът на изследването, Любен Петров, споделя мисли, които се нуждаят от не лесни отговори. Очертавайки перспективите за възможно развитие на отношенията между България и Турция той ги свежда до алтернативата: партньорство или сблъсък.

По наше мнение:

-  Партньорството е желателно, но е невъзможно в условията на турските претенции за възстановяване на Османската империя на Балканите;

-  Така сблъсъкът остава без алтернатива; задачата е той да се контролира и да се развива в приемливи за двете държави форми, до като България възстанови своето нормално, просветено, национално отговорно управление и външно-политически щит чрез надеждни съюзници;

-  Отношенията между двете страни не могат да продължат да се развиват на основата на овехтелите Ангорски спогодби, на Договора за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между България и Турция от 1992 год., или на други подобни договори, изпълнени с лозунги или изпразнени от съдържание вследствие на промяна на обстоятелствата. Понастоящем българската политика в отношенията с Турция по невралгичните въпроси – двойно гражданство, движение през границата, имена, религиозни права, образование на мюсюлманите, имоти, изплащане на пенсии, културно наследство и висящи финансови претенции се контролират и насочват изцяло от Турция;

-  Поради липсата на надеждна договорно-правна база за развитие на отношенията между двете държави, единствената приемлива основа остава международното право и принципът на реципроцитета, чието спазване и приложение е безусловно наложително!

-  По всеки въпрос от взаимен интерес България трябва да изработи своя национална дългосрочна концепция; основно това са въпросите на гражданството, на религиозните права, на всички видове права и свободи на човека, финансовите и имуществени задължения, произтичащи от геноцида срещу българските тракийци, въпросите свързани с т.н. възродителен процес, който е изцяло вътрешнополитически и не може да бъде предмет на двустранните отношения, въпроси от регионално или глобално значение, и т.н.

-  България трябва да образува наказателни производства и да лиши от упражняване на политически права всички, които злепоставят държавата по кръга въпроси, свързани с възродителния процес и незабавно да отстрани от участие в политическия живот  всички одобрили по един или друг начин Декларацията на Народното събрание от 11 януари 2012 г. по повод т.н. възродителен процес. По този въпрос има само една истина и тя е, че това бе необходим отговор на агресивната неоосманска турска политика на намеса във вътрешните работи на суверенна и независима, поне по конституция, България. Проявените в миналото колебания по тези въпроси, които най-често се квалифицират като „грешки“ на отделна партия или лица, по същество са престъпления срещу българската нация и национална сигурност. В книгата се припомня случай от срещата в Кувейт през 1989 г. между Георги Йорданов и Месут Йълмаз, когато Йълмаз зачерква от комюникето изразът „отношенията между двете държави през последните годни са влошени по вина на българската страна“. Това не е случайно. Комюникето бе предложено от турците. Те държаха да има заключителен документ. Разбраха, че българската делегация няма да приеме каквито и да е обвинения и да поема чужди грехове. Турският министър знаеше много добре какво са правили и правят в България, за да заключи: „и ние сме допуснали грешки“. Но най-важното, което и двете делегации в онзи момент осъзнаха бе, че продължаващото напрежение не бе в интерес на нито една от двете държави и че въпросът за възродителния процес трябва да се снеме като висящ в двустранните отношения. Това споделям като участник в преговорите!

-  Приобщаване на изпитващите чувство за различност български граждани на основата на равнопоставеност при упражняване на гарантираните от закона права и задължения. Приложението на закона към всички граждани трябва и може да бъде еднакво единствено ако те са лоялни към държавата, чиито граждани са. Лоялността към друга държава е предателство и в такива случаи става дума за задължения и наказателна отговорност, а не за права.

За да се случи действително онова, което е необходимо, се нуждаем от национално отговорна и предвидима държавна власт, а не от самозванци, знаещи и можещи експерти по въпросите на външната политика, а не от гастрольори и не на последно място – силни разузнавателни и контраразузнавателни служби, а не от предатели.

30 ноември 2015 г.